„ДОБРАТА" КНИГА И ПРОМЕНЯЩИЯТ СЕ МОРАЛЕН ZEITGEIST

7.„ДОБРАТА" КНИГА И ПРОМЕНЯЩИЯТ СЕ МОРАЛЕН ZEITGEIST

Два са начините, по които едно свещено писание може да бъде и източник на морални принципи и/или житейски правила. Единият е директната инструкция - например Десетте Божи заповеди, които са и ябълката на раздора в културните войни, бушуващи в по-затънтените американски градчета. Другият е нагледния пример: Бог или пък някой друг библейски персонаж трябва да ни служи, казано на съвременен жаргон, и като ролеви модел. И двата маршрута, особено ако ги следваш с религиозен плам - определението в случая е по-скоро метафорично, но визирам и неговите корени, - те отвеждат до една определена морална система, която днес всеки що-годе цивилизован човек, независимо дали религиозен или не, би определил в най-добрия случай като... отблъскваща.

В интерес на истината Библията, поне в по-голямата си част не е някакво „систематизирано" зло, а по-скоро звучи чудато и странно, каквото би трябвало и да очакваме от тази хаотично сглобена антология от несвързани документи, които пък са били съставяни, редактирани, превеждани, изопачавани и „коригирани“ от стотици анонимни автори, редактори и писари (за които не само че не знаем нищо, но и те не са се познавали помежду си) в продължение на девет столетия. Това обяснява донякъде и самата причудливост на Библията. За съжаление, въпросният „чудноват" том ни се натрапва от религиозните фанатици като един „непогрешим авторитет" в сферата на морала и житейското поведение. Но какво се оказва? Тези, които толкова държат на Библията като най-сигурна основа за морала, или не са я чели, или не са я разбрали, както правилно констатира и епископ Джон Шелби Спъндж в Греховете на Писанието (Spong 2005). Между другото, този йерарх е и един много обнадеждаващ пример за либерален духовник, чийто възгледи са толкова еволюирали, че вече са станали неузнаваеми за мнозинството от неговите епархиоти. Неговото британско съответствие е Ричард Холоуей, който наскоро се оттегли от общественото поприще като епископ на Единбург. Епископ Холоуей дори се определя като „възстановяващ се християнин". С него имах публична дискусия в Единбург, която се оказа и една от най-стимулиращите и интересни срещи, които съм имал.

Старият завет Започва с Битие, където присъства и тъй обичаната история за Ной, извлечена от вавилонския мит за Утнапищим и позната от по-древните митологии на още няколко култури. Легендата за животинките, влизащи две по две (Е, има и някои нумерологични нюанси: „чистият добитък" и „птиците' небесни" (чистите!) са по седем (срв. Бит. 7:2-3) в Ноевия ковчег, сама по себе си е очарователна, но пък моралът на самата история е възмутителен. Господ Бог дава мрачна оценка на човечеството - потънало е в разврат! — и затова го... издавя до крак, заедно с децата (с изключение на едно-единствено домочадие), а за всеки случай наказва по същия начин и останалия животински свят, който пък по обясними причини трудно може да бъде обвинен в „разврат".

Разбира се, теолозите тутакси ще възроптаят, че не бива повече да приемаме буквално разказаното в Битие. Че нали за това говоря и аз! Просто трябва сами да избираме в кои фрагменти от Писанието да вярваме и кои да „отписваме" като символи и алегории. Въпросният подбор ще е въпрос на личен избор, какъвто впрочем е и решението на атеиста да следва този или онзи морален принцип в зависимост от обстоятелствата, без да търси някакви абсолютни основания. И ако едното може да се определи като „смяна на носни кърпички" (в което аз лично не виждам никакъв каприз), то същото важи и за другото.

Но така или иначе, въпреки добрите намерения на по-ерудираните теолози, все още е стряскащо голям броят на тези, които приемат свещените си писания дословно - включително и историйката за Ной. Съгласно „Галъп" те съставляват почти 50% от американския електорат. Това очевидно важи не само за Щатите - да си припомним гигантското цунами в Югоизточна Азия през 2004 г., след което разни „святи хора" започнаха един през друг да ни обясняват, че причината била не в едно специфично тектонично явление (разместване на земни пластове), а в човешките грехове и по-точно, че сънародниците им го били „ударили на живот", разбирай - ходели да пият и да танцуват по баровете (!), с което пък нарушавали еди-кое си недомислено табу. Но за какво да ги корим? и тези хорица са затънали до гуша в някаква си тяхна версия на историята за Ной и не се интересуват от нищо друго, освен от зазубрянето на собствените си свещени текстове. Цялата им „образованост" е от такова естество, че ги кара да свързват дори и природните бедствия с човешките дела - ураганите и гигантските приливни вълни са Божията отплата за нашето непослушание; къде виждате тук обективни фактори?! Между другото, що за егоцентризъм е това да смяташ, че w земетресенията, чрез които се проявява волята на някой бог (или земен пласт), непременно трябва да присъства и човешката връзка? И защо ще му трябва на едно божествено същество, което си има толкова грижи на главата - като започнем от сътворението и стигнем до вечността, - да се интересува и от най-дребните ни функционални разстройства? Явно ние, хората, сме склонни да се самоласкаем, та дори и да придаваме космическо значение на собствените си човешки недостатъци!...

Когато интервюирах за телевизията преподобния Майкъл Брей, един от най-ярките противници на абортите в Съединените щати, аз го попитах и защо християните, определящи се като евангелисти, са така обсебени от личните сексуални предпочитания (например хомосексуалността), които пък по никакъв начин не касаят живота на останалите. Отговорът му визираше някаква своеобразна „самоотбрана". Невинните граждани също рискували да пострадат (т.е. да попаднат в категорията „странични щети"), ако Бог реши да удари някой град с природно бедствие, и то на единственото основание, че въпросното населено място приютява и грешници. През 2005 г. един прекрасен град като Ню Орлиънс бе сполетян от катастрофално наводнение, на свой ред следствие от урагана „Катрина". В медийното пространство се появи и следното съобщение: преподобният Пат Робъртсън, който е сред най-известните американски телевангелисти (и бивш кандидат за президент), е обвинил за урагана една известна комедийна актриса лесбийка, която пък, видите ли, живеела в Ню Орлиънс. Смятам, че всеки разумен човек ще се съгласи, че един действително всемогъщ Бог би използвал по-прецизен подход при напляскването на „грешниците", например точно прицелен сърдечен удар, а не да попилява цял град, само защото в него се намирал и домът на някаква лесбийка (била тя и комедийна актриса).

През декември 2005 г. гражданите на Дувър, Пенсилвания, изхвърлиха с вота си от местното училищно настоятелство всички фундаменталисти, спечелили си незавидна, ако не и позорна слава в града им с това, че настояват в задължителната учебна програма да бъде въведена и теорията за „творческия замисъл". А когато същият Пат Робъртсън разбра, че фундаменталистите са били разгромени (по най-демократичен начин) на балотажа, той отправи сурово предупреждение към целия град:

Бих искал да кажа на добрите граждани на Дувър само едно: ако ви сполети някога бедствие, не се обръщайте към Бога. Вие току-що Го изхвърлихте от вашия град, така че не се и чудете защо Той не ви помага, когато започнат и проблемите ви - разбира се, ако това се случи; не твърдя, че то непременно ще стане. Но ако все пак ви сполети бедствие, спомнете си, че не друг, а вие - с вашия вот - прокудихте Бога от града ви. И ако ви се случи нещо лошо, не търсете Бога за помощ, защото Него може и да Го няма.

Казаното от Пат Робъртсън би могло да се приеме и като безобиден куриоз, ако не бе така типично за онези, които днес упражняват власт и влияние в Съединените щати...

При съсипването на Содом и Гомора избраният еквивалент на Ной, който е спасен, защото е уникално... „праведен", е племенникът на Авраам Лот. В Содом са пратени двама ангели (в текста изрично е подчертано, че са „мъже" (в българския синодален превод - за разлика от английската Авторизирана версия, по която цитира Докинс - е предпочетено по-неутралното (но само на пръв поглед) „човеци"...) да предупредят Лот да напусне града, преди Господ да излее върху него „жупел (т.е. сяра) и огън". Лот посреща най-гостоприемно ангелите и ги подслонява в своя дом, около който обаче се скупчват всички „содомци, млади и стари" и настояват Лот да им предаде гостите си, за да ги... содомизират (че какво друго?): „Де са човеците, които дойдоха при тебе да нощуват? Изведи ни ги, да ги познаем" (Бит. 19:5). Да, „познание" е стандартният евфемизъм за „съвкупление", съхранен и в каноничните преводи, който в този контекст звучи доста гротескно. Галантният начин, по който Лот отклонява молбата, подсказва, че Бог очевидно е имал нещо предвид, когато го е определил като единствения добър човек в Содом. Само че този ореол тутакси се разсейва, когато прочетем и точните му думи: „Братя мои, не правете зло; ето, имам две дъщери, които още мъж не са познали; по-добре тях да изведа при вас и правете с тях, каквото искате; само на тия човеци не правете нищо, понеже са дошли под покрива на моята къща" (Ibid. 19:7-8).

Каквото и да означава тази свръхстранна история, тя със сигурност ни казва и нещо за отношението към жените в онази подчертано религиозна култура. Но събитията се стичат така, че сделката, предложена от Лот - девствеността на дъщерите му срещу спокойствието на неговите гости - се оказва ненужна, защото ангелите съумяват да поразят по най-чудодеен начин събралите се пред портите сексуални мародери, „от малък до голям, със слепота". След това небесните пратеници обясняват на Лот, че трябва час по-скоро да се изнесе от града заедно със семейството и всичките си притежания (покъщтнина и животни), защото „това място" ще бъде погубено. Така цялото домочадие на Лот успява да избегне гибелта, с изключение на злощастната му (неназована!) съпруга, която Господ превръща в „солен стълб" заради едно, бих казал, сравнително леко прегрешение - поглежда назад към димящите содомски руини.

По-късно двете дъщери на Лот отново се мяркат в сюжета. След метаморфозата на майка им те заживяват с татко Лот в една планинска пещера. Закопнели за мъжка компания, те решават да напият баща си и... да се сношат с него. Естествено, първа е каката. Пияният Лот така и не „узнава" кога си е легнала с него по-голямата му дъщеря и кога е станала, но пък не е чак толкова неадекватен, че да не я „познае", в случая - да я забремени (срв. Бит. 19:33). Е, ако това дисфункционално семейство наистина е било най-доброто, с което Содом е можел да се похвали в морален план, то няма как да не изпиташ известна симпатия към Бога и неговото „огнено-жупелно" правосъдие...

Историята за Лот и содомците намира причудливо продължение и в Глава 19 на Книга Съдии Израилеви, където един неназован левит (или свещенослужител) се отбива с наложницата си в Гива. Прекарват нощта в дома на един гостоприемен старец. Докато вечерят, пристигат градските жители и започват да хлопат по вратата с едно вече познато ни искане: „Изведи човека, който влезе в къщата ти, за да го познаем". Старецът реагира почти по същия начин като Лот: „Не, братя мои, не правете зло; когато тоя човек е влязъл в къщата ми, не правете това безумие; ето, аз имам дъщеря мома, и той има наложница; ще ги изведа, опозорете ги и правете с тях каквото ви е угодно; а с тоя човек не правете това безумие" (Съд. 19:23-24). Тук отново звучи - със смазваща наглост - мизогинната нагласа. Лично мен най-много ме потриса фразата „опозорете ги". Ами да, правете каквото щете с дъщеря ми и наложницата на този свещеник - изнасилвайте ги, колкото ви душа иска, само не правете това с моя гост, защото той в края на краищата е мъж. Двете истории може и да си приличат, но развръзката в случая съвсем не е толкова щастлива за наложницата на левита, колкото за дъщерите на Лот.

Този свещенослужител чисто и просто я предава на тълпата, която моментално я подлага на обичайната процедура: „Те я познаха и я изнасилваха цяла нощ до сутринта. И я пуснаха призори. И призори дойде жената, и падна при къщните врата на човека, у когото беше господарят ѝ, и лежа до съмване" (Ibid., 19:25-26). На сутринта левитът я намира просната на прага и ѝ казва (днес бихме добавили „с груба прямота"): „Стани, ще вървим". Жената обаче не мръдва, което не бива и да ни изненадва, защото е мъртва. И какво мислите, че прави този „Божи човек"? Ами натоварва я на едно магаре и се прибира у дома, след което „взе нож, улови наложницата си, наряза я по членовете ѝ на дванайсет части и (я) изпрати по всички предели Израилеви". Да, точно така! Ако не вярвате, направете справка в Съд., 19:29. Но какво пък, можем и в този случай да проявим великодушие и да го отдадем на „причудливата странност" на Библията. Историята толкова напомня тази с Лот, че човек не може да не изпита и подозрението, че в някой отдавна забравен скрипторий просто са объркали мястото на този фрагмент - което пък за пореден път показва спорната достоверност на свещените текстове...

Чичото на Лот, Авраам, се смята за баща-основател и на трите „велики" монотеистични религии. И този патриархален статус му гарантира ако не същото, то малко по-скромно място от Бога, за да бъде възприеман и като ролеви модел. Само че кой днешен моралист би пожелал да го следва?! На един сравнително ранен етап от своя епично дълъг живот (когато още се нарича Аврам) Авраам заминава за Египет, заедно с жена си Сара (която пък по-късно се прекръства на Cappa, но това е друга тема), за да се спаси от настъпилия в ханаанската земя глад. По пътя му минава мисълта, че съпругата му е „много хубава жена" и египтяните може да я пожелаят (епистемологически), което пък може да постави под угроза собственият му живот. Затова решава да им я представи като своя... сестра. В това си качество Сара се озовава в харема на фараона, а покрай нея се урежда и Аврам-Авраам: „и той имаше дребен и едър добитък и осли, слуги и слугини, мъски и камили" (Бит. 12:14-16). Бог обаче не одобрява тази сделка и поразява с „тежки удари", т.е. разни заразни заболявания, дома на фараона (интересно защо не и този на Авраам?). Египетският владетел е разбираемо разстроен и пита „шурея" си защо не му е „обадил", че Сара му е жена, след което натирва и двамата от Египет (Ibid. 12:18-19). Още по-странното е, че двойката се опитва да приложи същия трик и на един по-късен етап, този път пред царя на Герар, Авимелех. Нищо неподозиращият Авимелех взима за жена Сара, смятайки че тя е сестра на Авраам (Ibid. 20:2-5) и се сблъсква с аналогични проблеми. Реакцията му съвпада почти дословно с тази на фараона и човек няма как да не изпита съчувствие и към двамата... Дали и това сходство също не подсказва за текстуална недостоверност?

Но тези компрометиращи епизоди от бурната биография на Авраам са просто дреболии в сравнение с онзи случай, в който той жертва собствения си син Исаак. (Впрочем в мюсюлманското свещено писание се разказва същата история за другия син на Авраам, Исмаил (Или поне така се тълкува разказаното в Корана, 37:99-109) Бог заповядва на Авраам да принесе в „жертва всесъжение" своя едничък, обичан и най-вече дългоочакван син. Авраам чинно издига олтар, натрупва отгоре дърва, а върху тях пък полага вързания Исаак. Смъртоносното острие вече се устремява към момчето, когато един ангел осъществява кратка, но ефектна намеса в хода на събитията и донася новината от последната минута: Бог просто се е пошегувал и е „изкусил" Авраам, за да изпита вярата му. Съвременният моралист най-вероятно ще си зададе и този въпрос: дали едно дете би могло да се възстанови от такава тежка психологическа травма? По критериите на днешния морал тази потресаваща история би могла да служи като пример за няколко неща едновременно: злоупотреба с деца, брутално натрапвано на асиметрични властови отношения (и между Бога и Авраам, и между Авраам и сина му), както и за първия регистриран в историята случай с използване на т.нар. нюрнбергска защита: „Аз само изпълнявах заповеди". Но същата легенда е сред основоположните митове, общи и за трите монотеистични религии.

За пореден път днешните богослови ще възразят с това, че историята за „Авраамовата жертва" не бива да се приема буквално. И за пореден път най-уместният отговор ще съдържа поне два пункта. Първо, адски много хора, дори и днес, приемат напълно буквално цялото Писание, а те упраж1шват и доста осезателна политическа власт върху останалите, особено в Съединените щати и ислямския свят. Второ, ако буквалният прочит не е подходящ, как тогава да приемаме тази... история? Като алегория? Ама алегория на какво? Все си мисля, че каквото и да е то, едва ли ще е достойно и за похвала. Казвате, че съдържала морална поука? Но що за „поука" може да извлече човек от подобна възмутителна история? Не забравяйте, че онова, което поне за момента се опитвам да изясня, се свежда до следното - че ние всъщност не дължим своя морал на свещените писания. А ако все пак взимаме по1шкога нещо, то подбираме по-вкусните късчета от Писанието и отхвърляме гнусните. Но в такъв случай ни е необходим и някакъв независим критерий, за да решаваме кои „късчета" са морални, и този критерий (независимо откъде се е появил) със сигурност няма да е от самото Писание, а и най-вероятно ще е на разположение на всички нас, без значение дали религиозни или не.

Работата е там, че религиозните апологети се опитват да откроят някакви привлекателни черти у Бога дори и в тази откровено излагаща го „басня". На онези читатели, които смятат, че в горния казус може да се пледира за по-„специално" отношение, тъй като и фактите са по-„специфични", бих припомнил още един библейски разказ за човешко жертвоприношение, чиято развръзка обаче съвсем не е щастлива. В Съдии, Глава 11, военният предводител (Или по-скоро главатар на разбойници (срв. Съд. 11:3)) Иефтай сключва сделка с Бога (т.е. дава „оброк"), че ако Всевишният го дари с победа над амонитците, той ще принесе в жертва „каквото излезе насреща ми от вратата на дома ми" (Съд. 11:31). Става дума за същия кървав ритуал като в случая с Авраам и Исаак - „всесъжение". Иефтай действително разгромява амонитците (подлагайки ги на безмилостна сеч, „от Ароер до Минит, в дванайсет града, и до Авел-Карамим", както летописецът не пропуска да отбележи) и се завръща триумфално в дома си в Масифа. От къщата обаче излиза дъщеря му, която е и едничкото му чедо (каква изненада!), за да го приветства „с тимпани и хора". Уви, оказва се, че тя е и първото живо същество, пристъпило към подобни действия. По понятни причини Иефтай разкъсва дрехата си, но не може да направи нищо повече по въпроса. Оборокът си е оброк. Бог очевидно очаква с нетърпение обещаното „всесъжение". При така стеклите се обстоятелства дъщерята чинно се съгласява да бъде пожертвана. От баща си иска само едно - да я пусне с дружките ѝ за два месеца в планините, че да „оплаче моминството" си. След изтичането на уговорения срок тя послушно се връща и баща ѝ я подлага на споменатата кулинарна процедура. В този случай Бог явно е преценил, че не е тактично да се намесва.

Монументалната ярост, в която Бог изпада всеки път, когато неговият „избран народ" зафлиртува с някой от конкурентите му, напомня сексуална ревност от възможно най-лош тип, което пък за пореден път убеждава съвременния моралист, че този Бог не е и най-подходящият ролеви модел. Изкушението, което крие евентуалната изневяра, е лесно разбираемо дори и за онези, които не му се поддават, и открай време е захранвало със сюжети епоса и драмата, като започнем от Шекспир и стигнем до театралните скечове, разигравани в детските стаи. Но ако „блудството подир чужди богове" някога е било неустоимо изкушение, мисля, че днешните хора трудно биха изпитали емпатия към него. Поне в моите наивни представи заповедта „Да нямаш други богове освен мен" изглежда по-лесна за изпълнение в сравнение, да кажем, с „Не пожелавай жената на ближния си". Или осмицата ѝ ( в оригинала - каламбур с ass, „магаре", но и „задник") (да не говорим пък за неговия вол). Но пък в целия Стар завет се прокрадва като червена нишка - и то със същата предвидима честота, която наблюдаваме и в детските театрални скечове - един красноречив мотив: достатъчно е Бог да обърне за миг поглед и „Израилевите синове" хукват да палуват я с Ваал, я с Астарта, я с някоя друга „култова флъорца с изцъклен поглед". О, сега се сещам, че в един случай обект на въжделенията им се оказва и един Златен телец...

Но ако говорим за ролеви модел, касаещ последователите и на трите монотеистични религии, Мойсей като че ли е по-подходящ от Авраам. Да, Авраам е „първоотец", но ако търсим „доктриналния основател" на юдаизма и производните му, това несъмнено е Мойсей. В епизода със Златния телец въпросният като по поръчка заминава за планината Синай, където влиза в пряко общение с Бога и се сдобива с небезизвестните „скрижали", две каменни плочи, „написани с Божи пръст". Както можем да предположим, съплеменниците му долу в равнината (на които е забранено под страх от смъртно наказание да припарват до планината) също не си губят времето:

Когато народът видя, че Мойсей се забави да слезе от планината, събра се при Аарона и му рече: стани и направи ни бог (Авторизираната версия - „богове"), който да върви пред нас, понеже не знаем какво стана с тоя човек - с Моисея, който ни изведе от Египетската земя (Изх. 32:1).

От своя страна Аарон (братът на Мойсей!) ги призовава да съберат всичкото злато, което имат, и по-точно да извадят златните обеци от ушите си, да го стопят и от полученото да излеят златен телец, който пък той собственоръчно обдялва с длето. На новоизмисленото божество е съграден олтар и още на другия ден всички израилтяни започват да му принасят подобававащите „мирни жертви" (разбирай и „всесъжения").

С което, естествено, си навличат и сериозни проблеми. Ама то винаги така става, когато си правиш експерименти зад гърба на Бога... Точно тогава той може и да е бил в планината, но не бива да забравяме, че е и всезнаещ. Затова и Йехова не се помайва, а изпраща Мойсей като свой пълномощник. Същият тутакси се сурва по склона, стискайки заветните скрижали, на които божеството е изписало своите Десет заповеди. Но когато пристига в лагера и вижда Златния телец, пламва от такъв гняв, че хвърля скрижалите на земята и ги строшава. Очевидно е предположил, че Господ е в състояние да им изготви дубликати (както и става), така че жестът му не е чак толкова странен. После грабва телеца и го изгаря, а праха изсипва във вода и кара сънародниците си да погълнат получената смес. После свиква всички „Левиеви синове" (т.е. жреческото съсловие) и им нарежда да грабнат мечовете си и да убиват где кого сварят. Според летописеца жертвите били „около три хиляди души". Предостатъчно, бих казал, за да бъде утолена Божията ревност. Но с това нещата не приключват. От последния стих на тази ужасяваща глава става ясно, че Бог поразява остатъка от от „избрания народ" и с „чума" - все заради „направения [в см. „излятия"] телец, който Аарон бе направил" (Ibid. 32:35).

От Четвъртата книга Моисеева, Числа, научаваме, че Бог е заповядал на Мойсей да нападне мадиамците. Израилтяните набързо изколват всички мадиамски мъже и изпепеляват градовете им, но пък пощадяват жените и децата, т.е. подкарват ги като плячка, заедно с добитъка, към своя лагер. Този милосърден жест обаче вбесява Мойсей и той заповядва на командните кадри („военоначалниците, хилядниците и стотниците") да посекат всички пленени момчета, а също и всички пленени мадиамски жени, които не са съхранили девствеността си (интересно от кого?). След което добавя: „А всички деца от женски пол, които не са познали мъжко легло, оставете живи за себе си" (срв. Числ. 31:14-18). О, не! Мисля, че и Мойсей не е особено подходящ ролеви модел - поне за съвременните моралисти...

И ако модерните религиозни автори все пак откриват и някакъв символичен или алегоричен смисъл в мадиамското клане, аз бих им казал, че тази „символика" постига тъкмо противоположен ефект. Та нали клетите мадиамци, ако съдим по библейския разказ, са били подложени на геноцид в собствената си страна!... Е, да благодарим на християнската традиция, че поне е съхранила името им, макар и само в един химн, който помня от детството си и мога и сега да ви запея, след повече от петдесет години, при това на два гласа, издържани в мрачна минорна тоналност:

Бедни, бедни мадиамци! Защо ли сте извадили толкова незавиден жребий - да ви запомнят само като символ на всемирното зло (и то в един викториански химн)...

По всичко личи, че богът-съперник, наричан в Библията „Ваал" (Гръцката форма на сем. ваал (или балу), „господар", което се е отнасяло за всяко (западносемитско) божество независимо от функциите му. Според библеистите старозаветните текстове най-често визират Баал Хадад, бога на бурите, гръмотевиците и дъжда (и свързаното е него плодородие)), е бил особено неустоим „изкусител", що се отнася до алтернативните култови практики. В Числа, Глава 25, се казва, че много израилтяни били подмамени от моавските си жени да принасят жертви на Ваал [в случая - Ваал Фегор]. Бог реагира по обичайния начин и заповядва на Мойсей: „Вземи всички началници народни и ги обеси пред Господа срещу слънцето и ще се отвърне яростният гняв Господен от Израиля" (Числ. 25:4). Човек може само да се чуди, че едно подобно провинение - „блудство подир чужди богове" - е предизвиквало такива извънредни, бих казал, дори драконовски мерки! В днешните ни представи за морална ценност и справедливост то изглежда направо безобидно в сравнение с това да предложиш собствената си дъщеря на развилнялата се от похот тълпа. То е и поредният пример за разпадащата се връзка между библейския и съвременния (тук някой сигурно би вметнал и „цивилизован") морал. Разбира се, горното е напълно разбираемо, ако се позовем на теорията за мемите - ясно е какви качества са необходими на едно божество, за да оцелее в своя мемофонд.

И същият трагичен фарс за маниакалната Божия ревност към алтернативните божества се повтаря като музикална тема в целия Стар завет. Тази ревност е в основата и на първата от Десетте Божи заповеди (онези от каменните плочи, които Мойсей строшава от яд - за оригиналното им съдържание вж. Изход, Глава 20, и Второзаконие, Глава 5) и присъства дори още по-осезателно в „дубликатите", които Бог изготвя на тяхно място (срв. Изх., 34). След като обещава, че ще пропъди от родните им места аморейците, хананейците, хетейците (хетите), ферезейците, евейците и йевусейците. Бог пристъпва и към болната си тема - конкурентните богове)

Жертвениците им съборете, идолите им строшете, свещените им дъбрави изсечете (и изваянията на боговете им в огън изгорете). Защото не бива да се покланяш на други бог, освен на Господа (Бога), понеже името му е „ревнивец"; Той е Бог ревнивец. Не влизай в съюз с жителите на оная земя, та, кога те блудствуват подир боговете си и принасят жертви на боговете си, да не поканят и тебе, и да не вкусиш от жертвите им; и не взимай от дъщерите им жени за синовете си (и дъщерите си не давай за жени на синовете им), да не би дъщерите им, както блудстват подир боговете си, да не вкарат и синовете ти в блудство подир боговете им. Не си прави излеяни богове (Изх. 34:13-17).

О, знам, разбира се, че времената се менят и никой днешен религиозен лидер (ако изключим тези на талибаните и техните еквиваленти в християнска Америка) не би разсъждавал като Мойсей. Но точно в това се състои и моята теза! А онова, което се опитвам да кажа, се свежда до следното: откъдето и да произлиза съвременният ни морал, той в никакъв случай не е дошъл от Библията. В случая апологетите не могат да се измъкнат с обяснението, че религията им предлагала нещо като „съкратена процедура" за разграничаване на доброто от злото - някакъв по-специален източник, достъпен само за привилегировани лица, но не и за атеисти. Това няма как да мине, дори и да приложат своя любим номер със „символичното" тълкуване на Писанието. Интересно, по какви критерии преценявате кои пасажи са „символични" и кои следва да се приемат „буквално"?

Етническото прочистване, започнало по времето на Мойсей, достига своята кулминация в книгата, наречена на Иисус Навин - текст, забележителен най-вече с кървавите кланета, които описва, и ксенофобското настървение, с което пък се вършат тези „богоугодни дела". Както се пее в една хубава стара песен, .Joshua fit the battle of Jericho, and the walls came a-tumbling dawn... There's no like good old Joshuay, at the battle of Jericho" („Иисус Навин започна бой за Йерихон и рухнаха завчас стените... О, няма друг (боец) като добрия стар Иисус Навин в битката за Йерихон!"). A „доброто" на „добрия стар Джошуа" се изразява в това, че той не мирясъл, докато не „предал на заклятие" всичко живо в града — „мъже и жени, млади и стари, волове, овци и осли, (всичко) с меч изтребиха" (Иис. Нав. 6:20).

Но теолозите отново ще възразят, че такова нещо не се е случвало. Е, ако става дума за крепостни стени, рухнали само от звука на бойните викове и надутите „юбилейни тръби", те със сигурност са прави, но не това ми е мисълта. Аз имам предвид друго - че Библията (независимо дали вярна или не) ни се предлага и като източник на нашия морал. Там е работата, че в чисто морален план библейският разказ за разрушението на Йерихон и „израилтянската" инвазия в Обетованата земя като цяло с нищо не се различават от нахлуването на Хитлер в Полша или кланетата, на които Саддам подложи кюрдите и маданите (Известни и като „блатни араби" - пшити полуномади, живеещи в района на езерото Хамар в Югоизточен Ирак. Докинс визира събитията от края на 1993 г., когато иракските власти пресупшха една трета от езерото). Библията може да е една изключително вълнуваща и поетична творба, но определено не е книгата, която бихте дали на децата си, за да формират своите нравствени ценности. Впрочем сказанието за Иисус Навин е станало повод и за един интересен експеримент в сферата на детския морал, на който ще се спрем по-нататък.

А и не си мислете, че Бог (поне както е представен в тези тестове) е имал някакви съмнения или скрупули относно кланетата и геноцида, съпътствали завземането на Обетованата земя. Напротив, заповедите му, например във Второзаконие 20, са безпощадно експлицитни. Божеството прави ясна разлика между народите, живеещи в земи, „необходими" на нашествениците, и тези, които са „твърде далеч". На последните трябва да се предложи... мирна капитулация. Ако откажат, всички мъже следва да бъдат избити, а жените, децата и добитъкът да се таксуват като „военна плячка". Това е относително хуманно отношение, особена на фона на предвиденото за онези, които са случили да живеят тъкмо в обещания Lebensraum (Жизнено пространетво (нем.)):

“Но в градовете на тия народи, които Господ Бог твой ти дава да владееш, не оставяй жива нито една душа, а предай ги на заклятие: хетейци, аморейци, хананейци, ферезейци, евейци и иевусейци, както ти бе заповядъл Господ. Бог твой (Втор. 20:16-17).”

Питам се дали тези хора, които твърдят, че именно Библията ги вдъхновява за висока нравственост, имат и най-слаба представа за онова, което пише в нея? Според Левит, 20, смъртно наказание заслужават и следните провинения: хуленето на родителите, изневярата с омъжена жена, сексът с мащеха (или снаха), хомосексуалността, бракът с дъщеря-и-майка и... ами да, скотоложството (особено възмутително е, че в такива случаи следва да се убива и нещастното добиче). Няма как да не ви екзекутират и ако решите да свършите нещо полезно в събота; това изрично се подчертава в целия Стар завет. Например в Числа 15 се казва, че синовете Израилеви намерили в пустинята някакъв, който събирал съчки в забранения ден. Те естествено го арестували и попитали Бога какво да го правят. Е, точно в този ден Всеблагият не е бил склонен към половинчати мерки:

И рече Господ на Моисея: тоя човек трябва да умре; цялото общество да го убие с камъни вън от стана. Тогава цялото общество го изведе вън от стана и го убиха с камъни, и той умря, както заповяда Господ на Моисея (Числ. 15:35-36).

Дали този безобиден събирач на съчки е имал жена и деца, които да скърбят за него? Дали е потръпнал от ужас, когато към лицето му са полетели първите камъни? Дали е пищял от болка, когато тази градушка е разбивала черепа му?... Онова, с което ме ужасяват днес тези истории, няма нищо общо с тяхната историческа достоверност. Вероятно те никога не са се случвали. А ако нещо ме хвърля в потрес, то това е фактът, че дори и днес се намират хора, които съобразяват своя начин на живот с един толкова отблъскващ ролеви модел като Йехова - и по-лошото, че се опитват да натрапят това чудовище (независимо дали реално или не) и на всички останали...

Особено притесняващо е политическото влияние, с което днес се ползват разни религиозни буквоядци (или по-скоро „скрижалоядци") в Америка - тази велика република, чиято конституция в края на краищата е съставена от дейци на Просвещението и е издържана в подчертано секуларистки дух. Ако приемахме Десетте Божи заповеди на сериозно, ние щяхме да поставяме и кланянето на неподходящи божества и извайването на „истукани" на челните две места в списъка на греховете. И вместо да се възмущаваме от талибаните, които през 2001 г. разрушиха две гигантски изваяния на Буда в планинската долина Бамиян, щяхме да ги похвалим за тяхната благочестивост и „рвение". А този вандализъм със сигурност бе продиктуван от аналогични мотиви. Същото откриваме и в още една потресаваща (по ред причини) история, която бе и водещата новина в броя на лондонския „Индилендънт" от 6 август 2005 г. Под заглавието, изведено на първа страница, „Разрушаването на Мека", бе поместено следното съобщение:

Историческата Мека, люлката на исляма, е погребана в резултат на едно безпрецедентно изстъпление от страна на религиозните фанатици. От богатата и многопластова история на свещения град не е останал и помен. (...) Днес родното място на пророка Мохамед е сринато с булдозери, и то с благословията на саудитските религиозни власти, чиято твърдолинейна трактовка на исляма ги кара да заличават собственото си културно-историческо наследство. Основният мотив е фанатичният страх на уахабитите, че такива места, представляващи исторически и религиозен интерес, биха могли да доведат и до появата на някои форми на „идолопоклонничество" (или политеизъм), т.е. почитането на многобройни и на практика равнопоставени божества. Впрочем в Саудитска Арабия подобни практики и до ден днешен се наказват с обезглавяване.

Аз лично не вярвам, че на света ще се намери и един атеист, който би сринал с булдозери Мека (Но от друга страна, през април с. г. в Мека се състояха и първите игри за (ислямска) солидарност, в която участваха 54 страни с общо 6500 спортисти, състезаващи се в 18 дисциплини. (Едва ли е нужно да поясняваме, че всички ат лети бяха мъже) - или ако щете Шартр, Йоркското абатство и Парижката Света Богородица, мианмарската пагода Шве Дагон или храмовете в Киото, камо ли пък бамиянските изваяния на Буда. Бих припомнил и думите на един американски нобелист, физика Стивън Уайнбърг: „Религията е оскърбление за човешкото достойнство. И с нея, и без нея пак ще има добри хора, вършещи добри дела, както и лоши хора, вършещи лоши неща. Но за да вършат и добрите хора лоши неща, е нужна религия". Нещо подобно е казал и Блез Паскал (същият с облога): „Хората никога не вършат зло така всеотдайно и радостно, както когато го вършат от религиозни убеждения" (В превода на Лилия Сталева: „Никога не се върши зло така пълно и радостно, както когато се върщи съзнателно"(срв. Мисли, 895)).

Основната ми цел тук бе не да убедя читателя, че той не бива да извлича своя морал от Писанието (макар и да отстоявам точно това мнение), а да му покажа нагледно, че ние всъшност (включително и повечето религиозни хора) не го и правим. В противен случай щяхме да съблюдаваме правилото за съботния ден и щяхме да смятаме за уместно и справедливо да екзекутираме всеки, който предпочита да не се съобразява с него. Тогава щяхме да убиваме с камъни и всяка младоженка, която не е доказала девствеността си, особено ако и младоженецът е обявил, че не е удовлетворен от тяхната връзка... Естествено, щяхме да екзекутираме и всяко непослушно дете. Щяхме... Момент! Май не съм особено коректен. Вероятно благовъзпитаните християни са роптаели през цялото време, докато са чели този раздел: ами да, всеки знае, че Старият завет е и доста неприятен! Нали затова си имаме и Нов завет на Иисус, в който бъркотиите са оправени и всичко си идва на мястото. Дали обаче е така?