Как „умереността" във вярата стимулира фанатизма

Как „умереността" във вярата стимулира фанатизма

В раздела „Тъмната страна на абсолютизма" дадох за пример американските християни, които взривяват клиники за аборти, и афганските талибани, чийто пък жестокости, особено към жените, са прекалено чудовищни, за да ги изброявам поименно. Бих включил в този списък и Иран на аятоласите, а и Саудитска Арабия с нейните шейхове, където жените нямат право да шофират и рискуват да се забъркат в сериозни неприятности, ако излязат от дома си, без да са придружени от някой свой роднина (в знак на особено благоволение той може да е и малко момче). На интересуващите се бих препоръчал книгата на Джен Гудуин Цената на честта (Goodwin 1994), където ще намерите едно потресаващо описание на отношението към жените в Саудитска Арабия и някои други днешни теокрации. Йохан Хари, който пък води една от най-остроумните рубрики в „Индипендънт", написа наскоро една статия с достатъчно красноречиво заглавие: „Най-сигурният начин да осуетиш джихадите е като разбунтуваш мюсюлманските жени".

Но да се върнем на християнството. Няма как да пропусна онези американски „екстатици", които оказват определящо влияние върху американската близкоизточна политика, защото тяхната безпрекословна вяра в Библията им нашепва, че Израел има свише дадено му право над всички палестински земи. Някои от тези „екстатици" (или „визионери") отиват и по-далеч, като призовават дори към ядрена война, защото според тяхното смайващо смело, но и покъртително плоско тълкувание на Апокалипсиса в това щял да се изрази и предсказаният там „Армагедон" (срв. Откр. 16:16), който пък щял да ускори часа на Второто пришествие. В случая не се сещам за нещо по-добро, освен да цитирам хапливия коментар на Сам Харис по този повод (Harris 2006): ...няма да е преувеличено да се каже, че ако днес върху Ню Йорк се стовари изневиделица огнено кълбо, една значителна част от американското население ще съзре и някаква „светла страна" в изникналата атомна гъба, защото ще реши, че става свидетел на възможно най-хубавото събитие в световната история - завръщането на Иисус Христос. Повече от ясно е, че подобни възгледи с нищо не допринасят за изграждането на някакво по-стабилно бъдеще за човечеството в социален, икономически, екологичен или геополитически план. Можем да си представим какво ни очаква, щом една немалка част от американските управници действително вярват, че Светът върви към своя край, но пък този край ще бъде и славен. Фактът, че близо половината американци вярват в това (което чисто и просто е религиозна догма), може да се окачестви само като едно огромно предизвикателство - и в морален, и в интелектуален план.

Тоест вярата на някои хора не им позволява да се присъединят към „просветения консенсус", за който споменах във връзка с моралния Zeitgeist. Тъкмо те олицетворяват и това, което нарекох „тъмната страна на религиозния абсолютизъм", а много често биват определяни и като „екстремисти". Но тезата, която ще развия в този раздел, гласи, че дори умерената и толерантна религия също създава благоприятни условия за екстремизма.

На 7 юли 2005 г. Лондон стана жертва на една концентрирана самоубийствена бомбена атака - гръмнаха три бомби в метрото и една в двуетажен автобус. Атаката не бе така унищожителна като онази през 2001 г. срещу Световния търговски център, но не и неочаквана. В интерес на истината, Лондон трябваше да е подготвен за подобно развитие още от момента, в който Блеър доброволно ни подложи, макар и против волята ни, на евентуалните „странични ефекти" от инвазията в Ирак. Но така или иначе експлозиите в столицата хвърлиха в ужас цяла Британия. Вестниците бяха пълни със сърцераздирателни оценки на мотивите, накарали някакви младежи да се самовзривят, а покрай себе си да погубят и няколко десетки невинни хора. И четиримата убийци бяха британски граждани, добре възпитани и напълно порядъчни млади хора - такива, каквито всеки би желал да вижда около себе си.

Но защо тези възпитани и порядъчни младежи извършиха това грозно дело? За разлика от своите палестински аналози, японските камикадзета от Втората световна война и Тамилеките тигри в Шри Ланка, тези човекобомби изобщо не са очаквали, че техните осиротели семейства ще бъдат хвърлени на лъвовете, преследвани или пък че ще бъдат финансово обезпечени заради тяхното „мъченичество". Напротив, в някои случаи техните близки дори не са подозирали за намеренията им. Без да се замисля, единият от тях е оставил вдовица своята бременна съпруга и сираче - нейното неродено дете. Тоест постъпката на тези младежи е имала катастрофален ефект не само върху тях и техните жертви, но и върху семействата им и цялата мюсюлманска общност в Британия, върху които се стовари и ответната вълна на недоволство. Само религиозната вяра притежава необходимата сила, за да мотивира за подобно налудно поведение иначе здравомислещи и порядъчни хора. И за пореден път Сам Харис намира разковничето на проблема с обичайната си прямота, давайки за пример лидера на Ал Кайда Осама бин Ладен (който впрочем няма нищо общо с лондонските атентати (Но пък Ал Кайда побърза да поеме отговорността за тях). Защо изобщо е поискал да унищожи Световния търговски център и всичко живо в него? Най-лесното е да го наречем „лош човек".

Но така отбягваме собствената си отговорност, а тя включва и адекватен отговор на зададения въпрос:

Отговорът е съвсем очевиден - дори и затова, че ни се повтаря до втръсване от самия бин Ладен. И той гласи, че хората като бин Ладен действително вярват в това, за което твърдят, че вярват. А те вярват, че цялата истина се съдържа в Корана. Защо деветнайсет образовани представители на средната класа са заложили живота си на този свят в замяна на правото да убият хиляди наши ближни? Защото са вярвали, че ще попаднат директно в рая. Трудно ще намерим по-ясно и изчерпателно обяснение. Защо обаче се колебаем да го приемем?

В статията си в „Глазгоу Хералд" от 24 юли 2005 г. Мюриъл Грей стига до сходни изводи, макар и в случая акцентът да пада върху лондонските атентати:

Обвиняват кого ли не - от явно злонамереното дуо Джордж Уокър Буш и Тони Блеър до мюсюлманските „общности" с тяхното бездействие. Но и никога не е било толкова ясно, че основната вина трябва да се търси само на едно място, където винаги е била. Причината за тази мизерия, хаос, насилие, терор и невежество е, разбира се, самата религия. Огласяването на подобна очевидна истина може и да звучи нелепо, но е факт, че правителството и медиите се стараят с всички сили да не я забелязват.

• 
  И с какво толкова те привлича мъченичеството? - попитах го аз.
  

• 
  Готови ли сте? - попита ги наставникът. - Още утре ще бъдете в рая.
  

• 
  Това за славата е много хубаво, но ти защо още се ослушваш? Защо не изпълниш и ти някоя самоубийствена мисия, че да преодолееш последната отсечка до рая?
  

Ако ще следваме принципа, че религиозната вяра трябва да се уважава, просто защото е религиозна вяра, няма как да не проявим уважение и към вярата на Осама бин Ладен и атентаторите самоубийци. Алтернативата пък е толкова прозрачна, че не се нуждае от по-обстойни аргументи: да се откажем от правилото за „автоматичния респект". Това е и причината да правя всичко по силите си, за да предупреждавам хората за опасностите, които крие самата вяра (а не просто т.нар. „екстремистка" вяра). Онова, на което учи „умерената" религия, може и да не е екстремистко само по себе си, но си остава открита покана към екстремизма.

Може би ще кажете, че в това отношение религиозната вяра не се отличава с някакъв по-тежък „рецидив". Че нали и патриотичната обич към родината (или определена етническа група) може да приеме екстремистки форми?! Да, така е - достатъчно е да си припомним японските камикадзета и Тамилските тигри в Шри Ланка. Но религиозната вяра е и един особено ефикасен заглушител на трезвия разум, пред който бледнеят всички останали. Мисля, че това се дължи най-вече на лековатото, но и коварно обещание, че „смъртта не е край", а пък най-„славна" е мъченическата смърт. Но има и друго: самото естество на вярата е такова, че изключва всякакви въпроси.

Подобно на исляма, и християнствотото учи децата, че безпрекословната вяра е добродетел. Не е нужно да доказваш това, в което вярваш. Щом някой обяви, че еди-кое си е част от неговата вяра, всички останали членове на обществото (макар и не от същата вяра и дори невярващи) са длъжни по силата на един неписан закон да проявят „респект", без да задават въпроси - поне до момента, в който въпросното „еди-кое си" се материализира в някоя ужасяваща касапница от рода на атаката срещу Световния търговски център или бомбените атентати в Лондон и Мадрид. Тогава, разбира се, се разнася и хор на неодобрение. Духовници и „обществени лидери" (между другото кой ги избира?!) започват един през друг да повтарят, че екстремизмът няма нищо общо с „истинската" вяра. Но как може да се говори за изопачение, щом самата вяра не се поддава на обективна аргументация? И не означава ли това, че тя не предлага и ясни критерии за различаване на правилното от погрешното?

Преди десетина години Ибн Уарак (WaIтaq 1995) зададе същия въпрос, но в качеството си на задълбочен познавач на Корана. Според мен, книгата му спокойно можеше да се нарича и Митът за умерения ислям, както впрочем бе озаглавена една наскоро появила се статия в лондонския „Спектейтър" (от 30 юли 2005), писана от друг учен, Патрик Сукдео, който е и директор на Института за изследване на исляма и християнството. Ето какво пишеше в нея: „В огромното си мнозинство днешните мюсюлмани никога през живота си не прибягват до насилие, тъй като Коранът е и една доста пъстра подборка, в която има за всекиго по нещо. Ако искаш мир, ще намериш в него стихове, преливащи от миролюбие. Ако искаш война, че намериш войнствени стихове, колкото ти душа иска".

По-нататък Сукдео обяснява, че за да се справят с многобройните противоречия, срещащи се в Корана, ислямските учени са приели и едно правило за „изключването" (или „анулирането"), според което по-късните текстове се смятат за по-меродавни от по-ранните. За беда тъкмо „миролюбивите" са и сред най-ранните, съставени още през меканския период на Мохамед, а войнствените са се появили на по-късен етап, след бягството в Медина. Така че мантрата „Ислямът е мир" е остаряла с близо 1400 години. Допреди 13 години ислямът наистина бе „мир и само мир". (...) Но днешните радикални мюсюлмани явно разсъждават като онези средновековни книжници, развили исляма в неговия класически вид, и според тях е по-правилно да се казва, че ислямът е война. След лондонските атентати една от най-радикалните ислямски групировки в Британия, Ал Гурабаа, излезе със следното изявление: „Всеки мюсюлманин, който отрича, че терорът е част от исляма, е кафир". А кафир, „неверник" (т.е. немюсюлманин) е възможно най-тежката обида за един правоверен. (...) Защо смятаме, че младежите, които извършиха самоубийствените атаки, произлизат от някои маргинални среди в британската мюсюлманска общност, склонни към по-ексцентрични и екстремистки трактовки на исляма? Ами ако се окаже, че те идват от самото ядро на тази общност и са мотивирани тъкмо от идеите на ортодоксалния ислям?

Погледнато в по-широк план, това, което вдъхва най-сериозни опасения (и в исляма, и в християнството) е утвърдената практика да се втълпява на децата, че вярата сама по себе си е добродетел. Всъщност тя е тъкмо обратното - не за друго, а защото не се нуждае от доказателства и не издържа на аргументи. Но когато налагаме на децата подобни „максими", ние на практика ги превръщаме - защото никога не е късно да се добавят и някои други компоненти - в потенциални „живи оръдия" на бъдещите джихади и кръстоносни походи. И тъй като е имунизиран срещу страха (с обещанието за „мъченическия рай"), автентичният вероман (в оригинала - faith-head, изковано по аналогия с drug-head („наркоман"). Може да се предаде и като „вероглав", по аналогия е „вироглав") заслужава и завидно високо място в историческата йерархия на оръжията, редом с лъка, бойния кон, танка и шрапнела. Но ако учим децата, че е хубаво да задават въпроси и да мислят самостоятелно, вместо да им втълпяваме, че безпрекословната вяра (и вярност) е върховна добродетел, това ще е и добра гаранция да няма повече атентатори-самоубийци. Строго погледнато, атентаторите-самоубийци се захващат със своите дела, защото вярват дословно в това, на което са ги учили в техните религиозни училища - че дългът към Бога е най-важният приоритет, а мъченическото „служение" ще бъде щедро възнаградено в Райската градина. И това далеч не означава, че техните учители са непременно някакви екстремисти или фанатици; напротив, те най-често са почтени, благовъзпитани и ортодоксално разсъждаващи познавачи на религията (т.нар. улум аддин), които са ги строявали в медресето, а после са ги карали да сядат в редици и да клатят ритмично детските си главици, докато не наизустят папагалски всяко слово от Свещената Книга. Да, вярата наистина може да бъде и много, много опасна, а съзнателното ѝ имплантиране в крехкото детско съзнание е наистина „непростим грях". То е престъпление към самото детство и именно на това насилие, извършвано чрез религията, ще се спрем в следващата глава.