Има ли нашето морално чувство дарвинистки произход?

Има ли нашето морално чувство дарвинистки произход?

Вече в няколко книги, например тази на Робърт Хайнд, Защо доброто е добро (Hinde 2002), Науката за доброто и злото на Майкъл Шърмър (Shermer 2004), Можем ли да бъдем добри и без Бог на Робърт Бъкман (Buckman 2000) и Моралните мисли на Марк Хаузър (Hauser 2006), бе изказана тезата, че нашето чувство за правилно и погрешно може да бъде извлечено от собственото ни дарвинистко минало. В този раздел ще изложа моята версия на същия аргумент.

А най-очевидният начин, по който гените себично си осигуряват оцеляване (наред с други гени), е като програмират отделните организми така, че да бъдат и те себични. Естествено, има много обстоятелства, при които оцеляването на отделния организъм ще е от полза и за оцеляването на гените, щъкащи в него. Само че различните обстоятелства улесняват и различни тактики. Има например обстоятелства, и то съвсем не редки, при които гените си осигуряват оцеляване, като влияят по такъв начин на организмите, че да се държат алтруистично. Тези обстоятелства вече са доста прецизно изяснени и попадат в две основни категории. При този ген, който програмира отделния организъм така, че да се отнася доброжелателно към своите генетични сродници, има голяма статистическа вероятност да изпитва и най-гореща симпатия към собствените си копия. И тогава този ген ще започне толкова често да се появява в своя генофонд, че алтруизмът да се превърне в... норма. Един познат на всички пример е доброто отношение към собствените ни деца, но той далеч не е единственият. Пчелите, осите, мравките, термитите и в по-малка степен някои гръбначни като голите слепи кучета, сурикатите и кълвачите-жълъдоядци са развити общества, в които по-възрастните се грижат за по-младите (с които пък най-вероятно имат едни и същи гени, подтикващи ги да бъдат толкова грижовни). Общо взето, както показа навремето и моят покоен колега У. Д. Хамилтън, животните са склонни да се грижат за своите най-близки роднини, да ги защитават, да споделят с тях наличните ресурси, да ги предупреждават за опасностите и изобщо да проявяват алтруизъм към тях именно поради въпросната статистическа вероятност - че тези техни най-близки роднини разполагат и с копия на същите гени като техните.

Другият основен тип алтруизъм, за който имаме прецизно отработено дарвинистко обяснение, е реципрочният (на принципа „халваджия за бозаджия"). Тази теория, лансирана за първи път в еволюционната билогия от Робърт Трайвърс и често изразявана с математическия език на главоблъсканиците, вече не разчита на общите гени. Напротив, този тип алтруизъм се проявява, че дори и по-добре, между представители на съвсем различни видове и тогава най-често го наричаме симбиоза. Но този принцип е заложен в основата и на всички финансови и бартерни сделки между хората. Ловецът има нужда от копие, а ковачът иска месо. Тази асиметрия предполага трансакция. Пчелата има нужда от нектар, а цветето — от опрашване. Цветята не могат да летят, затова си плащат на пчелите (с валутата нектар) за това, че ползват услугите на техните крила. Птицата, наричана „медотърсачка" (Малки пъстроцветни птици от сем. Indicatoridae, живеещи в Африка, Хималаите и Югоизточна Азия. Тази, за която става дума по-долу, е голямата черногуша медотърсачка (Indicator Indicator), може да открива пчелните гнезда, но не и да прониква в тях. Една едра африканска невестулка, наричана меливора, а също и язовец-медар [Mellivora сарепsis], може да прониква безпроблемно в „кошерите", но си няма криле, за да ги локализира. Медотърсачките отвеждат тези четириноги медари (понякога - и хора) до меда, като започват да хвърчат и цвърчат по един много особен, съблазнителен начин, който си няма друго предназначение, освен да привлича вниманието на набелязания „агент". Ето как и двете страни се облагодетелстват от сделката. Под скалата се крие делва с жълтици, но пък е твърде тежка, за да може нейният откривател да я отмести сам.

Затова този човек се принуждава да търси помощ от други хора, въпреки че после трябва да делят жълтиците, защото без тях той няма да получи ни една. Царството на живота е пълно с подобни взаимоотношения: биволите и пощещите ги птици-кърлежо-ядки (на английски oxpeckers, „биволокълвачи"), яркочервените цилиндрични цветя и колибрите, излетниците и зеленушките, кравите и техните чревни микроорганизми. Реципрочният алтруизъм върши работа именно поради тази асиметрия - между потребността и способността за нейното задоволяване. И той функционира особено добре между различни биологични видове, защото тогава и асиметриите са по-големи.

В света на хората парите, ценните книжа и банковите депозити са средства, които позволяват и протакането на самата сделка. Например двете страни може да не си разменят едновременно стоките, от които се нуждаят, а да се уговорят, че едната ще дължи нещо на другата и този дълг може дори да бъде прехвърлен на трето лице. Доколкото ми е известно, нито едно животно в дивата природа не разполага с директен еквивалент на парите. Но същата роля изпълнява споменът за индивидуалната идентичност, макар и неформално. Например прилепите-вампири бързо научават кои индивиди от тяхната социална група са съвестни длъжници и си връщат „борча" навреме (повръщайки изпитата кръв) и кои са склонни да шикалкавят. Естественият подбор предпочита такива гени, които са в състояние да подтикват (или предразполагат) индивидите с асиметрични потребности и способности да дават, когато могат, но и да си просят, когато закъсат. Той фаворизира и паметливостта, особено когато става дума за неизпълнено задължение или свидливост, и наказва онези шмекери, които гледат само да взимат и не дават, когато ти им поискаш нещо.

Проблемът е, че тарикати и мошеници винаги ще се намират, затова и най-стабилните решения, които теорията на игрите (В по-ново време под нея се разбира един клон на приложната математика, свързан е имената на Джон фон Нойман и Оскар Моргенщерн, които пък извеждат нейните принципи и в сферата на икономиката (The Theory of Games and Economical Behavior, 1944), HO самият подход намира аналози още при Шилер, Спенсър и Хьойзинха) предлага за своите забавни главоблъсканици на тема „реципрочен алтруизъм", задължително включват и някакво наказание за шмекеруващите. Математическият език, с който си служи тази теория, позволява и две доста широки категории за класиране на стабилните решения. „Винаги бъди лош" е едно стабилно решение, защото ако всички останали се държат лошо, самотният добряк няма избор. Но има и друга стратегия, която също е стабилна. („Стабилна" в смисъл, че когато достигне критична честота в рамките на някоя популация, тя остава и без алтернатива). За какво става дума? „Ти първо бъди взискателен към себе си и не обвинявай другите без доказателства, а после се отплащай с добро за доброто и отмъщавай за стореното ти зло". В разговорния език, а и в този на теорията на игрите тази стратегия (или семейство на сродни стратегии) получава най-различни прозвища: „Зъб за зъб", „Каквото повикало, такова се обадило", „Давай, за да ти дават", „Да си го върнеш тъпкано" и прочее в същия дух, които пък на един по-теоретичен език биха звучали като „репресалия", „реципрочност" и т.н. При определени обстоятелства тази стратегия е стабилна и в еволюционен план, защото ако в някоя популация доминират радетелите за взаимната полза, тогава няма да оцелее нито самотният „гадняр", нито самотният „добряк".

Ето че разполагаме с четири добри дарвинистки довода, за да си обясним защо индивидите са склонни към алтруизъм, благородство или „етичност" в отношенията си с околните. На първо място трябва да поставим по-специалния случай с генетичното родство. Второ, налице е и факторът реципрочност: сторената услуга винаги се връща, което пък предполага, че и услужилият „предвкусва" бъдещата си отплата. От горното можем да извлечем и третия си довод, а това е чисто дарвинистката полза от (относително) добрата репутация. А четвъртият - стига Захави да е прав - се свежда до ползата от показната щедрост, благодарение на която претенциите за доброта се сдобиват и с автентичност.

В по-голямата част от нашата праистория хората са живяли в условия, които осезателно са стимулирали развитието и на четирите вида алтруизъм. Живяли сме в селца, а на един по-ранен етап и в отделни номадски „групи", подобно на бабуините - почти напълно изолирани от съседните селца или групи. Ако бяхте член на такава група, повечето от „събратята" ви със сигурност щяха да са ви и роднини, много по-тясно свързани с вас, отколкото с членовете на други подобни групи, което пък предполага и благоприятни възможности за възникването на алтруизма по родов признак.

Наред с това, вие щяхте да срещате все едни и същи индивиди (независимо дали ваши роднини или не) през целия си живот - идеални условия за еволюцията на реципрочния алтруизъм. Но те са идеални и за изграждането на алтруистична репутация (днес биха казали „имидж"), а на същото основание те подтикват и към самореклама - чрез прояви на показна (или „користна") щедрост и благородство. Но пък всеки от изброените четири подхода - или генетични тенденции към алтруизъм - е намирал еднакво благодатна почва в първите хора. Горното би ни улеснило да разберем и защо нашите праисторически деди са били добри към членовете на своята група, но определено лоши, стигайки до ксенофобия, към тези на други групи. Защо обаче - при положение, че днес повечето от нас живеят в големи градове, където не са заобиколени от роднини, а и ежедневно срещат хора, с които едва ли някога ще се срещнат повторно - защо, повтарям, ние пак се държим добре един към друг, а понякога дори и към тези, които определено не са от „нашите"?

В случая е особено важно да си създадем вярна представа и за обсега на естествения подбор. Подборът в никакъв случай не се отнася по-благосклонно към индивидите, изградили си мече съзнателно отношение към онова, което е добро за техните гени. Това „съзнателно отношение" е трябвало да изчака до XX в., за да достигне и съответното познавателно ниво, но дори и днес пълното му разбиране се ограничава с шепа научни специалисти. Онова, към което подтиква естественият подбор, е усвояването на т.нар. житейски (или емпирични) правила, чието пък практическо действие се изразява в „промотирането" на гените, стоящи зад тях. Поради самото си естество тези правила погакога дават и засечки. В птичия мозък правилото „Наглеждай ония цвърчащи нещица в гнездото и пускай по малко храна в зейналите им човчици" при нормални обстоятелства постига следния ефект - да съхрани гените, отговорни за неговото формулиране, защото въпросните малки цвърчащи и зяпнали „обекти" в гнездото на възрастната птица обикновено са и собственото ѝ потомство (разбирай „мътило"). Същото правило обаче ще даде засечка, ако нечие чуждо „бебе" успее по някакъв начин да се промъкне в гнездото - обстоятелство, което кукувиците положително могат да създават изкуствено. В такъв случай дали и нашите самарянски пориви не са вид „засечки", подобни на тези в мозъка на коприварчето, чийто родителски инстинкт го кара да се трепе от зори до мрак, за да изхрани някое подрастващо... кукувиче? Можем да открием и още по-близка аналогия - настойчивото желание на някои семейни двойки да си осиновят дете. Бързам да поясня, че въпросната „засечка" трябва да се разбира в строго дарвинистки смисъл; това определение не съдържа нищо обидно.

„Погрешната", или „странично" появила се представа, която имам предвид, се проявява по следния начин. В онези прастари времена, когато още сме живяли на малки и стабилни групи (като бабуините), естественият подбор е програмирал в нашите мозъци и някои алтруистични импулси, наред със сексуалните, ксенофобските, свързаните с глада и т.н. Днес всяка що-годе интелигентна двойка може да направи справка с Дарвин и да разбере, че основната причина за тяхното взаимно сексуално привличане е ... възпроизводството. Естествено, тази двойка ще е наясно и с това, че жената не зачева не защото е „ялова", а защото е на противозачатъчни. Но двойката неминуемо ще стигне и до извода, че техните общи знания в никакъв случай не отслабват... сексуалните им желания. Сексуалното желание си е сексуално желание, а индивидуалната психика не зависи (чак толкова) от натиска, който естественият подбор ѝ оказва. Става дума за един твърде осезателен подтик, който вече съществува независимо от своя първоизточник.

Та мисълта ми е, че същото важи и за порива към доброто - към алтруизма, щедростта, емпатията и съжалението. В по-стари времена сме имали възможност да бъдем алтруисти само към най-близките си роднини и потенциалните радетели за реципрочност (хората, които биха се отблагодарили подобаващо за сторената им услуга). Днес това ограничение вече не е в сила, но съответното житейско правило си стои. И защо не? Та то е същото като сексуалното желание! Ние не можем да не съжалим някой ридаещ клетник (нищо, че не ни е „никакъв" и най-вероятно няма, а и не може да ни се отплати със същото), както не можем да се сдържим и да не изпитваме похотливи щения към някой представител на противоположния пол (който пък може и да е безплоден или просто да не е настроен на вълна „възпроизводство"). И в двата случая се получават засечки, или дарвинистки „грешки", но това са едни благословени, безценни грешки...

Дори и за миг не си помисляйте, че тази „дарвинизация" омаловажава или пък опошлява онези благородни емоции, известни като състрадание и великодушие. Най-малкото пък сексуалното желание! Когато е каптирано със средствата на езиковата култура, последното избива на повърхността под формата на велика поезия и драма: да вземем любовните поеми на Джон Дън или пък Ромео и Жулиета. Разбира се, същото се получава и при „засечките", например неправилната ориентация на състраданието, което при нормални обстоятелства се базира на родството и взаимната полза. Извадено от контекст, съчувствието на кредитора към длъжника изглежда също толкова недарвинистко, колкото и осиновяването на чуждо дете:

Да, тези правила запазват силата си, но не в онзи детерминистки смисъл на Калвин, а като се филтрират през „оцивилизоващите" влияния на литературата и обичая, закона и традицията - и, разбира се, на религията. По същия начин, както похотта, инсталирана в първобитния мозък, е преминала през „ситото" на цивилизацията, за да се появи и в любовните сцени от Ромео и Жулиета, така и правилото за кървавата вендета („наши срещу ваши") е съхранило донякъде меродавността и в секващите дъха схватки между Монтеки и Капулети, докато това за алтруизма и емпатията е дало „засечка" - но за да ни дари с онова „целомъдрено обручение" във финалната сцена на Шекспир.