Ричард Докинс делюзията бoг

Карго култовете

Моят основен авторитет по карго култове е Дейвид Атънбро с неговата Търсене в рая (Attenborough 1960), която той бе така любезен да ми подари. Моделът е еднакъв навсякъде, от най-ранните култове през XIX в. до по-нашумелите, които възникват след края на Втората световна война. Във всеки случай се забелязва следното: туземците са удивени до захлас от „чудните неща", донесени на техните острови от бели имигранти, в това число администратори, войници и мисионери. Може би са станали жертва на Третия закон на Артър Кларк, който цитирах в Глава II: „Всяка по-съвършена технология е (на практика) неразличима от магията".

Островитяните забелязват също, че белите хора, които притежават такива „чудесии", всъщност никога не ги правят сами. Когато се нуждаят от ремонт, вещите се пращат някъде и после се връщат като „карго", т.е. корабен, а по-късно и самолетен товар. Никой от белите не е бил забелязан да изработва или да ремонтира Каквато и да е вещ, не че те не са извършвали никаква полезна работа (например това да седиш по цял ден на бюрото и да листиш бумаги трябва да е шкаква форма на религиозно преклонение, какво друго?!). А от това следва, че и самото „карго" е от свръхестествен произход. За капак белите са превили някои неща, които не са можели да бъдат тълкувани по друг начин, освен като ритуални церемонии:

Издигат високи мачти с въжета по тях; седят и слушат едни малки кутии, които излъчват светлинки, а от тях се чуват смешни пиукания и дрезгави гласове; карат местните да се обличат в еднакви дрехи и да ходят под строй насам-натам - че може ли да се измислят по-безсмислени занимания от тези? И в един момент на туземеца му хрумва, че е намерил отговора на загадката. Ами да, тези непонятни действия всъщност са ритуали, които пък белият човек изпълнява, за да накара своите богове да му пратят карго! Така че ако и туземецът иска карго, той трябва да изпълнява същите неща.

Още по-странното е, че подобни култове са възникнали независимо един от друг на острови, различаващи се и в географски, и в културен план. Дейвид Атънбро разказва, че

Антрополозите са регистрирали две отделни „изригвания" в Нова Каледония, четири на Соломоновите острови, четири в архипелага Фиджи, седем на Новите Хебриди и над петдесет в Нова Гвинея, повечето от които не са били свързани помежду си и са се развивали самостоятелно. И в огромното си мнозинство тези религии твърдят, че един определен месия ще докара каргото, когато настъпи Съдния ден.

Това самостоятелно, възникване на толкова много независими, но подобни култове подсказва и за някои общи черти на човешката психика като цяло.

Например един от най-коментираните култове, на о-в Хана от Новите Хебриди (наричан след 1980 г. Вануату), съществува и до ден днешен. Централното ударение пада върху една месианистична фигура, известна като Джон Фръм. Съобщенията за Джон Фръм в официалните доклади започват едва през 1940 г., но дори и при този толкова пресен мит не се знае със сигурност дали въпросното лице е някоя реално съществувала личност. Една легенда го описва като малко човече с писклив глас и избеляла коса, облечено в куртка с лъскави копчета. Изричал странни предсказания, а в един момент започнал да подсторва хората срещу мисионерите. Впоследствие се завърнал при своите предци, но обещал на последователите си, че ще осъществи триумфално второ пришествие и ще докара „много-много карго". Неговото апокалиптично видение включвало и следните детайли: „Ще настъпи огромен катаклизъм; планините ще се сплескат, а долините ще се изпълнят; старите хора ще си върнат младостта, а болестите ще изчезнат; белите ще бъдат прогонени от острова и повече няма да се вяснат тук; каргото пък ще пристигне в такова голямо количество, че ще има за всеки, колкото му душа иска".

Властите били най-обезпокоени от това, че Джон Фръм предрекъл също, че при второто си пришествие ще въведе и нова валутна единица, на която щяло да бъде щамповано изображението на кокосов орех. А това предполагало, че местните трябва да се отърват от всичките си финансови средства (разбирай във валутата на белия човек). Поне през 1941 г. това довело до неистово харчене; хората спрели да работят, а икономиката на острова сериозно пострадала. Колониалната администрация арестувала водачите на „размирниците", но не успяла да потуши самия култ, вследствие на което църквите и училищата към мисиите запустели.

Малко по-късно учението се сдобило с нов „догмат" - че Джон Фръм всъщност е кралят на Америка. По щастливо стечение на обстоятелствата (или може би намеса на провидението) в този момент на архипелага пристигнали американски военни части, които - о, чудо на чудесата! - включвали и черни мъже, които обаче не били бедни като островитяните, а богато дарявани с карго, също като белите войници. Тана била обзета от неистова възбуда: ето, Съдният ден наближава! Всички островитяни започнали трескаво да се подготвят за посещението на Джон Фръм. Един от водачите обявил, че същият ще пристигне с аероплан от Америка, затова стотици мъже се втурнали да скубят храстите в централната част на острова, за да има къде да се приземи очакваното летало.

Новосъздадената „писта" си имала и „контролна кула" (от бамбук) със съответните „диспечери", които пък носели бутафорни слушалки, изработени от дърво. На пистата се мъдрели и бутафорни „самолети", които трябвало да послужат за примамка на този на Джон Фръм.

През 50-те години към Тана се отправя и младият Дейвид Атънбро, заедно с оператора Джефри Мълиган, за да проучат на място култа към Джон Фръм. Откриват изобилие от свидетелства за самата религия, а впоследствие са удостоени и с аудиенция от нейния първожрец, мъж на име Намбас. Намбас нарича фамилиарно своя месия „Джон" и твърди, че най-редовно се чува с него „по радиото". Самата „радиовръзка с Джон" се осъществява чрез една старица (с електрическа жица, намотана около талията й), която изпада в транс и започва да бръщолеви нечленоразделни неща, които Намбас тълкува като слова на самия Джон Фръм. Намбас твърди също, че предварително е знаел, че Атънбро ще му дойде на гости, защото Джон му го бил казал по „радиото". Атънбро помолил да му покажат „радиото", но (по понятни причини) това му било отказано. Антропологът сменил темата и попитал домакина си дали е виждал с очите си Джон Фръм:

Намбас енергично закима: „О, мой вижда него много път".

„А как изглежда?"

Намбас ме мушна с пръст: „Ами кат' теб. Има бяло лице. Висок, И живее къде Южна Америка".

Този детайл вече противоречи на легендата, че Джон Фръм е дребен на ръст. Ама те, легендите, така си и еволюират...

От разговора станало ясно, че денят, в който Джон Фръм ще се завърне, ще е 15 февруари, само не се знаело коя година. Затова всяка година на 15 февруари неговите последователи се събирали да го посрещнат с подобаваща тържествена церемония. Досега не си бил идвал, но това не ги обезсърчило. Атънбро разговаря и с един редови последовател на култа. Сам:

„Абе, Сам, ти казваш, че са минали деветнайсет години, откакто Джон бил казал, че каргото ще дойде. Все обещава и обещава, ама на, нищо не идва. Не смяташ ли, че вече твърде дълго го чакате?"

Сам вдигна поглед от земята и се вторачи в мен: „Щом вие сте могли да чакате вашия Иисус Христос две хиляди години, значи и аз мога да почакам Джон, ако трябва и двайсет, че и повече години".

В книгата си Можем ли да бъдем добри и без Бог Робърт Бъкман (Висктап 2000) цитира същата възхитителна мисъл, този път изречена от друг ученик на Джон Фръм пред един канадски журналист, близо четирийсет години след експедицията на Атънбро.

През 1974 г. регионът е посетен от Нейно Величество и принц Филип и впоследствие принцът е обожествен по подобен на Джон Фръм начин (забележете само колко бързо могат да се променят детайлите в религиозната еволюция). Принц Филип е красив мъж, който вероятно е изглеждал впечатляващо със своя бял флотски кител и шапка с пера, затова не е особено изненадващо, че тъкмо той, а не кралицата, е бил оценен по този начин. Да оставим настрана факта, че културата на този остров трудно би преглътнала някое женско божество.

Нямам намерение да извличам някакви общи изводи от карго култовете в Южния Пасифик. Но тези култове ни предлагат един впечатляващ съвременен модел за начина, по който религиите възникват почти от нищото. По-конкретно те ни дават четири урока за произхода на религията като цяло, които ще изложа в най-кратък вид. Първият е удивителната бързина, с която един култ би могъл да възникне. Вторият е бързината, с която процесът на възникване скрива следите си. Ако наистина е съществувал, Джон Фръм би трябвало да е останал в живата памет на народа си. Но макар и да става дума за сравнително скорошен момент (средата на XX в.), не е сигурно дали изобщо е имало такъв човек. Третия урок е свързан със самостоятелната поява на подобни култове на различни острови. Систематичното изследване на тези сходства може да ни подскаже нещо и за човешката психика и нейната податливост на религията. Четвърто, карго култовете са подобни не само помежду си, но и на по-стари религии. Има вероятност християнството и другите древни религии, разпространили се в световен мащаб, да са възникнали всъщност като локални култове като този към Джон Фръм. В интерес на истината някои учени като Геза Вермеш, професор по юдаистика в Оксфорд, вече са изказвали предположението, че Иисус е бил само една от многото харизматични фигури, появили се в Палестина през същия период и обкръжени от аналогични легенди. Повечето от тези култове са отмрели. Единственият оцелял е този, който познаваме днес. Но в хода на столетията той също е бил подложен на допълнителна еволюция (или, ако предпочитате, меметичен подбор, ако не, ваша си работа), за да се превърне след време в една сложна система - или по-скоро набори от различаващи се помежду си и последователно явяващи се свързани системи. Смъртта на такива съвременни харизматични фигури като Хайле Селасие, Елвис Пресли и принцеса Даяна ни дава друга възможност да изучаваме бързото възникване на култовете и тяхната последвала меметична еволюция.

Това е и всичко, което бих искал да кажа за корените на религията, като изключим един кратък реприз в Елава X, където пък ще разгледам феномена „въображаем приятел в детството" във връзка с онези психологически потребности, които религията задоволява.

Често се казва, че корените на морала се крият в религията, затова в следващата глава ще поставя под въпрос и този възглед. Ще се постарая да се аргументирам, че въпросът за произхода на морала може да бъде приет и като дарвинистки. И по същия начин, както зададохме въпроса за сурвивалната стойност на религията, така ще попитаме същото и за морала. А и моралът най-вероятно предхожда по време религията. Но пък можем да перифразираме въпроса (както постъпихме спрямо религията) и да се запитаме дали не е най-добре да разглеждаме морала като страничен продукт на нещо друго.