Една интерлюдия в Кеймбридж

Една интерлюдия в Кеймбридж

Наскоро участвах в една конференция в Кеймбридж, посветена на отношенията между науката и религията, на която представих и моята трактовка на казуса с „абсолютния боинг". Онова, което последва, в никакъв случай не можеше да се определи като постигане на споразумение относно Божията... простота. Самото преживяване бе доста поучително и ми се ще да го споделя и с вас.

Ще започна със следното горчиво признание (ако това е точната дума). Въпросната мероприятие бе спонсорирано от Фондация „Темпълтън". Публиката бе малобройна, главно журналисти от британски и американски научни списания. От осемнайсетте поканени лектори аз бях единственият „прононсиран атеист". Един от журналистите, Джон Хорган, ме уведоми, че всеки от колегите му бил получил по $15 000 на ръка, за да присъства на конференцията - освен командировъчни. Това определено ме изненада. Имам доста богат опит с научните конференции, но не си спомням случай, в който да е било плащано на публиката, за да присъства на дебатите. Какъвто съм си мнителен, ако знаех предварително това, сигурно щях тутакси да заподозра, че „Темпълтън" се опитва да подкупи журналистите и да внесе раздор в научната общност... След време Джон Хорган изказа абсолютно същото предположение и подробно описа онова, на което е бил свидетел. От статията му разбрах (не без известно задоволство), че тъкмо моето широко разтръбено участие го накарало да потисне съмненията си:

Британският биолог Ричард Докинс, чието участие в срещата всъщност убеди мен и колегите в нейната легитимност, бе и единственият, който се изказа по-остро срещу религията като несъвместима с науката, ирационална и вредна. Изказванията на останалите участници - трима агностици, един юдаист, един деист и дванайсет християни (мюсюлманският философ се бе отказал в последния момент) - определено клоняха в полза на религията и християнството.

Самата статия обаче е затрогващо амбивалентна по въпроса. Но въпреки уклончивия тон авторът ѝ явно е оценил правилно някои моменти в работата на конференцията (по-натам ще приложа и своя коментар). Ето какво пише Хорган:

Моите разговори с присъстващите ми помогнаха да си изясня още нещо: защо и някои интелигентни и добре образовани хора прегръщат религията? Например един репортер ми сподели, че е ставал свидетел на глосолалия (В случая - екстатичното проявление на „дарбата за говорене на езици" (срв. Деян. 2:1-12) като част от църковната практика, напр. на петдесетниците), друг пък ми разказа за своята тясна връзка с Иисус. Аз лично не промених убежденията си, но някои като че ли го сториха. Поне един колега си призна, че вярата му доста се разколебала след безмилостната „дисекция", на която я бил подложил Докинс. Но от друга страна, щом Фондация „Темпълтън" е решила да ни помогне, за да направим още една крачка към онзи „свят без религия", за който си мечтая и аз, не намирам нищо нередно в подобни мероприятия.

Статията на Хорган стигна до още по-голям брой читатели, когато се появи и в „Едж", сайта на литературния агент Джон Брокман (често определян и като дискусионен клуб онлайн), където пък получи най-различни отзиви, включително и от физика Фрийман Дайсън. Аз лично отговорих на Дайсън, като цитирах и собствената му реч при получаването на наградата „Темпълтън". Със самия факт, че прие тази награда, Дайсън изпрати много красноречиво послание към света (независимо дали съзнателно или не). Жестът му можеше да бъде изтълкуван и като подкрепа за религията, и то от един от най-изтъкнатите физици на днешното време.

Аз съм доволен, че съм част от онова огромно мнозинство християни, което не се вълнува особено от учението за Светата Троица или от това, доколко историческата правда е отразена в евангелията.

Мисля, че един атеист едва ли ще се изрази по този начин - освен ако не иска да се хареса и на християнската си аудитория... Пак там си позволих и една волна сатирическа импровизация, като комбинирах автентични цитати от тази реч с някои съчинени от мен реплики (дадени по-долу в курсив), които нашият кандидат уж отправя към съответното длъжностно лице от „Темпълтън", за да го убеди, че е достоен за наградата:

„А-ха, искате нещо по-дълбоко, така ли? Работата е там, че... аз всъщност не правя строго разграничение между съзнание и Бог. Бог е онова, в което се превръща съзнанието, след като прекрачи границата на привичните си представи. Мисля, че вече говорих достатъчно по този въпрос и мога да се върна на физиката. А, още ли искате? Ами добре, какво ще кажете за това:

Дори и в печалната история на XX в. аз съзирам някои обнадеждаващи признаци на религиозен прогрес. А и двете най-ярки олицетворения на злото през това столетие, Адолф Хитлер и Йосиф Сталин, бяха отявлени атеисти. Сега вече може ли да си ходя?“

Дайсън би могъл да опровергае този въображаем „пазарлък" с фондацията само при едно условие - ако изложи своите лични основания да повярва в Бога. Нямам предвид онзи чието метафоричен смисъл (вж. Глава I), с който общо взето всеки би се съгласил. Без такива, моля! Има и друго. Ако правилно съм схванал тезата на Хорган, то парите на „Темпълтън" чисто и просто корумпират науката. Сигурен съм, че Фрийман Дайсън не е от тези, които могат да бъдат купени. Но пък речта, която произнесе при връчването на наградата, е най-малкото неуместна, защото дава лош пример на останалите учени. Иначе нещата са ясни. Да, цифровото изражение на наградата „Темпълтън" надвишава с цели две нули хонорара, който онези журналисти са получили само за присъствието си в Кеймбридж. Не е нужно да пояснявам, че тя е доста по-апетитна (като сума) и от Нобеловата награда. А това вече наистина може да причини немалко фаустовски терзания... Спомням си, че веднъж моят приятел, философът Даниел Денет, ми подхвърли (надявам се, на шега):

- Ех, Ричард, само не се заричай, че може и на теб да ти дойде до главата...

За добро или зло прекарах цели два дни на въпросната конференция в Кеймбридж, като изнесох една беседа и участвах в дискусиите по няколко други. Общо взето, ролята ми се свеждаше до това да провокирам теолозите със следното: онзи Бог, способен да измисли цяла вселена (а и каквото и да е друго), би трябвало да е сложен и статистически невероятен. А най-силният довод, който чух, бе, че така съм натрапвал (и то брутално) научната епистемология на теологията, която пък нямала никакво желание за това. Теолозите винаги са определяли Бога като „нещо просто". Откъде накъде аз, ученият, ще ги убеждавам, че техният Бог е сложен? А и научните аргументи (или поне тези, с които съм бил свикнал да боравя в моята си област) са неприложими в случая, защото... защото според богословите Бог не попада в обхвата на науката и точка!

Не бих казал, че опонентите ми съзнателно хитруваха. Напротив, мисля, че бяха съвсем искрени. Но пък постоянно ме подсещаха за коментара, който Питър Медуор е направил по повод на Човешкият феномен на Теяр дьо Шарден (и който май ще си остане най-великата отрицателна рецензия на всички времена!): „Непочтеността на автора ѝ може да намери само едно оправдание - че преди да започне да заблуждава околните, той е положил огромни усилия да заблуди самия себе си". Така и теолозите, с които кръстосах шпаги в Кеймбридж, се самоизолираха в някаква епистомологическа „зона на сигурност", където смятаха, че са недостижими за разумните доводи - по простата причина, че предварително се бяха споразумяла, че те не могат да ги достигнат. Кой съм аз да им разправям, че разумният довод бил единствения приемлив аргумент? Хайде де! Няма такова нещо. Освен научния, има и други пътища към познанието, а ако искаме да познаем Бога, трябва да поемем по някой от тях.

Оказа се, че най-важният от тези „други методи" е личното, субективно преживяване на Бога. Някои от участниците в дискусията твърдяха, че са чували Божия глас - вярно, „вътре в главите си", но пък съвсем ясно и отчетливо, сякаш разговаряли с друго човешко същество. Вече ви запознах с мнението си за илюзиите и халюцинациите (Аргументът „от личен опит" в Глава III), но на кеймбриджската конференция добавих още два пункта. Първо, ако Бог действително комуникираше с човешките същества, то този факт със сигурност щеше да попадне и в обсега на науката. А и как иначе? Представяте ли си: Бог пристига с гръм и трясък от своята отвъдна сфера (която е и неговата естествена среда) и се развихря в нашия свят (където единствено може да бъде засечен от човешките мозъци), а вие тук ми разправяте, че този феномен нямал нищо общо с науката! .. Второ, един такъв Бог, способен да изпраща смислени послания едновременно на милиони човешки същества - и в същото време да получава съобщения, и то от всяко от тях, - може да бъде всичко друго, но не и прост. Не бива да го вкарваме в такива тесни рамки! Бог може и да няма мозък, направен от неврони или, ако предпочитате, централен процесор от силикон, но ако наистина притежава приписваните му сили, той би трябвало да разполага с нещо несравнимо по-сложно (и определено непроизволно конструирано) и от най-големия мозък и/или компютър, които познаваме.

За кой ли път моите богословски приятели се върнаха към старата си песен - че за да го има нещо, то трябва да си има и причина. Тоест все има някаква (обща) първопричина (на абсолютно всичко), която спокойно можем да наречем и Бог. Да, съгласих се аз, но тази причина трябва да е проста; следователно „Бог" не е най-подходящото ѝ име - стига да не го освободим най-експлицитно от всички конотации, с които то се свързва в представите на повечето религиозни хора. Първопричината, която търсим, е трябвало да послужи като една най-проста опорна база на онзи саморегулиращ се кран, който пък впоследствие е издигнал и познатия ни свят до сегашното му сложно състояние. И за да им покажа, че техният „първодвигател" вече е бил достатъчно сложен, щом е могъл да се заеме с творчески замисли (да не говорим, че разчита едновременно мислите на милиони хора), аз си послужих със следното сравнение - това е все едно да започнеш партия бридж, като преди това си раздал на себе си възможно най-добрите карти. Призовах ги да се вгледаме в живия свят - примерно в амазонската селва с нейната пищна плетеница от лиани, бромелиади (Тропическо растение от категорията на т.нар. епифити (които растат върху други растения, но не се хранят с тях), наречено на шведския ботаник Олаф Бромелий) и корени (подземни и надземни), където щъкат пълчища мравки и ягуари, тапири и пекари, дървесни жаби и папагали. А това, което ще видим, е статистическият еквивалент на „най-добрата ръка" в бриджа (не че няма и безброй други начини, по които бихме могли да разбъркаме отделните части, но няма да ни свършат работа). Да, еквивалент, но в случая знаем и как се е появил - с помощта на постепепенно разгъващия се „кран" на естествения подбор. А и не само учените роптаят срещу безропотното приемане на такива спонтанно възникнали невероятности; това просто противоречи на здравия разум. Така че да твърдиш, че първопричината - или онова голямо неизвестно, отговорно за съществуването на всички неща - е някакво същество, способно да измисли Вселената и да разговаря едновременно с милиони хора, е проява на пълна безотговорност. В случая ти просто отказваш да търсиш реално обяснение, което пък е фрапантен пример за самооблъщаващо се и инатливо фантазъорство (балон от типа „Скайхук" (Вж. Глава II („Нещо за малките зелени човечета")!

Аз не бих седнал да защитавам суховатия педантизъм и тяснонаучния начин на мислене. Но най-малкото, което може да направи един честен търсач на истината, ако търси обяснение за такива чудовищни „неправдоподобности" като тропическата гора, кораловия риф или Вселената, е да използва кран, а не „балон". Не е казано, че този „кран" непременно ще е естественият подбор. Просто досега никой не ни е предложил нещо по-добро. Възможно е да има и други средства, които предстоят да бъдат открити. Например онази „инфлация", която според физиците е заемала някакъв дял в първата йоктаосекунда от съществуването на Вселената, би могла да функционира и като един напълно подходящ космологичен „кран", редом с биологичния на Дарвин. Възможно е този комплициран „кран", издирван от космолозите, да се окаже вариант на самия дарвинизъм - като модела на Смолин или нещо подобно. А може и да се окаже комбинация от мултивселената и антропичния принцип, Каквато предлагат Мартин Рийс и още някои. Не е изключен дори и някакъв свръх-човешки „дизайнер", но ако е така, той няма да се е появил изневиделица на белия свят, което пък не означава, че винаги е съществувал. Ако нашата вселена бе умосътворена (нещо, което не допускам и за миг) и, а fortiori, въпросният всемогъщ и всезнаещ „мислител" действително разчиташе нашите мисли и раздаваше поголовно съвети, прошки и изкупления, то от това би следвало, че той самият е краен продукт на някой „кумулативен ескалатор" (или „кран") — най-вероятно вариант на дарвинизма, но реализиран в друга вселена.

Този тактически похват на критиците ми в Кеймбридж - да отстояват позициите си „до дупка" - бе всъщност... атака. Светогледът ми бе тотално отхвърлен като старомоден (и по-точно, бил от „XIX в."). А това пък е толкова слаб аргумент, че за малко щях да го пропусна. Но за съжаление често се сблъсквам с него. Съгласете се, че да раздаваш подобни квалификации („А, това са неща от XIX в.!") не е същото като да обясниш кое му е лошото на този исторически момент. Първо, някои идеи от XIX в. са си много добри, да не говорим за онази, „подривната" на Дарвин! Сещам се и за една конкретна личност, която много обича да раздава същите квалификации. Това е изтъкнат кеймбриджски геолог, вече доста напреднал по каменистия фаустовски път към наградата „Темпълтън", който има навика да аргументира своите християнски убеждения с т.нар. историчност на Новия завет. Но през същия XIX в. не друг, а теолозите, особено в Германия, са подложили на огромно съмнение въпросната „историчност", прилагайки за целта стандартните исторически методи. Този факт, разбира се, бе елегантно подминат от теолозите на кеймбриджеката конференция.

Във всеки случай съм съгласен, че „19-вековното" лъха на мухъл и идеално се вписва в характеристиката на „селския атеист" от оня виц („Противно на онова, което може би си мислите, ха-ха-ха, ние отдавна не вярваме в онзи дядка с дългата бяла брада, ха-ха-ха!"). И трите „шегички" са кодови послания за нещо друго - по същия начин, както в края на 60-те призивите за „ред и законност", отправяни от някои американски политици, бяха просто политически код, зад който се криеха най-обикновени расистки предразсъдъци". Тогава какъв е кодираният смисъл на подобни паралели с XIX в. в контекста на един спор за религията? Ами ето какъв: „Как може да сте толкова груб и нетактичен, че да ме питате вярвам ли в чудеса и дали Иисус наистина е бил роден от девица?! Възпитаните хора не питат за такива неща. Така са се заяждали през XIX в.1" Добре, през XIX в. може да са били всякакви, но какво му е „нетактичното" да задаваш подобни прями и „фактуални" въпроси днес. Ами така съм бил поставял религиозните хора в конфузна ситуация... Че ако има нещо „излагащо" в тази ситуация, то може да е само отговорът, особено положителният!

Така че паралелът с XIX в. е съвършено прозрачен. Въпросният исторически момент е бил и последният, в който някой образован човек е можел да си признае, че вярва в чудеса (включително и в непорочното зачатие), без да се притеснява, че ще му се смеят. Когато ги притиснат, немалка част от днешните образовани християни остават лоялни към религията и не отхвърлят възможността за непорочно зачатие или възкресение. Но така или иначе се чувстват неловко, защото собственият им разум им подсказва, че това са абсурди, така че е по-добре да не им задавате такива неудобни въпроси. А ако се намери и някой като мен, който настоява за ясен отговор, те му лепват етикета, че бил разсъждавал като „човек от XIX век". Като се замислиш, това е просто смешно...

Но пък си тръгнах от тази конференция ободрен и освежен. И още по-силно убеден, че т.нар. аргумент с невероятността (спомнете си „абсолютния боинг" от Глава IV) е един много сериозен довод срещу Божието битие. Все още не съм чул що-годе задоволителен отговор от някой теолог въпреки многобройните възможности, а и покани от моя страна. Дан Денет е прав да го нарича „необоримо опровержение, което днес звучи също толкова съкрушително, колкото и онова, с което преди два века Филон разгромява Клеант в Диалозите на Хюм. „Балонът" в най-добрия случай е щял да забави решението на проблема, но Хюм не е можел и да помисли за „кранове", затова се е хвърлил в неизвестното". Дарвин, разбира се, се е възползвал от най-ефикасния, който Хюм сигурно е щял да оцени по достойнство.

1. 
   Едно от най-големите предизвикателства, с които се сблъсква човешкият разум от столетия насам, е как да обясни появата на тази невероятно сложна подредба във Вселената, подсказваща замисъл.
   
2. 
   Естествената ни реакция би била да припишем предполагаемия замисъл на някакъв реално съществуващ мислител. Ако говорим за такива очевидни артефакти като часовника, негов творец действително ще се окаже някое разумно същество с технически познания. Изкусително е да приложим същата логика и спрямо окото (или крилото), паяка (или човека).
   
3. 
   Това изкушение обаче е не само примамливо, но и измамно, защото хипотетичният „(за)мислител" поставя един още по-голям проблем — кой е измислил мислителя? Така че целият проблем се свежда до обяснението на статистическата невероятност. Очевидно решението му не е в това да постулираш нещо още по-невероятно. В случая се нуждаем не от „балон", а от „подемен кран", защото само последният би могъл да ни издигне - постепенно и удобно - от простотата до иначе невероятната сложност.
   
4. 
   Най-надеждният и мощен „кран", открит досега, е Дарвиновата еволюция чрез естествен подбор. Дарвин и неговите последователи са ни показали как живите „твари" (с цялата им статистическа невероятност и привиден замисъл) са еволюирали бавно и постепенно от своите прости начални етапи. Затова и спокойно можем да заявим, че илюзията за някакъв „замисъл", вложен в живите същества, не е нищо повече от илюзия.
   
5. 
   Не се нуждаем обаче от такъв „кран" във физиката. По принцип някоя теория от типа на тази за мултивселената не би могла да свърши същата работа за физиката, както дарвинизмът за биологията. Този тип обяснения изглеждат по-неудовлетворителни от биологичната версия на дарвинизма, тъй като отдават прекалено голямо значение на късмета. Затова пък антропичният принцип ни подтиква да предположим една още по-голяма доза късмет, отколкото нашата ограничена човешка интуиция е способна да преглътне.
   
6. 
   Не бива да губим надежда, че и в сферата на физиката ще се появи някакъв по-добър „кран" - нещо също толкова ефикасно, колкото и дарвинизма в сферата на биологията. Да, липсва ни такова могъщо средство като биологическия „кран", но дори и относително слабите „подемни устройства", с които разполагаме на настоящия етап, особено ако се комбинират с антропичния принцип, са очевидно по-добри от самоопровергаващата се „балонна" хипотеза за творческия разум.