ЕДИН ДЪЛБОКО РЕЛИГИОЗЕН НЕВЯРВАЩ

Заслужено уважение

Момчето лежеше по очи в тревата, опряло буза върху сключените си длани. Изведнъж го осени едно изумително просто и мащабно прозрение. Миниатюрната джунгла от преплетени стръкчета и коренчета, с щъкащи между тях мравки и бръмбарчета, че дори и милиардите бактерии и почвата (макар и тогава да не бе наясно с точно този детайл), които също имаха своя безмълвен и недоловим принос в икономиката на тази микровселена, му даваше нагледна представа и нещо неизмеримо по-голямо. В същия миг торфената джунгла сякаш потръпна пред очите му и се сля в едно с Всемира, включително и с момчето, което унесено я съзерцаваше. То изтълкува преживяването си в религиозен дух, което пък след време го насочи към духовното поприще (в лоното на Англиканската църква). А след ръкополагането си някогашното момче стана и капелан в моето училище - при това учител, от когото се възхищавах! Мога само да благодаря, че се срещат и такива свестни и либерални духовници! А и не бих искал някой да остане с впечатлението, че съм намразил религията, защото са ми досаждали с нея, когато съм бил малък...

Аз също имах подобно преживяване, но по друго време и на друго място. Лежах по гръб и се взирах в звездното небе, омаян от гледката на Орион, Касиопея и Голямата мечка, с очи насълзени от безмълвната музика на Млечния път, към която се добавяха и опияняващите ухания на жасмините и текомите в една африканска градина. Но защо тази една и съща емоция бе тласнала мен и моя капелан в две толкова различни насоки? Този въпрос трудно може да получи еднозначен отговор. Но пък спонтанният „отклик на Природата и Всемира" е нещо обичайно сред учените и рационалистите. Само че в него няма и грам мистика, за да го свържем и с вярата в свръхестественото. Освен това в детството си моят капелан вероятно не е и подозирал (както впрочем и аз), че същото преживяване (Което някои биха определили и като „космическо съзнание"...) е описано (с почти същите думи) още от Дарвин в Произход на видовете чрез естествен подбор. Ще го откриете в заключителния абзац за обраслия с жив плет бряг - „с птици, пеещи в храстите, с различни насекоми, летящи наоколо, с червеи, пълзящи във влажната земя" (Цит. по превода на Станой Ковачев). Та мисълта ми е, че ако бъдещият капелан бе попаднал на това описание, може би щеше да се идентифицира с него и вместо към богослужението да се ориентира към идеите на Дарвин, според когото пък всичко в света се дължи на действащите около нас закони.

Така от войната в природата, от глада и смъртта пряко произтича най-възвишеният резултат, който можем да си представим - производството на висшите животни. Има величие в този възглед за живота с редицата негови сили, първоначално вдъхнати (Тук, вкл. и в българското издание, е вмъкнато пояснението „от Твореца" но в бележка се пояснява, че въпросната вметка е добавена във 2-то английско издание - срв. Дарвин, Произход на видовете.... Наука и изкустю, 1987, с. 580.) в малко форми или в една, и че планетата продължава да се върти съгласно установения закон за гравитацията, от толкова просто начало са се развили безброй форми, най-прекрасни и чудни.

В Бледосинята точка Карл Сейгън пише и следното:

“Защо ли е толкова трудно на която и да е от основните религии да се взре по-внимателно в науката и да си признае чистосърдечно: „Че това е много по-хубаво, отколкото си го мислех! Вселената е доста по-голяма, отколкото твърдяха нашите пророци, много по-величава, фина и елегантна". Вместо това тя отсича: „А, не, това не е за мен! Моят бог е един малък бог и ми си ще той да си остане такъв". Всяка религия, без значение стара или нова, ако отчита величавостта на Вселената (каквато ни я разкрива съвременната наука) и го изтъква на преден план, със сигурност ще успее да се отърси от предразсъдъците си и ще прояви онази благоговейна почит, за която конвенционалната вяра не може и да мечтае.

Във всяка творба на Сейгън сякаш нещо потръпва и оживява Пред очите ни, като че ли са докоснали нервните му окончания. Говоря за онова трансцендентно чудо, върху което религията бе установила пълен монопол през отминалите столетия. Същото се опитвам да постигна и аз в моите собствени книги. Често съм чувал да ме определят като „дълбоко религиозен човек". Например една американска студентка ми писа, че дори попитала своя професор за мнението му относно мен, а той ѝ отговорил така: „Позитивистичната наука по принцип е несъвместима с религията, но пък този учен се разтапя от възторг пред природата и вселената, което за мен си е чиста религия!" Дали обаче „религия" е най-подходящата дума? Едва ли. Смятам, че по-добре го е формулирал нобелистът-физик (и атеист!) Стивън Уайнбърг (Weinburg, 1993).

Представите на някои хора за Бога са толкова широки и гъвкави, че те биха го открили къде ли не, стига само да го потърсят. Чувал съм да казват, че Бог - това е „абсолютът", „нашата по-добра природа", „вселената" и още какво ли не. Както във всяка дума, така и в „Бог" може да се вложи смисълът, който ни устройва най-добре. А ако пък толкова държите да наричате Бога „енергия", не се притеснявайте; то си има и своите предимства - току-виж сте Го открили в някоя купчина въглища...

В случая Уайнбърг е напълно прав. Възможно е някой ден думата „Бог" да стане и излишна, но дотогава ще трябва да я използваме, но само в този смисъл, в който и хората най-често я разбират - като определение на онзи свръхестествен творец, когото е „редно да почитаме".

За съжаление, объркването е много по-печално, когато някой не успее да разграничи това, което можем да определим като „религията на Айнщайн", от онази „религия" в общоприетия смисъл на думата - като вяра в свръхестественото. Понякога и Айнщайн споменава Името Божие (и далеч не е единственият атеист, който го прави), с което сякаш подканя „свръхестество-изпитателите" да тълкуват превратно думите му и да припознаят като „свой" този блестящ мислител. Пословичен пример за тенденциозни интерпретации е разтърсващата финална фраза от Кратка история на времето на Стивън Хокинг: „защото тогава би трябвало да знаем и мислите на Бога" (В превода на Румяна Бикс - „намеренията" (the mind). Предпочетох този вариант, за да се свърже с една от най-често изтъкваните тези на теизма, а именно че Бог знае всяка наша мисъл). Тя е накарала немалко хора да повярват (погрешно, разбира се), че Хокинг, освен велик учен, е и религиозен човек. Но в една от книгите си, Сакралните дълбини на природата Урсула Гудинъф, която иначе е специалист по молекулярна биология, звучи по-„религиозно" дори и от Хокинг или Айнщайн. Тя действително обича църквите, джамиите и храмовете, а творбата ѝ изобилства с пасажи, които просто плачат да бъдат измъкнати от контекст и включени в арсенала на религиозните апологети. На всичкото отгоре тя сама се определя като „религиозен естествоизпитател"! Но при един по-внимателен прочит на написаното ще стане ясно, че Гудинъф е също толкова последователна в атеизма си, колкото съм и аз.

Тук е редно да направя и някои пояснения. Понятието „естествоизпитател" звучи донякъде и двусмислено. Лично на мен то напомня за героя от моето детство - Доктор Дулитъл на Хю Лофтинг (в чийто образ, между другото, са вплетени и някои черти на онзи „философ"-натуралист, отплавал навремето с кораба „Бигъл"). През XVIII и XIX в. под „естествоизпитател" са разбирали общо взето същото, което и днес повечето от нас влагат в това понятие: „изследовател на естествения свят", или с други думи - представител на естествознанието. Естествоизпитателите в този смисъл, като се започне още от Гилбърт Уайт, много често са били и духовни лица. Самият Дарвин като юноша се е подготвял за духовен сан - с надеждата, че идиличното битие на провинциален енорийски свещеник ще му позволи да се отдаде още по-цялостно на своята страст към бръмбарите. Но философите влагат в същото понятие един по-различен смисъл (а и предпочитат латинската му форма „натуралист") - за тях „естествоизпитателят" (= „натуралистът") е нещо противоположно на „свръх-естествоизпитателя" (който по тази логика е „супернатуралист"). В Атеизмът: едно съвсем кратко въведение Джулиан Багини (Baggini 2003) разяснява и смисъла на тази „всеотдайност", с която атеистът се посвещава на естествознанието: „Това, в което вярват повечето атеисти е, че във вселената има само една материя - физическата, но от нея произлизат също и мислите, красотата, емоциите и нравствените ценности - накъсо, целият спектър на явленията, обогатяващи човешкия Живот".

Мислите и емоциите се явяват в следствие на изключително сложните взаимоотношения между чисто физическите „неща" в човешкия мозък. Затова и атеистът (или натуралистът в онзи по-философски смисъл на понятието „естествоизпитател") е убеден, че няма нищо извън, отвъд или над естествения физически свят. Което пък ще рече, че няма и никакъв свръхестествен творчески разум, надзъртащ иззад зримата вселена. Няма и никаква душа, която надживява тялото, както и никакви чудеса - като изключим онези „природни явления, чиято същност още не разбираме". А ако има все пак нещо, което като че ли е отвъд естествения свят, но на този етап имаме само откъслечна представа за него, то ние се надяваме постепенно да го опознаем, разберем и съответно да го включим в рамките на естественото.

Дори и да „разплетем" дъгата, за да я разложим на съставните ѝ цветове, тя пак ще си остане чудесна.

Вярно е, че немалко велики учени звучат понякога и „религиозно", но щом опознаем по-задълбочено техните възгледи, обикновено се оказва, че те изобщо не са такива. Това със сигурност важи за хора като Айнщайн и Хокинг. Веднъж Мартин Рийс, сегашният главен астроном и президент на Кралското дружество, сподели пред мен, че ходел на църква като „един невярващ англиканец, движен само от племенната лоялност". Тоест той самият не е никакъв теист, а просто изпитва същото поетично благоговение към вселената, което тя вдъхва и у онези учени, чийто имена вече изброих. В хода на един наскоро излъчен по телевизията разговор аз предизвиках моя приятел, акушер-гинеколога Робърт Уинстън, който е и един от стожерите на британската еврейска общност, да си признае най-сетне, че и неговият „юдаизъм" е от подобно естество и че той всъщност не вярва в свръхестественото. Робърт бе готов да изплюе камъчето, но в последния миг нещо се замота (, а и в интерес на истината, той трябваше да ме интервюира, а не аз него). Когато го притиснах по-настоятелно, той се измъкна с уклончивото обяснение, че юдаизмът се отличавал с „добра дисциплина", която пък му помагала да внесе ред в живота си и да го изживее като добър човек. Е, може и да е прав, но това няма нищо общо с която и да е от фундаменталните тези на юдаизма. Има много интелектуалци-атеисти, които с гордост се наричат евреи и спазват „юдейските" обичаи. Може би и те го правят от лоялност, било към древната традиция или към избитите през Холокоста техни сънародници. В горното обаче се долавя и едно малко смущаващо желание - те са склонни да наричат „религия" и пантеистичното благоговение пред природата, чийто най-ярък представител е тъкмо Айнщайн. Така че тези хора не са точно вярващи, а, по думите на Дан Денет, „вярват във вярата".

Често цитират и една определена мисъл на Айнщайн: „Науката без религия е куца, религията без наука - сляпа". Но Айнщайн е казал и още нещо:

„Разбира се, това, което сте чели за моите т.нар. религиозни възгледи, е лъжа, но лъжа, която системно се повтаря. Аз не вярвам в личен Бог и никога не съм го крил, а съм го изразявал съвършено ясно и открито. Ако наистина има нещо в мен, което би могло да се нарече и „религиозно", това е само безпределната възхита, която изпитвам към структурата на Мирозданието (доколкото нашата наука изобщо е способна да ни я разкрие).“

Тук някой може да каже, че Айнщайн сам си противоречи. Или че просто не е последователен и думите му могат да се избират като бонбони, за да подкрепят и двете страни в спора. (…), няма такова нещо! Работата е там, че в понятието „религия" Айнщайн влага съвършено различен смисъл от конвенционалния. По-натам ще се постарая да изясня разликата между конвенционалната религия (като вяра в свръхестественото) и тази на Айнщайн, а дотогава вие си имайте едно наум - че аз наричам „измамни" (или делюзорни) само свръхестествените богове...

Ето и още няколко цитата от Айнщайн, за да усетим по-добре аромата на неговата религия:

„Аз съм един дълбоко религиозен невярващ. Това сигурно е религия от нов тип.

Никога не съм приписвал на Природата замисъл или цел, или каквото и да е антропоморфно качество. Това, което аз съзирам в Природата, е нейната възхитителна структура, която възприемаме само откъслечно, а тя би трябвало да изпълва всеки мислещ човек с чувство на смирение. Да, това е едно автентично религиозно чувство, но мисля, че няма нищо общо с мистицизма.

Идеята за личен Бог ми е съвършено чужда, бих казал дори наивна.“

Уж всичко е ясно, но след смъртта на Айнщайн все повече религиозни апологети се опитват да го изкарат „един от тях", което донякъде е и обяснимо. Проблемът е, че и някои от религиозните му съвременници са го виждали в превратна светлина. Например през 1940 г. Айнщайн разбунва американското общество с една статия, в която развива аргументирано вече изказваната си теза, че той не вярва в личен Бог. Това и още някои аналогични изказвания предизвикват лавина от писма, главно от средите на религиозните ортодокси, много от които не пропускат и възможността да се позаядат с еврейския произход на Айнщайн. Извадките, които прилагам по-долу, са от книгата на Макс Джамър Айнщайн и религията (Jammer 2002), която бе и мой основен източник на цитати от самия Айнщайн, имащи отношение към религиозната тематика. Ето какво му пише римокатолическият епископ на Канзас Сити: „Тъжно е да видиш как един потомък на старозаветния избран народ и наследник на неговото учение си позволява да отрече величавата традиция на собствените си деди". Масло в огъня долива още един католически духовник: „Не може да има друг Бог, освен личния Бог. (...) Айнщайн не знае какви ги говори. Всичко е оплескал. Някои хора си въобразяват, че като са натрупали познания в дадена житейска сфера, това им дава право да се произнасят и за всички останали". Самата идея, че религията е точно определена сфера на човешкия опит, нуждаеща се от експертно мнение, заслужава по-специално внимание. Предполагам, че ако някога му се прище да узнае точната форма и цвят на крилата на феите, този духовник няма да се довери на кого да е, а само на компетентен... феевед! Впрочем логиката му е същата като на епископа (което никак не ме изненадва): Айнщайн може и да е велик учен, ама няма богословско образование, затова и тълкува погрешно въпроса за Божието битие. Айнщайн очевидно не е бил богослов, но това съвсем не предполага, че не е проумял онова, което е отхвърлил. Напротив!

Един американски адвокат и римокатолик, впрочем работещ за някаква икуменистка коалиция, пише следното до Айнщайн:

С дълбоко съжаление посрещнахме това ваше изявление (...), с което вие осмивате вярата в личен Бог. Едва ли е била измисляна по-коварна интрига от десетилетия насам! Точно вашите думи успяха да накарат сума ти хора да повярват, че Хитлер е имал и реални основания да изгони евреите от Германия. Зачитам правото ви да огласявате свободно мнението си, но държа да ви уведомя, че с това си изказване вие се превърнахте и в един от най-големите смутители на съгласието в Америка.

Ето и мнението на един нюйоркски равин: „Айнщайн безспорно е велик учен, но неговите религиозни възгледи са диаметрално противоположни на юдаизма". „Но"? Защо пък „но"? Не е ли по-логично след „велик учен" да следва „и"? (Или „и затова"?)

Председателят на Историческото дружество на Ню Джърси също сяда и сътворява един богобоязлив епистоларен труд, в който пък толкова ярко лъсва убогостта на религиозното мислене, че си струва да се прочете поне два пъти:

„Уважаваме вашата ученост, д-р Айнщайн, но има едно нещо, което вие така и не сте научили - че Бог е дух и няма как да се открие с телескоп или микроскоп, както няма да откриете и мисъл или емоция, ако се захванете да ровичкате в човешкия мозък. Добре известно е, че религията се основава на Вярата, а не на знанието. Предполагам, всеки мислещ човек се изпълва понякога и с религиозни съмнения. Моята лична вяра многократно е била подлагана на изпитание. Но аз самият никога не съм си позволявал да занимавам и околните с моите духовни терзания, а причините са следните:

1) опасявах се, че бих могъл, макар и неволно, по пътя на внушението, да внеса смут в живота на някой ближен и да попаря надеждите му; и

2) аз съм напълно съгласен с онзи писател, който е казал: „Има нещо мерзко у този, който сломява вярата на другите". (...) Прочее оставам с надеждата, че може и да са ви цитирали погрешно, д-р Айнщайн, а вие да сте казали нещо по-приемливо за онези многобройни американци, които така искрено ви се възхищават.“

Красноречиво признание! Всяко изречение в него е пропито от интелектуално и нравствено малодушие.

Затова пък посланието, което му отправя основателят на една интригуващо наречена организация, Оклахомска Асоциация на Скинията от Голгота, изобщо не е „жалостиво", а направо шокиращо:

„Проф. Айнщайн, смятам, че всеки християнин в Америка ще ви отговори така: „Ние никога няма да се откажем от вярата си в нашия Бог и Неговия Син Иисус Христос, затова ви подканяме - ако вие наистина не вярвате в Бога на тази нация - да си вървите там, откъдето сте дошъл". Аз самият съм правил всичко по силите си, за да бъде благословен и Израил, но ето че се появихте вие и забръщолевихте на своя си кощунствен език, за да навредите толкова много на каузата на собствения ви народ, че каквито и усилия да положат, онези християни, на чийто сърца е драг и Израил, едва ли ще успеят скоро да потушат развихрилия се и в нашата земя антисемитизъм. Проф. Айнщайн, всеки християнин в Америка ще ви отговори само по този начин: „Я си взимай твоята налудничава и лъжлива теория на еволюцията и си върви в Германия, където е и мястото на такива като теб. А ако не ти стиска, поне спри да рушиш вярата на този народ, който ти осигури подслон, когато те прокудиха от родината ти".

Всички тези теисти са прави само за това, че Айнщайн определено не е бил „един от тях". Той многократно е опровергавал и най-слабата вероятност да го помислят за теист. А какъв всъщност е бил? Дали пък не е бил деист - като Волтер и Дидро? Или пък пантеист като Спиноза, от чиято философия със сигурност се е възхищавал („Аз вярвам в Бога на Спиноза, разкриващ се в безупречната хармония на съществуванието, а не в онзи Бог, който би седнал да се занимава с човешките съдбини и дела")?

Но нека да си опресним терминологията. Теистът вярва в някакъв свръхестествен разум, който вече е свършил основната си работа (сътворението на вселената), но продължава да се навърта наоколо, за да надзирава и определя по-нататъшната съдба на онова, което той сам е сътворил с присъщата си непогрешимост. Според повечето теисти божеството е плътно ангажирано и със съществуването на човечеството. То откликва на молитви; опрощава и наказва грехове; меси се в хода на световните събития, като извършва чудеса; вълнува се от това дали деянията ни са добри или лоши и, по-важното, знае кога точно ги вършим (дори и само да сме си помислили за тях). Деистът също вярва в някакъв свръхестествен разум, който обаче се е задоволил с това да състави законите, които управляват вселената, след което този Бог вече не се меси в нищо и със сигурност не проявява интерес към хорските тайни. Колкото до пантеистите, те не вярват в никакъв свръхестествен Бог, а използват това понятие просто като синоним (и то лишен от метафизични конотации) на Природата, Вселената или Законите, които я управляват. Деистите се различават от теистите с това, че техният Бог не блести с особена отзивчивост, не се интересува от грехове и гузни самопризнания, не чете нашите мисли и не се намесва с импровизирани чудеса в хода на световната история. А от пантеистите се различават с това, че техният Бог е по-скоро „космически разум", а не някоя поетическа метафора (или синоним) за „универсални закони". Тоест пантеизмът е нещо като атеизъм, но доста по-„секси". Деизмът пък си е... разводнен теизъм.

Имам достатъчно основания да смятам, че дори и най-прочутите „крилати мисли" на Айнщайн („Бог е потаен, но не и злонамерен", „Той не играе на зарове" и „Нима Бог е имал избор, когато е сътворявал Вселената?") звучат не деистично, а по-скоро пантеистично и със сигурност нямат нищо общо с теизма. Например това за „заровете" (или „шикалките") би могло да се преведе и така: „В този свят няма нищо случайно". Колкото до „Божия избор", фразата би могла да прозвучи и така: „А нима самата вселена е можела да се появи по някакъв друг начин?" Тоест Айнщайн използва понятието „Бог" в чисто метафоричен, поетически смисъл. Същото важи и за Стивън Хокинг, а и за повечето физици, които от време на време изръсват и по някоя религиозна метафора. В една от книгите си (Davies, The Mind of God) Пол Дейвис като че ли се раздвоява между пантеизма от Айнщайнов тип и някаква по-„езотерична" разновидност на деизма. Но то май и затова получи наградата „Темпълтън" - една доста тлъста сума, която ежегодно се присъжда от едноименната фондация, обикновено на някой учен, петимен да каже и нещо хубаво за религията.

За финал ще приведа още един цитат, от който, смятам, ще стане съвършено ясно в какво се е състояла тази толкова одумвана „религия" на Айнщайн:

„Ако под религиозност разбирате усещането, че зад всичко, което можем да опознаем емпирично, се крие и нещо недостъпно за нашия разум, чиято красота и възвишеност стигат до нас само откъслечно, то тогава и аз съм религиозен.“

Е, в този смисъл и аз съм религиозен - но с една уговорка. Ако наистина има нещо „недостъпно за нашия разум", това не означава непременно, че то ще ни се изплъзва „во веки веков". Аз обаче предпочитам да не използвам подобни самоопределения, защото те са и доста подвеждащи. А всяко „подвеждане" може да има и катастрофални последици, защото за огромното мнозинство хора понятието „религия" е неразривно свързано с вярата в „свръхестественото". Карл Сейгън го е казал добре: „Ако под „Бог" разбираме съвкупността от физически закони, която управлява вселената, то такъв Бог безспорно има. Проблемът е, че неговото битие не ни носи и емоционално удовлетворение - няма особен смисъл да се молиш на закона за земното притегляне".

По-забавното е, че същата теза развива и д-р Фултън Джей Шийн, професор в Католическия университет на Америка, и дори я включва в своята яростна „инвектива" срещу Айнщайн (пак по повод на онова паметно отхвърляне на вярата в личен Бог). Там д-р Шийн задава и следния реторичен въпрос: „Ще се намери ли и един човек на този свят, който да е готов да пожертва живота си заради... Млечния път?!" Преподобният явно е сметнал, че това ще е убийствен довод срещу Айнщайн (но не и срещу самия него), защото бърза да добави: „Неговата космическа религия си има само един недостатък - сложил ѝ е едно с в повече". Строго погледнато, няма нищо комическо във възгледите на Айнщайн, но все пак бих препоръчал на физиците да се въздържат от понятието „Бог" - дори и в чисто метафоричен смисъл. „Метафоричният" (или по-скоро „пантеистичен") Бог на физиците е на светлинни години от онзи месещ се за щяло и нещяло, чудотворстващ, телепатстващ, възмездяващ и вечно ослушващ се Бог от библейски тип, за когото ни разправят поповете, моллите и равините, и който трайно се е настанил и в популярните представи. Ето защо смятам, че преднамереното им смесване е и едно от най-тежките интелектуални прегрешения.