Антропичният принцип: космологическата версия

Антропичният принцип: космологическата версия

Ние живеем не само на една добронамерена планета, но и в една добронамерена вселена. Фактът, че съществуваме, предполага и още нещо: законите на физиката също трябва да са достатъчно „добронамерени", за да позволят появата на живота. Ако погледнем нощното небе, ще видим звезди и в това няма нищо случайно, защото те са задължително предусловие за появата на повечето химически елементи, а без химия няма да има и живот. Физиците са изчислили, че ако законите и константите на тяхната наука бяха дори и малко по-различни, вселената щеше да се развие по такъв начин, че нямаше изобщо да се стигне до появата на живота. Различните физици го формулират и по различен начин, но заключенията им неизменно звучат в сроден дух. В Просто шест числа Мартин Рийс (Rees 1999) изброява шестте константи, на които според него се крепи цялата вселена. Всяка от тях е с изключително фина настройка - в смисъл, че ако бе дори малко по-различна, това щеше да промени неузнаваемо вселената и вероятно в нея нямаше да има и живот.

За да разберем какво представляват тези шест числа на Рийс, нека разгледаме величината на т.нар. „силна" сила, свързваща компонентите на атомното ядро. Точно нея се налага да преодолеем, ако ще „разцепваме" атома. Тя се измерва с Е, или съотношението на масата във водородното ядро, която пък се конвертира в енергия, когато водородът се синтезира, за да образува хелий. Стойността на интересуващото ни число е 0.007 и, както се оказва, то трябва да се придържа плътно до нея, за да има в нашата вселена и химия (а тя е задължително предусловие за живот). Самата химия се изразява в различните комбинации и прекомбинации на онези деветдесет и нещо елемента от периодичната таблица, които се появяват по естествен път. От тях най-прост е водородът, а и най-широко разпространен. Всички останали елементи се явяват крайни продукти на водорода, получени чрез ядрен синтез. Става дума за един доста трудоемък процес, възникващ при наличието на определени - „интензивно горещи" - условия във вътрешността на звездите (и, разбира се, водородните бомби). Относително малки звезди като нашето Слънце могат да произвеждат само някои по-леки елементи като хелия, който е и с най-малко тегло в периодичната таблица след водорода. Нужни са по-големи и по-горещи звезди, за да се „изковат" и повечето тежки елементи, което пък се случва в рамките на една главозамайваща каскада от ядрени синтези, чийто детайли бяха уточнени навремето от Фред Хойл и двама негови колеги (но по някаква мистериозна причина той не получи своя дял от Нобеловата награда, с която бяха удостоени другите). Тези огромни звезди могат например да експлодират като супернови и да избълват в космоса работните си материали (включително елементи от периодичната таблица) под формата на прашни облаци. Ето защо Земята е богата на елементи, превъзхождащи по тегло и сложност вездесъщия водород, а без тяхната химия нямаше да възникне и животът.

По-същественото в случая е, че стойността на „силната" сила определя и траекторията на ядрените синтези по етажите на периодичната таблица. Ако тя бе прекалено малка - да кажем 0.006 вместо 0.007, - вселената щеше да съдържа само водород и нямаше да се получат никакви по-интересни химични реакции. Ако пък бе прекалено голяма, примерно 0.008, в ядрения синтез щеше да се стопи и целият наличен водород, за да останат само по-тежки елементи. А без водород те не биха могли да породят живот или поне не този, който ние познаваме. На първо място нямаше да има вода. А стойността на „ореола от златни къдрици" (вж. по-горе) е точно 0.007 и в този смисъл тя е идеална за онези разнообразни елементи, нужни за една интересна и най-вече животоподдържаща химия.

Няма да ви занимавам с другите пет числа на Рийс, защото всяко от тях ще ни наведе на същите изводи. Така или иначе най-актуалното от тях се помещава в „златокъдрата" зона на стойностите, извън която животът е невъзможен. Какво може още да се каже? Ами отново разполагаме с два отговора - теистичен и антропичен. Теистът ще каже, че когато е подреждал вселената. Бог е настроил основните ѝ константи така, че всяка от тях да се пада в съответната „златокъдра" зона, за да създава живот. Един вид Бог е разполагал с шест копчета (като тези на радиокасетофоните) и е врътнал всяко от тях до чертичката, обозначаваща неговата „златокъдра" стойност. Уви, този отговор е неудовлетворителен, защото не дава обяснение за самото „Божие битие". А един Бог, способен да пресметне „златокъдрите" стойности на тези шест числа, би следвало да е също толкова невероятен, колкото и самата фино настроена комбинация, но пък така невероятностите стават твърде много (което бе и поводът за нашата дискусия). Тоест теистичният отговор няма отношение към интересуващия ни проблем и аз не виждам друга алтернатива, освен да го отхвърля, независимо че много хора явно не забелязват, че проблемът си стои и изглеждат напълно удовлетворени от аргумента с „божествения копчевъртец".

Може би психологическата причина за тази потресаваща слепота има нещо общо и с факта, че много хора още не са успели да повдигнат съзнанието си с лоста на естествения подбор, който според биолозите има и способността да укротява по-опърничавите невероятности. Психиатърът-еволюционист Джей Андерсън Томсън ми посочи и една допълнителна причина - нашата неосъзната потребност да персонифицираме неодушевените обекти. По думите му ние сме по-склонни да идентифицираме сянката като крадец, отколкото обратното. Ако фалшивият позитив най-често означава загуба на време, то фалшивият негатив може да се окаже и фатален. В едно писмо той ми разви идеята, че в по-далечното минало най-голямото предизвикателство, с което някой човек е можел да се сблъска в естествената си среда, е било срещата с... друг човек. „От нашите предци", пише той, „сме наследили и дълбоко вкореното убеждение, често и страх, че в онова, което ни се случва, се крие нечий замисъл. Много ни е трудно да приемем нещо друго освен човешките мотиви". И в един момент естествено сме стигнали и до по-мащабното заключение - че в основата на всичко стои някакъв божествен замисъл. Ще се върна на тази тема в Глава V.

Биолозите, чието съзнание е било издигнато с лоста на естествения подбор и са наясно с това, че могат да се сблъскат и с най-невероятни неща, едва ли някога ще бъдат удовлетворени от теория, която по принцип избягва невероятностите. А теистичният отговор на загадката на живота е чисто и просто увъртане, приело обаче потресаващи размери. Този отговор не само не решава проблема, но му придава нова и още по-гротескна сила. Тогава да разгледаме алтернативата. В най-общи линии антропичният отговор се състои в това, че ние можем да обсъждаме подобни въпроси само в такава вселена, която е била в състояние да ни роди. Иначе казано, съществуването ни е било предопределено от факта, че нейните основни физични константи са попадали в съответните „златокъдри" зони. А различните физици предлагат и различни антропични варианти за решение на загадката.

По-практичните физици не приемат най-вече това, че шестте „копчета" са можели да се въртят. Според тях когато някой ден стигнем и до дългоочакваната Теория на всичко ще видим, че тези шест ключови числа всъщност са взаимозависими - или зависят от нещо друго, което ни е убягнало - по начини, които не се вместват и в най-смелите ни сегашни представи. Можело да се окаже например, че тези числа варират точно толкова, колкото и съотношението между окръжността на кръга и диаметъра му. Или пък че вселената е можела да се появи само по един-единствен начин. А от всичко това следва, че не е било нужно Бог да върти копчетата, защото такива просто не е имало.

Други физици (към които можем да причислим и Мартин Рийс) намират този вариант за неудовлетворителен и аз лично съм склонен да се съглася. Наистина е много удобно да има само един начин, по който вселената е могла да се появи, но защо трябва да приемаме веднага, че по него е протекла и последвалата еволюция? Защо трябва да приемаме, че тази вселена, ако използваме израза на теоретика Фрийман Дайсън, едва ли не е „знаела, че и ние ще дойдем"?! Философът Джон Леели прибягва до аналогията с осъдения на разстрел. Да допуснем, че и десетимата от наказателния взвод са пропуснали целта. Каква би била реакцията на оцелялата жертва? Ако тя изобщо е способна да разсъждава в момент като този, сигурно ще си каже: „Уфф, явно не ме улучиха, иначе нямаше да съм тук и да размишлявам над случилото се!" Но по някое време ще си зададе и този напълно резонен въпрос: „Ама как така всички пропуснаха?!" и тогава може би ще започне да гради алтернативни хипотези - например че екзекуторите са били подкупени или пък пияни.

На това възражение би могло да се отговори с т.нар. мултиверсална теория, поддържана и от самия Мартин Рийс: всъщност има много „универсуми", или „единични вселени", съвместно съществуващи - като мехурчетата на пяната - в рамките на един общ и всеобхватен мултиверсум" (или „мегдверсум", както предпочита да го нарича Ленърд Съскинд). А законите и константите на всеки такъв универсум (какъвто е и нашата видима вселена) са чисто и просто местни закони. Мултиверсалното законодателство като цяло включва в себе си множество такива алтернативни кодекси с „местни" закони. И ето че антропичният принцип отново си казва тежката дума: по всичко личи, че ние сме в една от тези вселени (по всяка вероятност - малцинство), чийто „местни" закони са спомогнали за последвалата еволюция и развилата се в нея наша способност да размишляваме над такива проблеми.

А ако се замислим над сетния миг на нашата вселена, ще стигнем и до една още по-интригуваща версия на мултиверсалната теория. В зависимост от някои числени стойности (като шестте константи на Мартин Рийс) нашата вселена може да е „орисана" да се разширява до безкрайност, но може и да се стабилизира, ако постигне известно равновесие, или пък самото разширяване да се преобърне в свиване, достигащо своята кулминация в т.нар. Голям срив. Според някои учени тогава вселената ще отскочи обратно и ще започне отново да се разширява, а тези цикли ще се повтарят до безкрайност, примерно на всеки 20 билиона години. Ако съдим по стандартния физичен модел, времето в нашата вселена е започнало да тече от мига на Големия взрив, заедно с разширяването на пространството, т.е. някъде преди 13 билиона години. Серийният модел, базиран на идеята за „Големия срив", обаче ни казва нещо друго: че нашето време и пространство може и да са започнали от мига на нашия Голям взрив, но той е бил просто последният в една дълга поредица от големи взривове, всеки от които е бил иницииран от съответния голям срив, сложил край и на предишната вселена. Строго погледнато, никой не би могъл да разбере какво всъщност започва с новия голям взрив, защото всеки път универсалните закони и константите се прекодират и получават нови стойности. Но ако цикълът взрив-разширяване-свиване-срив наистина продължава безкрайно (сякаш се разтяга и свива космически акордеон), значи и предлаганата версия на „мултиверсума" е не толкова паралелна, колкото... серийна. Тук привържениците ѝ отново се позовават на антропичния принцип. Само една малка част от последователно възникващите вселени се настройват на подходящи биогенни вълни. Естествено, една от тях е и нашата настояща вселена - по простата причина, че и ние сме в нея. Но напоследък тази „серийна" версия като че ли позагуби от тежестта си, защото някои нови открития в областта на физиката ни карат да бъдем и по-скептични към идеята за Голям срив. Днешните физици са по-склонни да приемат, че вселената, в която живеем и ние, е обречена да се разширява во веки веков.

Друг физик-теоретик, Лий Смолин, е изградил и един по-интригуващ вариант на мултиверсалната теория (с дарвинистки привкус), който включва и серийни, и паралелни елементи. Онова, което той развива в „Животът на космоса“ тръгва от идеята, че дъщерните вселени се раждат от съответните вселени-майки, но не в рамките на някой пълен срив, а в по-локален мащаб, примерно в черна дупка. И Смолин внася нов детайл - наследствеността. Основните константи на дъщерната вселена са леко „мутирали" версии на тези на майка ѝ. Наследствеността играе също такава съществена роля при Смолин, както и в естествения подбор на Дарвин. Вселените се подчиняват на естествените закони. Тези, които притежават нужните качества, за да „оцелеят" и да се „възпроизведат", започват да доминират в мултиверсума (или мултивселената). За целта от вселената се изисква и още нещо - да изтрае достатъчно дълго, за да достигне и „полова зрялост". И тъй като самият акт се реализира, както се каза, в черни дупки, тази вселена-късметлийка трябва да притежава и още едно полезно умение - да прави въпросните дупки.

A то предполага и други неща. Например едно от условията гласи, че материята първо трябва да се сгъсти под формата на облаци, а после и на звезди, иначе няма да се образуват черни дупки. Да припомним, че без звезди не може да се получи интересна химия, което ще рече и живот. Ето в какво се изразява и естественият подбор в мултиверсума (поне според Смолин). Той директно стимулира плодовитостта на черните дупки, а индиректно — и възникването на живота. Уви, не всички физици са във възторг от горната теория, макар и на нобелиста Мъри Гел-Ман да се приписва и следното изказване: „Кой, Смолин ли? Това не беше ли един младок с шантави идеи? Знам ли, може пък и да е прав". По-палаво настроеният биолог вероятно би се запитал колко още физици се нуждаят от дарвинистки „умоповдигачи"...

Тук обаче в съзнанието на някои по-практични люде се загнездва и една тревожна мисъл: „Толкова много вселени няма ли да обременят излишно бюджета ни?" А поддадем ли се веднъж на изкушението, може да го ударим съвсем през просото и да си натресем някой Бог на главата - на принципа „ако ще е, да е". И мултивселената, и Бог са еднакво неикономични, което ще рече и неподходящи. Хората, които разсъждават по този начин, явно не са вникнали в същността на естествения подбор и не са се издигнали на нужната висота. Ключовата разлика между хипотезата за Бог, която със сигурност е екстравагантна, и тази за мултиверсума, която само изглежда така, опира отново до статистическата (не)вероятност. Идеята за мултиверсум може и да звучи екстравагантно, но всъщност става дума за нещо просто. Докато Бог, а и който и да е друг сложен „агент", който е достатъчно разумен, за да взима решения и да отчита открилите се възможности, би бил също толкова невероятен от статистическа гледна точка, колкото и онова, което „битието" му би следвало да обясни. Екстравагантното на мултивселената се изразява единствено в броя на съставящите я вселени. Но сама по себе си всяка от тях е проста, ако говорим за основни закони, и не се нуждае от каквито и да е предпоставки - за разлика от разума, където нещата стоят по съвършено различен начин.

Впрочем някои физици са известни и с религиозността си (вече споменах за Ръсел Станард и преподобния Джон Еолкингхорн, които са пословични в Британия). Както можем да предположим, те се позовават на това, че е невероятно всички физични константи да са се настроили сами към своите повече или по-малко тесни златокъдри зони, от което извеждат и съответния космически разум, който единствен би извършил въпросното действие. Вече многократно отхвърлях предположенията с подобен характер, защото пораждат нови и още по-големи проблеми. А какво отговарят теистите? И правят ли изобщо нещо по въпроса? Да припомним обичайния аргумент. Този Бог, който е способен да измисли цяла вселена и да я настрои толкова прецизно и прозорливо, че да се стигне и до нашата еволюция, би трябвало да е някакво изключително сложно и общо взето невероятно същество. Което пък означава, че той самият се нуждае от още по-сложни и дълги обяснения от онова, което обяснява.

Както винаги, теологът Ричард Суинбърн смята, че знае решението на този проблем, и го развива надълго и нашироко в книгата си Има ли Бог? (Swinburne 1996). Започва с това, че сърцето му е разположено на най-подходящото място в тялото - което за пореден път доказва, че трябва да си подбираме възможно най-прости хипотези, стига да се връзват с фактите. Както е известно, науката обяснява сложните неща с взаимодействието на по-простите, за да се стигне впоследствие и до основните им частици. Аз лично смятам (а смея да се надявам, и вие), че тази идея е наистина проста и красива - че всички неща се състоят от основни частици, които пък, колкото и да са многобройни, се извеждат от един малък и ограничен набор от типове частици. И ако сме скептични, то е защото идеята ни се струва... прекалено проста. Но според Суинбърн тя изобщо не е проста, ами тъкмо обратното.

И тъй като броят на частиците от всеки тип, например електроните, е огромен, Суинбърн смята, че е нещо повече от съвпадение това, че толкова много от тях имат и еднакви свойства. Да беше един електрон, сигурно щеше да го преглътне. Ама чак пък билиони и билиони, и то с едни и същи свойства - това вече събужда подозренията му. Явно за Суинбърн нещата щяха да бъдат по-прости и по-естествени (което ще рече, че не се нуждаят и от обяснение), ако всеки електрон се различаваше от останалите. Има и по-лошо: този електрон запазва свойствата си само за едно мигновение, след което се променя, както му скимне - произволно, хазартно и непрестанно. Ето как Суинбърн си представя „простото и естествено състояние на нещата". А ако има нещо по-унифицирано (онова, което ние с вас бихме нарекли по-просто), то се нуждае от специално обяснение, например: „Нещата са такива, каквито са, само защото електроните, късчетата мед и всички останали материални обекти имат същите свойства, каквито са имали и през XIX в.".

и на сцената излиза... Бог. А той оправя неразбориите, като целенасочено и постоянно поддържа едни и същи свойства в тези билиони и билиони електрони (и късчета мед), като същевременно неутрализира и неудържимата им склонност към произволни и абсолютно нелогични флуктуации. Така че ако пред погледа ти попадне някой електрон, все едно си видял и всички останали. Затова и всички късчета мед се държат именно като късчета мед, а всеки електрон (и късче мед) си остава същия не само във всяка микросекунда, но и от век на век. Причината естествено е Бог. Той държи под око всяка частица и ако тя се отплесне нанякъде, моментално я вкарва с Божия си пръст в правия път, разбирай строя на нейните колежки, че иначе току-виж се променила.

Но щом държи под око всяка от мириадите частици. Бог би трябвало да е мириадоок (и мириадопръст). Интересно как Суинбърн е решил, че това с тоталния контрол над електроните е една съвършено проста хипотеза? Та тя е всичко друго, но не и проста! Суинбърн нагажда нещата, както му е изгодно, и то с изумително интелектуално нахалство. Например без никакви аргументи изтърсва, че Бог е „просто" една отделна субстанция. И тази пестеливост на доводите става още по-фрапираща на фона на тези гигазилиони самостоятелни електрони, които пък винаги си остават едни и същи!

Според теизма съществуването на всеки друг обект се обуславя и поддържа от една-единствена (основна) субстанция, Бог. Освен това всяко свойство на която и да е друга субстанция се дължи отново на Бога, който е или нейна непосредствена причина, или ѝ е позволил да съществува. За простите обяснения е характерно това, че предпоставят само няколко причини. В този смисъл не може да има по-просто обяснение от това, което пък предпоставя само една. В този смисъл теизмът е определено по-прост от политеизма. А неговата единствена причина е една личност с безгранична мощ (Бог може да извърши всичко, което е логически възможно да бъде извършено), безгранични познания (Бог знае всичко, което е логически възможно да бъде узнато) и безгранична свобода.

Значи Бог все пак не умее някои неща (ако са логически невъзможни), за което можем само да му благодарим. Но и с тази уговорка винаги можем да се позовем на... безграничната „Божия мощ". Примерно науката среща затруднения с обяснението на X. Няма проблем! Не си губете времето, ами просто щракнете с пръсти и - хоп! - на сцената излиза въпросната мощ, която ще обясни не само X, но и каквото там се сетите. По-важното е, че това обяснение винаги ще е и изключително просто; в края на краищата има само един Бог. Какво по-просто от това?!

Ами ако трябва да сме искрени, почти всичко. Един такъв Бог, който осъществява постоянен „мониторинг" и контролира всяка частица от вселената, няма как да бъде и прост. Неговото „битие" също се нуждае от обяснение, и то не какво да е, а мегаобяснение. Де да беше само това! Ако се съобразим с изискването за простота, неминуемо ще стигнем и до извода, че всички кътчета в Божието мегасъзнание би трябвало вече да са запълнени, защото там са постъпвали едновременно делата, емоциите и молитвите на абсолютно всяко човешко същество, да не говорим пък за евентуалните извънземни, които може да са се появили в нашата или някоя от стоте билиона други галактики. А ако съдим по казаното от самия Суинбърн, Бог е изправен пред още един деликатен проблем - кога да не се намесва, ако някой от нас хване рак. А той очевидно не се намесва винаги, защото (цитирам) „ако откликваше на повечето молитви на онкологично болните и техните близки, ракът отдавна нямаше да е проблем за човечеството". Ами да, толкова ни е хубаво с рака, какво ли щяхме да правим без него?!

Разбира се, не всички теолози са толкова крайни като Суинбърн. Но пък същото забележително прозрение, че Хипотезата за Бог е и възможно най-простото обяснение за вселената, се среща и в други днешни теологически трактати. Например Кийт Уорд (тогава Regius Professor (Професор, чиято катедра е основана е кралски едикт) в оксфордския богословски факултет) е пределно ясен по въпроса в книгата си Бог, шанс и необходимост (Ward 1996):

Всъщност теистът ще заяви, че (хипотезата за) Бог предлага едно елегантно, пестеливо и плодотворно обяснение за случващото се във вселената. Пестеливо, защото приписва битието и естеството на всяко нещо от всемира на едно-единствено същество - първопричината, която пък от своя страна обяснява абсолютно всичко, включително и себе си. Елегантно, защото от тази ключова идея - за възможно най-съвършеното същество - може да се извлече и обоснове не само Божието естество, но и самото съществуване на вселената.

Подобно на Суинбърн, и Уорд бърка обяснението на нещото със самото нещо, а и май не отчита многозначността на понятието „простота". Не ми е съвсем ясно дали той наистина вярва, че Бог е прост или горният пасаж е просто едно реторическо упражнение. В своята книга Науката и християнската вяра сър Джон Полкингхорн (Ро1кзп§Ьогпе 1994) цитира и едно негово критично изказване по адрес на Тома от Аквино: „Основната му грешка е в самата изходна теза, а именно че Божеството е логически просто — „просто" не като „неделимо", а в смисъл, че това, което важи за отделната част, се отнася и за цялото. Би било по-логично да приемем, че Бог, макар и експлицитно неделим, е имплицитно сложен". Тук Уорд несъмнено е прав. Но не казва нищо ново. Още през 1912 г. биологът Джулиан Хъксли е определил сложността като „хетерогенност на частите", но имайки предвид една специфична разновидност на функционалната неделимост.

На друго място Уорд ни показва нагледно трудностите, с които се сблъсква богословското съзнание в опитите си да обясни откъде се е взела тази сложност на живота. Там той цитира своя колега-сциентист, биохимика Артър Пийкок (последната ипостаса на моята „троица" от религиозни британски учени), който пък смята, че самото наличие на жива материя вече е „предпоставка за нарастваща сложност". На свой ред Уорд изказва предположението, че в еволюционните промени е „заложено нещо, което ги кара да се стремят към по-сложното". И по-точно, то е заложено в мутационния процес, за да „гарантира бъдещите още по-сложни мутации". Самият Уорд е скептичен към тази идея (както и подобава на един учен). Но ако еволюцията наистина се стремеше към по-сложното, това едва ли щеше да се дължи на някоя нейна „присъща склонност", а още по-малко пък на „целенасочена мутация". Така че отново опираме до естествения подбор, който е и единственият ни познат процес, способен да генерира сложно от простото. Ето тази теория е действително „проста". Същото важи и за произхода на живота, с който пък е започнал и самият подбор. Но пък от друга страна това, което въпросната теория обяснява, е почти невъобразимо сложно - или поне по-сложно от онова, което можем да си представим (не говоря, разбира се, за онзи Бог, който е способен да го измисли).