Психология на човешкото всекидневие

Казваш на своя шестгодишен син да се върне и да удари онова дете по носа, „както то те удари!". Защо?

Ти участвуваш в демонстрация, протестираща срещу войната във Виетнам. Защо?

Даваш една десета част от приходите си на своята църква. Защо?

Не доносничиш за своя добър приятел пред Вътрешната данъчна служба, макар да знаеш, че е виновен, тъй като се е измъкнал от плащането на голяма такса. Защо?

Ти поемаш върху себе си грешката, допусната от някой служител. Защо?

Ти си за справедливи жилищни закони, но забравяш да гласуваш. Защо?

Казваш на дъщеря си, че трябва да спре да се вижда с някой свой приятел от семейство, което не одобряваш. Защо?

Не съобщаваш за лошия навик на някой колега, макар и да знаеш, че това засяга други хора. Защо?

Не разрешаваш на децата си да гледат „Съдилище за разводи", но могат да гледат „Човекът от UNCLE"⁸³. Защо?

Всеки ден повечето хора вземат решения като тези. Това са все морални решения за това, кое е правилно и кое не. Откъде идват данните, които обуславят тези решения? От Родителя, Възрастния и Детето. След като сте изучили всички данни във вашия собствен Родител, някои сте възприели, а други сте отхвърлили. Какво правите обикновено, ако не сте сигурни, че разполагате с необходимите ориентири, които да ви ръководят при вземането на решения? И ще се откажете ли да направите това? След като имате еманципиран Възрастен, какво правите с него? При моралните въпроси можете ли да решите нещата сами — или трябва да се обърнете към някой „авторитет"? Можем ли всички да бъдем „морализатори"? Или такива могат да бъдат само много умни и разумни хора?

Ако стане ясно, че ние не се справяме както трябва, откъде можем да получим нови данни? Какво ни липсва? Какви страни на действителността може да изследва Възрастният?

Реалността е нашето най-важно средство за справяне с положението. Реалността, която опознаваме чрез изучаване на историята и наблюденията върху човека, също представлява средство за построяване на валидна система от морални ценности. Ние не постъпваме разумно обаче, ако приемем, че единствената реалност за човека е тази, която се вмества в рамките на нашия собствен опит и разбирания. Реалността за някои хора е нещо по-широко, отколкото е за други, защото те са видели повече, живели повече, чели повече, преживели повече и размишлявали повече. Или пък тяхната реалност е просто различна от реалността на някой друг.

Нуждата ни от посока по нашия път в живота прилича на навигационните проблеми, с които се сблъсква един пилот на самолет. В зората на авиацията пилотите са летели без специална екипировка и са разчитали на собственото си зрение, като са сравнявали това, което са виждали под себе си — реки, заливчета, железопътни линии и градове, — с означенията на картите, които са лежали пред тях. Това, разбира се, е било ненадеждно, особено когато видимостта е била нарушена дори за кратко време. Затова навигационната помощ от земята е имала за цел да се съсредоточи в две точки. (Двете точки представляват специални радиостанции. Всяка от тях излъчва сигнал, чрез който, използвайки канала, пилотът се информира за радиала на неговия самолет спрямо станцията.) Той нанася тези координати като две линии на картата и там, където те се пресичат, е и мястото, в което се намира самолетът. Ако фиксира положението си само в едната посока, пилотът не би могъл да определи местонахождението си. Може да открие, че се намира на екватора. Но къде на екватора? Той ще трябва да погледне в друга посока и да получи допълнителни данни, за да отговори на този въпрос.

Разбирам, че много психиатри и психолози извършват този грях — „еднопосочното фиксиране" на лечението, в смисъл че посвещават цялото си време да виждат само една реалност — миналата история на пациента — какво е извършил той — и силно игнорират изучаването на други реалности, което би му помогнало да разбере какво би трябвало да прави.

Ние бихме останали безнадеждно ощетени, ако смятаме, че единствените реалности, които засягат нашето душевно здраве, са свързани с такова положение на нещата, при което „Аз съм такъв и такъв, защото, когато бях тригодишен, старата ми Майка удари Баща ми с нощното ми гърне на Коледа в Синсинати". Подобна археология ми напомня историята, разказана от Х. Алън Смит, за малкото момиче, което написало благодарствена бележка на баба си за това, че й подарила за Коледа книга за пингвините: „Мила бабо, благодаря ти много за хубавата книга, която ми изпрати за Коледа. Тази книга ми дава за пингвините повече информация, отколкото лично мен ме интересува."

Можем да прекараме целия си живот, „разравяйки пепелта" на миналите преживявания, сякаш единствено там съществува действителността, като напълно игнорираме други, властно налагащи се реалности. Една такава реалност е нуждата от и съществуването на система от морални ценности.

Мнозина „учени психолози" гледаха на установяването на ценностни оценки като на неприятно отклонение от научния метод, което трябва да бъде избягвано на всяка цена. Някои от тези хора упорито твърдят, че научното търсене не може да се прилага в тази област. „Това е ценностна оценка; затова ние не можем да я изучаваме." „Това засяга вярата; затова не можем да получим правдоподобни данни." Те подценяват обаче факта, че научният метод сам по себе си е напълно зависим от моралната ценност — и това е, което заслужава доверието на авторите на научните съобщения. Защо един учен казва истината? Защото може да докаже в лабораторията, че трябва да прави това, което прави? На този сериозен проблем, повдигнат от хората, които твърдят, че на учените не им влиза в работата да се занимават с моралните ценности, е посветена една статия от Натениъл Брендън:

Централен за науката психология е въпросът или проблемът за мотивацията. В основата на науката лежи необходимостта да се отговори на два фундаментални въпроса: Защо човек постъпва така, както постъпва? Какво е необходимо, за да постъпва той по друг начин? Ключът за мотивацията лежи в сферата на ценностите. Трагедията на психологията днес се състои в това, че ценностите са един от проблемите, които по особен начин се изключват от нейния обект на изследване. Не е вярно, че простото осъзнаване на конфликтите гарантира на пациента тяхното разрешаване. Отговорите на моралните въпроси не се разбират от само себе си: те изискват процес на сложно философско мислене и анализ. Ефективната психотерапия изисква съзнателен, рационален, научен код на моралните стойности една система от ценности, основаваща се на фактите от действителността и приспособена към нуждите на човека в живота му на земята. Брендън смята, че психиатрите и психолозите носят сериозна морална отговорност, когато твърдят, че „философските и моралните аспекти не ги засягат, че науката не може да произнася морални оценки", ако те „отхвърлят своите професионални задължения с уверението, че не е възможен рационален код за моралните стойности, и чрез мълчанието си дават благословията си за унищожаване на духа".

КАКВО ОЗНАЧАВА РАЦИОНАЛНИЯТ КОД НА МОРАЛНИТЕ СТОЙНОСТИ?

Чест отговор на въпрос като този е: „Ако всеки живееше според Златното правило, всичко би било чудесно." Противоречието в този отговор лежи във факта, че това, което правим на другите, дори то да е същото, което другите ни правят на нас, може да бъде разрушително. Човек, който се опитва да преодолее чувството НЕ СЪМ ДОБЪР чрез упорита и продължителна игра на „ритни ме", не прави на никого услуга, като прехвърля това „разрешение на проблема" на някой друг. Златното правило не е подходящо ръководно начало, и то не защото идеалът е погрешен, а защото повечето хора нямат достатъчно данни за това, какво искат за себе си или защо го искат. Те не разпознават позицията АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР и не познават игрите, които играят, за да облекчат товара от нея. Хората спират да приемат сериозна Златното правило и много подобни вярвания, защото според техния собствен опит тези вярвания не действуват. Бертранд Ръсел пише:

Така че моралните ценности могат да се разглеждат като възникващи най-напред в Родителя. Ние смятаме, че „трябва" и „длъжен си" са думи на Родителя. Основният въпрос в тази глава е: Могат ли „трябва" и „длъжен си" да бъдат думи на Възрастния?

ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ПОСТИГАНЕТО НА СЪГЛАСИЕ ПО ОТНОШЕНИЕ НА МОРАЛНИТЕ ЦЕННОСТИ?

Съществува ли обективен морал, който да важи за всички хора, или пък ние трябва да конструираме своя собствена индивидуалност, нравствени норми според самите обстоятелства? Виктор Френкъл коментира отчаянието на младежите днес, които се оказват в това, което той нарича екзистенциален вакуум, където всеки човек е център на своята собствена вселена, където се отрича съществуването на каквито и да е правила, при положение че те са му наложени „без него". Цялата нравственост в този вакуум е субективна. Ако това е вярно, тогава трябва да имаме предвид, че в света днес съществуват 3 милиарда „нравствености" и 3 милиарда души⁸⁶, които следват свой собствен път, отричайки каквито и да било ръководни принципи, които да могат да управляват отношенията между хората. Все пак е факт, че търсенето на тези обективни принципи и копнежът за взаимност са всеобща реалност. Факт е, че хората не могат и не искат да живеят, без да са свързани с другите. Причината за увлечението на някои по употребата на ЛСД се корени в нещо, което те описват като трансценденталност на психеделичното преживяване, че „там, в него" те откриват нещо общо, което свързва всички хора заедно. Въпреки че средството за транс-цендентност, което ги отвежда дотам, може и да е спорно, ние трябва да вземаме предвид този стремеж за близост, способността за усещането за единомислие, еволюцията на човешкия ум до степен, в която разбира, чувствува и приема, че човешките същества, тъй като са свързани едно с друго, имат право един на друг.

Стремежът към близост е факт, въпреки че принципите, управляващи тази близост, не могат да се постигнат емпирично. Най-силните аргументи за морална обективност, казва Трублъд, не са емпирични, а са винаги диалектични. Той твърди следното:

Когато се вгледаме в тези неща внимателно, отбелязвайки, че субективният релативизъм може да се намали до абсурдност, ние ставаме склонни да вярваме в съществуването на морален ред, въпреки че нашето разбиране за него в който и да е период или при каквито и да е културни предпоставки може да бъде действително неясно. Какво тогава разбираме под обективен морален ред? Ние имаме предвид тази реалност, по отношение на която човек греши, когато прави неправилен морален избор както в собственото си поведение, така и в оценката си за друг човек. Заключението, че съществува такъв ред, какъвто диалектиката изисква, не е същото, като да знаеш точно или дори приблизително какво е естеството на това морално изискване. Когато хората се различават в разбиранията си за моралните норми, това не означава, че те трябва да се откажат от стремежа да научат какво трябва да правят. [Курсивът е на Т. Харис.]

Онези, които отричат идеята за съществуването на обективен морален ред или на едно универсално „трябва", трябва да се замислят и вземат предвид трудностите, които такова отрицание предполага. Екзистенциа-листите отхвърлиха тази идея. Сартър твърди, че човек създава собствена духовна същност чрез серия от избори, действия, които именно го формират. Той поддържа тезата, че човек създава своя собствена дефиниция за човека чрез свои собствени действия, че съществуването му, казано накратко, предшествува неговата човешка същност. Човек не само създава своята собствена човешка същност, но едновременно с това създава цялото човешко достойнство. Той може само да избере какво е добро за него, но това, което е добро за него, трябва да бъде добро за всички хора.

Джоузеф Колинън ни напомня обаче и за обратната страна на медала:

Затова човек трябва да поема отговорността за всеки акт не само за себе си, но и за всички хора. Не е безпочвено твърдението на Сартър, че „страданието, невъздържаността и отчаянието" са част от неговата участ и от участта на всеки екзистенциалист. Защото, ако никой или никое убеждение не може да ни помогне при вземането на едно решение, огромно по своето значение, човек може лесно да си представи отчаянието, присъщо на такава философия... Екзистенциализмът има огромно влияние върху младежите. Вълнуващо е те да смятат света за абсурден, тъй като това им дава чувство за превъзходство над установения ред, за власт над самите себе си. Светът за тях вече не е препарирано, философско единство; съществува поле за действие, за изграждане, дори и само за самите тях на човешко достойнство.

Но загубването на илюзиите също е факт. При завършването на една лекция върху екзистенциализма преди около една година забелязах, че много от студентите приемаха близко до сърцето си тази философия. Последната лекция беше прекъсната със смазващата новина за смъртта на президента Кенеди. Зашеметяващата тишина, която последва, беше прерязана от един глас — безочлив и рязък: „Това беше съвършен екзистенциален акт." Въпреки че неуверено го накараха да млъкне и много от класа плачеха, мисълта остана: Да, това беше съвършен екзистенциален акт. Не беше нужно да се казва каквото и да било; да постъпваш индивидуално, свободно е чудесно, но кой би контролирал свободното действие за убийството на един млад президент, който беше отдал по-голяма част от съзнателния си живот в служба на своята страна? Актът на убийството на един президент може да е бил носещо удовлетворение преживяване в свободното упражняване на волята от страна на Лий Осуалд, но не и за останалата част от страната и света...

Ако нямаше едно универсално „би трябвало", не би имало начин да се твърди, че Алберт Швайцер⁸⁷ е бил по-добър човек от Адолф Хитлер. Ако такова нещо не съществуваше, единственото валидно наблюдение, което можем да направим, е, че Алберт Швайцер е направил това и това, а Адолф Хитлер е направил това и това. Въпреки че по-нататък отбелязваме, че Алберт Швайцер е спасил толкова и толкова живота, а Адолф Хитлер е предизвикал смъртта на милиони хора, ние гледаме на тези неща като статистически знаци по страниците на историята и отхвърляме каквато и да е връзка с моралното им въздействие върху промяната на човешкото поведение. Ценността на хората или на личностите в края на краищата не може да се докаже научно. Алберт Швайцер е смятал, че е прав. И Адолф Хитлер е смятал, че е прав. Това, че и двамата са били прави, е очевидно противоречие. Но по какъв критерий определяме кой е бил прав?

ЦЕННОСТТА НА ЛИЧНОСТТА

Бих искал да изкажа предположението, че едно разумно приближаване до този обективен морален ред или истина от последна инстанция е, че личностите са ценни поради това, че са свързани заедно в универсална близост, която предхожда тяхното собствено лично съществуване. Но дали това е разумен постулат? В опитите ни да си отговорим на този въпрос най-добре служещата ни аналитична концепция е концепцията за сравнителните трудности. Трудно е да се повярва, че личностите са ценни, както е трудно да се повярва, че те не са.

Отричането на ценността на личността обезсилва всичките ни усилия, които им се посвещават. Защо е целият този шум около психиатрията, ако личностите не се ценни? Идеята за ценността на личността е морална идея, без която всяка система за разбиране на човека е безплодна. И все пак ние не можем да установим тази ценност в резултат на един силогизъм. Историята — древна и съвременна, с подробната равносметка за очерняне на хората и човешка деградация, обратно, подкреця позицията, че човешките същества са от малко значение. Ако раждането, мъката и смъртта на билиони (милиарди, бел. пр.) хора, които са живели на тази земя, са били без цел и замисъл за човешкото съществуване, изглежда, по-логично е да се отстоява позицията, че всички наши усилия да разберем умовете на хората и да предизвикаме промени в човешкото поведение са безсмислени. Няма възможност да докажем, че те наистина са важни. Ние вярваме, че те са такива, само защото ни е по-трудно да повярваме, че не са.

„Човек ще продължи да търси, писа Теяр дьо Шарден, само дотогава, докогато е подтикван от някакъв страстен интерес и този интерес ще зависи от убеждението, че Вселената има някаква цел, което изобщо не може да има някаква стойност за науката".

Ние не бихме могли да бъдем верни служители на науката, ако пренебрегваме факта, че този „страстен интерес" всъщност е просъществувал през цялата история на човечеството, през погроми и мрачни епохи, през войни и концентрационни лагери. Можем да вярваме, че Вселената има някаква цел или пък можем да не вярваме в това. Но като разумни хора не можем да игнорираме факта, че въпросът за ценността на човека е бил постоянна философска енигма. Ако не можем да докажем ценността на личността и ако з същото време не можем да игнорираме този въпрос, какво трябва да правим?

Тъй като всяка култура се различава от другите в своята оценка за ценността на личността и тъй като тази информация се предава чрез Родителя, не можем да разчитаме по никакъв начин Родителят да достигне до някакъв извод за стойността на личността. В много страни, включително и в САЩ, убийството бива опрощавано от Родителя. Така че стойността на личността е нещо условно. По време на война убийството е приемливо. Смъртното наказание е нещо законно в много страни. Обичаят да се убиват новородени деца се е практикувал от много древни народи с довода да се запази най-доброто от расата. Има данни за практикуването на този обичай дори през двадесети век. Така например сред племето танала на Мадагаскар съществуват две групи, които значително се различават по цвета на кожата си, въпреки че доста си приличат в другите физически характеристики и са почти еднакви по отношение на културата и езика си. Тези групи са известни най-общо като Червеният клан и Черният клан. Ако при безспорни родители от Червения клан се роди чернокожо дете, смята се, че като порасне, то ще стане магьосник, крадец, ще влезе в кръвосмешение или пък ще стане прока-жен. Затова то бива убито. Поверието, разпространено за „такъв тип човек", се предава от поколение в поколение чрез Родителя. В повечето страни културният Родител не може да се съгласи с това. Той обаче налага други форми на дискриминация, които също могат да завършат със смърт.

По същия начин ние не можем да разчитаме на Детето за постигането на съгласие за ценността на личността. Детето, осакатено от своето собствено чувство НЕ СЪМ ДОБЪР, има малко положителни данни за собствената си стойност, а какво остава за стойността на другите. Детето във всяко общество, ако се провокира достатъчно силно, може да избухне в убийствена ярост или самото то да започне да върши убийства, и то масово.

Само еманципираният Възрастен може да стигне до единно мнение с еманципирания Възрастен у другите по въпроса за стойността на личността. Виждаме колко неподходящи са думи от рода на „съвест". Ние трябва да попитаме: „Какъв е тихият, плах глас вътре в нас? Каква е тази съвест, според която живеем? Това Родител ли е, Възрастен или. Дете?"

Бертранд Ръсел, който никога не се примирявал със съществуването на слепите догми, казва: „Този вътрешен глас, тази дадена от Бога съвест, която е накарала Кървавата Мери⁸⁸ да изгаря на кладата протестантите, това ли е, което ние, разумните същества, трябва да следваме? Аз смятам такава идея за налудничава и се осмелявам да следвам разума, и то колкото е възможно по-надалеч".

АЗ СЪМ ЦЕНЕН, ТИ СИ ЦЕНЕН

Възрастният е единствената част от нас, която може да предпочете да направи изказването „Аз съм ценен, Ти си ценен". Родителят и Детето нямат свободата да го сторят, тъй като са оплетени в това, което, от една страна, е било научено и видяно в определена култура, а, от друга страна — в това, което е било почувствувано и разбрано.

Твърдението на Възрастния, че Личностите Са Ценни, доста се различава от становището на една пациентка, която, докато стискаше юмруците си, каза прочувствено: „Аз обичам хората." Това различаващо се становище идва от адаптивното й Дете: „Сега иди да целунеш леля Етел, Мила!" Четиригодишната Мила покорно прави това, въпреки че леля Етел я ужасява. Но тя го прави и го подчертава — „Аз обичам леля Етел", _ като го канонизира — „Аз обичам хората". Тя обаче все още свива юмруците си.

Всички ние трябва да разгледаме нашите собствени версии „Аз обичам хората", за да разберем как действително се чувствуваме и откъде идват тези данни. Прве-чето от нас изказват определени схващания, но те често са резултат от приемането от страна на Детето на внушени от Родителя доктрини, а не заключения на Възрастния, базирани на целенасочено получени данни.

Обратно, подходът на Възрастния към стойността на личността ще следва тези линии.

Аз съм личност. Ти си личност. Без теб аз не съм личност, защото само чрез теб езикът става възможен, а само чрез езика е възможна мисълта и само чрез мисълта е възможно да приличаш на човек. Ти ме направи важен. Затова аз съм важен и ти си важен. Ако те обезценя, аз обезценявам себе си. Това е обосновката на позицията АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР. Само чрез тази позиция ние можем да бъдем личности, а не предмети. Връщането на човека към полагащото му се място като личност е идеята за спасението, помиряването или посвещението, която лежи в основата на всички големи световни религии. Тази позиция съдържа едно необходимо условие — тезата, че ние сме отговорни един за друг и тази отговорност е крайната цел, наложена еднакво на всички хора. Първият извод, който можем да направим, е „Не се убивайте един друг".

„ТОВА НЯМА ДА ЗАДЕЙСТВУВА!"

Един следобед колега ме посрещна в паркинга за колите на лекарите и ми каза весело: „Ако АЗ СЪМ ДОБЪР и ТИ СИ ДОБЪР, защо става така, че си заключваш колата?"

Проблемът за злото също е една съществуваща в света реалност. Пред лицето на всичкото зло, което виждаме, тази четвърта позиция — АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР, може да изглежда като една неосъществима мечта. Може би нашата цивилизация бързо се доближава до безпрецедентна конфронтация: или трябва да уважаваме съществуването на всеки един от нас, или всички ще загинем. Дори и съвсем безстрастно, все пак ще трябва да признаем, че да се сложи край на нещо, за което е било необходимо толкова дълго време, за да бъде построено, е истински позор.

Теяр възприема с удивление разгръщането на Вселената като един еволюционен процес, който се усъвършенствува и ре съсредоточава в една точка и който все още продължава, но все пак той завършва своя голям труд „Феноменът човек" с известна болка, когато размишлява върху злото на Вселената. Той си задава въпроса, дали цялото страдание и неуспех, сълзите и кръвта „не са в известен излишък, необясним за нашия разум другояче, освен ако към нормалния ефект от еволюцията не се добави изключителният ефект на някаква катастрофа или първоначално отклонение"?

Не сме ли ние някаква еволюционна грешка? И дали забележителните събития, в развитието на човечеството обещават някакви още по-значителни събития, които могат да го защитят в бъдеще? Теяр говори и за момента, когато първият човек е размишлявал, когато е започнал да гледа на себе си като на „мутация от нула до всичко".

Може би се доближаваме до друга важна точка, в която поради необходимостта от самосъхранение ще претърпим друга мутация, ще можем да направим друг скок, да размислим — с нова надежда, основаваща се на разбирането на това, как сме построени — аз съм важен — ти си важен, АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР.

Аз смятам, че Транзакционният анализ може да даде отговор на затрудненията на човека. Въпреки че това твърдение привидно почива само на предположения, аз черпя кураж от Дж. Робърт Опенхаймер, според когото ще има обща дискусия, непрекъснато взаимодействие между света на учените и света на хората като цяло — художници, фермери, адвокати и политически лидери. През 1947 г. той написа: „... понеже повечето учени като хора на знанието имат склонност отчасти и да проучват, то те носят отговорност за съобщението на истините, които са открили." Според едно негово мнение, споделено през 1960 г., хората във „висшата интелектуална сфера трябва да дават принос към общата култура, чрез която ние говорим един на друг, и то говорим не само за фактите в природата... но и за природата на човешките трудности, за природата на човека, за закона, за доброто и лошото, за моралността, за политическата добродетел и за политиците".

Ние носим отговорност нашите открития, направени при наблюдаването на транзакциите между отделните хора, да се приложат за решаване на по-широкия проблем за съхраняването на човечеството.

ПЪРВОНАЧАЛНАТА ИГРА Е ПЪРВОНАЧАЛНИЯТ ГРЯХ

Смятам, че е възможно благодарение на данните, с които разполагаме, да кажем нещо ново за проблема на злото. Грехът или лошото, или злото, или „човешката природа", както и да наречем недостатъка на нашия вид, е очевиден за всеки човек. Ние просто не можем да оспорваме постоянната „проклетия" на човека. Смятам, че всеобщият проблем се състои в това, че по природа всяко малко дете без значение в какво общество е родено поради своето положение (т. е. намиращо се в ситуацията „да бъдеш човек") се установява в позицията АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР или на другите две вариации на темата: АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ НЕ СИ ДОБЪР или пък АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ НЕ СИ ДОБЪР. Това е трагедия, но тя не става явно зло, докато не започне първата игра, първото вътрешно движение, насочено към друг човек, за да се облекчи товарът от чувството НЕ СЪМ ДОБЪР. Това първо усилие за отплата демонстрира неговата „вродена лошотия" — или първоначален грях, от който, както му е наредено, трябва да се отрича. Колкото повече се съпротивлява, толкова по-голям е грехът му, по-прикрито живее, докато изведнъж не почувствува голямо отчуждение и отдалечаване, което Паул Тилих характеризира като грях". Но това, което човекът прави (игри), не е основният проблем; проблемът се състои по-скоро в това, за какъв се смята той (позицията). Тилих казва: „Преди да стане акт, той е състояние." Преди да започнат да се играят игрите, заема се определена позиция. Убеден съм — трябва да признаем, че това състояние — позицията АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР — е основният проблем в нашия живот и че тя е резултат от решение, взето рано в живота по принуда, без правилна обработка на данните и без някой застъпник. Но след като разберем истината, можем да преразгледаме случая и да вземем ново решение.

Един от моите пациенти каза веднъж: „Аз играя играта „Мой собствен съд", като моят Родител е съдия, жури и изпълняващ присъдата. Това е предрешен процес, тъй като Родителят ми определя предварително, че съм виновен. Никога не можах да осъзная, че защитата трябва да се осъществява от адвокат. Никога не се опитах да защитя своето Дете. Родителят ми не позволяваше да оспорвам неговата присъда. Но компютърът ми най-накрая щракна и ме накара да осъзная, че съществува възможност за избор — моят Възрастен може да оцени ситуацията и да се застъпи за Детето ми. Възрастният е адвокат."

Чрез осъзнаването на това, че заемането на позицията АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР е било погрешна стъпка, настъпва облекчението, след което човек може да започне да разбира, че е по-безопасно да се откаже от игри.

Р — В — Д И РЕЛИГИЯТА

По своята природа повечето западни религии са от типа Родител—Дете и това е много съществено, ако се вземе предвид, че революционното въздействие, което са оказвали най-уважаваните религиозни водачи, е било пряк резултат от тяхната дързост да изучават институциите на Родителя и да осъществяват с помощта на Възрастния търсенето на истината. Достатъчно е само едно поколение, за да се превърне доброто в зло, а изводът от някакъв опит да бъде превърнат в догма. Догмата е враг на истината и враг на личностите. Догмата казва: „Недей да мислиш! Бъди нещо по-малко от личност."

Сред идеите, съдържащи се в догмата, може да има добри и мъдри, но догмата сама по себе си е нещо лошо, защото се приема като нещо добро, без да се изследва.

В основата на повечето религиозни практики е приемането от страна на Детето на авторитарната догма като един акт на вяра с ограничено, ако не и напълно отсъствуващо, участие на Възрастния. Така че, когато моралът се включи в структурата на религията, то тя представлява основно Родителя. Тя е остаряла, често неизучена и противоречива. Аз изтъкнах преди това, че тъй като всяка култура се различава в оценката си за стойността на личността и тъй като тази информация се предава чрез Родителя, ние не можем по никакъв начин да разчитаме на Родителя да стигне до определено становище по отношение на ценността на личността. Така че именно моралът на Родителя, а не издигането на идеята за универсална етика, която да има власт върху всички хора, пречи на нейното формулиране. Позицията АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР не би била възможна, ако тя зависи от това ти да приемеш именно | това, в което вярвам аз.

Тези наблюдения отнасям само към християнската религия, защото това е единствената религия, за която имам достатъчно данни за правилни изводи. Основният завет на християнството е била концепцията за опрощението. Опрощението е „пресилена" дума, но тя може да бъде заменена с друга. Концепцията за опрощението, както беше интерпретирана от Паул Тилих, бащата на всички „нови християнски теолози", е теологична форма на съзряване на позицията АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР. И това не означава, че ТИ МОЖЕШ ДА БЪДЕШ ДОБЪР, АКО... или ТИ ЩЕ БЪДЕШ ПРИЕТ, АКО, а по-скоро ТИ СИ ПРИЕТ безусловно.

Това свое схващане Тилих илюстрира, като се позовава на притчата за онази лека жена, която дошла при Исус Христос. Според Тилих: "Исус не прощава на жената, но той декларира, че тя е опростена. Състоянието на духа й любовният й екстаз показват, че нещо се е случило с нея." Тилич казва по-нататък: „Жената дойде при Исус, защото беше опростена", а не да бъде опростена. Вероятно тя не би дошла при него, ако вече не знаеше, че той ще я приеме с любов или с благоволение, или с АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБРА.

Тази концепция е непонятна за много „религиозни хора", защото тя може да бъде разбрана чрез Възрастния, а над много от вярващите доминира Родителят. Родителят изпитва твърде много резерви към другия и изповядва веруюто ТИ МОЖЕШ ДА БЪДЕШ ДОБЪР, АКО. Детето, от друга страна, е измислило много игри, за да избегне присъдата на Родителя. Пример за такава игра е „Религиозният Шлемил", вариация на играта „Шлемил", описана от Бърн. Това е игра, при която Виновникът (кой е той) прекарва дните през седмицата, като изпъжда своите наематели, плаща по-малко на своите работници, унижава жена си, крещи на децата си, разпространява клюки за своите конкуренти, а след това — в неделя, се обръща с монотонен глас към Бога и казва „Прости ми", като по този начин излиза от черквата вдъхновен от увереността, че „за 12 часа всичко ще бъде наред!" — дългът е изплатен.

Не всички „грешници" са такива нагли играчи. Но тъй като техният вътрешен религиозен диалог е предимно Родител—Дете, те непрекъснато са ангажирани в активно уреждане на сметки за добрите или лошите работи и никога не са сигурни точно какво е положението им. Пол Турние твърди, че религиозният морал „замества освобождаващия опит на благоволението АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР с всеобхватния страх от допускането на грешката".

Ако подобно на Тилих разбираме основния си проблем като състояние (на отчуждение, на позиция НЕ СЪМ ДОБЪР, грях, един-единствен грях), а не като акт, актове на грях, игри да преодолееш позицията, или множество грехове, то тогава ние разбираме неефикасността на повтарящото се „Изповядване на греховете" с цел да се предизвика промяна в живота на човека. Тилих казва, че за някои хора опрощението е „готовността на един духовен крал и баща да прости отново и отново глупостта и слабостта на своите поданици и деца. Ние трябва да отхвърлим това схващане за опрощението, тъй като то е просто детинско рушене на човешкото достойнство". Такова схващане само допринася за позицията НЕ СЪМ ДОБЪР. Това е позиция, която ние трябва или да „изповядваме", или да приемем, или да разберем. Тогава е възможно да проумеем игрите и да станем свободни, за да се откажем от тях.

Изповядването на Възрастния е нещо съвсем различно от изповядването на Детето. Докато Детето казва: „Съжалявам... АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР... моля те прости ми... не е ли ужасно", Възрастният може критично да прецени къде е възможна промяна и след това да продължава. Изповед без промяна е игра. Това е така независимо дали това става в храма, в изповедалнята на пастора или в кабинета на психиатъра.

Предаването на християнските доктрини без посредничеството на Възрастния е най-голямата злина на Христовото послание за опрощението. Посланието е било опорочавано през цялата история, за да подхожда на различните игри, характерни за всяка култура, в която е било въвеждано. Посланието АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР е било изопачавано отново и отново до позицията НИЕ СМЕ ДОБРИ — ВИЕ НЕ СТЕ ДОБРИ, като по силата на тази присъда евреите са били преследвани, расовият фанатизъм се е установил като нещо морално и законно, водили са се религиозни войни, вещиците са бивали изгаряни, а еретиците — убивани. Доктрината за опрощението АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР трудно може да се улови в доктрини за Богоизбраност и Предопределение, проповядвани от такива хора като Елмър Гантри и Джонатан Едуардс, в които Родителят заклеймява, а Детето изпада в ярост и които виждаха божественото опрощение като почетно място от дясно на Бога, откъдето може да се наблюдава спектакълът на изгарянето на прокълнатите в ада.

Каталог: other -> ftp -> books -> books ocult2
books ocult2 -> Авел (Библейски брат на Каин)
books ocult2 -> Изкуството да бъдеш родител
books ocult2 -> Съкратено издание на „Забранената археология” майкъл а. Кремо ричард л. Томпсън
books ocult2 -> Страшният съд е започнал отдавна Ерих фон Деникен
books ocult2 -> Книга Благодарности
books ocult2 -> Книгата на д-р Светлозар Попов " Българското име в библейски времена"
books ocult2 -> Сто дзенски коана
books ocult2 -> Дзен (Джобен пътеводител)

Изтегляне 3.38 Mb.

Сподели с приятели: