Едно изследване върху корените на морала

Едно изследване върху корените на морала

Ако нашето морално чувство, подобно на сексуалното желание, действително се корени дълбоко в общото ни дарвинистко минало, предшествайки религията, то би трябвало да очакваме, че изследванията върху човешкото съзнание ще разкрият и някои универсални морални принципи, преодоляващи географските и културните бариери, а също и - което е особено важно - религиозните. В своята книга за „моралните съждения" харвардският биолог Марк Хаузър (Hauser 2006) не само предлага, но и допълва една особено ползотворна поредица от мисловни експерименти, препоръчани навремето от някои философи-моралисти. Изследването на Хаузър ни помага да разберем по-добре и начина, по който разсъждават самите философи. Поставя се някоя хипотетична морална дилема, а трудностите, на които се натъкваме при решаването ѝ, ни подсказват по нещо и за собственото ни чувство за добро и зло. Ако някъде Хаузър излиза извън философската сфера, то е там, където пристъпва към статистически изследвания и психологически експерименти, използвайки за целта въпросници от Интернет, за да проучи и моралното чувство на реални човешки същества. От днешна гледна точка е най-интересно това, че повечето ни съвременници стигат до същите решения, когато се изправят пред тези дилеми, а съгласието им относно самите решения е по-силно от способността им да изразяват смислено своите основания. Всъщност точно това би трябвало и да очакваме, ако наистина имаме морално чувство, вградено в нашите мозъци подобно на сексуалния инстинкт и страха ни от високото или, както самият Хаузър предпочита да се изразява, на езиковите ни умения (детайлите се различават при всяка култура, но дълбоко заложената под тях граматическа структура е универсална). Както ще видим по-нататък, начинът, по който хората реагират на тези морални „тестове", както и неспособността им да изразяват смислено своите основания, в повечето случаи като че ли не са обусловени от техните религиозни възгледи или липсата на такива. По думите на Хаузър посланието на неговата книга е следното: „Механизмите, чрез които постигаме нашите морални съждения, съставят една универсална морална граматика - една способност на ума, която е еволюирала в продължение на милиони години, за да включи и съответния набор от принципи, позволяващ изграждането на различни морални системи. Подобно на езика тези принципи, които изграждат нашата морална граматика, са неуловими за радара на осъзнаването".

За моралните дилеми на Хаузър са типични вариациите на следната тема: някакво механично средство - дрезина или пък трамвайна мотриса, набрала огромна скорост, се озовава на прелез, с което заплашва живота на определен брой хора. В най-простия сюжет на командния лост (или пулт) е конкретна личност, Денис, която може да пренасочи возилото в странично отклонение и така да спаси живота на петимата души, които пък няма как да избегнат сблъсъка на главната линия пред него. За беда, точно в този момент някакъв човек пресича страничната линия. Но тъй като е само един и петимата на главната линия очевидно го превъзхождат по брой, повечето хора биха се съгласили, че е морално допустимо (ако не и задължително) Денис да завърти ръчката и да спаси живота на петимата, макар и с цената на живота на онзи самотен индивид. Тоест в случая сме склонни да игнорираме хипотетичната възможност човекът на страничната линия да е Бетовен или пък някой наш близък.

Модификациите на същия експеримент представляват поредица от все по-тягостни морални дилеми. Ами ако мотрисата може да бъде спряна само по един начин - като се хвърли някакъв тежък товар на пътя ѝ, примерно от мост? Тук нещата изглеждат по-лесни: естествено, че ще хвърлим нещо. Да, но какво ще направим, ако това „нещо" е някой дебеличък човечец, който си седи кротко на моста и се любува на залеза? Почти всеки от нас ще се съгласи, че не е морално да бутнеш дебеланкото от надлеза, макар че от определена гледна точка тази дилема е паралелна с предишната, в която Денис дръпва ръчката и убива един, за да спаси петима. Повечето от нас обаче са дълбоко убедени, че има съществена разлика между двата случая, макар и да не могат да я артикулират.

„Блъскането на дебеланкото" напомня и за една друга дилема, разгледана от Хаузър. Петима пациенти в болницата умират - всеки от различно органично увреждане. Всеки от тях поотделно може да бъде спасен, ако се намери донор на нужния орган, но такива не са налице. Тогава хирургът забелязва, че в чакалнята се мотае някакъв напълно здрав човечец, който разполага и с петте органа, при това в добро функционално състояние и подходящи за трансплантация. В този случай едва ли ще се намери някой да каже, че е морално да убиеш един, за да спасиш петима.

Както и в казуса с дебеланкото, дълбокото вътрешно убеждение (или „интуиция") на повечето от нас подсказва, че не е редно един нищо неподозиращ „страничен човек" да бъде въвличан в подобна ужасна ситуация и да бъде жертван за благото на други хора без негово съгласие. Имануел Кант е формулирал един знаменит принцип, т.нар. категоричен императив (По-подробно вж. Кант, Основи на метафизиката на нравите (Наука и изкуство, 1974), а именно че никое разумно същество не може да бъде използвано против волята си като средство за постигане на някаква цел, била тя и за общото благо. Това обяснява и разликата между казуса с дебеланкото на моста (или случайния посетител на болницата) и човека на страничното отклонение в дилемата на Денис. Дебеланкото положително ще бъде използван като средство за спиране на мотрисата, а това влиза във въпиещо противоречие с Кантовия морален императив. Човекът на страничното отклонение обаче не изпълнява подобна незавидна функция. Използваното в случая „средство" е самото отклонение, а той просто е извадил лошия късмет да се озове на неподходящо място в неподходящ момент. Въпросът е: „Защо подобни уточнения ни се струват и удовлетворителни?" Кант би го нарекъл „морален абсолют". Според Хаузър става дума за нещо вградено в нас от собствената ни еволюция.

Хипотетичните ситуации, в които неизменно присъства и мотрисата, стават все по-сложни, а свързаните с тях морални дилеми - все по-тягостни. Хаузър противопоставя дилемите на двама хипотетични индивиди, носещи имената „Нед" и „Оскар". Нед се движи по главната линия. Но за разлика от Денис, който има възможност да отклони мотрисата в друга посока, Нед може да поеме само по едно странично отклонение, което обаче отново се съединява с главната линия, точно на мястото, където са и петимата пешеходци. Тук ръчката с нищо няма да помогне - и да я завъртиш, пак ще премажеш петимата на релсите. Не щеш ли, на страничното отклонение цъфва и един дебеланко (изненада!), който пък е достатъчно масивен, за да спре с тяло мотрисата. А сега де! Трябва ли Нед да завърти ръчката и да насочи мотрисата към него? Ако ги питаш, повечето хора ще ти кажат, че не трябва. Добре, а каква е разликата между дилемите на Нед и Денис? Ами по всяка вероятност тези хора прилагат интуитивно принципа на Кант. Денис отклонява мотрисата от цели пет потенциални жертви, а случилото се на самото отклонение попада в категорията „по-малко зло" (или „странични щети", ако използваме елегантната формулировка на Доналд Ръмсфелд). Случайно минаващият оттам човек не е използван от Денис като „средство" за спасяване на други хора. Нед обаче действително използва дебеланкото, за да спре мотрисата, и повечето хора (най-вероятно без дори да се замислят) ще съзрат тук една много съществена разлика — също като Кант (който обаче много задълбочено е обмислил тези неща).

Тази разлика отново се откроява и в дилемата на Оскар. Онова, което подсказва интуицията на Оскар, е идентично с тази на Нед, като изключим немаловажния факт, че на страничното отклонение има и някаква желязна тежест, достатъчно обемиста, за да спре мотрисата. Очевидно Оскар няма да има проблеми с решението си и ще насочи мотрисата в тази посока. Но я си представете, че точно пред тази тежест се мотае и някакъв случаен минувач? Той със сигурност ще загине, ако Оскар избере това решение, както и дебеланкото на Нед. Ами разликата е в това, че самият минувач няма да бъде използван като средство за спиране на мотрисата — неговата смърт ще е „по-малкото зло", както и в дилемата на Нед. Подобно на Хаузър (а и на повечето му „експериментални субекти") аз смятам, че Оскар има моралното право да завърти ръчката, но не и Нед. Но пък ми е много трудно да оправдая тази своя „интуиция". Тезата на Хаузър е, че повечето интуитивни решения от този характер обикновено не са добре обмислени, но пък сме силно убедени в тяхната правота, а причината се крие в нашето еволюционно наследство.

Хаузър и колегите му осъществяват и един дръзновен набег в селенията на антропологията, за да проведат същите морални експерименти сред куна, едно малко племе в Централна Америка (и по-точно живеещо в някои части на Панама и съседните острови Сан Блас. Към тях спадат и т.нар. бели индианци от Сан Блас, които всъщност са албиноси и им е забранено да се женят за членове на племето (иначе куна са строго матриархални). Според антрополозите в миналото главните им божества са били Слънцето и Луната, но с течение на времето центърът се е изместил върху щаманите, на които те (естествено) приписват свръхестествени способности), което има оскъдни контакти с белите, но пък си няма „формална" религия. На място изследователите преценяват, че е редно да внесат и известни корекции в самите експерименти, като намерят по-уместни еквиваленти на „мотрисата на релсите" - примерно крокодили, плуващи към кану. В крайна сметка става ясно, че куна са склонни към същите морални съждения - ако изключим някои незначителни отлики - като повечето от нас.

Особен интерес представлява онзи раздел от книгата, в който Хаузър се пита дали „интуицията" на религиозните хора им подсказва нещо по-различно от тази на атеистите. Ако нашият морал произтича от религията, то разлика със сигурност има. Само че фактите по-скоро подсказват обратното. Работейки в екип с философа-моралист Питър Сингър, Хаузър се спира основно на три хипотетични дилеми и сравнява „съжденията" на атеистите с тези на религиозните. И в двата случая анкетираните са помолени да изберат между три възможни отговора: дали въпросната хипотетична постъпка е морално „задължителна", „допустима" или „недопустима". Ето и самите дилеми:

1. 
   Дилемата на Денис: 90% от анкетираните заявяват, че е морално допустимо да отклониш мотрисата и да убиеш един, за да спасиш петима.
   
2. 
   Виждаш, че дете се дави в езеро, а наоколо няма кой друг да му помогне. Ти самият можеш да спасиш детето, но в хода на самата спасителна операция със сигурност ще си прецакаш костюма. 97% от анкетираните са съгласни, че детето трябва да бъде спасено на всяка цена (я виж ти, значи все пак са се намерили три процента, които биха предпочели... костюма!).
   
3. 
   Трансплантационната дилема, за която също стана дума. 97% от анкетираните са съгласни, че е морално недопустимо да отвлечеш здравия човек от чакалнята, за да го убиеш и да му вземеш органите, дори и за да спасиш живота на петима болни.