За сложното, което не подлежи на опростяване

За сложното, което не подлежи на опростяване

Просто няма как да подценим мащабите на проблема, който Дарвин и Уолъс са съумяли да разрешат. Бих дал за пример анатомията, клетъчната структура, биохимията и поведението на буквално всеки жив организъм. Но цялата нелепост на „Божия промисъл" проличава най-ярко (по обясними причини) в доводите, изтъквани от самите креационисти. По ирония на съдбата аз пък извличам моите от една креационистка творба, Как се е появил животът? (Life - How Did It Get Here?). Авторът не е назован, но едно библейско общество (Watchtower Bible and Tract Society) e издало това творение на шестнайсет езика в единайсет милиона екземпляра. Явно то е твърд фаворит в по-консервативните среди, защото поне шест от тези единайсет милиона бройки ми бяха изпратени безплатно по пощата от доброжелатели от целия свят.

Ако разгърнем напосоки тази анонимна и безкористно разпространявана творба, можем да попаднем и на снимката на морския сюнгер Euplectella, известен още като „Венерината кошничка с цветя", придружена с цитат не от кой да е, а от самия сър Дейвид Атънбъро (Известен най-вече със сюите образователни програми, излъчвани по Би Би Си): „Когато видиш сложния скелет на този сюнгер, съграден от силициеви бодлички (...), въображението ти направо замира. Как са могли някакви си „квазинезависими" микроскопични клетки да си сътрудничат така пълноценно, че да произведат един милион стъкловидни отломки и да съградят с тях една така сложна и изкусно орнаментирана решетка? Не знаем това". Наблюдателните автори на „Уочтауър" веднага са добавили и своя коментар: „Но знаем със сигурност, че случайността не е най-добрият дизайнер". Това наистина е така. Но има едно нещо, с което всеки би се съгласил. Статистическата невероятност на такива феномени като въпросната Euplectella е и централният проблем, на който всяка теория за появата на живота трябва да намери решение. И колкото по-голяма е тази невероятност, толкова по-малка е и вероятността, че случайността е верният отговор (което е и смисълът на „невероятното"). А най-вероятните алтернативи за решението на тази задача са не замисълът и случайността, както мнозина биха предположили, а замисълът и... естественият подбор. Случайността не може да бъде решение, ако отчитаме високите степени на невероятност в живите организми, а и никой свестен биолог не би седнал да твърди подобно нещо. Замисълът също не може да бъде вярното решение, но за това ще стане дума по-нататък. Сега бих искал да се занимая с един проблем, който всяка теория за живота трябва да реши — как да избегнем случайността.

Ако разлистим творението на „Уочтауър", ще попаднем и на едно наистина чудесно растение, известно под популярното прозвище „холандска лула" (иначе е Aristolochia trilobata). Всичките му части са изключително елегантно изваяни, за да ловят насекоми, да ги покриват с полен и да ги препращат към следващата „холандска лула". Тази вродена изящност на цветето кара „Уочтауър" да възкликне: „Нима всичко това е станало случайно?! Дали пък не е било по нечий замисъл?" Пак повтарям: естествено, че не е станало случайно. Но и „творческият замисъл" не е единствената алтернатива на случайността. Естественият подбор е не само едно икономично, удобно и елегантно решение; той е и единствената функционална алтернатива на случайността, която някога е била предлагана. „Творческият замисъл" е също толкова уязвим, колкото и случайността. Той просто не е удобно решение на загадката, наречена „статистическа невероятност". И колкото по-висока е степента на тази невероятност, толкова по-големи неудобства създава и творческия замисъл. Строго погледнато, той само усложнява проблема. А е така, защото самият „мислител" (или ако предпочитате, „самата мислителка" или самото „мислещо нещо") моментално поставя един още по-сериозен проблем - а той откъде се е взел? Съществото, което е вложило своя творчески замисъл в нещо толкова невероятно като „холандската лула", би било още по-невероятно и от самото растение (да не говорим пък за вселената). Тоест в случая Бог изобщо не слага край на регреса, а го прави още по-порочен.

Но да отгърнем на друга страница, а там ще попаднем на едно вълнуващо описание на гигантската секвоя (Sequoiadendron giganteum). Имам по-специален афинитет към това дърво, защото си имам такова в градината - то си е още бебче (няма и век, откакто се е родило), но пак си остава най-високото в цялата околност. Ето и описанието: „Някой по-хилав човек, застанал в основата на секвоята, може само да се любува с безмълвно благоговение на нейното зашеметяващо величие. Има ли смисъл да твърдим, че този великолепен гигант се е появил съвършено случайно от някакво си нищожно семенце, а не по нечий замисъл?"

Пак старата песен! Ако смятате, че замисълът е единствената алтернатива на случайността, то отговорът е „не, няма смисъл". Но авторите отново премълчават единствената реална алтернатива - естествения подбор, защото не го разбират или просто не искат да го разберат.

А процесът, който осигурява необходимата енергия на растенията (независимо дали крехки огнивчета или масивни уелингтонии), за да изградят и своите форми, се нарича фотосинтеза. Но в „Уочтауър" едно си знаят, едно си и баят: „Има над 70 различни реакции, които протичат в рамките на фотосинтезата", бил казал някакъв си биолог. Следователно, тя самата е едно „чудо". Зеленчуците пък са наречени „фабрики" на природата, защото са красиви, безшумни и най-вече незамърсяващи, а произвеждат кислород, рециклират водата и изхранват света. Как така ще са се появили случайно?! Това за вярване ли е? Че не е на вярване, не е. А като се позамислиш, нищо чудно да се натъкнеш и на замисъл. Но предъвкването на подобни примери няма да ни доведе до никъде. Креационистката „логика" е винаги същата. Някои природни явления са „статистически невероятни", защото са прекалено красиви, сложни и възхитителни, за да са се появили случайно. А замисълът е единствената алтернатива, която тези „автори" могат да си представят. Следователно има и някакъв „дизайнер", който ги е измислил. Но и отговорът, който науката дава на тази тромава логика, е винаги един и същ. Замисълът не е единствената алтернатива на случайността. А по-добрата алтернатива определено е естественият подбор. Замисълът не може да бъде реална алтернатива, защото поражда един още по-голям проблем: а кой е измислил мислителя? Просто и случайността, и замисълът не дават отговор на проблема за „статистическата невероятност", защото едното е самият проблем, а другото просто го „регресира". А естественият подбор е реално решение, при това единственото функционално, което някога е било предлагано. Не става дума за работна хипотеза, а за работещо решение - с изумителна елегантност и мощ.

Но защо естественият подбор се справя с „невероятността", а случайността и замисълът се провалят още на стартовата позиция? Много просто, той е кумулативен процес, който раздробява „невероятността" на най-малки късчета. Всяко от тях си остава леко невероятно, но не и недопустимо невероятно. А когато по-големи количества от тези „леко невероятни късчета" се подредят в серии, крайният продукт на акумулацията е наистина много, много невероятен - или поне достатъчно невероятен, за да не попада в обхвата на случайността. Именно такива крайни продукти формират и субектите на този изтъркан креационистки аргумент. Но креационистът пропуска най-същественото, защото той (смятам, че дамите няма да възразят, че ги „дискриминирам" с това местоимение) упорито държи да тълкува генезиса на самата статистическа невероятност като някакво изолирано и еднократно събитие. Той просто не разбира силата на акумулацията. И затова си измисля разни замисли.

В една от предишните ми книги. Да изкачиш планината от невероятности (Dawkins 1996), се опитах да изразя тази идея под формата на притча. Едната страна на планината е главозамайващо висок зъбер, отвесен като стена и невъзможен за изкачване, но другата представлява полегат склон, стигащ до самото било. На билото пък е седнало едно сложно „устройство", примерно око или бактерийно камшиче. Абсурдната представа, че една такава сложност може най-спонтанно да се самосъздаде, се символизира от скока - от полите на планината до върха на зъбера. Еволюцията обаче заобикаля планината и започва да пъпли по полегатия склон, докато стигне накрая и до билото.

Фасулска работа! Колкото до самия принцип - да потърсиш полегат склон, вместо да се опитваш да скочиш направо на върха, той е толкова елементарен и прост, че се чудиш и маеш защо е трябвало да мине толкова време, преди да излезе и Дарвин на сцената. А когато го е открил, вече са били изтекли близо три века от т.нар. annus mirabilis на Нютон, който пък се е сблъскал и с много по-големи затруднения от Дарвин.

Другата ми любима метафора за изключително висока степен на невероятност е ключалката на банковото хранилище. Теоретично погледнато, касоразбивачът може да извади късмет и да налучка вярната комбинация. Но на практика се получава обратното, защото комбинацията е измислена така, че да осуети всяко налучкване. Или поне вероятността за него да е толкова нищожна, колкото и тази за боинга на Фред Хойл. Представете си обаче, че тази комбинация е измислена лошо и ви дава известни указания, които прогресивно нарастват (нещо като „топло" и „горещо" в детските игри). А ако на всичкото отгоре и копчетата са програмирани да избират само една комбинация, вратата па хранилището моментално ще се отвори и отвътре ще рукнат реки от пари. И касоразбивачът ще удари джакпота за нула време.

Креационистите, които се опитват да префасонират невероятността по свой вкус, винаги приемат предварително, че биологичната адаптация предлага само две алтернативи - или джакпот, или нищо. Други го наричат „нередицируема (или неопростима) сложност" (или IC, от irreducible complexity), т.е. нещо, което не може да бъде съкратено или опростено" (Вариант на т.нар. „теория за комплексността", според която някои системи демонстрират необясними „поведенчески феномени", които не се подадават на никакъв конвенционален анализ на изграждащите ги части. Въпросното „необяснимо поведение" се наблюдава при много сложни системи, включително и живите организмг. Често превеждани примери са фондовият пазар (с неговите непредсказуеми сривове) и човешкият мозък. Вж. John L. Cash, Would-be Worlds (1997). Окото или вижда, или не вижда. Крилото или лети, или не лети. Според тях и в двата случая няма никакви полезни междинни варианти. А това просто не е вярно. В практиката е пълно с такива междинни варианти — точно това, което би трябвало да очакваме и от теорията. А комбинацията на ключалката на живота действа на принципа „студено, топло, горещо". Истинският живот търси полегатия склон, който е на гърба на планината от невероятности, докато креационистите виждат само отвесната стена отпред.

Дарвин е посветил цяла глава от своя Произход на видовете... на „трудностите, които създава теорията на развитието чрез модификация". Редно е да поясним, че в тази сравнително кратка глава са предвидени - и отхвърлени - всички възражения, които някога са били изтъквани срещу самата теория. А най-големи затруднения според Дарвин създават „органите с изключително съвършенство и сложност" - същите, които някои погрешно обявяват за „нередуцируемо сложни". Например такова предизвикателство се явява окото. „Да приемеш, че окото с всичките му сложни умения - да съобразява фокуса с различните разстояния и различното осветление, както и да коригира сферичната и хроматичната аберация, - се е появило в резултат на естествения подбор - това, признавам го откровено, звучи абсурдно в най-висша степен". На креационистите май никога няма да им омръзне да цитират това изречение. Не е нужно да добавям, че те никога не цитират и онова, което следва. „Откровеното признание" на Дарвин се оказва просто реторичен похват, един вид примамва противника си да дойде по-наблизо, за да му удари едно още по-здраво кроше. Разбира се, това с „крошето" бе само една метафора. Става дума за едно гладко и ясно обяснение, а именно как е протекла постепенната еволюция на това око. Дарвин не е използвал понятия като „нередуцируема сложност" и „постепенно изкачване", но много ясно е разбирал и двата принципа.

„Каква е ползата от половин око?" „Каква е ползата от половин крило?" Това са само два от доводите, основаващи се на „нередуцируемата сложност" и т.н. За една функционална единица се казва, че е „нередуцируема" (или „неопростимо" сложна), когато от нея не може да се отнеме нито една част, без тази редукция да разстрои функциите на цялото. Смята се, че това се подразбира от само себе си в случая с очите и крилата. Но ако се позамислим над тези твърдения, моментално ще открием и грешката. Страдащият от катаракт, чийто очни лещи са били отстранени с хирургическа намеса, не вижда ясно образите без очила, но пък вижда достатъчно ясно, че да не блъсне в някое дърво и да не падне от някоя скала. Половината крило действително не е така добро като цялото крило, но със сигурност е за предпочитане пред никаквото крило. То може да спаси и живота ви, например като облекчи падането ви от дърво с определена височина. А петдесетте и един процента крило ще ви свършат добра работа, ако ви се случи да паднете от някое малко по-високо дърво. Но с Каквато и част от крилото да разполагате, тя ще ви е от полза при някои падания, при които по-малките крилца не вършат работа. Ако експериментираме - мислено, разбира се! - с падания от дървета с различна височина, ще видим, че предимствата ни плавно нарастват от „единия процент крило" до пълните 100%. Нашите гори са пълни с разни плъзгащи се, катапултиращи или парашутиращи животинки, които нагледно ни демонстрират всяка стъпка по „полегатия склон на планината от невероятности".

По аналогия с дърветата с различна височина можем лесно да си представим и ситуации, в които половината око може да спаси живота на някоя животинка, но 49% няма да са достатъчни. Плавното покачване на шансовете ѝ се обуславя от възможностите ѝ да акомодира светлината, както и от разстоянието, на което може да съзре своята плячка - или своя хищник. А когато разполагате с крила и летателна площ, не е трудно да откриете и междинните варианти - та те изобилстват в животинското царство! Единственото око на плоския червей (както и да го разглеждаме) е нещо много по-малко от половин човешко око. Наутилусът (Става дума за главоного мекотело от разреда четирихрилни, което се среща в тропиците) (и може би неговите вече изчезнали амонитни предци, които са доминирали в палеозойските и мезозойските морета) също има само едно око, чийто способности го нареждат някъде по средата между плоския червей и човека. За разлика от плоския червей, който различава светлина от сянка, но не вижда образи, „стеноскопът" на наутилуса може да изгради и истински образ, но той ще е много по-замъглен и по-неясен от нашите. Доста сложно ще е да изчислим тези „подобрения", но никой не може да отрече, че очите на тези безгръбначни (а и на много други) са нещо по-добро от пълната липса на очи. Те също заемат гакакви места по полегатия склон на планината, а нашите са близо до върха - не най-отгоре, но все пак са на завидна висота. Но в моята „планинарска" книга (Dawkins 1996) съм посветил цели глави и на окото, и на крилото, за да покажа тяхната бавна (а може би не чак толкова бавна) еволюция, така че не смятам да се разпростирам повече по тази тема.

И така, видяхме, че очите и крилете не са „нередуцируемо" (или „неопростимо") сложни, но по-интересна за нас е общата поука, която можем да извлечем от тези конкретни примери. Фактът, че много хора са изваждали прибързани заключения от тези толкова очевидни примери от естествения свят, би трябвало да ни послужи като предупреждение, защото има и много други, които не са толкова очевидни - например клетъчният строеж и биохимичните процеси, с които днес са се захванали някои креационисти, криещи се зад такива удобни евфемизми като „теорията на творческия замисъл".

Нека това да ви е като обица на ухото: не бързайте да обявявате нещата за „нередуцируемо сложни", защото винаги има шанс да не сте огледали всички детайли или да не сте ги осмислили достатъчно прецизно. От друга страна, този, който е на страната на науката, не бива да робува на каквито и да е догми. Може пък наистина да има нещо в природата, чиято нередуцируема сложност да изключва възможността за постепенно изкачване на планината. Креационистите са прави, че наличието на такава сложност (стига, разбира се, да се докаже) би нанесло съкрушителен удар върху теорията на Дарвин. Но и той си го е знаел: „Ако се докаже съществуването на някакъв сложносъставен орган, който не е преминал през поредица от многочислени и постепенни изменения, това би разбило моята теория на пух и прах. Аз обаче не мога да посоча такъв пример". Не е могъл и никой след него, въпреки непрестанните и дори отчаяни опити в тази насока. Предлагани са били много кандидати за този Свети Граал на креационизма. Ала никой не е издържал на научния анализ.

Но дори и да се открие подобно сложно явление, което не може да бъде опростено и в този смисъл опровергава теорията на Дарвин, кой би се наел да твърди, че то няма да опровергае и тази за „творческия замисъл"? Всъщност това вече се случва. Ще припомня нещо, което вече многократно съм заявявал - колкото и малко да знаем за Бога, поне за едно можем да бъдем сигурни - той би следвало да е най-сложното, но и абсолютно „неопростимо" нещо във всемира!