Ричард Докинс делюзията бoг

Култът към луфтовете

Строго погледнато, тези отчаяни опити за издирване на „нередуцируемо сложното", са ненаучни, защото издават въпиещо невежество. Разчитат на същия довод - липсата на доказателства за противното, който е и в основата на прословутата идея за „Бога на луфтовете", впрочем яростно заклеймена от немския теолог Дитрих Бонхьофер. Креационистите трескаво издирват луфтове (пробойни, празноти или бели петна) в днешните научни познания. И ако им се стори, че са открили „пробойна", те априорно приемат, че само Бог може да я запълни. А онова, което притеснява мислещите теолози като Бонхьофер е, че с научния прогрес броят на тези „пробойни" все повече ще намалява, с което пък Бог рискува да остане без работа и подслон. Учените се притесняват от друго. Една неотменна част от научната дейност се състои в това - да признаеш, ако трябва, и собственото си невежество, дори да се радваш, че си го установил, защото то ще е и едно предизвикателство за идните поколения. Моят приятел Мат Ридли го е формулирал така: „Повечето учени са отегчени от онова, което вече знаят. И ако нещо ги тласка напред, това е именно незнанието". Мистиците се радват, когато попаднат на мистерия, но искат тя да си остане... мистериозна. Учените ѝ се радват по съвършено друга причина - така си намират работа. Така че една от най-лошите черти на религията е тази, че издига в ранг на добродетел доволството от собственото ти невежество, а на тази тема ще се върнем отново в Глава VIII.

Признаването на собственото ти невежество (дори и да е временна заблуда) е неотменна част от добрата научна дейност. Затова ми се струва най-малкото неуместно, че днешните пропагандисти на креационизма са се ориентирали към толкова негативна стратегия - да откриват луфтове в научните познания и да обявяват, че тях може да ги запълни единствено „творческият замисъл". Сега ще ви представя една хипотетична ситуация, която обаче може да намери безброй аналози в съвременността. Креационистът казва: „Лакътната става на малката петниста невестулкова жаба представлява едно безукорно съвършено и нередуцируемо сложно цяло, тъй като нито една от частите му не е можела да свърши нищо, докато не са били събрани заедно. Мога да се обзаложа, че в този случай не е имало бавна и постепенна еволюция!" И ако ученият не успее да даде незабавен (и смислен) отговор, креационистът ще стигне до най-удобния за него извод: „Значи печели алтернативната теория за творческия замисъл - поради липса на доказателства!" Забележете рехавата логика: щом теория А не успява за момента да реши дадена задача, значи е вярна теория Б. Не е нужно да пояснявам, че обратният вариант е изключен. „Ако не можеш да докажеш противното, значи аз съм прав". И ни натрапват своята теория за „творческия замисъл", без дори да си направят труда да проверят дали пък тя също не дава решение като теорията, която се опитват да опровергаят. В случая „творческият замисъл" служи като парична гаранция - не само те пускат от затвора, но и получаваш имунитет срещу суровите изисквания на еволюцията.

По-досадното е, че с тези трикове креационистите лишават учените от едно естествено, а и полезно удоволствие - да се наслаждават на (временната) си несигурност по някой въпрос. По чисто политически причини днешният учен най-вероятно ще потъне в дълбок размисъл, а после ще промълви нещо от сорта: „М-да, интересна тема. Наистина ми е любопитно да разбера как предците на тази жаба са развили въпросната става. За съжаление, не съм специалист по земноводните. Ще трябва да прескоча до университетската библиотека и да прочета нещо по въпроса. Може пък да го предложа на някой студент за дипломна работа". И в същия миг, в който научното светило изрече това (и много преди неговият студент да пристъпи към дипломната си работа), опонентът ще побърза да направи своето заключение и дори ще го изведе в заглавието на поредния си креационистки памфлет: „Невестулковата жаба може да е само плод на Божия промисъл".

Така се получава едно нелепо „захващане" между две на пръв поглед сходни потребности. Науката изпитва методологическа потребност да открива подобни области на незнанието си, за да набележи и бъдещите си цели, докато мотивът на креационистите е от съвършено друго естество. Натъкнат ли се на „пробойна", те бързат да се обявят за победители в спора, просто поради липса на доказателства за противното. Повече от ясно е, че „творческият замисъл" не може да бъде никакво доказателство, но мигновено покълва като бурен в онези луфтове, оставени от науката, която се нуждае от време, за да ги идентифицира и съответно да ги приеме като прелюдия към бъдещи изследвания. А това пък я принуждава да се съюзи с по-софистицираните теолози (от типа на Бонхьофер) срещу общия враг - наивно-популистката теология и онази нейна по-практична разновидност, запълваща луфтовете с... Божия промисъл.

Този култ към луфтовете (особено в геологическите данни) издава същността на цялото това богословско направление. Навремето започнах една глава за т.нар. Камбрийски взрив с изречението: „Тези вкаменелости сякаш са се появили без никаква еволюционна история". Това, разбира се, бе просто реторичен похват, колкото да погъделичкам любопитството на читателя, защото следваше и изчерпателно обяснение. Сега си давам сметка, че то спокойно може да бъде и премълчано, а лежерната ми увертюра да бъде цитирана извън контекст. Да, в геологическата история зеят и пробойни, към които креационистите питаят истински пиетет. На тях им дай дупки, пък те си знаят по-нататък...

Само че повечето еволюционни преходи са и елегантно документирани в лицето на поредици (повече или по-малко продължителни) от вкаменелости, които ни показват нагледно и постепенните промени. Някои обаче не са и тогава зейват прословутите „пробойни" и „луфтове". Майкъл Шърмър бе подхвърлил иронично, че ако някоя новооткрита вкаменелост „разполови" пробойната, креационистите веднага ще заявят, че пробойните са се удвоили. И, разбира се, няма да пропуснат и да се застраховат — „поради липса на други доказателства". А когато липсват вкаменелости, които да документират някой предполагаем еволюционен преход, креационистите веднага заявяват, че липсва и самият преход, а това може да означава само едно - че се е намесил Бог.

Абсолютно нелогично е да искаш пълна документация за всяка стъпка в едно научно изложение - в случая темата няма особено значение. На същото основание би трябвало да искаме, преди да обвиним някого в убийство, да ни предоставят и документален филм, проследяващ всяка стъпка на убиеца до местопрестъплението, от който да не липсват никакви кадри. Освен това само една нищожна част от труповете се превръщат във вкаменелости, така че трябва да сме доволни и от това, което имаме. А то ни показва достатъчно ясно и междинните етапи. Но дори и да не разполагахме с вкаменелости, щяхме да намерим достатъчно убедителни доказателства за еволюцията от други науки, например молекулярната генетика и географското разпределение. От друга страна, ако някоя отделна вкаменелост се окаже в погрешния геологичен пласт, това би означавало, че теорията издиша. На предизвикателния въпрос на един пламенен поперианец: „Кое научно откритие може да опровергае еволюцията?", Дж. Б. С. Холдейн отговаря със знаменитото „Заешки вкаменелости в предкамбрийски пласт". Естествено, точно такива анахронизми не са открити, въпреки разпространяваните от креационистите легенди за наличието на човешки черепи в някои по-архаични каменовъглени пластове или на отпечатъци от човешки ходила, смесени с такива от динозаври.

В съзнанието на креациониста всеки „луфт" мигновено се запълва с Бога - до доказване на противното. Същото важи и за всички привидни пропасти по снагата на Невероятната планина, чийто полегат склон не се забелязва веднага или просто се пренебрегва. И сферите, за които все още липсват данни (или разбиране), автоматично се приписват на... Бога. Зад прибързаните и театрални декларации за откритието на поредната „нередуцируема сложност" най-често се крият най-обикновени фантазии. За „нередуцируеми" се обявяват някои биологични органи - хайде да не е око, а бактерийно камшиче или някоя биохимична пътека, но без да се представят аргументи. Дори не се опитват да демонстрират тяхната „нередуцируема сложност". Приемат на доверие всеки новопоявил се кандидат за подобен статус, без да си взимат поука от примерите с очите, крилете и ред други неща. Не е хубаво така да се бърза. Това, че въпросната „нередуцируема сложност" е била изтъкната като аргумент в полза на творческия замисъл, още не означава, че тезата ви е доказана по безспорен начин. По същата логика някой може да каже, че и невестулковата жаба (бръмбарът-бомбардировач или каквото там още се сетите) свидетелства за Божия промисъл, без да се аргументира или поне да оправдае думите си. За можене може, но така не се прави наука.

А и какво ѝ е убедителното на тази логика? „Аз (еди-кой си) не мога да допусна, че еди кой си биологичен феномен се е изградил постепенно в хода на еволюцията, а не е изскочил от нищото. Следователно той представлява нередуцируема сложност. А това на свой ред означава, че някой го е сътворил". Формулирайте така тезата си и ще видите колко е уязвима. Та нали все някой учен ще се разтърси и ще открие „предвестник" на въпросния феномен или най-малкото ще изгради нова научна хипотеза! Но дори и да не се намери кой да ви обясни нещата, просто е нелогично да приемате априорно, че идеята за „сътворение" ще ви свърши по-добра работа от тази за еволюцията. Теорията на „творческия замисъл" издава ленив и раболепен дух - как така ще е еволюирало, само някой „бог на луфтовете" би сътворил такова нещо! Навремето я бях кръстил „аргумент с неверието в собствените ти сили".

Представете си, че наблюдавате някакъв невероятен фокус в цирка. Знаменитото дуо Пен и Телър са подготвили нов номер - застават един срещу друг с пистолети и едновременно стрелят, като всеки улавя куршума на другия... със зъби. Взети са всички мерки, да не си помислят зрителите, че ги мамят в очите. Куршумите са били белязани, преди да ги поставят в цевта, а самата процедура се следи отблизо от доброволци от публиката, разбиращи от огнестрелни оръжия. Както се казва, няма лъжа, няма измама. И ето че куршумът на Телър се озовава в устата на Пен, а този на Пен - в устата на Телър. Да, но аз, Ричард Докинс, не мога да повярвам, че това е било... фокус. Моето „изконно недоверие" тутакси се провиква от дълбините на онези преднаучни центрове в мозъка ми:

• 
  Какъв фокус, това си бе направо чудо! Няма научно обяснение, значи тези хора имат свръхестествени умения.
  

• 
  Чакай малко. Тези Пен и Телър са илюзионисти от световна класа. В такъв случай би трябвало да има и някакво разумно обяснение на случилото се. А ти просто си прекалено наивен, ненаблюдателен или пък лишен от въображение, затова и не се сещаш за него.
  

В своята книга за произхода на живота шотландският химик А. Дж. Кеърнс-Смит (Cairns Smith, 1985) дава още един красноречив пример. Арката, съградена от грубо издялани камъни без хоросан, може да бъде стабилна структура, но същевременно е и „нередуцируемо сложна", защото ще рухне веднага, щом извадим дори един камък от нея. Тогава как е построена? Единият начин е да струпаме купчина камъни, а после внимателно да извадим излишните един по един. А има и много други постройки, които биха ни се сторили „нередуцируеми", защото ще се срутят, ако извадим една част от общото цяло. В тяхното създаване обаче също няма нищо свръхестествено, защото те са били построени с помощта на скеле, което после е било разглобено и затова не го виждаме. Всеки знае, че когато строежът приключи, скелето може да се махне без никакви проблеми. Същият принцип важи и за еволюцията - органът, който наблюдаваме, в известен смисъл също е „построен", защото е биологична структура и най-вероятно при изграждането му също е било използвано „скеле" (в лицето на някой негов предшественик), което впоследствие е било отстранено от фасадата.

Идеята за „нередуцируема сложност" не е нова, но самото понятие нашумя през 1996 г. с книгата на креациониста Майкъл Бехе (или Бихи), носеща интригуващото заглавие Черната кутия на Дарвин (Behe 1996). На него се падна честта (ако това е точната дума) да въведе креационизма в една съвършено нова за него територия - биохимията и клетъчната биология. Вероятно авторът е решил, че там ще се докопа до нещо още по-мистериозно от окото или крилото. А най-впечатляващият му „трофей" (макар и доста мижав) е... бактерийното камшиче - същото, с което се придвижват т.нар. флагелатни организми.

Въпросният „двигател" си е типичен природен продукт. Но е и единственият познат ни пример за свободно въртяща се двигателна ос - ако изключим, разбира се, човешката технология. Предполагам, че ако по-големите животни имаха и колела, също щяха да бъдат идеален пример за „нередуцируема сложност", но вероятно тъкмо затова те си нямат такива приспособления. А и как ли щяха да стигат дотам кръвоносните съдове и нервните импулси? Та това мистериозно камшиче е нещо като витло, приличащо на тънка нишка, с което бактерията си проправя път във водата. Неслучайно казах „проправя си път", а не „плува", защото от чисто бактериална гледна точка водата едва ли е така флуидна, както я възприемаме ние. Допускам, че бактерията я усеща по-скоро като сироп, желе, че даже и пясък, така че „преправянето" включва и прокопаване. За разлика от някои други и по-големи организми като протозооните, бактерията не размахва своето камшиче, нито го използва като гребло. То си има въртяща се ос, която непрестанно „пърпори" в своя лагер, задвижвана от един забележително малък молекулярен „мотор". На това молекулярно ниво последният използва абсолютно същия принцип като мускула, но неговото е по-скоро свободна ротация, а не пресеклива контракция. Някои го наричат и „микроскопичен извънбордов мотор" (макар и по днешните технологически стандарти той да е учудващо неефективен, което пък е необичайно за биологичните „механизми").

Без да се обоснове с нищо, Бехе бърза да обяви този бактериален мотор за „нередуцируемо сложен". И тъй като не представя аргументи, можем спокойно да заподозрем, че в случая го е подвело въображението и е сбъркал мечтата с действителността. Той дори твърди, че специализираната научна литература „игнорирала" този проблем. Неверността на това твърдение лъсна наяве през 2005 г. в пенсилванския съд, когато съдията Джон Е. Джоунс разпита нашия Бехе в качеството му на свидетел по делото, заведено от група креационисти, протестиращи срещу преподаването на еволюцията в едно местно училище. Впрочем самият Джоунс определи иска им като „проява на умопомрачителна нелепост" (което определено му прави чест). Но както ще видим, това не бе единственият студен душ за Бехе.

Ако искаш да демонстрираш някое „нередуцируемо сложно" цяло, трябва просто да покажеш, че никоя от частите му не може сама да извършва полезна дейност. За целта трябва всички да са налице (любимата пример на Бехе е мишеловката). В практиката си обаче молекулярните биолози непрестанно се натъкват на части, които функционират и извън рамките на цялото - и то не само в случая с бактерийното камшиче, а и в много други, на които креационистите също обичат да се позовават. Темата е разгледана доста обстойно от Кенет Милър, преподавател в „Браун Юнивърсити". По мое скромно мнение, това е и най-суровата присъда, произнасяна някога над „творческия замисъл (или „Божия промисъл"), далеч не на последно място и защото авторът е ревностен християнин. Най-редовно препоръчвам книгата му. Да откриеш Бога на Дарвин (Miller 1999), на онези набожни хорица, от чийто писма разбирам, че са се вързали на номерата на Бехе.

В случая с „въртящото се устройство" на бактериите Милър насочва вниманието ни към един друг биологичен механизъм, известен като „отделителна система от трети тип" (съкратено TTSS, от Type Three Secretory System). Въпросната TTSS не се използва за придвижване, било то и въртеливо. Тя е една от системите, с които паразитиращите бактерии изтласкват токсични субстанции през стените на клетките си в приютилия ги организъм. От наша гледна точка това е все едно да изливаш (или да впръскваш) някаква течност в дупка, но повтарям, в света на бактериите нещата изглеждат по доста по-различен начин. Всяка молекула от отделяното вещество е и един огромен протеин с определена триизмерна структура (същата като на самата TTSS), т.е. тя повече прилича на твърда скулптура, отколкото на нещо течно. И всяка от тези молекули се завърта поотделно с помощта на един прецизно конструиран механизъм, напомнящ по-скоро автомат за кафе или газирани напитки, а не просто дупка, в която можеш да излееш някоя жизненоважна за теб субстанция. Въпросният „автомат" е изграден от протеинови молекули (впрочем съвсем малко на брой), които са сходни по структура и размери с молекулите, изхвърляни от него. Любопитното тук е, че тези микроскопични „ротативки" са доста сходни и при бактерии, които нямат тясна родствена връзка помежду си. Изграждащите ги гени най-вероятно са били „прекопирани" от други бактерии - нещо, в което тези едноклетъчни са забележително добри, ама трябва да знаеш къде да гледаш.

Та тези протеинови молекули, изграждащи структурата на ТТSS, са и доста подобни на компонентите на камшиченото „моторче". За еволюциониста е ясно като бял ден, че те просто са били „реквизирани" за една нова, но не и съвършено различна функция, когато е еволюирало и самото камшиче. Но ако отчетем и факта, че компонентите на ТТSS могат да издърпват нужните им молекули, няма защо да се учудваме, че самата система функционира на същия принцип (но в по-суров вариант) като камшиченото „моторче", което подръпва и завърта молекулите, изграждащи двигателната ос. А това подсказва, че най-важните компоненти на „моторчето" вече са били налице и са действали, преди самото то да еволюира. Явно „реквизирането" на готови съставки е било и най-удобния начин, по който този привидно „неопростим" механизъм е можел да изкачи планината от невероятности.

Разбира се, чака ни още много работа, но съм сигурен, че тя ще бъде свършена. Но това няма да стане, ако учените предпочетат дебелата сянка на „творческия замисъл". А ето и съобщението, което моят хипотетичен „творчески теоретик" излъчва към нормалните учени:

- Щом не разбираш начина, по който действа някое нещо, няма какво да му мислиш. Просто зарежи изследванията и кажи, че Бог го е сътворил. Не ти е ясно как действа нервният импулс? Няма лошо! Не разбираш как спомените се трупат в мозъка? Още по-добре! Фотосинтезата била изумително сложен процес? Това пък е направо чудесно! Няма какво да се халосваш с тези дивотии, ами направо ги обяви за Божие дело. Драги учени, оставете мистериите на мира. Най-добре ще е, ако те си останат мистериозни. А на нас мистерии ни дай! Защо да хабим ценно невежество, като ги изследваме? А и тези пробойни са ни жизнено необходими, защото те са и последното убежище на Бога!

Още блаженият Августин го е казал в прав текст: „Има една друга форма на изкушението, криеща още по-големи опасности. Това е болестта, наречена любопитство. То ни кара да се мъчим да открием тайните на природата - все неща, които са непод-властни на нашия ум, а и няма да ни дарят с нищо, затова и не си струва човек да ги научава".

Бехе има още един любим пример за „нередуцируема сложност" - имунната система. Но да оставим съдията Джоунс да продължи разказа:

При кръстосания разпит проф. Бехе бе попитан дали още поддържа твърдението си от 1996 г. - че науката нямало никога да намери задоволително еволюционистко обяснение на имунната система. Бяха му предоставени петдесет и осем научни публикации (със съответните рецензии), девет книги и няколко учебника по имунология, в които е разгледана еволюцията на имунната система, но той просто заяви, че тези доказателства не били „достатъчни".

Когато в разпита се намеси и Ерик Ротшилд, главният консултант на ответниците, Бехе бе принуден да признае, че не е чел повечето от тези 58 статии. Което е извинимо, защото имунологията, откъдето и да я погледнеш, си е трудна материя. Но не е извинимо това, че Бехе е побързал да обяви тези изследвания за „безплодни", без дори да ги е чел. Щяха да са безплодни само при едно условие - ако целта ти е да правиш пропаганда сред по-лековерните „миряни" и политици, вместо да откриваш важни истини за реалността. И когато изслушва обясненията на Бехе, Ротшилд резюмира това, което, предполагам, е почувствал и всеки честен човек в тази съдебна зала:

За наше щастие, има и учени, които действително са потърсили отговора за произхода на имунната система. (...) Тя е нашата защита срещу онези фатални заболявания, които изцеждат силите ни. Имената на хората, написали тези книги и статии обаче тънат в неизвестност и те не извличат особени дивиденти от авторските си права. Но именно те ни помагат да се преборим успешно с въпросните медицински заболявания. За разлика от тях проф. Бехе и цялото движение за „творчески замисъл" не подпомагат с нищо напредъка на медицината и просто заявяват на идните поколения: „Няма смисъл да се занимавате с наука .

Ето какво пише и американският генетик Джери Койн в отзива си за книгата на Бехе: „Ако историята на науката ни казва нещо, то е, че няма да стигнем до никъде, ако се прехласваме по собственото си невежество". Или както се изрази един сладкодумен блогер по повод на статията в „Гардиан", подписана от Койн и моя милост:

Защо изобщо Бог трябва да се приема за обяснение на каквото и да било? Той не обяснява нищо, а по-скоро издава липсата на обяснение — все едно да свиеш рамене и да измърмориш: „Че откъде да знам?!", но загръщайки се ритуално в мантията на загадъчността. Когато някой обяснява едно явление с Божията намеса, това най-често означава, че той не разполага с никакви конкретни данни, a бърза да припише случилото се на някаква абсолютно недостижима и непознаваема небесна... фея. Но я го накарайте да обясни откъде се е взела пък тя и той ще затъне в някакви псевдофилософски тиради - че тя била съществувала открай време, но винаги „извън рамките на природата". Което, съгласете се, не обяснява нищо.

Дарвинизмът издига съзнанието ни по други начини. Еволюиралите органи, които често са елегантни и ефективни, също демонстрират някои очевидни несъвършенства. Което не бива да ни изненадва, защото те така или иначе са еволюирали. Несъвършенствата щяха да са наистина странни и необясними, ако тези органи бяха „сътворени". Коментирал съм достатъчно такива случаи в предните си книги - например „дублиращият" се ларинксов нерв, който нагледно ни представя своето еволюционно минало, тъй като губи изключително много време и усилия, за да изпълнява своето предназначение. Много от чисто човешките ни болежки - от болките в областта на таза до хернията, падналата матка и податливостта ни на синусни инфекции - се дължат директно на факта, че на този еволюционен етап ние ходим изправени, но в продължение на милиони години сме се придвижвали на четири крака. Функциите на умоповдигачи изпълняват и някой други особености на естествения подбор като жестокостта и неикономичното използване на биологичния материал. Например хищниците изглеждат идеално устроени, за да ловят своята плячка, но и тяхната плячка - да се изплъзва от лапите им. На чия страна обаче е Бог?