ЗЛОУПОТРЕБАТА С ДЕЦА И БЯГСТВОТО ОТ РЕЛИГИЯТА

9.ЗЛОУПОТРЕБАТА С ДЕЦА И БЯГСТВОТО ОТ РЕЛИГИЯТА

През 1858 г. Едгардо Мортара, 6-годишният син на едно еврейско семейство от Болоня, е арестуван от папската полиция по заповед на Инквизицията. Едгардо е изтръгнат от обятията на своята ридаеща майка и ужасения си баща и закаран в т.нар. катехумензий (нещо като пансион за „оглашени", където юдеи и мюсюлмани се обръщат в „правата вяра") в Рим, след което е възпитан като римокатолик. Като изключим няколко кратки свиждания - винаги в присъствието на свещеник, родителите му повече не го виждат. Или поне така е представена историята от Дейвид Керцер в неговата забележителна творба Отвличането на Едгардо Мортара.

Случилото се с Едгардо изобщо не е било необичайно за тогавашна Италия, а и тези „попски похищения" винаги са следвали една и съща схема. Детето е било кръщавано тайно, обикновено от някоя католическа монахиня, а едва по-късно и Инквизицията е научавала за извършеното тайнство. Една от централните тези на римокатолицизма гласи, че щом едно дете е приело светото кръщение, дори и да е извършено неофициално и тайно от родителите му, то вече безвъзвратно се е преобразило в... християнче. За тези хора е било недопустимо едно „християнско дете" да остава в „юдейска" среда, дори и това да са собствените му родители. И те са защитавали с най-искрен плам тази чудовищно нелепа теза, независимо че случаят е предизвикал негативни реакции по целия свят. Между другото папският официоз „Чивилта католика" е стигнал до извода, че зад общественото възмущение се крие... международен еврейски заговор. Звучи познато, нали?

Като изключим факта, че е станал обществено достояние, случаят с Едгардо Мортара не се различава особено от останалите. Родителите му го поверяват на някоя си Анна Мориси, неграмотно католическо момиче на 14 години. Малкият Едгардо се разболява и бавачката изпада в паника, че питомецът ѝ ще умре. Но много повече я притеснява друго - че некръстеният младенец е обречен да се мъчи во веки веков в ада. Затова отива за съвет при една съседка (католичка), която ѝ обяснява как да извърши сама кръщението. Анна се прибира, лисва малко вода от ведрото върху главицата на Едгардо и произнася формулата „Кръщавам те в името на Отца и Сина, и Светаго Духа". И толкова! Но според закона отсега нататък Едгардо вече е християнин. И когато след години и отците-инквизитори научават за случилото се, те действат решително и безкомпромисно, без да се замислят за евентуалните трагични последици.

Втората намира израз в един наистина впечатляващ факт: свещениците, кардиналите и папата май изобщо не са съзнавали какво ужасно нещо са сторили на клетия Едгардо Мортара. То действително не се поддава на разумно обяснение, но пък те съвсем искрено са вярвали, че вършат добро дело, като го откъсват от родителите му и го пращат в католически пансион. А и техен свещен дълг е било това да му осигурят закрила! Един католически вестник в Съединените щати също взема страната на папата в „аферата Мортара", като изтъква, че е немислимо една християнска власт да „остави това християнско дете да бъде отгледано от евреи". На всичкото отгоре се позовава и на принципа за религиозната свобода - че това дете „има право да стане християнин, а не да го правят насила юдеин. (...) От морална гледна точка закрилата, която Светият Отец е осигурил на детето от развилнелия се фанатизъм на неверието и фарисейщината, е и най-величавото събитие, на което Светът е ставал свидетел от столетия насам". Трудно ще намерим по-неподходящо приложение на понятия като „принуда", „развилняване", „фанатизъм" или „фарисейщина"... Но по всичко личи, че апологетите на католицизма в този случай - от папата до редовите енориаши - най-искрено са вярвали, че тъкмо те са прави. Според тях „похищението" е било напълно оправдано не само в морален план, но и с оглед на бъдещето на самото дете. А това означава, че и „умерената" религия на мнозинството е способна да издава безапелационни присъди и да префасонира в своя изгода стандартните представи за порядъчност! Например един вестник, „Ил Католико", най-искрено се удивлява, че толкова много хора не оценяват великодушието на Църквата, която, видите ли, е отървала Едгардо Мортара от... собственото му еврейско семейство!

Който и от нас да се позамисли малко по-сериозно над случая и сравни състоянието, в което се намира евреинът - без Църква, без крал и без родна страна, отвсякъде гонен и навсякъде приет като чужденец, където и да се засели на Земята, а на всичкото отгоре спечелил си и злочеста слава заради онова грозно клеймо, с което са белязани убийците на Христа (...), моментално ще се съгласи, че временното предимство, което папата е отпуснал на малкия Мортара, е действително огромно.

Третата злина е априорната увереност, с която религиозните хора знаят, без да разполагат с никакви доказателства, че „вярата, в която са родени", е и единствената истинска вяра, а всички останали са или нейни изопачения, или откровени лъжи. В това отношение горният цитат е особено показателен. Ще е несправедливо да поставяме и двете страни в случая под общ знаменател, но си струва да разгледаме и този детайл: родителите на Едгардо са можели да си го върнат, но при условие, че приемат офертата на отците и се съгласят и те да бъдат кръстени. В края на краищата Едгардо им е бил отнет заради едно напръскване с вода и няколко еднакво непонятни за него думи. А и начинът, по който разсъждава религиозното съзнание, е достатъчно нелеп, за да приеме, че още едно „напръскване" би могло да преобърне хода на целия процес... Някой би казал, че отказът на родителите може да бъде определен само като инат. Според други обаче, тяхната принципна позиция им отрежда и едно от челните места в списъка на мъчениците на всички времена.

„Бъди спокоен, мастър Ридли, и се дръж мъжки: този ден с Божията благодат ще запалим такава свещ в Англия, че се надявам тя никога да не угасне". Несъмнено има каузи, за които е благородно да умреш. Но пък как са могли мъчениците Ридли, Латимър и Кранмър (тримата стават жертва на гоненията при Мария Тюдор. Николас Ридли (епископ на Лондон) и благородникът Хю Латимор са изгорени на клада през 1555 г., а Томас Кранмър (първият протестантски архиепископ на Кентърбъри) - на следващата година) да се оставят да ги изгорят, вместо да се откажат от своите „тясно протестантски" цели в полза на по-„мащабния" католицизъм?! Та това е все едно да умуваш от кой край да чупиш свареното яйце! .. Същата инатлива - за някои може и да е възхитителна - убеденост в правотата на собствената ти вяра не е позволила на семейство Мортара да се възползва от възможността, предложена му в лицето на общо взето безсмисления ритуал на кръщението. Нима не са могли да се „заключат" с пръсти или да промълвят наум едно „не", когато свещеникът е щял да ги поръси със светена вода?! Ами явно не са могли, защото и те са били възпитани в нормите на една умерена религия и затова са приемали съвсем сериозно цялата тази нелепа шарада. Мен лично ме притеснява само съдбата на бедния малък Едгардо, който е имал неблагоразумието да се роди в свят, доминиран от религиозното съзнание, и в един момент е попаднал под кръстосан огън, за да остане накрая сирак, благодарение на едно добронамерено, но иначе откровено жестоко деяние, ако отчитаме последиците му за това дете.

А ако продължим по същата тема, ще стигнем и до четвъртата злина. И това е постулатът, че дори и за 6-годишното дете може да се твърди, че има религия (без значение дали християнска, юдейска или Каквато и да е друга). С други думи, идеята, че един ритуал като кръщението може да промени за миг „религията" на едно нищо неподозиращо и неразбиращо случващото се дете, е откровено абсурдна - но не по-абсурдна от тази, че малкото дете може изобщо да принадлежи на някоя конкретна религия. Онова, което е засягало пряко Едгардо, не е „неговата" религия (бил е твърде малък, за да има каквито и да е установени възгледи, камо ли пък религиозни), а любовта и грижите на неговите родители и близки, а от тях са го лишили някакви дали обет за безбрачие попове, чиято гротескна жестокост отстъпва само на тъпата им неподатливост на нормални човешки емоции - безчувственост, която лесно обхваща съзнанието, ако в него се прокрадне и религиозната вяра.

Но дори да няма отвличане в буквалния смисъл на думата, нима не е злоупотреба да натрапваш на детето собствените си възгледи, които то по обективни причини не може да осмисли? Лошото е, че тази практика продължава и досега, и то без да буди почти никакви въпроси. Именно тази липса ще се постаря да компенсирам в настоящата глава.