Естественият подбор като „умоповдигач”

Естественият подбор като „умоповдигач”

Спомням си, че в един научно-фантастичен роман астронавтите страдаха от носталгия: „Ех, като си помисля само, че сега на Земята е пролет!...". В първия момент не долавяш нищо нередно - толкова дълбок е неосъзнатият „регионален шовинизъм" на жителите на Северното полукълбо (а и не само те)! „Неосъзнат" е точно казано. Ето откъде трябва да започне „умоповдигачът"! На някои им се струва смешно, че в Австралия и Нова Зеландия се продават карти на света, на които континентите са обърнати наопаки, а най-отгоре се мъдри Южният полюс. Шегата има и по-дълбоки измерения. Една такава карта може да се окаже чудесен „умоподвигач", ако бъде окачена в някоя наша класна стая (т е. в Северното полукълбо). Така тя ще напомня всекидневно на децата, че „северът" в тази полярна опозиция е ситуиран напълно произволно и не би трябвало да има монопол върху отреденото му „най-високо място". И картата не само ще ги заинтригува, но и ще разкрие нови хоризонти пред съзнанието им, а когато се приберат вкъщи, ще го споделят и с родителите си - а да научава децата на неща, които биха изненадали родителите им, е една от най-великите дарби, които би могъл да притежава учителят.

Та феминизмът ни демонстрира силата на „умоповдигането", а аз искам да заимствам тази техника за естествения подбор. Последният не само обяснява целия живот, но и издига съзнанието ни в селенията на науката, за да му покаже, че организираната сложност може да възникне от едни съвсем прости начала без никакъв „умисъл" или „ръководител". Пълното разбиране на естествения подбор ни насърчава да се насочим дръзновено и към други полета. И там той пробужда нашите подозрения към всички онези мними алтернативи, с които някога, в дните преди Дарвин, се е залисвала биологията. Кой преди Дарвин е можел да се досети, че едно толкова „изпипано" нещо като крилото на водното конче или окото на орела е всъщност крайният продукт на една дълга поредица от непроизволни и напълно естествени причини?

Шеговитото описание, което Дъглас Адамс е дал на собственото си обръщане към радикалния атеизъм (а той особено държеше на прилагателното радикален - да не би да го сбъркат с агностик), свидетелства за силата на дарвинизма като „умоповдигач". Дано не бъда упрекнат в прекомерна суета, защото следващия цитат е доста ласкателен за мен. Единственото ми извинение е, че Дъглас направи този радикален ход под влияние на моите по-ранни книги (които изобщо не целяха радикализирането на когото и да е), а това на свой ред ме вдъхнови да му посветя тази книга, която пък е писана точно с такава цел! В едно интервю, публикувано посмъртно в Сьомгата на съмнението (Adams 2003), журналистът го пита как той самият е станал атеист. Дъглас първо разказва как е станал агностик, а после добавя:

И аз си мислех, мислех и мислех. Но тъй като не разполагах с нужните факти, така и не стигах до решение. Изпитвах огромни съмнения към самата идея за бог, но пък не знаех достатъчно неща за живота, вселената и т.н., за да си изградя добър работен модел за някакво друго обяснение, с което да я заменя. Но не се отказвах, а продължавах да чета и да размишлявам. По някое време, вече прехвърлил трийсетте, се натъкнах и на еволюционната биология, Каквато е поднесена в книгите на Ричард Докинс Себичният ген и Слепият часовникар, и изведнъж (май беше след втория прочит на Себичния ген) всичко си дойде на мястото. А концепцията бе изумително проста! Нещата са започнали по най-елементарния начин, за да се стигне и до цялата безкрайна и смайваща сложност на живота. Тя ме изпълни с такова благоговение, че пред него онзи патос, с който хората описват религиозните си преживявания, изглеждаше, честно казано, глуповат. Абе съвсем друго си е благоговението на разбралия пред онова на невежия!

Разбира се, въпросната „удивително проста" концепция, за която говори Дъглас, няма нищо общо с мене. Той има пред вид Дарвиновата теория за еволюцията чрез естествен подбор - най-добрият научен „умоповдигач". Ех, Дъглас, колко ми липсваш... Ти си моят най-умен, най-забавен, най-разкрепостен, най-духовит, най-висок, а вероятно и единствен последовател, когото съм спечелил за каузата на атеизма. Надявам се тази книга да те поразсмее - макар и не толкова, колкото ти самият си ме разсмивал.

Философът Даниел Денет, който е наясно и с науката, твърди, че теорията на еволюцията създава някои притеснения, защото противоречи на една от най-старите човешки представи - „че трябва да има някое голямо, лъскаво и умно нещо, което да направи по-малкото. А в дарвинизма теорията на сътворението е преобърната наопаки. Никога няма да видиш как някое копие издялва... майстор на копия. Или пък подкова да изкове ковач, гърне да извае грънчар и т.н.". Но тъкмо фактът, че Дарвин е открил необходимия процес, който е в състояние да извършва и такива „немислими" действия, прави неговия принос към човешката мисъл толкова революционен, а и зареден с достатъчно енергия, за да функционира като „умоповдигач".

Учудващо голям е броят на хората, които се нуждаят от подобни „лостове" за съзнанието - сред тях има дори и велики учени, изявяващи се в сфери извън биологията. Фред Хойл бе блестящ физик и космолог, но онази шегичка с „Боинг 747", както и някои други биологически изцепки (например опитът му да отхвърли новооткритата вкаменелост на археоптерикс като „фалшификация") подсказват, че съзнанието му се е нуждаело от по-ефикасен „лост", да кажем някой по-нагледен пример от света на естествения подбор. Но предполагам, че в чисто интелектуален план той е разбирал същността му. Но е трябвало май да се гмурне в самия естествен подбор и да стигне до дълбините му, за да може да оцени и истинската му сила...

Другите науки повдигат съзнанието ни по други начини. Тази на Фред Хойл, астрономията, ни поставя точно на мястото ни и в метафоричния, и в буквалния смисъл, защото ни избавя от суетата и ни принуждава да се нагодим към онази тясна сцена, на която изпълняваме своите житейски роли - нашата нищожна отломка от гигантския космически взрив. Геологията постоянно ни напомня, че животът ни е кратък и мимолетен - и като индивиди, и като биологичен вид. Тя е накарала Джон Ръскин да нададе онзи сърцераздирателен вик през 1851 г.: „Щях да се справя по-добре, само геолозите да ме бяха оставили на мира! Но тези техни ужасни чукчета! Долавям звънтенето им в ритъма на всеки библейски стих". Еволюцията също подлага на изпитание нашата представа за време, което не е изненадващо, тъй като тя протича във времевите параметри на геологията. Но Дарвиновата еволюция и особено естественият подбор постигат нещо повече. Те ни отърсват от илюзията за замисъл, спотайваща се в селенията на биологията, и ни учат да бъдем скептични и към всяка подобна хипотеза във физиката и космологията. Мисля, че това е имал предвид физикът Ленърд Съскинд, когато написа: „Аз не съм историк, но ще ви изложа своето мнение. Модерната космология всъщност започва от Дарвин и Уолъс. За разлика от всички свои предшественици, те предложиха едно обяснение на нашето съществуване, което напълно отхвърля свръхестествените въздействия. (...) Дарвин и Уолъс наложиха стандарт не само на естествените науки, но и на самата космология". Има и други физици, които изобщо не се нуждаят от „лостове" - например Виктор Стенгьр, чиято книга Открила ли е науката Бога? (отговорът е не - вж. Stenger 2003) горещо ви препоръчвам, или Питър Аткинс, чиято По стъпките на Сътворението (Atkins 1992) ми е настолно четиво - един блестящ образец за научна поезия, представена в прозаична форма.

Винаги съм се чудел на онези теисти, които отказват да изпробват моите „умоповдигачи" и държат упорито на своето - че естественият подбор бил просто... „начина, по който Бог е изпълнил своя замисъл". Тоест еволюцията била най-лесния и удобен начин за Бога да си направи свят, пълен с живот. Като погледнеш, то си е точно така, защото не е трябвало да си мръдва и пръста! Питър Аткинс развива тази идея в книгата, която току що споменах, и стига до нейното логично безбожно заключение. Той постулира един хипотетичен ленив Бог, който се стреми да сътвори с минимални усилия вселената и съдържащия се в нея живот. Този Творец е по-мързелив и от бога на деистите - прословутия deus otius (буквално „бездействащ бог") на Просвещението, който не се занимава с нищо, нехае за случващото се във вселената и, общо взето, е безполезен. Така Аткинс редуцира - стъпка по стъпка - количеството труд, което е трябвало да положи ленивият Бог, за да свърши всичко, без да прави абсолютно нищо. А за да бъде последователен докрай, този Бог най-вероятно не си е направил и труда да съществува! Тук си спомням една реплика на Уди Алън: „Дори да се окаже, че има Бог, аз не мисля, че той е и лош. Най-големият му кусур е, че винаги претупва нещата".