Вярата и светостта на човешкия живот

Вярата и светостта на човешкия живот

Но да се върнем на американските талибани и да чуем Рандъл Тери, основателя на „Спасителна операция" - организация, поставяща си за цел да тормози лекарите, правещи аборти;

Когато аз или някой като мен дойде на власт в тази страна, най-добре бягайте накъдето ви видят очите, защото ще ви намерим и ще ви екзекутираме. Говоря съвсем сериозно. Част от моята мисия ще се състои и в това - да се уверявам с очите си, че сте били осъдени и екзекутирани.

Повтарям, заплахата касае въпросните лекари, а християнските аспирации на Тери проличават и в други негови изявления:

Искам просто да ви помете една вълна от нетърпимост. Една вълна от омраза! Да, омраза е по-добре. (...) Нашата цел е християнската нация. Ние имаме своя библейски дълг и сме призвани от Бога да овладеем тази страна. Не ви щем равнопоставеността. Не ви щем и плурализма. Така че целта ни е съвършено проста: християнска нация, основана върху Божия Закон и тачеща свято Десетте Божи заповеди. Без никакви изключения!

В случая се визира създаването на нещо, което може да бъде определено само като „християнско-фашистка държава", като подобни амбиции хранят и останалите американски талибани. Техният идеал почти огледално отразява онази ислямско-фашистка държава, по която толкова хора въздишат в други части на света. Ще кажете, че Рандъл Тери не е политически фактор. Засега! В момента, в който пиша тези редове (2006 г.), едва ли някой наблюдател на американската политическа сцена би си позволил особено оптимистични прогнози...

Един консеквенциалист (а и утилитарист) вероятно ще подходи към абортите по доста по-различен начин, например като се опита да измери степента на страданието. Първо, дали ембрионът страда по време на аборта? (По всяка вероятност - не, ако още не е развил нервна система, но дори и да има, той със сигурност страда по-малко, отколкото, да кажем, зрялата и напълно развита крава в кланицата.) Второ, ще страда ли бременната жена, а и семейството ѝ, ако не ѝ разрешат да направи аборт? Отговорът най-вероятно е „да", но има и още. Ако самият ембрион е лишен от нервна система, не е ли редно тогава неговата майка (която със сигурност разполага с добре развита нервна система) да има и право на избор?

Горното, разбира се, не означава, че консеквенциалистът няма да намери и основателни възражения срещу абортите. Той би могъл да изтъкне най-различни доводи, обединени под общия знаменател на „наклонената плоскост" (от които аз лично бих се въздържал). Например ембрионът може и да не страда, но културата, която толерира подобно отнемане на човешки живот, рискува да отиде твърде далеч. И докъде може да ни доведе всичко това? До масови детеубийства, пардон, инфантицид? Самото раждане е и един естествен Рубикон (в смисъл на окончателно решение), което пък предполага, че едва ли може да се посочи друг аналогичен момент в по-ранното развитие на зародиша. А ако утилитаристът се плъзне по тази плоскост, най-много да започне да отдава на самия миг на раждането много по-голямо значение, отколкото утилитаризмът (в обичайния смисъл на думата) позволява.

Стандартните възражения срещу евтаназията също могат да бъдат поставени под този знаменател. Какво би казал например моралният философ? Мога да предложа този чисто имагинерен цитат:

Сякаш не знаете какво ще стане, ако разрешите на лекарите да съкращават агонията на безнадеждно болните? По тази логика всеки ще може да свети маслото на баба си, за да се докопа по-бързо до паричките й! Разбира се, ние, философите, отдавна сме надрасли етапа на абсолютизма, но обществото като цяло се нуждае от някои абсолютни принципи като „Не убивай!", иначе кой знае докъде ще стигне. Така че като отчитаме реалните обстоятелства и изобилието от възможни користни мотиви в нашия, уви, далеч от съвършенството свят, ще видим, че абсолютизмът със сигурност води до по-благоприятни консеквенции в сравнение с наивния консеквенциализъм! Философски погледнато, забраната да се консумира човешко месо е трудно обосновима, когато става дума за вече починали хора, за които никой не би жалил - примерно случайно прегазени на пътя скитници. Но ако отчетем и рисковете от опасни залитания, ще видим, че абсолютисткото табу над канибализма е една твърде ценна придобивка за човечеството, за да я губим с лека ръка.

Всъщност тези доводи за наклонената плоскост (или рисковете от опасни залитания) са и удобно извинение за самите консеквенциалисти да прибягват до един, бих казал, косвен абсолютизъм. Но религиозните противници на абортите изобщо не се интересуват от тази хлъзгава материя. При тях нещата са съвършено прости. Ембрионът си е „бебе", а абортът - убийство, така че точка по въпроса! Само че от тази абсолютистка теза произтичат и ред други неща. За начало - да се забранят изследванията на стволови клетки, взети от ембриони. Какво като разкриват огромни хоризонти пред медицинската наука? Така или иначе водят до смъртта на самите клетки. Несъстоятелността на този довод лъсва наяве, когато си припомним, че обществото като цяло вече е приело метода „ин витро" (IVF), с чиято помощ докторите рутинно стимулират женските тела да произвеждат допълнителни яйцеклетки, които пък се оплождат „в епруветки", т е. извън самите тела. По този начин се получават десетина жизнеспособни зиготи, от които поне две-три могат и да се имплантират в утробата. Смята се, че от тях може да оцелее само една (или най-много две). А това пък чисто и просто означава, че на първите два етапа от IVH се умъртвяват рутинно „зародиши", но обществото явно не вижда никакъв проблем в това. Вече от 25 години IVF е и стандартната процедура, внасяща радост в живота на бездетните двойки.

Религиозните абсолютисти обаче имат проблем и с IVF. В броя си от 3 юни 2005 г. „Гардиан" ни съобщава и една удивителна новина, озаглавена „Християнски двойки се присъединяват към призива за спасяване на ембрионите, останали след IVF". Става дума за организацията „Снежинки" (Snowflakes), която си е поставила за цел да „спаси" всички ембриони, артисали по една или друга причина в самите клиники.

• 
  Ние наистина смятаме, че сам Господ ни е призовал да дадем шанс на всеки от тези ембриони, на всяко от тези деца да живее - заявява една дама от щата Уошингтън, чието четвърто дете е плод именно на този „неочакван съюз между консервативните християни и света на бебетата в епруветка". Обяснимо притеснен, съпругът ѝ се допитал до един църковник, който пък му отговорил така:
  
• 
  Щом искаш да освобождаваш роби, ще ти се налага и да сключваш сделки с роботърговците ( Което пък е била и една от тактиките на аболиционистите, но това е друга тема...)!
  

Явно една част от религиозното съзнание така и не успява да схване тънката морална разлика между убийството на една микроскопична топка (или клъстер) от клетки и това на някой определено не микроскопичен, а напълно развит човешки организъм, бил той и на гинеколог. Вече споменах за Рандъл Тери и неговата „Спасителна операция". В своята смразяваща книга за религиозното насилие Марк Юргенсмайер (Juergensmeyer 2000) е поместил и снимка на преподобния Майкъл Брей и неговия приятел, преподобния Пол Хил, които държат плакат с надпис „Грях ли е да се спира избиването на невинни младенци?". На фотографията виждаме двама симпатични, ако не и леко „зелени" младоци, които доброжелателно се усмихват, облечени в спретнати дрешки - наглед пълна противоположност на лунатиците с блуждаещ взор. Само че знаете ли с какво богоугодно дело са се заели те и техните сподвижници от т.нар. „Божия армия" (АОО)? Ами да опожаряват клиники за аборти, а и не крият желанието си да избиват докторите, работещи в тях. Така че на 29 юли 1994 г. споменатият Пол Хил грабва един автомат и застрелва д-р Джон Бритън и телохранителя му Джеймс Барет пред клиниката на първия в Пенсакола, Флорида. После се предава на полицията с обяснението, че е убил лекаря, за да не избива повече „невинни младенци".

Майкъл Брей не само одобрява постъпката му, но открива в нея и възвишен нравствен смисъл, в което лично се убедих, когато го интервюирах - в един обществен парк на Колорадо Спрингс - за моя документален филм за религията. Още не бяхме стигнали до темата за абортите, когато разбрах и в какви рамки (ами библейски!) се простира неговият личен морал. Достатъчно бе да му задам няколко предварителни въпроса. Започнах с това, че според Моисеевия закон „прелюбодейците" следва да се убиват с камъни. Очаквах, че ще отклони конкретния отговор с това, че примерът е твърде едностранчив (или „анахроничен"), но моят събеседник реши да ме изненада. Той охотно се съгласи, че „прелюбодейците" заслужават екзекуция - разбира се, след като се спазят съответните юридически процедури. Тогава му изтъкнах факта, че Пол Хил не ги е изчакал, а е решил, на своя глава да приложи закона, и то, както разбирам, с пълна подкрепа от страна на самия Брей. Моят събеседник защити деянието на своя събрат със същите аргументи, които изтъква и; пред Юргенмайер. Най-същественият бе, че трябва да правим разлика между убийството за отмъщение, каквото би било, да кажем, застрелването на някой пенсиониран лекар, и това н практикуващ лекар, защото по този начин щяло да му се по, пречи да „убива бебета". От своя страна му изтъкнах, че дори и мотивите на Пол Хил да са съвършено безкористни, а нямам причина да се съмняваме в това, едва ли някой би отрекъл, ч обществото ще изпадне в ужасна анархия, ако всеки започне д прилага закона по свое усмотрение, вместо да предостави тез функции на упълномощените за целта институции. А ако самия закон не ни удовлетворява, не е ли по-добре да го променим (или поне да се опитаме да го направим) по демократичен път? Брей отговори така:

- Ами то тук е проблемът, защото ние нямаме истински, автентични закони. Нашите се правят на парче, в угода на определени среди, както бе и в случая с т.нар. закон за правото на аборт, който бе натрапен на народа от магистратите.

После спорът се прехвърли върху Американската конституция и това откъде идват законите. Оказа се, че възгледите на Брей поразително точно съвпадат с тези на войнстващите мюсюлмани в Британия, които открито заявяват, че признават само ислямското право, но не и демократично приетите закони на своята втора родина.

През 2003 г. Пол Хил бе екзекутиран за извършеното от него двойно убийство (на д-р Бритън и неговия бодигард). В смъртния си час той заяви, че би го направил отново, ако по този начин може да спаси „неродени деца". Собствената му смърт не го притеснявала, защото се бил обрекъл на тази кауза, а и както поясни на специално свиканата пресконференция: „Вярвам, че с тази екзекуция държавата ме прави мъченик". И тогава десните „антиабортионисти", които протестираха срещу неговата екзекуция, сключиха нечестив пакт с левите противници на смъртното наказание, които пък настояваха пред губернатора на Флорида, Джеб Буш, да „спре мъченичеството на Пол Хил". Аргументите на последните гласяха, че едно такова съдебно убийство на практика ще насърчи много други убийци, т е. ще постигне тъкмо противоположен ефект на този, който се очаква от смъртното наказание. Самият Хил се усмихваше през целия път до газовата камера и все повтаряше: „Мен ме очаква голяма награда в рая... Аз съм се устремил към славата". И не пропусна да подчертае, че и други ще прегърнат неговата кауза. И тъй като се очакваха най-различни актове на отмъщение покрай „мъченичеството" на Пол Хил, полицията бе в повишена бойна готовност, докато траеха формалностите около самата екзекуция, а някои от хората, свързани с предшествалия я съдебен процес, получиха заплашителни писма, понякога придружени и от куршуми...

Тези потресаващо полярни реакции се дължат на една елементарна и чисто перцепционна разлика. От едната страна са тези, които, водени от своите искрени религиозни убеждения, смятат, че абортът е убийство, и са готови да убиват в името на ембрионите (които държат да наричат „бебета"). На другата стоят също толкова искрените защитници на аборта, които са или с различни религиозни убеждения, или изобщо нямат такива, но ги компенсират със своя рационален консеквенциалистки морал. Те също се възприемат като идеалисти - радетели за адекватно медицинско обслужване на нуждаещите се пациентки, които в противен случай биха прибегнали до „услугите" на разни опасно некомпетентни шарлатани. Всяка от двете страни вижда в представителите на другата убийци - или поне защитници на убийството. Но пък и двете групи са еднакво искрени и безкористни.

Пресаташето на една клиника за аборти описа Пол Хил като „опасен психопат". Но хората като него изобщо не се възприемат по този начин; напротив, смятат, че са добри и нравствени хора, водени от Бога. Разбира се, аз също не мисля, че Пол Хил е бил психопат. Просто е бил прекалено религиозен. Опасен - да, но не и психопат. Може би опасно религиозен... От гледна точка на своята вяра Хил е имал пълното морално право да застреля д-р Бритън. Така че ако е имало нещо „сбъркано" в него, то е било собствената му религиозна вяра. Когато се срещнах с Майкъл Брей, той също не ми се стори психопат. Даже донякъде ми стана и симпатичен. В негово лице видях един честен и искрен човек, който говореше спокойно и смислено. Проблемът бе само в това, че мислите му бяха завладяни от някакви отровни религиозни безсмислици.

Най-непреклонните противници на абортите почти винаги са и дълбоко религиозни. А техните защитници, независимо дали религиозни или не, са по-склонни да следват една нерелигиозна, консеквенциалистка морална философия, може би изхождайки от онзи въпрос на Джереми Бентам: „А те могат ли да страдат?". Стана ясно, че Пол Хил и Майкъл Брей не виждат морална разлика между убийството на ембрион и убийството на доктор, ако не броим това, че ембрионът е едно съвършено невинно „бебе". Консеквенциалистът обаче вижда тук много съществена разлика. В ранните си фази ембрионът е горе-долу толкова чувствителен, колкото и поповата лъжичка, а и външно я наподобява. Докторът обаче е едно напълно развито разумно същество със своите надежди, симпатии, аспирации и страхове, притежаващо солиден запас от човешки знания и дълбока емоционалност, което по всяка вероятност ще остави след себе си съкрушена вдовица и осиротели деца, а може би и престарели родители, които са разчитали на него.

С други думи, Пол Хил е причинил реално, дълбоко и трайно страдание на някои същества с нервна система, способни и да страдат. Неговата жертва обаче не е сторила нищо подобно. Ако в по-късните си фази ембрионите се сдобиват и с нервна система и действително страдат при въпросната операция, то това тяхно страдание, колкото и недопустимо да е от морална гледна точка като всяко друго, съвсем не означава, че те са станали хора. Няма сериозна причина да смятаме, че човешкият ембрион (в която и да е фаза) страда повече от този на кравата или овцата, намиращ се на същия стадий на развитие. Затова пък имаме достатъчно основания да приемем, че всички ембриони, били те човешки или не, страдат значително по-малко от напълно развитите крави и овце в кланицата, особено ако последната изпълнява и ритуални функции, а животните, отново по религиозни съображения, трябва да са в пълно съзнание, когато им прерязват гърлата.

По принцип страданието е трудно измеримо, а и детайлите винаги могат да бъдат оспорени. Но това не касае моята теза, която се основава именно на разликата между тези две морални философии - секуларно-консеквенциалистката и религиозно-абсолютистката. Едните се вълнуват от това дали ембрионите могат да страдат. Другите пък се чудят дали са хора. Често можем да чуем религиозните моралисти да обсъждат и такива въпроси: „Кога развиващият се ембрион се превръща в личност, сиреч в човешко същество?". Секуларният моралист по-вероятно ще формулира въпроса така: „Вместо да умуваме дали е човек или не (а и дали тези определения изобщо подхождат на един микроскопичен клъстер от клетки), е по-важно да разберем друго - на каква възраст ембрионът, независимо от биологичния си вид, е способен и да страда.".