Ричард Докинс делюзията бoг

Моралният Zeitgeist

Един от начините, по които се проявява нашият морален консенсус, е съставянето на нови декалози. Различни индивиди и институции вече са се пробвали в тази насока. Заслужава внимание и фактът, че резултатите са доста сходни, а и самите „заповеди" са в съзвучие с духа на епохата, в която по една или друга случайност са се родили техните създатели. Ето и един съвсем пресен пример, на който се натъкнах в един атеистически уебсайт:

• 
  Не прави на другите онова, което не желаеш те да направят на теб.
  
• 
  Във всяко нещо се старай да не причиняваш вреда.
  
• 
  Подхождай към другите, в това число и останалите живи същества, а и света като цяло, с любов, честност, доверие и уважение.
  
• 
  Не пренебрегвай злото и не си затваряй очите за неправдата, но бъди винаги готов да простиш на онзи, който е постъпил зле с теб, особено ако е осъзнал стореното и искрено съжалява за него.
  
• 
  Изживей живота си с усещането за радост и възхита.
  
• 
  Винаги се стреми да научиш нещо ново.
  
• 
  Проверявай всичко и съпоставяй идеите си с реалните факти; бъди готов да отхвърлиш и общоприетото мнение, ако то не съвпада с тях.
  
• 
  Не влизай в ролята на цензор и не се притеснявай, ако се отклониш от общоприетото, но и винаги зачитай правото на другия да не е съгласен с теб.
  
• 
  Изграждай си самостоятелно мнение на основата на собствения си разум и опит; никога не следвай сляпо другите.
  
• 
  Поставяй всичко под въпрос.
  

В моите Десет заповеди най-вероятно ще присъстват някои от горните, но бих вместил сред тях и тези четири:

• 
  Наслаждавай се на своя сексуален живот (стига да не ощетяваш никой друг) и оставяй другите да се наслаждават на своя, независимо от сексуалните им предпочитания, които впрочем не са и твоя работа.
  
• 
  Не дискриминирай и не потискай никого въз основа на неговия пол, раса или биологичен вид (доколкото последното е възможно).
  
• 
  Не индоктринизирай децата си. Научи ги да мислят самостоятелно и да преценяват трезво фактите, дори и това да означава, че невинаги ще са съгласни с теб.
  
• 
  Оценявай бъдещето във времеви рамки, които са по-продължителни от тези на собствения ти живот.
  

В днешните просветени общества (категория, която по понятни причини не включва Саудитска Арабия и подобните й) жените не се възприемат като нечия собственост или „стока", Каквато очевидно са били в библейската епоха. Всяка модерна правова система би определила деянието на Авраам като злоупотреба с родителски права. И ако той бе успял днес да осъществи своя план да пожертва Исаак, щяхме с пълно основание да го обвиним в предумишлено убийство. Но според тогавашните нрави поведението му е било оправдано и дори похвално, защото е изпълнил Божията повеля. Просто така са стояли нещата. Но оттогава насам всички ние, религиозни или не, сме се променили съществено, що се отнася до представите ни за добро и зло. От какво естество е тази промяна и коя е нейната движеща сила?

Във всяко общество има и един донякъде мистериозен консенсус, който се променя през десетилетията. Смятам, че няма да прозвучи претенциозно, ако го определя с немското Zeitgeist („духа на времето"). Казах, че равните избирателни права на жените днес са повсеместно приети в световните демокрации, но самата реформа датира сравнително отскоро, колкото и учудващо да е това. Ето и някои дати, на които жените са получили въпросните права:
Нова Зеландия - 1893

Австралия - 1902

Финландия - 1906

Норвегия - 1913

Съединените щати - 1920

Британия - 1928

Франция - 1945

Белгия - 1946

Швейцария - 1971

Кувейт - 2006

По стандартите на своята епоха Т. X. Хъксли несъмнено е минавал за един просветен и либерален привърженик на прогреса. Но разликата между неговото и нашето време е повече от очевидна, защото през 1871 г. той е написал и следното: Никой разумен човек, запознат що-годе с фактите, не би повярвал и за миг, че обикновеният негър не отстъпва в нищо, а камо ли да превъзхожда обикновения бял. Но щом това е реалното положение, би било неоправдано да смятаме, че ако го освободим от оковите и му дадем равни възможности за изява, без да го облагодетелстваме и без да го ощетяваме, нашият родственик с изпъкнала челюст ще се състезава успешно със своя надарен с по-голям мозък и по-малка челюст съперник в някой турнир, в който участниците трябва да премерят сили не с хапане, а с мислене. Така че най-горните места в йерархията на цивилизацията със сигурност остават недостъпни за нашите тъмнокожи братовчеди.

Банална истина е, че добрият историк никога не оценява изявления от миналото по собствените си стандарти. И Ейбръхам Линкълн, подобно на Хъксли, е бил човек, изпреварил времето си, но възгледите му по този въпрос днес също звучат... расистки. Например ето какво е казал през 1858 г. в един дебат със Стивън А. Дъглас (Стивън Арнълд Дъглас (1813-1861) - американски политик и лидер на Демократическата партия, който в дебата с аболиционистите е отстоявал тезата за „народния суверенитет" - в смисъл, че жителите на една територия трябва сами да решат дали ще толерират робството в своите граници.):
„Заявявам, че не съм и никога не съм бил привърженик на идеята за установяване на социално и политическо равенство между бялата и черната раса; не одобрявам и никога не съм одобрявал идеята негрите да стават гласоподаватели или съдебни заседатели, да бъдат избирани на обществени длъжности или да сключват бракове с бели, като към горното бих добавил и осезателната физическа разлика между бялата и черната раса, която според мен не им позволява да живеят заедно в условията на социално и политическо равенство. А ако последното е невъзможно, то от това следва, че докато живеят заедно, тези две раси трябва да бъдат разделени на висша и низша, и аз, подобно на всеки друг, смятам, че челн"ото място се полага заслужено на бялата раса.“

Предполагам, че ако Т. X. Хъксли и Линкълн се бяха родили и получили образованието си в наши дни, щяха първи да се присламчат към останалите с техния типично викториански манталитет и склонност към приповдигнат тон. Цитирах ги просто да покажа как се е променил духът на времето. Но щом дори и хора като Хъксли, един от най-великите либерални умове на епохата си, и Линкълн, който пък отмени робството, са могли да говорят такива неща, какво остава за редовите викторианци?!... Да се върнем по-назад, в ХЛЛП в. Всеки знае още от училище, че Уошингтън, Джеферсън и останалите дейци на Просвещението са били и робовладелци. Но ето че zeitgeist-ът се е променил, и то необратимо - днес приемаме, че нашето отношение към робството може да бъде единствено отрицателно и забравяме реалните промени, които то е претърпяло.

Мога да приведа и много други примери. Когато моряците стъпват за първи път на о-в Мавриций и виждат онези кротки и доверчиви твари, наречени дoдo, не им идва нищо друго наум, освен да ги избият със сопи. Даже не са искали да ги изядат - месото на тези птици вече е било класифицирано като „безвкусно и жилаво". Очевидно това да халосаш по главата някаква си беззащитна, кротка и, най-важното, нелетягца птица се е приемало за напълно нормално развлечение... Сега подобно поведение е немислимо, а изтребването на някой днешен еквивалент на додото, дори и съвършено случайно, камо ли в резултат на съзнателна човешка дейност, може да бъде окачествено само като трагедия.

Една такава трагедия (поне по стандартите на днешния културен климат) е сравнително скорошното изтребление на тасманийския вълк, или тилацин (Зоолозите са установили, че се е срещал допреди векове и на австралийския континент, но там не е издържал конкуренцията на дивото куче динго. Последният известен жив екземпляр е починал през 1936 г. (в частен зоопарк) в столицата на Тасмания, Хобарт). Само че за главите на тези жално оплаквани днес създания се е давала награда, и то не в някоя далечна епоха, а до 1909 г. Във викторианските романи за Африка „слонът", „лъвът" и „антилопата" (не случайно ги давам в единствено число) са просто дивеч, а първото, което ти хрумва, като видиш дивеч, е да го застреляш. Не за храна. Не и за самозащита. Ей така, заради спорта. Да, но zeitgeist-ът вече се е променил. Вярно, намират се някои заможни и иначе здраво стъпили на земята „спортсмени", които отстрелват диви африкански животни от удобните седалки на лендроувърите си и след това окачват препарираните им глави в домовете си. Но за целта трябва здравата да се изръсят, а и се сблъскват с масово презрение. Опазването на дивата фауна и консервацията на околната среда днес са общоприети ценности със същия морален статус, с който някога са се ползвали съблюдаването на шабата и въздържането от „блудство подир чужди богове".

Шейсетте години, често определяни и като „бурни", са се покрили с легендарна слава покрай своята „либерална модерност". Но в началото на същото десетилетие, когато тече процесът срещу издателя (Става дума за Алън Лейн (1902-1970), основател на „Пенгуин Букс") на Любовникът на лейди Чатърли, един прокурор си позволява да отправи и следните въпроси към съдебните заседатели: „А вие ще одобрите ли, ако вашите собствени невръстни синове и дъщери, защото и момичетата, а не само момчетата могат да четат [какво прозрение, а?! - б. а.], поискат да прочетат тази книга? Бихте ли я занесли във вашия дом? И бихте ли я препоръчали на вашата съпруга или пък на прислугата си?" Последният въпрос е особено показателен за скоростта, с която се променя духът на времето.

Американската инвазия в Ирак бе повсеместно заклеймена най-вече заради жертвите сред цивилното население, независимо че броят им бе несравнимо по-малък от тези през Втората световна война. Очевидно се е променил и стандартът за морално допустимо деяние, така че можем да говорим за устойчива тенденция. По тази логика и одиозно звучащият днес Доналд Ръмсфелд вероятно щеше да прозвучи като отявлен либерал, ако бе казал същите неща по време на Втората световна война.

Явно нещо съществено се е променило през разделящите ги десетилетия, и то във всички нас, но самата промяна няма пряка връзка с религията. Или по-скоро се е случила въпреки религията, а не заради нея.

Тази промяна следва една ясно разпознаваема и неизменна насока, която повечето от нас биха определили и като „подобрение". Дори и Адолф Хитлер, за когото мнозина биха казали, че е издигнал злодеянието на нови и неподозирани висоти, едва ли е щял да направи особено впечатление във времената на Калигула или Чингис Хан. Хитлер несъмнено е избил повече хора от последния, но пък е разполагал и с технологиите на XX в. А и едва ли пш-топямото удоволствие за него е било да види, че „най-близките на враговете му са потънали в сълзи" (както се разказва за Чингис). Ние преценяваме мащабите на злото, сторено от Хитлер, по сегашните си стандарти, но пък моралният Zeitgeist on епохата на Калигула се е променял и развивал по същия начин, както и... технологиите. Затова и злодеянията на Хитлер изглеждат особено впечатляващи само по далеч по-завишените морални стандарти на днешното време.

Аз самият съм свидетел на няколко подобни промени. Навремето много хора използваха (без да влагат особен умисъл в това) и разни пейоративни епитети и национални клишета от рода на „жабари", „макаронаджии", „чифути", „жълтури", „рязани" и т.н. Не твърдя, че те са изчезнали напълно от днешната лексика, но поне не се използват от възпитаните хора. Например думата „негър", която дори не се е смятала за обидна, днес в най-добрия случай би прозвучала... анахронично. Но преди няколко десетилетия дори и такъв уважаван кеймбриджски теолог като А. С. Букей е можел да започне главата си за исляма в своето Сравнително религиознание по следния начин: „Семитът не е естествен монотеист, както се е смятало до средата на ХТХ в. Той е анимист". Тази обсесия към расата (като противоположна на културата) и красноречивата употреба на единствено число („Семитът... е анимист"), с която цяла човешка общност се свежда до един определен „тип", днес не се вместват в никакви стандарти. Но те са още един, макар и не особено ярък показател за променящия се Zeitgeist. Днес никой кеймбриджски професор по теология (а и по каквото и да е друго) не би използвал подобни думи. И от тези дискретни свидетелства за променящите се нрави можем да разберем например, че Бук.й е писал тези неща някъде в средата на XX в., но не и по-късно. (А ако направим необходимата справка, ще видим, че е било през 1941 г.)

Да се върнем с още четири десетилетия назад и въпросната промяна на стандартите ще проличи още по-отчетливо. В една предишна книга цитирах Хърбърт Джордж Уелс и неговата утопия Новата република, което ще направя и тук, защото въпросният откъс е и една шокираща илюстрация на моята теза:

И как Новата република ще третира низшите раси? Как ще се отнася с черния... жълтия... евреина... тоест всички онези пълчища от черни, кафяви, мръснобели и жълти човеци, които не се вписват в новите изисквания за ефективност? Е, Светът си е свят, а не благотворителна организация, така че според мен те трябва да си ходят... А колкото до етическата система на Новата република, моралния кодекс, който ще доминира в световната държава, той ще е съставен най-вече с оглед на това да стимулира възпроизводството на всичко изящно, ефективно и хубаво в човека - красивото и силно тяло, бистрият и могъщ ум... А методът, който природата открай време следва в оформянето на света, за да не позволи на слабостта да сее слабост... е смъртта... Така че хората в Новата република ще издигнат в идеал убийството по целесъобразност...

Горното е писано през 1902 г., а по тогавашните стандарти Уелс е минавал за „прогресивен" мислител (Той самият се е определял като „консервативен социалист", особено след споровете си с Бърнард Шоу и семейстю Бейли, залегнали и в сюжета на Новият Макиавели (1911)). Явно през 1902 г. е можело подобни, макар и не дотам ортодоксални възгледи да бъдат обсъдени на някоя официална вечеря, без да всеят смут в слушателите. Затова пък съвременните читатели вероятно ще зинат от ужас, когато попаднат на този пасаж. Което пък ни принуждава да осъзнаем и още една горчива истина - че Хитлер всъщност не е бил особено чужд на тогавашния Zeitgeist, колкото и отблъскващ да изглежда по днешните ни стандарти. Колко бързо се променя духът на времето! При това го прави паралелно, на един широк фронт, обхващащ целия „образован" свят...

Откъде обаче тръгват тези съгласувани и трайни промени в общественото съзнание? Аз лично не се наемам да дам отговор. С оглед на целите, които си поставям в тази книга, е достатъчно, че те със сигурност не тръгват от религията. Но ако ми се наложи да развия някаква теория, бих подходил по следния начин. Трябва да се обяснят две неща: защо променящият се морален Zeitgeist е толкова добре синхронизиран в рамките на огромен брой хора, а също и относително консистентната насока, в която той се променя.

Първо, как се синхронизира тази промяна сред толкова много хора? Ами тя се разпространява сама, от дума на дума и от ум на ум - чрез разговори в барове (и на официални вечери), чрез книги (и рецензии), чрез пресата и електронните медии, а напоследък и чрез Интернет. За промени в моралния климат се сигнализира в редакторските статии, токшоутата и политическите речи, както и в сатиричните скечове и сценариите на сапунените сериали, в парламентарния вот на т.нар. законотворци и съдебните решения, които ги интерпретират. Едно от възможните обяснения е променящата се честота на мемите в даден мемофонд, но аз лично не настоявам за него...

Някои от нас се оказват повлечени от надигащата се вълна на променящия се морален Zeitgeist, а други пък лекичко я изпреварват. Но поне през XXI в. повечето от нас явно ще се движат „в пакет" и със сигурност ще реагират много по-адекватно, отколкото нашите аналози от Средновековието или от времената на Авраам, а дори и от по-ново време, например от 20-те години на XX в.

Вълната обаче винаги продължава по пътя си, така че дори авангардът от някое предишно столетие (Т. X. Хъксли е един показателен пример!) може да се окаже сред „оставачите" на някой по-късен етап. Разбира се, въпросното напредване не е плавно покачване, а се осъществява зигзагообразно, напомняйки зъбци на трион. Винаги могат да възникнат спънки от локално и/или временно естество; да си припомним как си изпатиха Щатите от своите политици в началото на новото хилядолетие. Но погледната в по-широк план, въпросната постъпателна, прогресивна тенденция винаги ще се открои отчетливо и ще продължи в същата насока.

Идва ред и на усъвършенстваната образователна система и, по-конкретно, все по-широкото осъзнаване на факта, че всеки от нас споделя редица общи черти с представителите на другите раси, както и с тези на другия пол - две дълбоко небиблейски идеи, идващи от сферата на биологията, особено еволюционистката. Една от причините, поради които черните и жените, а в нацистка Германия - плюс евреите и циганите, са били третирани толкова зле, е тази, че те не са били възприемани като пълноценни човешки същества. Философът Питър Сингър, особено в Освобождението на животните (Singer 1990), е и най-изтъкнатият защитник на тезата, че ние трябва да се ориентираме към т.нар. постспециесистка (или „следвидова") нагласа, при която човечното отношение вече ще обхваща всички биологични видове - или поне тези, които притежават достатъчно големи мозъци, за да го оценят. Може би това очертава и насоката, в която ще се движи моралният Zeitgeist в бъдещите столетия. Същото би било и една естествена екстраполация на някои по-ранни реформи като отмяната на робството и еманципацията на жените.

Моите любителски познания в сферата на психологията и социологията не ми позволяват да навлизам в повече обяснения. Така че ако ме питат защо моралният Zeitgeist се движи в една „широко съгласувана" насока, бих отговорил така: за целите на моята книга е достатъчен очевидният факт, че той се движи, но не е тласкан от религията - и със сигурност не и от Светото Писание. По всяка вероятност в основата му стои не някоя самостоятелно действаща сила като гравитацията, а сложно взаимодействие на диспаратни сили, подобно на онова, на което се базира и Законът на Мор (Става дума за Гордън Мор, един от основателите на „Интел", чието име се свързва с аксиомата за развитието на микропороцесорите - че техният капацитет ще се удвоява на всеки 18 месеца в съответствие с цената и/или размерите им) за да обясни геометричната прогресия, в която се развиват компютърните технологии. Но Каквато и да е причината ѝ, тази нагледно проявяваща се прогресия на zeitgeist-г е предостатъчна, за да се обори твърдението, че на хората е необходим Бог, за да бъдат добри - или поне да решават кое е Добро.