А защо си добър, като няма Бог?

А защо си добър, като няма Бог?

Поставен така, въпросът положително звучи... просташки. Винаги когато някой религиозен човек ми го зададе по този начин (а повечето от тях го правят), аз се изкусявам да му отвърна по също толкова предизвикателен начин:

- А вие наистина ли мислите това, което казвате, а именно че единствената причина, поради която се опитвате да бъдете добър, е защото искате да си спечелите Божието одобрение и награда - или поне да избегнете Неговото неодобрение и съответното наказание? Че какво му е моралното на това?! Та то си е живо подмазване и угодничество! Излиза, че вие постоянно треперите да не ви засече една огромна наблюдателна камера в небесата или пък някое миниатюрно подслушвателно устройство, монтирано в главата ви, за да следи всяка ваша стъпка и мисъл (особено греховните) ...

Неслучайно Айнщайн е казал: „Ако хората са добри само защото се страхуват от наказание и се надяват на награда, то тогава ние наистина сме извадили много скръбен жребий". В Науката за доброто и злото Майкъл Шърмър (Shermer 2004) пише, че горното „спира всякакви дебати". Защо ли? Ами ако сте съгласни с това, че в отсъствието на Бог вие ще се „отдадете на грабежи, насилия и убийства", значи се разкривате като неморална личност и „за нас ще е най-добре да стоим далеч от вас". От друга страна пък, ако смятате, че ще продължите да бъдете добър дори и без Божия надзор, вие подронвате собствената си теза - че ни е необходим Бог, за да бъдем добри. Подозирам, че много религиозни хора смятат, че не друго, а религията ги мотивира да бъдат добри, особено ако тяхната вяра е от онези, които системно експлоатират личната вина.

Поне според мен е проява на крайно ниско самоуважение да смяташ, че ако вярата в Бог изчезне от света, ние тутакски ще се превърнем в коравосърдечни и себични хедонисти, в които няма да има и капка отзивчивост, милосърдие или щедрост, изобщо нищо от онова, което би заслужило определението „доброта". Много хора смятат, че и Достоевски е отстоявал същото мнение - най-вече заради някои изказвания, които е вложил устата на своя Иван Карамазов: (Иван) тържествено заяви в един спор, че по цялото земно кълбо решително няма нищо такова, което да кара хората да обичат подобните си, че такъв природен закон, човек да обича човечеството, съвсем не съществува и че ако има и е имало досега любов на земята, това не е поради естествен закон, а единствено затова, защото хората вярвали в своето безсмъртие. Иван Фьодорович прибави при туй в скоби, че това именно бил целият естествен закон, така че - унищожете у човека вярата в неговото безсмъртие, и у него тутакси ще пресекне не само любовта, но и всяка жива сила за продължаване на световния живот. Нещо повече: тогава вече нищо няма да бъде безнравствено, всичко ще бъде позволено, дори и антропофагията. Но не стига това, той завърши и с твърдението, че за всяко частно лице, каквито сме сега ние например, което не вярва нито в Бога, нито в своето безсмъртие, нравственият природен закон трябвало незабавно да се измени в пълна противоположност на досегашния, религиозния, и че егоизмът, стигащ дори до злодеяние, не само трябва да бъде позволен на човека, но дори да се признае за необходим, най-разумен и едва ли не най-благороден изход от неговото положение (Цит. по превода на Д. Подвързачов и С. Андреев (Братя Карамазови, Кн. II, гл. 6 „Защо ли живее такъв човек?")

Може и да е наивно от моя страна, но аз самият не съм склонен да гледам толкова цинично на човешката природа, колкото Иван Карамазов. А и ние наистина ли имаме нужда от „твърда ръка", независимо дали Божията или приела формата на взаимния контрол, за да се въздържаме от себично и престъпно поведение? Ще ми се да вярвам, че не е така, а се надявам, че и уважаемият читател разсъждава в същия дух. От друга страна, май не бива и да сме особено самонадеяни. Да изслушаме например отрезвяващия разказ на Стивън Пинкър, в който той описва преживяванията си по време на една полицейска стачка в Монреал (Pinker 2002):

Като млад тинейджър, посрещнал бурните 60-те в пословично мирната Канада, аз искрено вярвах в анархизма от бакунински тип. Присмивах се на доводите, изтъквани от моите родители, че ако властите сложат някога оръжие, на Земята ще настъпи невъобразим ад. И ето че нашите взаимно изключващи се прогнози бяха подложени на проверка точно в осем сутринта на 17 октомври 1969 г., когато цялата монреалска полиция излезе в стачка. Още в 11:20 бе ограбена първата банка. До обяд бяха затворени почти всички магазини в центъра поради несекващите обири. В рамките на още няколко часа шофъорите на таксита подпалиха гаража на един сервиз за лимузини, с който се конкурираха за пътниците за аерогарата; снайперист, скрит на покрив, застреля един провинциален полицейски служител; развилнели се тълпи нахлуха в няколко хотела и ресторанта, а един уважаван лекар лично претрепа някакъв взломаджия в своя уютен крайградски дом. До края на деня бяха обрани общо шест (6) банки, стотина магазина бяха разграбени, избухнаха дванайсет пожара, бяха счупени 40 витрини и бяха нанесени щети в размер на три милиона долара, преди властите да повикат армията и, разбира се, конната полиция (Става дума за Кралската канадска конна полиция, която няма нищо общо с простосмъртните спешени ченгета или поне и с техния синдикат), за да възстановят реда. Та този импровизиран „полеви тест" разби на пух и прах всичките ми политически теории...

Е, може и аз да съм някоя Полиана (Героиня от едноименния роман на Еленор Портър от 1912 г., нарицателна със своя „неувяхващ оптимизъм и склонност да търси доброто у всеки човек"), защото вярвам, че добрите хора ще си останат добри, дори и когато Бог не ги наглежда, камо ли да ги санкционира. От друга страна, мнозинството жители на Монреал (говорим за 1969-а) най-вероятно са вярвали в Бог. Защо тогава „страхът Божий" не ги е възпрял от безчинствата, когато скромните пеши полицаи са напуснали временно монреалската сцена? Та нима в този „полеви тест", както Пинкър нарича стачката, не е била подложена на проверка и хипотезата, че вярата в Бог ни прави добри? И дали „циникът" X. Л. Менкен е бил прав, когато е подхвърлил и тази жлъчна забележка: „Когато казват, че се нуждаем от религия, хората всъщност имат предвид, че се нуждаем от полиция"?

Очевидно е също, че далеч не всеки жител на Монреал се е втурнал да безчинства, след като полицията се е изнизала зад кулисите. Би било интересно да научим дали е била отчетена и някаква статистическа тенденция (дори и съвсем слаба) сред вярващите да извършват по-малко безчинства в сравнение с невярващите. Моите предположения, макар и неподкрепени с научни данни, по-скоро клонят към обратното. Циниците често казват, че „в окопите няма атеисти"; с други думи, когато ножът опре до кокала, всеки се сеща за Бога. За окопите не знам, но храня известни подозрения (за които разполагам и с данни, макар че би било твърде опростенческо да се правят генерални изводи от това), че има съвсем малко атеисти и в затворите. Разбира се, не се наемам да твърдя, че атеизмът непременно подтиква към морално поведение, но пък хуманизмът - онази етическа система, която много често върви ръка за ръка с атеизма - почти със сигурност го прави. Другата добра възможност е, че атеизмът е свързан и с някой трети фактор, например по-доброто образование, интелигентността и склонността към размисъл, които пък могат да обуздаят престъпните наклонности. Но така или иначе научните данни засега не подкрепят популярната теза, че между религията и морала съществува някаква положителна връзка. Данните за подобно съотношение никога не могат да бъдат и окончателни, но пък тези, които Сам Харис привежда в своето Писмо до една християнска нация (Harris 2006) сами по себе си са доста впечатляващи:

Партийната принадлежност в Съединените щати може и да не е най-сигурният признак за религиозност, но не е тайна, че „червените [т е. републикански] щати" са такива най-вече заради доминиращото влияние на консервативните християни. Но ако наистина имаше някаква по-силна връзка между християнския консерватизъм и „здравото" общество, то би трябвало да я забележим първо в „червена" Америка. Но засега такива признаци няма. От общо 25-те града с най-ниско ниво на престъпност, 62% се падат в „сините" [„демократически"] щати, а само 38% - в „червените". От 25-те най-опасни града 76% се падат в „червени" щати и съответно 24% - в „сини". Нещо повече, първите пет са все на територията на „богобоязливия" Тексас. Дванайсетте щата с най-много обири са до един „червени". „Червени" са и 24 от общо 29-те щата с най-много кражби. От 22-та с най-много убийства 17 са „червени".

Ако не друго, по-систематичните изследвания също подкрепят горните „съотносителни" данни. В Да развалиш магията Дан Денет (Dennet 2006) прави и следния саркастичен коментар - не точно за книгата на Харис, а за тези изследвания като цяло:

Не е нужно да казвам, че тези резултати нанасят тежък удар върху битуващата представа, че религиозните се отличават и с по-големи морални добродетели, което пък на свой ред кара някои религиозни организации да провеждат трескави „контраизследвания", за да ги опровергаят. (...) Единственото, в което можем да сме сигурни е, че ако действително съществува някаква положителна връзка между моралното поведение и религиозната принадлежност, практика и вяра, то тя в най-скоро време ще бъде и открита, особено щом толкова много религиозни организации са се заели с такова епохално начинание - да докажат традиционните си вярвания по научен път. (Впрочем същите се впечатляват особено от способността на науката да открива истината, когато резултатът потвърждава онова, в което те вече вярват.) И всеки ден или месец, изтекъл без такива нагледни демонстрации, само подхранва подозренията, че нещата не стоят точно така...

Предполагам, повечето мислещи хора ще се съгласят с това, че моралното поведение при отсъствие на полицейски контрол е и много по-морално - поне в сравнение с онзи фалшив морал, който тутакси се разсейва, щом полицията обяви стачка или се изключи камерата (без значение дали реална, монтирана в някой полицейски участък, или чисто въображаема, „там горе, в небесата"). Но мисля, че не е особено коректно да тълкуваме въпроса „Щом няма Бог, защо да си правя труда да бъда добър?" по такъв циничен начин. Религиозният мислител сигурно ще предложи и по-автентична етична интерпретация, наред с дежурния цитат от някой религиозен апологет (в случая и цитиращият, и цитираният са напълно имагинерни), която би звучала в следния дух:

Щом не вярваш в Бога, значи не вярваш, че има и абсолютни морални ценности. Може да имаш най-искрени намерения да се държиш като добър човек, но как ще решаваш кое е добро и зло? В случая само религията може да предложи сигурни критерии. А без религия ще ти се наложи да го правиш на принципа „както ми дойде". Но тогава това ще е морал без морален кодекс, сменящ се като носна кърпичка. Ако моралът беше просто въпрос на избор, то и Хитлер щеше да има основания да заяви, че е морален, поне по неговите си „евгенично обосновани" критерии, а целият атеизъм щеше да се свежда до това - че си направил своя избор да живееш по еди какъв си по-различен начин. Затова пък християнинът, юдеинът и мюсюлманинът щяха в един глас да заявят, че злото си има абсолютен смисъл, важащ за всички страни и епохи, което пък означава, че и Хитлер е абсолютно зло.

Но дори да беше вярно, че Бог ни е необходим, за да бъдем морални, това естествено не прави Божието битие по-правдоподобно - или поне по-приемливо (много хора май не схващат тази „тънка" разлика). Но да не се отклоняваме от темата. Не е необходимо моят въображаем апологет да се съгласява, че подмазването на Бога е и единственият религиозен мотив за доброто ни поведение. Той по-скоро би казал, че откъдето и да идва този мотив, без Бог нямаше да има и критерии, по които да преценяваме кое е добро. А тогава всеки от нас би могъл да формулира своя собствена дефиниция на доброто и да се държи по съответния начин. Моралните принципи, които се основават на религията (за разлика например от „златното правило", което често се свързва с религията, но може да бъде извлечено и отвсякъде другаде), могат да се определят и като абсолютистки. Доброто си е добро и злото - зло, така че няма какво да умуваме в конкретните ситуации и да търсим други показатели, примерно дали някой страда. Моят религиозен апологет най-вероятно ще отсече, че единствена религията може да предложи сигурна база за сравнение, за да преценяваме кое е добро.

Някои философи, най-вече Кант, са се опитали да извлекат абсолютни морални принципи и от нерелигиозни източници. Макар и самият той религиозен, което пък е било почти неизбежно по онова време, Кант се е постарал да изгради своята етична система не толкова върху идеята за Бога, колкото върху понятието за дълг (заради самия дълг). Неговият знаменит категоричен императив съдържа и следния съвет: „Постъпвай само според онази максима, чрез която ти можеш едновременно да искаш тя да стане всеобщ закон" (Цит. по превода на Валентина Топузова) Този съвет със сигурност е приложим в сферата на лъжата. Представете си свят, в който всички лъжат от принципни съображения и лъжата се смята за добро и похвално деяние. В един такъв свят лъженето (само по себе си) съвсем скоро ще се изчерпи от всякакъв смисъл. Та нали лъжата по дефиниция предполага и истина?! Ако приемем, че моралният принцип е нещо, което бихме искали да се спазва и от всеки друг, то тогава лъженето няма как да устои като морален принцип, защото този принцип просто ще се обезсмисли. Тоест за лъженето (като житейско правило) е присъща нестабилността. По-общо казано, себичността, или егоистичното паразитиране върху добрата воля на другите, може да свърши работа само на мен като един самотен и себичен индивид, че даже ще ми донесе и лично удовлетворение. Но аз не мога да искам и от всички останали да се ориентират към същия себичен паразитизъм (като морален принцип), защото тогава няма да има кой да паразитизира.

Императивът на Кант очевидно върши работа и спрямо правдивостта (като говорене само на истината), а и в още някои случаи. Но е трудно да се съгласим, че той може да обхване и цялата морална сфера. Кант - едно на ръка, но аз съм склонен и да се съглася с моя хипотетичен апологет, че тази абсолютистка нравственост най-често се подхранва от религията. Във всички случаи ли е неморално да избавим безнадеждно болния от страданията му, още повече когато това се прави по изрична негова молба? Във всички случаи ли е неморално да правиш любов с някой представител на собствения си пол? И във всички случаи ли е неморално да убиеш ембрион?... Има хора, които вярват в тези постулати и техните основания също са... абсолютни, защото не търпят нито аргументи, нито дебати. А всеки, който не е съгласен, заслужава разстрел, разбира се, в метафоричния, а не в буквалния смисъл - като изключим онези американски гинеколози, за които ще стане дума в следващата глава. За наше щастие обаче моралните принципи не е необходимо да бъдат и абсолютни.

Моралните философи се държат професионално, когато работата опира до размисли за доброто и злото, правилното и погрешното и т.н. Или както Робърт Хайнд остроумно отбелязва, те са съгласни, че „моралните предписания, дори и да не са съставени по рационален път, задължително трябва да са и рационално обосновими". Те самите се определят по различни начини, но поне в съвременната терминология основното разделение е между „деонтолози" (такива като Кант) и „консеквенциалисти" (към които гравитират и „утилитаристите" от рода на Джереми Бентам). Деонтологията е просто по-изисканото име на онова прастаро вярване, че нравствеността се състои в спазването на определени правила. Самото понятие означава буквално „наука за дълга" (от гр. „нужно", „дължимо", но и „обвързване"). Тоест деонтологията не съвпада напълно с т.нар. морален абсолютизъм, но в една книга за религията едва ли е нужно да държим толкова на това разграничение. Но все пак да поясним: абсолютистите са убедени, че доброто и злото са абсолютни понятия, т.е. императиви, чиято правота няма никакво отношение към техните следствия, докато консеквенциалистите (както подсказва и името им) подхождат по-прагматично - според тях нравствеността на една постъпка се определя именно от нейните последствия. Една от версиите на консеквенциализма е утилитаризмът (от utilitas,, „полза") - философия, най-често свързвана с имената на споменатия Бентам (1748-1832), неговия приятел Джеймс Мил (1773-1836) и сина на Джеймс, Джон Стюарт Мил (1806-1873). За да я охарактеризират, специалистите обикновено прибягват до една (за съжаление недотам прецизна) сентенция на самия Бентам, според която смисълът на моралните норми и принципи се състои в постигането на „най-голямо щастие за най-голям брой хора".

Далеч не целият абсолютизъм се корени в религията. Въпреки това е трудно да бъде отстояван абсолютисткият морал на някакво друго основание, освен религиозното. Единственият възможен конкурент, за който се сещам, е патриотизмът, особено по време на война. По думите на великия испански режисьор Луис Зунюел, „Бог и отечеството са непобедим отбор; те са счупили всички рекорди за потисничество и кръвопролитие". Наборните комисии разчитат най-вече на „чувството за патриотичен дълг" у техните жертви. През Първата световна война жените са връчвали бели пера (И преди това - да си припомним класическия филм на братя Корда от 1939 г. „Четирите пера", по който наскоро бе направен римейк с Хийт Леджър. Бялото перо в опашката на бойния петел показва, че той „не е от сой" и не си струва да се залага на него) на младежите, които не са били в униформа.
О, не ви желаем ний смъртта,

но пък не е и редно според нас да си седите у дома,

щом кралят и страната нуждаят се от вас.
Хората са презирали онези, които са отказвали да носят оръжие „по морални съображения", дори и да са от вражеската страна, защото патриотизмът е бил смятан за абсолютен принцип. Трудно е да откриеш нещо по-„абсолютно" от девиза на професионалния войник: „За моята страна, била тя права или не", защото той те подтиква да убиваш абсолютно всеки, който някакви политици са решили да нарекат „враг". В политическото решение да се обяви война могат да играят роля и консеквенциалистките съображения, но стане ли то веднъж факт, взима връх абсолютисткият патриотизъм, при това с такава сила и мощ, Каквато иначе няма да видиш другаде, освен в религията. И тогава войникът, който не се втурва мигом в атака, просто защото изпитва чисто човешки притеснения за евентуалните последствия, най-вероятно ще бъде изправен пред военен трибунал и дори екзекутиран.

Поводът за тази дискусия върху моралната философия бе едно чисто хипотетично религиозно твърдение, а именно че без Бог моралът би бил „относителен" и „произволен". За Кант и още някои по-софистицирани морални философи, които са отдавали и дължимото признание на „патриотичния порив", най-предпочитаният източник на „абсолютната нравственост" обикновено е някоя свещена книга, чийто авторитет пък най-често надхвърля онова, което историята на самата книга би могла да оправдае. Всъщност тези, които имат навик да се позовават на „авторитета на Писанието", проявяват учудващо слаб интерес към историческите корени (в нормалния случай - твърде съмнителни) на собствената им свещена книга. В следващата глава ще се постарая да покажа нагледно поне това, че хората, които твърдят, че извличат своите морални възгледи от някое свещено писание, всъщност не правят това и на дело. И бързам да добавя, че постъпват много добре - нещо, с което смятам, че и те ще се съгласят, ако се позамислят...