Кое му е по-хубавото на Новия завет?

Кое му е по-хубавото на Новия завет?

Не мога да отрека, че от морална гледна точка Иисус се явява огромно подобрение в сравнение с онзи зловещ людоед от Стария завет. Иисус (стига да е съществувал, а ако не е, тогава този, който е създал приписваното му учение) със сигурност е и един от най-големите новатори в моралната сфера, които историята познава. Нагорната проповед със сигурност е звучала авангардно за времето си. А онова за другата буза е изпреварило Ганди и Мартин Лутер Кинг с цели две хилядолетия. Затова и Неслучайно написах цяла статия със заглавие „Атеисти за Иисус" (и след време искрено се зарадвах, когато ми подариха тениска със същия надпис).

Но това морално превъзходство на Иисус всъщност подкрепя моята теза. Той също не е бил удовлетворен от Писанието, с което е отраснал, и не е искал да базира своята етическа система върху него. Иисус дори открито къса с традицията, например когато отхвърля обвиненията, че е нарушил шабата. Думите, които изрича тогава - „Съботата е направена за човека, а не човек за съботата" (Марк. 2:27) - са придобили статута на поговорка. И тъй като основната ми теза в случая се свежда до това, че ние не извличаме своя морал от Светото Писание (а и не бива да го правим), мисля, че е редно да отдадем дължимото и на Иисус, защото той олицетворява абсолютно същия принцип.

Явно семейните ценности, с които е бил „закърмен", не са били от такова естество, за да очакваме, че и той ще съобразява с тях. Иисус е повече от лаконичен, ако не и груб, със своята майка, като насърчава и учениците си да напуснат семействата си: „Ако някой дохожда при мене и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде мой ученик" (Лук. 14:26). Американската комедийна актриса Джулия Суини умело е вплела тази „максима" в един от своите сценични монолози („Да се пуснеш от Бога"): „Че нали същото правят и сектите?! Карат те да зарежеш семейството си, че да те зарибят по-лесно!"

Като изключим това донякъде шокиращо отношение към семейните задължения, етическите постановки на Иисус (поне в сравнение със Стария завет, който е направо противопоказен, ако говорим за морал) са наистина възхитителни; лошото е, че в Новия завет се срещат и неща, които никой свестен човек не би одобрил. Горното важи най-вече за централната християнска доктрина — „изкуплението на първородния грях". Това „изкупление" изгражда ядрото на новозаветната теология, но ако питате мен, идеята е почти толкова морално укорима, колкото и тази на Авраам да си спретне барбекю от Исаак, а и двете Неслучайно си приличат - нещо, което и Теза Вермеш не пропуска да отбележи в Променящите се лица на Иисус (Vermes 2000). Сам по себе си първородният грях е директна заемка от Стария завет и по-точно от мита за Адам и Ева. Строго погледнато, тяхното прегрешение - че са вкусили от „забранения плод" - е твърде безобидно и тривиално, за да заслужава нещо повече от „кротко смъмряне". Но символичното естество на самия плод („познанието на добро и зло", което на практика ги кара да осъзнаят и факта, че са... голи) се оказва достатъчно основание, за бъде обявена двойката, забърсала някаква ябълка от Божията градина, за „майката и бащата на всички грехове". На тях и на цялото им потомство е отказан завинаги достъп до Едем (да не би да се докопат и до другия забранен плод, който пък дарява с вечен живот), а за капак Господ ги обрича и на най-различни други мъки - мъжът да изкарва с пот на чело прехраната си, като обработва земята, от която е взет, а жената не само че ще ражда с болки, но и во веки веков ще зависи от „господаря" си.

Според мен този казус демонстрира въпиещо несъответствие между причина и следствие, но пък се връзва с всички останали в Стария завет. Новозаветната теология пък внася още една несправедливост, продиктувана, бих казал, от някакъв садомазохизъм от нов тип, за който Старият завет е можел само да мечтае. Като се замислиш, доста странно е, че тази религия е съумяла да наложи един уред за мъчения и екзекуции (какъвто всъщност е кръстът) като своя най-свят символ, който пък нейните последователи много често окачват и... на вратовете си. Лени Брус бе напълно прав, когато подхвърли навремето, че „ако Иисус бе убит преди двайсет години, децата в католическите училища щяха да носят на вратлетата си малки електрически столчета вместо кръстчета". Но зад теологията се прокрадва и една теория за „въздаянието", която е дори още по-ужасяваща. Тя гласи, че грехът на Адам и Ева се предава по мъжка линия - и по-точно чрез спермата, ако питате блажения Августин. Що за морална философия може да бъде тази, която обрича абсолютно всяко дете (дори и нероденото!) да носи последствията от греха на някакъв свой много, много роднина? Впрочем на същия Августин, който се е смятал - може би основателно — за голям капацитет в сферата на греха, се пада и отговорността за изковаването на самото понятие „първороден грях". Преди това е бил известен като „греха на предците". Според мен изявленията на Августин олицетворяват в най-висша степен една крайно нездравословна тенденция сред раннохристиянските богослови - фиксацията в... греха. Спокойно са можели да посвещават литературните си умения и на други теми, например да възхваляват звездното небе или пък удивителната хармония между планината и раззеленилата се гора, морето и зората и т.н. Но подобни мотиви рядко се срещат в творбите им. Фокусът на християнското внимание пада главно върху греха, а и успява да го открие навсякъде - вместо природа, грях, грях, грях, грях, грях, грях, грях... Що за абсурдно занимание?! Сам Харис го иронизира великолепно в своето Послание до една християнска нация: „Най-голямата ви грижа май е тази - че Творецът на всемира ще вземе да се обиди от нещо, което хората вършат, когато са голи... И този ваш престорен свян ежедневно допринася за увеличаването на човешката мизерия".

Но да се върнем на садомазохизма. Бог се въплъщава като конкретен мъж, Иисус, за да бъде изтезаван (и екзекутиран) и по този начин да изкупи наследствения грях на Адам. И откакто Павел е развил тази отблъскваща доктрина, Иисус е бил почитан и като изкупител на нашите грехове. Не само на онзи някогашен грях на Адам, но и на всички бъдещи - независимо дали идните поколения ще решат да ги вършат или не!

От друга страна на много хора, включително и на Робърт Грейвс в неговия епичен роман Цар Иисус, е хрумвала и следната мисъл - че клетият Юда Искариот е получил незаслужено това си незавидно място в историята, тъй като неговото „предателство" всъщност е трябвало задължително да присъства в общия космически план. Същото би могло да се каже и за т.нар. убийци на Иисус. Ако Иисус действително е искал да бъде предаден, а после и екзекутиран, за да може да изкупи всички нас, нима е почтено от страна на тези, които се смятат за „изкупени", да си го изкарват от две хилядолетия насам на Юда и евреите като цяло? Вече стана дума за дългия списък на неканонични евангелия. Наскоро бе публикуван един старинен ръкопис, претендиращ, че е „изгубеното евангелие на Юда“ (Вж. Евангелие от Юда (Фама, 2006)), който предизвика и шумен дебат. Обстоятелствата около откриването му действително са спорни, но се знае, че се появявал за определени периоди в Египет през 60-те и 70-те години на миналия век. Става дума за коптски ръкопис, състоящ се от 62 папирусни страници и датиращ според радиовъглеродния анализ от IV в , но най-вероятно се е базирал на някакъв по-ранен гръцки текст. Който и да е авторът му, в този разказ евангелските събития са представени от гледната точка на Юда Искариот, като се лансира и тезата, че той е предал учителя си само защото Иисус го е накарал да изпълни тази роля. Тя е била част от предварителния замисъл, според който Иисус е трябвало да бъде разпнат, за да изкупи човечеството. Тази теза звучи доста... безчовечно, а ако нещо се изкупва, то това май са само неприятностите, с които Юда впоследствие се сблъсква.

Вече си позволих да определя идеята за изкуплението — централната християнска докрина - като порочна, садомазохистична и възмутителна. Можем спокойно да я отхвърлим и като влудяваща, защото е пуснала толкова дълбоки корени в представите ни, че притъпява нашата обективност. Ако Бог наистина е искал да опрости греховете ни, защо просто не ги е опростил, без да се подлага на изтезания и на последвалата ги екзекуция, а и без да обрича бъдещите поколения евреи на погроми и преследвания като „христоубийци"? Между другото този наследствен грях също ли се предава със... спермата?

Павел, както подчертава и хебраистът Геза Вермеш, явно е робувал на старозаветното правило, че без кръв няма изкупление. Впрочем в Посланието до евреите (9:22) той го казва и в прав текст („И ПОЧТИ всичко според закона се очистя е кръв, и без проливане кръв прописа няма" (Евр. 9:22)). Само че днешните моралисти трудно биха приели подобни наказателни мерки, камо ли пък изкупителни жертви от рода на прословутия „козел на отпущението", т.е. екзекуцията на някой невинен като „отплата" за греховете на виновните. А и в крайна сметка човек не може да не си зададе и този въпрос: кого всъщност се е опитвал Бог да впечатли? Най-вероятно самия себе си - та нали е и съдия, и съдебен заседател, а и жертва на въпросната съдебна разправа... На всичкото отгоре самият Адам, т.е. предполагаемият извършител на „първородния грях", никога не е съществувал. По обясними причини можем да извиним Павел, че не е бил запознат с този факт, но един всезнаещ Бог би трябвало да е наясно с него (което се отнася и за Иисус, особено ако приемате, че той е втората му ипостаса). А това пък срива из основи цялата тази измъчена и порочна теория. А, да, забравих, че историята за Адам и Ева трябва да се приема само в символичен план... Символичен ли? И какво излиза тогава? Че за да впечатли себе си, Иисус доброволно е приел изтезанията и кръстната смърт, т.е. да бъде наказан за символичния грях, извършен от някакъв си несъществувал индивид?! Е, аз не случайно казах, че идеята е не само отблъскваща, но и влудяваща...

Но преди да се разделим с Библията, бих искал да насоча вниманието ви към един особено безвкусен аспект на нейната етика. Християните рядко си дават сметка, че т.нар. морални предписания, касаещи нашето отношение към другите и минаващи като червена нишка и през Стария, и през Новия завет, първоначално са били предвидени само за една строго определена общност. Например „Обичай ближния си" (Която пък се среща за първи път в Лев. 19:18 („Не отмъстявай и не бъди злобен против синовете на твоя народ, но обичай ближния си като себе си"). Самото понятие хесед, обикновено превеждано като „обич", претърпява интересно развитие в кабалистичната книжнина, където се оказва сред сефирите от втората триада - благосклонната бащинска обич, балансираща се с майчината строгост (Гевура)) далеч не е означавало това, което днес си въобразяваме, че означава, а просто „Обичай другите... евреи". До този отрезвяващ извод стига и американският физик и еволюционен антрополог Джон Хартунг. Той е написал една забележителна статия за еволюцията и библейската история на вътрешногруповия морал, като не е пропуснал да отрази и обратната страна на медала, а именно враждебността към всички „външни".