Директните предимства на религията

Директните предимства на религията

Има някои данни, които сякаш подсказват, че религиозната вяра предпазва хората от свързаните със стреса заболявания. Този довод не издържа особена критика, но няма да се изненадам, ако се окаже и верен - по същата логика, както и т.нар. веролечение постига ефект в някои изолирани случаи. Уви, въпросният благотворен ефект по никакъв начин не придава реална стойност на претенциите на религията. Ако си припомним думите на Бърнард Шоу, „фактът, че вярващият е по-щастлив от скептика, е точно толкова меродавен, колкото и този, че пияният е по-щастлив от трезвия".

В онова, което лекарят може да даде на пациента си, влизат също утехата и успокоението. И те не бива да се подминават с лека ръка. Моят лекар например не практикува веролечение в буквалния смисъл на думата, т.е. не полага ръце върху мен и т.н. Но в много случаи съм бил „изцеляван" от някоя дребна болежка благодарение само на успокоителния тон и вглъбеното изражение на лицето му (особено ако си е сложил и слушалките). Така нареченият плацебо-ефект (от лат. placo, „успокоявам"; „угаждам") е достатъчно добре документиран, така че дори не е и мистериозен. Отдавна е известно, че някои безобидни хапчета (разбирай без никакъв фармакологичен ефект), предписани, колкото да се угоди на пациента, се отразяват благотворно на здравето му. Затова и в „двойно слепите" (Вж. Големият молитвен експеримент в Глава II) тестове на лекарства задължително трябва да се използва като контролна величина някое „плацебо". По същата причина и хомеопатичната отвара дава видим ефект, дори и когато е толкова разредена, че броят на активните ѝ съставки съвпада с този в плацебото (или иначе казано, равен на нула). За съжаление зачестилите напоследък юридически попълзновения в територията на медицината имат и един крайно досаден страничен ефект, а именно че лекарите днес се боят да предписват плацебо в нормалната си практика. В противен случай рискуват да бъдат задължени по административен път да идентифицират въпросното плацебо в писмен вид (достъпен и за пациента), което, съгласете се, обезсмисля целта на занятието. Това обяснява и относителните успехи, които жънат междувременно хомеопатите - за разлика от по-ортодоксалните си „колеги", те все още си позволяват да предписват плацебо, но, разбира се, не го наричат така. А и разполагат с много повече време, за да разговарят или просто да се държат любезно с пациентите си. Не бива също да забравяме, че в зората на своята дълга история хомеопатията е получила неочаквана подкрепа с факта, че нейните „лекове" нямат абсолютно никакъв ефект - за разлика от някои ортодоксални медицински практики като кръвопускането, които със сигурност са били вредни.

Дали и религията не е вид плацебо, което удължава човешкия живот, тъй като разсейва стреса? Да, възможно е, но тази теория би се сблъскала с легиони скептици, които едва ли ще пропуснат възможността да изтъкнат и многобройните случаи, в които религията по-често предизвиква, отколкото разсейва стреса. Трудно е например да повярваш в благотворния ефект от онова почти непрестанно насаждано чувство за вина у римокатолика, особено ако последният е уязвим като всяко нормално човешко същество, но не толкова интелигентен... Разбира се, горното важи не само за католиците. Бих цитирал думите на една американска комедийна актриса, Кати Ладман: „Всички религии са от един дол дренки: в основата на всяка стои вината, само празниците са различни". Но така или иначе аз лично не съм убеден, че плацебо-ефектът може да обясни повсеместното разпространение на религията. Тази теория е някак недорасла, за да свърши нужната работа; тя може да изиграе само поддържаща роля. Религията е твърде мащабно явление, затова и за обяснението ѝ е нужна някоя наистина мащабна теория.

Другите теории обаче пропускат най-същественото в обяснението на дарвинизма. Говоря за внушения от рода на: „Религията удоволетворява нашата потребност да опознаем Вселената и своето място в нея" или „Религията ни носи утеха". Горното може и да съдържа някои психологически истини (както ще видим в Глава X), но определено не издържа сравнение с дарвинисткото обяснение. А що се отнася до „утешителната теория", ето какво казва Стивън Пинкър в своята книга за начините, по които оперира съзнанието (Pinker 1997): „Тя само повдига още един въпрос: защо изобщо му трябва на съзнанието да еволюира, щом ще дири утеха в разни вярвания, когато и само може да види, че те са илюзорни. Мръзнещият човек едва ли ще се утеши с мисълта, че е на топло, както и този, който се е изправил очи в очи с лъв, няма да намери спасителния изход, ако започне да си внушава, че това не е лъв, а заек". Ако не друго, тази теория трябва да бъде предадена на езика на дарвинизма, което пък е доста по-трудно, отколкото може би си мислите. Така че психологическите тълкувания на факта, че хората намират някои свои вярвания за приятни, а други - не, могат да бъдат само приблизителни, но не и окончателни обяснения.

Дарвинистите обаче правят много стриктно разграничение между приблизително и окончателно. Приблизителното обяснение за експлозията в цилиндъра на някой двигател с вътрешно горене ще визира автомобилната свещ (т.е. тя ще е непосредствената причина). Окончателното обяснение обаче ще търси и целта, която тази експлозия е преследвала - да избие подвижната клапа и по този начин да включи коляновия вал. В този смисъл непосредствената причина за религията би могла да е и хиперактивността в някой мозъчен тумор. Няма да се спирам и на онази неврологична идея за „божия център" (или „богоцентър, god center) в мозъка, защото в случая проксималните проблеми не ме вълнуват. Не че ги омаловажавам, напротив! Бих препоръчал на заинтересуваните книгата на Майкъл Шърмър Как вярваме (Shermer 1999), където тези неща са обстойно разгледани, включително и тезата на Майкъл Пърсингър и още някои, а именно че т.нар. визионерски преживявания са свързани с временна частична (или фокална) епилепсия.

В тази глава, повтарям, ще се занимавам най-вече с окончателните - и то дарвинистки - обяснения. А ако невролозите все пак открият някой „богоцентър" в мозъка, дарвинистите като мен веднага ще поискат да разберат що за натиск е упражнил естественият подбор, за да се стигне и до подобно образувание. Тоест защо онези наши предци, които са имали генетичната способност да развиват и такива центрове, са оцелели и са се сдобили с повече потомци от своите съперници, които пък не са притежавали техния талант? Не искам да кажа, че окончателното дарвинистко обяснение е винаги по-добро, по-задълбочено или по-научно от приблизителното обяснение на невролозите. Просто такава е темата, която разглеждам тук.

Но дарвинистите не се задоволяват и с политическите обяснения от типа на: „Религията е средство, с което управляващите държат в покорство управляваните". Със сигурност е вярно, че черните роби в Америка са се утешавали с обещаното им „блаженство в отвъдното", което е притъпявало тяхното неудовлетворение от настоящето и по този начин е облагодетелствало господарите им. Въпросът дали религията е създадена от цинични жреци (или управници) действително е интересен и заслужава вниманието на историците. Но сам по себе си той не е дарвинистки. Дарвинистът би искал да узнае защо всъщност хората се поддават на съблазните на религията, а вследствие на това - и на експлоатацията от страна на жреците, царете и политиците.

Някой по-циничен манипулатор би могъл да използва и похотта като инструмент на политическата власт, но това не отменя необходимостта от дарвинистко обяснение. Така де, защо този инструмент постига ефект? В случая с похотта отговорът е лесен: нашите мозъци са устроени така, че да се наслаждават на секса, защото сексът (поне в естественото си състояние) е свързан с правенето на бебета. По същата логика политическият манипулатор може да прибегне и до изтезания, за да постигне целите си. Тук дарвинизмът отново трябва да даде обяснение, но не на мотивите на инквизитора, а на нещо друго: защо всъщност инквизициите постигат ефект? Защо сме готови едва ли не на всичко, за да избегнем интензивната болка? Обяснението отново е очевидно и граничи с баналността, но дарвинистът така или иначе е длъжен да го формулира: естественият подбор е създал усещането за болка, за да ни предупреждава за смъртоносните заплахи към нашите тела, и ни е „програмирал" да го избягваме. Онези малцина индивиди, които не усещат болка (или поне не се притесняват от нея), обикновено умират млади в следствие на нараняванията, които пък мнозинството хора ще се постараят да избегнат. Затова не е толкова важно дали човешката „жажда за богове" се стимулира от разни цинични експлоататори или пък се проявява съвсем спонтанно, а какво гласи нейното окончателно обяснение.