КАКВО ѝ Е ЛОШОТО НА РЕЛИГИЯТА? И ТРЯБВА ЛИ ДА БЪДЕМ ТОЛКОВА НЕГАТИВНИ?

Фундаментализмът и потискането на науката

Фундаменталистите си знаят, че са прави, защото са прочели Истината в една свещена книга, а освен това априорно приемат, че нищо не може да ги отклони от тяхната вяра. Истината на тази свещена книга обаче е аксиома, а не краен продукт от някакъв процес на осмисляне. Тази книга просто е вярна и ако ви се стори, че наличните данни ѝ противоречат, това означава, че те трябва да бъдат отхвърлени, а не самата книга. За разлика от фундаменталистите аз вярвам в онова, в което вярвам (например еволюцията), не защото съм го прочел в дадена свещена книга, а защото съм проучил обстойно наличните данни. А това вече е съвсем друго нещо. В книгите за еволюцията се вярва не защото те са „свещени", а защото излагат взаимно подкрепящи се доказателства. По принцип всеки читател може да ги провери. Когато някоя научна книга греши, все някой ще открие грешката и тя ще бъде поправена в следващите книги. Прави обаче впечатление, че това не се случва със... свещените книги.

Философите, особено „аматьорите" с по-скромна философска подготовка и в още по-голяма степен онези, които пък са заразени с „културен релативизъм", вероятно ще нададат оглушителен вой срещу тази теза. Според тях научната вяра в доказателствата сама по себе си е фундаменталистка. Вече съм отговарял на този довод, затова тук ще се спра само накратко. Всеки от нас вярва в доказателствата, които му предлага собственият му живот, независимо колко „любителски" са личните му философски познания. Ако ме обвинят в убийство и прокурорът ме попита дали е вярно, че съм бил в Чикаго в нощта на престъплението, аз не мога да се измъкна с iMKoe философско извъртане от рода на „Зависи какво разбирате под вярно". Нито пък с някой антропологически трик с релативистки привкус, примерно: „Ако съм бил „в" Чикаго, то аз съм бил там само във вашия чисто западняшки смисъл. Суданските бонголезци (или ако предпочитате, бунгу) имат съвършено друго понятие за пребиваването на дадено място. Според тях може да се каже, че си бил наистина някъде само ако си получил инициация и в рамките на съответния ритуал си имал и възможността да вдъхнеш уханието на някой изсушен пръчов скротум".

Може би учените се държат като фундаменталисти, когато работата опре до по-абстрактните определения на онова, което следва да се разбира под „истина". Но същото важи и за всички останали. Аз едва ли съм по-голям „фундаменталист", когато твърдя, че теорията за еволюцията е вярна, отколкото когато заявявам, че Нова Зеландия се намира в Южното полукълбо. Хората като нас вярват в еволюцията, защото тя е подкрепена с доказателства, но биха я зарязали още в същия миг, когато се появят и съответните контрадоказателства. Истинският фундаменталист обаче никога няма да направи това.

Фундаментализмът може много лесно да се сбърка със страстната убеденост. Вероятно аз също изглеждам „пристрастен", когато защитавам еволюцията от някой фундаменталистки настроен креационист, но моята „страст" не се дължи на това, че съм видял в него конкурент-фундаменталист, а защото доказателствата в полза на еволюцията са достатъчно убедителни и силни, а аз самият съм емоционално потиснат от факта, че моят опонент не вижда тяхната убедителност и сила - или, както най-често става, той просто отказва да ги види, защото противоречат на неговата свещена книга. И моята страст става още по-пламенна, когато се сетя от колко неща се лиишват клетите фундаменталисти, а и онези, на които те влияят. Истините за еволюцията (както и много други научни истини) са толкова впечатляващи и красиви, че би било истинска трагедия да умреш, без да си се докоснал до тях! Има си хас това да не ме изпълва със страст!... Но тази страстна убеденост в еволюцията няма нищо общо с фундаментализма, а и не е никаква „вяра", защото аз знам какво ми е нужно, за да променя мнението си за нея, а и с удоволствие ще го направя, ако ми бъдат представени нужните доказателства.

А такива неща постоянно се случват. Вече съм разказвал историята за онзи възрастен преподавател в Зоологическия факултет на Оксфорд по времето, когато аз самият бях студент. От години този човек страстно бе вярвал, а и преподавал, че т.нар. апарат на Голджи (Известен и като комплекс на Годджи, телце на Голджи или диктиозома.) (една микроскопична особеност на вътрешния строеж на клетките) всъщност не съществува - той е „артефакт", някаква илюзия. Бе станало традиция всеки понеделник да се събира целият факултет, за да изслуша научната беседа на някой гост-преподавател. Един понеделник ни гостуваше един американски клетъчен биолог, който пък представи необорими доказателства, че апаратът на Голджи е съвсем реален. След края на лекцията старецът излезе пред аудиторията, стисна ръката на американеца и му заяви - със страст: „Драги приятелю, мога само да ви благодаря! Излиза, че цели петнайсет години съм се заблуждавал!" Всички в залата горещо му изръкопляскаха. Фундаменталист не би направил такова нещо. А и далеч не всеки учен. При спомена за тази случка все още усещам буца в гърлото си...

Като учен съм настроен негативно към фундаменталистката религия, защото тя активно саботира научните изследвания. Тя ни учи да не променяме никога мнението си, а и да не желаем да научим онези вълнуващи неща, които са наше разположение. Тя потиска науката и разводнява интелекта. И най-печалният пример, за който се сещам, е един американски геолог. Кърт Уайс, който в момента оглавява Центъра за генеалогични изследвания в колежа „Брайън" в Дейтън, щата Тенеси. Не случайно въпросното учебно заведение носи името на Уилям Дженингс Брайън, който бе и обществен обвинител в прословутия „Дейтънски маймунски процес" срещу учителя Джон Скоупс през 1925 г. Колкото до въпросния геолог, мисля, че той спокойно е можел да осъществи момчешката си мечта да стане професор по геология в някой истински университет — имам предвид университет, който следва девиза „Мисли критично!" а не онова оксиморонно правило, което самият Уайс е поместил в уебсайта на своя колеж: „Мисли критично и библейски“. Например Уайс е получил своята първа научна степен (по геология) в Чикагския университет, след което още две, по геология и палеонтология, в Харвард (да, да, точно там!), където пък се е обучавал под ръководството на еволюциониста Стивън Джей Гулд (да, да, точно той!). Мисълта ми е, че навремето Уайс е бил един висококвалифициран и многообещаващ млад учен, който е бил на път и да осъществи своята мечта - да преподава в някой приличен университет.

Точно тогава се случва и трагедията. И тя се дължи не на външни обстоятелства, а на собствения му начин на мислене, който - поради фундаменталисткото му възпитание - го кара да приеме, че планетата Земята (която би трябвало да е стояла и в основата на неговата чикагска и харвардска специализация) всъщност е на по-малко от десет хиляди години... Бил е достатъчно съобразителен, за да не признае въпиещото противоречие между неговата религия и неговата наука, и този вътрешен конфликт явно не му е давал мира. И ето че един ден Уайс не издържал под напора на бушуващите страсти и взел соломоновското решение да зареже проблема, в случая - буквално, с ножици. Грабнал той една библия и я изчел от кора до кара, като си отбелязвал всеки стих, който би следвало да отстрани, ако се окаже, че научният възглед по същия въпрос е и верния. Както можем да се досетим, в края на това „безмилостно честно и доста трудоемко начинание" станало ясно, че онова, което би оцеляло от Библията, е... отчайващо малко.

Каквото и да опитвах, дори да броях белите полета по страниците на Писанието, аз се убедих, че е невъзможно да ползвам Библията, без да изпитвам вътрешно раздвоение. Така че се налагаше да избирам между еволюцията и Светото Писание. Или Писанието бе вярно, а теорията за еволюцията - погрешна, или тази теория бе вярна, което пък означаваше, че трябва да зарежа Библията... И изборът ми в онази нощ се спря върху: Словото Божие, като отхвърлих всичко, което му противоречеше - включително и еволюцията. Така, с дълбока скръб, аз предадох на огъня всички свои мечти и упования в науката.

Това е и едно ужасно тъжно признание, но ако споменът за онази случка с апарата на Голджи винаги ме е докарвал до сълзи на възторг и умиление, то постъпката на Кърт Уайс ми се струва не само нелепа, а и недостойна. Та той сам е съсипал своята научна кариера, а и целия си живот с един абсолютно ненужен акт, който лесно е можел да избегне. От него не се е искало нищо друго, а просто да зареже онази библия. Или пък - ако толкова е държал на нея - да започне да я тълкува символично, алегорично и т.н., както впрочем правят и теолозите. Вместо това е постъпил като типичен фундаменталист и е зарязал науката, доказателствата и разума, заедно със своите мечти и упования...

Но пък не мога да отрека, че Кърт Уайс е постъпил честно (нещо почти уникално за фундаменталистите) - покъртително, болезнено и смразяващо честно. Ами дайте му наградата „Темпълтън"; нищо чудно да се окаже и първият ѝ наистина почтен получател! Всъщност Уайс е извадил наяве онова, което тайно става в умовете на фундаменталистите, когато се натъкнат на научни доказателства, противоречащи на тяхната вяра. Но да чуем и заключителната част на неговото слово:

Въпреки че има и чисто научни основания да приемем, че Земята е млада, аз съм креационист, отстояващ тезата за „младата възраст" на нашата планета, защото така тълкувам казаното в Писанието. И както навремето съм споделял с мои преподаватели в колежа, ако всички доказателства във вселената свидетелстваха срещу креационизма, аз щях да съм първият, който би го признал, но пак щях да си остана креационист, защото смятам, че това ни казва Словото Божие. И точно затова трябва да го отстоявам.

В случая той явно цитира Аутер, когато е заковал своите тезиси на вратата на Витенбергската църква, но бедният Кърт Уайс ми напомня по-скоро за Уинстън Смит, героя на Оруел от 1984, същият, който отчаяно се мъчи да повярва, че две плюс две е равно на пет - стига Големият брат да каже, че е така. Уинстън обаче е подложен на инквизиции, докато „двойните стандарти" на Уайс се дължат не на физическото страдание, а на един друг императив (очевидно необорим за някои хора) - този на религиозната вяра, който пък може да се приеме и като форма на психологически терор. Така че аз съм негативно настроен към религията и заради това, което е причинила на Кърт Уайс. А щом е успяла да стори това на един харвардски възпитаник, представете си само какво би могла да направи на някой друг, който не е получил този шанс и е много по-беззащитен...

Фундаменталистката религия твърдо се е заканила да провали научната подготовка на хиляди и хиляди невинни, добронамерени и любознателни млади хора. Това може да не важи за нефундаменталистката, или „благоразумна" религия. Но и тя превръща света в удобно убежище за фундаментализма, тъй като учи децата от най-ранна възраст, че лишената от съмнения вяра е добродетел.