Ричард Докинс делюзията бoг

Утехата

Време е да се заемем с онази важна роля на Бога - да бъде наш утешител, както и с едно чисто хуманитарно предизвикателство: ако той не съществува, кое би могло да запълни неговото място? Много хора, които смятат, че Бог най-вероятно не съществува или най-малкото не ни е нужен, за да бъдем и морални, все още разчитат на стария „коз" - т.нар. психологическа (или емоционална) потребност от бог. И си задават тревожни въпроси: „Хубаво, да махнем религията, ама какво да сложим на нейно място? Какво да предложим на умиращите страдалци, на загубилите своите близки и на разните самотни старици като Еленор Ригби, за които Бог е и единствената им утеха?"

Първото, което ми хрумва, май не е нужно и да се казва. Това, че религията може да утешава, съвсем не означава, че тя казва и истината. Нещо повече, дори да приемем, че тя е жизнено необходима за нашето психологическо и емоционално здраве, а атеистите са някакви безнадеждни невротици, тласкани към самоубийство от своя непреодолим „космически angst (Страх, тревожност, угнетение (нем.) това с абсолютно нищо не доказва, че религиозната вяра е и вярна. Ако горното изобщо доказва нещо, то е „ползата" от т.нар. пожелателно мислене - да си внушаваш, че има Бог, дори и когато знаеш, че той не съществува. Както вече споменах, в своята книга Да развалиш магията Дан Денет (Dennett 2006) прави разграничение между вярата в Бог и тази във вярата, т.е. да вярваш, че е хубаво да вярваш, дори и вярата ти да е... невярна: „Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми" (Марк. 9:24). Така вярващите се насърчават да изповядват своята вяра, а това дали са и убедени в нейната правота няма съществено значение. Може би в случая важи и правилото за привикването: ако си повтаряш достатъчно често едно нещо, все някога ще повярваш и в неговата правота. Сигурно всеки от нас познава и хора, които харесват идеята за религиозна вяра и се дразнят от нападките срещу нея, макар и да твърдят, че те самите не са вярващи.

Откакто прочетох книгата на Денет, постоянно се натъквам и на житейски примери. Няма да е преувеличено, ако кажа, че мнозинството атеисти, които познавам, се опитват да скрият своя атеизъм зад по-благовидна фасада. Не че вярват в свръхестественото, но пък са склонни да толерират ирационалната вяра. Което подсказва, че в известен смисъл и те вярват във вярата. Учудващо много са тези, които не правят разлика между „X е вярно" и „Би било добре, ако X е вярно". Възможно е и друго обяснение - че те не изпадат в логическа грешка, а просто смятат, че истината е по-маловажна в сравнение с човешките чувства. Че и аз нямам нищо против човешките чувства! Но нека се разберем за какво става дума - за чувствата или за истината? Вероятно и двете са важни, но със сигурност са едно и също нещо.

Така че всяка хипотетична „отстъпка" от моя страна би била не само екстравагантна, но и погрешна. Не са ми известни данни, които да показват, че атеистите като цяло са склонни към страх и униние. Някои от тях със сигурност са щастливи. Други пък се чувстват нещастни. Но това важи и за християните, юдаистите, мюсюлманите, индуистите и будистите, сред които също има колкото щете щастливи и нещастни хора. Вероятно ще се намерят и статистически данни за съотношението между щастие и вяра (или неверие), но се съмнявам дали ще наклонят везните в полза на едното или другото. За мен е по-интересен един друг въпрос: Дали има основателна причина да се чувстваме потиснати, когато живеем без Бог? И за финал на тази книга ще развия следната теза: че е много слабо да се каже, че човек би живял щастливо и пълноценно и без да вярва в свръхестественото. Но нека първо разгледаме претенциите на религията, че ни предлага утешение.

Според дефиницията в Краткия оксфордски речник утехата (consolation) е „разсейване на тъга или психическо напрежение". Аз бих го разделил на два типа:

1. 
   Директно физическо облекчение: Загубилият се в планината човек най-вероятно ще изпита огромно облекчение, когато види някое санбернарско куче (без да забравяме, разбира се, и бъчонката с коняк на нашийника му). Същото би изпитало и разплаканото дете, ако го прегърнем и му прошепнем някои успокоителни слова.
   
2. 
   Психологическо облекчение - когато се натъкваме на някой недооценен до този момент факт или пък нов начин да погледнем на съществуващите факти. Жената, чийто мъж е бил убит на фронта, вероятно ще се утеши с факта, че е забременяла от него, или че той е загинал като герой. Можем да намерим утеха и ако погледнем по нов начин на създалата се ситуация. Философът би изтъкнал, че няма нищо особено в момента, в който някой стар човек си отива от този свят. Детето, каквото е бил навремето, също е „умряло", но не защото е престанало изведнъж да съществува, а просто защото е... пораснало. Според Шекспир, всяка от седемте човешки епохи „умира", преобразявайки се бавно в следващата. От тази гледна точка моментът, в който старецът изпуска последното си издихание, с нищо не се различава от онези бавни „смърти", през които е минал в своя живот. Мисълта, че рано или късно ще умрем, не е от най-приятните, но можем да се поразведрим с една такава смяна на перспективата. Не че ще ни стане кой знае колко по-леко, но ще намерим утеха в.размислите. Марк Твен се е справил с този проблем така: „Аз не страхувам от смъртта. Бил съм мъртъв в продължение на милиарди години, преди да се родя, но не съм изпитвал и най-малко неудобство от това". Това apercu (фр. Краък преглед) обаче не променя факта, че така или иначе ще умрем. Но поне получаваме възможност да погледнем по друг начин на тази неизбежност, който може да ни се стори и утешителен.
   

Предполагам, че „крепките духом" вече са готови да преглътнат и малко по-силна храна - например декларацията, която Бъртранд Ръсел е направил през 1925 г. в своето есе „В какво вярвам":

Аз вярвам, че когато умра, ще изгния и нищо от моето его няма да оцелее. Вече не съм млад, а толкова обичам живота... Но пък изтръпвам от ужас при мисълта, че ще изчезна напълно. Щастието не става по-малко истинско, защото трябва да си има и край, както и мисълта и любовта не губят своята стойност, защото не са вечни. Мнозина са отивали с гордо вдигнати чела на бесилката и тази гордост би трябвало да ни кара да се замислим по-сериозно за мястото на човека в света. Дори и в началото да ни лъхва хлад от отворения прозорец на науката (особено след уютната топлина на традиционните „хуманизиращи" митове), нахлулият свеж въздух неминуемо ще ни разведри, а и големите открити пространства винаги крият специфично очарование.

Аз самият бях вдъхновен от тези редове, когато ги прочетох за първи път в нашата училищна билиотека - трябва да съм бил шестнайсет годишен. После обаче ги забравих. Може би съм отдал несъзнателно своята почит на Ръсел, когато съм писал следното в Капелан на дявола (Dawkins 2003):

Има нещо повече от величие в този възглед за живота, колкото и мрачен и студен да изглежда той изпод защитния покров на невежеството. Има нещо дълбоко облекчаващо в това да се изправиш и да посрещнеш с открито лице пронизващия вятър на познанието: онези „вихри, що духат по пътищата звездни", за които говори Иейтс.

Може ли религията да се сравни примерно с науката в предлагането на тези два типа утеха? Ако става дума за първия, звучи напълно правдоподобно, че „здравата Божия прегръдка", макар и чисто въображаема, може да вдъхне утеха по същия начин, както и реалната приятелска прегръдка (или пък видът на някое санбернарско куче с бъчонка на шията). Разбира се, редица облекчения предлага и научната медицина - и то обикновено по-ефикасни от коняка.

Що се отнася до втория тип, няма как да отречем, че религията може да бъде и изключително ефективна. Хората, станали жертва на стихийно бедствие, примерно земетресение, често твърдят, че са намерили утеха в мисълта, че и то (като всичко останало) е част от Божия промисъл, а когато се „изпълни времето", ще оценим и добрата му страна. Ако някой се страхува от смъртта, искрената вяра в безсмъртието на душата може да му бъде от огромна полза - стига, разбира се, да не реши, че ще отиде в ада или чистилището. Мнимата вяра може да бъде също толкова утешителна, колкото и истинската — поне до момента, в който се разделяш с илюзиите си. Това важи и за нерелигиозната вяра. Неизлечимо болният от рак ще намери утеха в лъжите на лекаря си, който го убеждава, че е излекуван. Същото облекчение ще изпита и всеки друг пациент, на когото (вече съвсем основателно) са заявили, че е „прескочил трапа". Искрената и чистосърдечна вяра в отвъдния живот е дори още по-сигурно имунизирана срещу обезверяването и от тази в лъжливия доктор, защото лъжата на последния дава ефект, докато симптомите не станат очевидни, докато този, който вярва в отвъдния живот, не може никога да бъде напълно обезверен.

Изследванията показват, че близо 95% от населението на Съединените щати вярват, че ще оцелеят и след собствената си смърт. Чудя се колко от тези, които твърдят това, наистина вярват, дълбоко в себе си, в него? А ако са искрени, защо тогава не се държат като абата на Ампълфорт? Когато кардинал Бейзил Хюм го уведомил, че умира, въпросният се зарадвал от все сърце: „Моите поздравления, това е една прекрасна новина! Де да можех и аз да дойда с вас!". Ето този абат очевидно е бил искрен във вярата си. Но може би защото е и доста неочаквано, това откровение звучи донякъде и комично. На мен поне ми напомня за една карикатура: чисто гола млада жена държи плакат с надпис „Правете любов, а не война", а някакъв случаен минувач възкликва: „Ей на това му викам аз откровеност". Така де, защо всички християни и мюсюлмани не реагират по този начин, когато разбират, че някой техен близък умира? Защо например, когато някоя набожна женица чуе от лекаря, че ѝ остават броени месеци, не подскача от радост, сякаш току-що е спечелила ваканция на Сейшелските острови? („О, божичко, нямам търпение да замина!") И защо уж набожните ѝ близки, наредили се около смъртното ѝ ложе, не я засипват със съобщения за онези, които вече са си отишли от нашия свят? („Предай на чичо си Робърт, като го видиш, че все така го обичам!".)

Защо религиозните не говорят такива неща в присъствието на умиращите? Дали защото не вярват наистина в това, в което твърдят, че вярват? Или може би вярват, но пък се страхуват от самия процес на умирането? Впрочем този страх е основателен, особено като се има предвид, че ние сме единственият биологичен вид, на който е отнето правото да отскочи до най-близката ветеринарна лечебница, за да бъде безболезнено освободен от мъките си. Но в такъв случай защо най-гласовитите противници на евтаназията идват тъкмо от средите на религиозните? Ако приемем, че възгледът за смъртта в стил „ампълфортски абат" (или „ваканция на Сейшелите") е меродавен, не би ли трябвало тогава да очакваме от вярващите да са и най-малко привързани към земния живот? В действителност нещата май стоят по доста по-различен начин и когато попаднеш на някой яростен противник на евтаназията, можеш спокойно да се обзаложиш, че той е и религиозен. Вероятно официалното обяснение би гласяло, че убийството по принцип е „грях". Оказва се обаче, че съответната Божия заповед не важи за всяко убийство - особено когато искрено вярваш, че то ще те изпрати директно в рая...

Моето отношение към т.нар. безболезнена смърт е близко по дух до вече цитираната мисъл на Марк Твен. Да си мъртъв едва ли е по-различно от това да си „нероден" - аз лично смятам, че ще бъда същото, каквото съм бил и по времето на Вилхелм Завоевателя или на динозаврите и трилобитите. А в това няма нищо страшно. Но в зависимост от късмета ни процесът на умирането може да се окаже болезнен и неприятен - общо взето, нещо, което сме свикнали да си спестяваме с общата упойка, когато ни оперират апендикса. Ако кучето ти умре в мъчителна агония, могат да те осъдят за жестоко отношение към животните, защото не си се обърнал навреме към ветеринаря да го приспи - което пък е и негово професионално задължение. Но ако направи същото за теб, когато умираш в неописуеми болки, лекарят рискува да бъде съден за убийство. Когато ми дойде времето, аз бих предпочел да се разделя с живота си по същия начин, както с апендикса - под обща упойка. Но едва ли имам тази чест, защото съм извадил лошия късмет да се родя като представител на Homo sapiens, a не примерно на Canis familiaris или Felis catus. Е, има и резервен вариант - да отпътувам до някое по-цивилизовано кътче като Швейцария, Холандия или Орегон. А защо тези „райски местенца" са толкова малко на брой? Ами пак заради религията...

Някой сигурно ще възрази, че има много съществена разлика между отстраняването на апендикс и раздялата с живота. Едва ли - или поне не и когато умираш. И особено ако не вярваш в отвъдния живот. Ако имаш такава вяра, смъртта за теб ще е просто преход от един в друг живот. И ако преходът се окаже болезнен, нищо чудно следващия път и ти да поискаш пълна упойка, като при операция на апендикс. Ето че се натъкваме на следния „парадокс". Тези, които възприемат смъртта не като преход, а като край, би следвало да се противопоставят най-категорично на евтаназията. Но тъкмо те са нейните най-горещи поддръжници.

Тук се сещам и за старшата сестра, която се грижеше за един мой познат. Жената цял живот бе работила в домове за възрастни хора и, така да се каже, се бе нагледала на смъртта, а с годините се убедила, че от нея се боят най-много религиозните. Ще кажете, че примерът е голословен, защото не е подкрепен със статистически данни. И все пак как бихте го коментирали? Ами ако е права? .. Твърдението, че религията вдъхва утеха на умиращите, поражда и някои въпроси. Например, ако е католик, религиозният може основателно да се притесни, че ще попадне... в чистилището. Споменатият кардинал Хюм се е сбогувал с един свой познат по следния начин: „За всеки случай да си кажем довиждане. Може пък да се видим в чистилището, знам ли?" На мен пък ми се чини, че в старчешките му очи е просветнала и някоя лукава искрица...

Но не е нужно да се връщаме толкова назад във времето. През 1903 г. папа Пий X е бил в състояние да определи точния брой дни, приспадани от престоя ни в чистилището според йерархичния ранг на съответното „оторизирано" лице: кардиналът например е можел да опрости 200 дни, архиепископът - 100, а епископът - едва 50. В интерес на истината, по онова време индулгенциите вече не са били осребрявани на място. Но то и през Средновековието парите не са били единствения начин, с който „непречистеният" е можел да си издейства по-кратък престой в чистилището. Същият ефект са постигали и молитвите - или неговите собствени на смъртното ложе, или тези на други хора, но преведени на негово име след смъртта му. Тоест ако имаш пари, можеш да си купиш... молитви. А ако си и достатъчно богат, можеш да осигуриш душата си во веки веков. Моят оксфордски колеж, „Ню колидж", е основан през 1379 г. (когато наистина е бил нов) от един от най-големите филантропи на епохата, Уилям от Уикам, епископ Уинчестърски (Освен епископ и просветен деец Уилям от Уикам (1324-1404) е бил и държавник (вкл. канцлер)). Този прелат е съумял да се превърне в нещо като Бил Гейтс на своето време, защото е контролирал най-важните тогавашни комуникации (с Бога) и от тях е реализирал крупни печалби. Диоцезът му е бил изключително голям, а епископът е използвал богатството и влиянието си, за да основе и две знаменити учебни заведения - едното в Оксфорд, другото в Уинчестър. Образованието очевидно е било приоритет за епископ Уилям, но според официалната история на „Ню колидж", публикувана през 1979 г. по случай седемвековния юбилей, основното предназначение на самото заведение е било да служи като „гигантска капела, където да се отслужват литургии за успокоение на епископската душа. За целта той осигурил десет капелана, трима псалтове и шестнайсет хористи, а в съответния дарителски документ изрично се упоменавало, че те единствени трябва да останат на постовете си, ако колежът се сблъска с непреодолими финансови затруднения". За капак епископът поверил колежа в ръцете на настоятелство - един колективен орган, упълномощен да избира сам членовете си и съществувал като самостоятелен организъм в продължение на повече от 600 години. Излиза, че този филантроп е запасил душата си със заупокойни за векове напред.

Днес в колежа има само един капелан, но нито един псалт, а някогашният буен поток от заупокойни се е свил до една рехава струйка от две молитви годишно. Единствено хористите са запазили някогашния си щат, но то и гласовете им са наистина вълшебни. Между другото, аз също съм член на настоятелството и понякога дори изпитвам угризения, че не оправдавам доверието на епископа. От гледна точка на епохата Уилям от Уикам е направил същото като днешните богаташи, които даряват огромни суми на разни криогенни компании, за да замразят телата им и по този начин да ги предпазят от евентуални земетресения, граждански безредици, ядрени войни и други подобни напасти - до момента, в който медицинската наука вече ще е достатъчно напреднала, за да ги размрази и излекува от болестите, от които са страдали. В този смисъл сегашните настоятели търпят упрек за това, че не изпълняват задълженията си по договора с техния основател (и работодател). Дори и да е така, не сме само ние. Стотици средновековни филантропи са умирали с мисълта, че техните наследници (на които са завещавали доста тлъсти суми) ще се молят за душите им в чистилището. Питам се колко ли европейски съкровища на изкуството и архитектурата са се появили на бял свят именно като „осигуровки" за отвъдното, но впоследствие самите фондове са попадали в неблагонадеждни ръце? ..

Ho това, което най-много ме изумява в самата идея за чистилище, са доводите, изтъквани от богословите в нейна защита, а те са така очевадно слаби, че лековерието на онези, които ги използват, става още по-комично. Съответната статия в Католическа енциклопедия си има и подраздел, озаглавен „Доказателства". И знаете ли кое е основното? Ами ако умрелите просто отиваха в рая или ада (в зависимост от сторените на Земята грехове), нямаше да има и смисъл да се молим за тях. „Че защо да се молим за покойниците, ако не вярваме, че молитвите ни даряват с утеха онези, които все още са лишени от възможността да лицезрят Бога?" Ама се молим за тях, нали? Ergo, не може да няма чистилище, защото в противен случай нашите молитви щяха да са абсолютно безпредметни. Q.E.D. (Което и трябваше да се докаже - традиционна формула, завършваща доказателство.). Не се смейте! В богословското съзнание и това минава за силогизъм... Този потресаващ пример за поп sequitur (Твърдение, което не следва логически от казаното до този момент (лат.)) важи и за един друг популярен вариант на същия аргумент. А той гласи следното: не може да няма Бог, защото в противен случай животът ни щеше да е празен, абсурден и безцелен - „юдол плачевна" на безсмисленото и незначителното. Не е нужно да пояснявам, че тук логиката се препъва още на първото препятствие. Че то животът може и наистина да е... празен! Което пък подсказва, че и нашите молитви за умрелите са безпредметни... А ако ще изключваме тези възможности, значи сме приели apriori, че това, което се опитваме да докажем, е вярно. И въпросният „силогизъм" всъщност ни вкарва в порочен кръг. Да, животът на овдовелия може да се окаже непоносим, безплоден, празен и т.н., но това, уви, не отменя факта, че съпругата му е мъртва. Има нещо инфантилно в тезата, че някой друг (примерно родителите, когато става дума за деца, и Бог, когато става дума за... зрели хора) носи отговорността за това дали животът ни е смислен и целенасочен. Подобна инфантилност кара някои хора, дето са си изкълчили лакътя, да търсят веднага и „виновник", когото да съдят. Щом съм добре, значи трябва да благодаря на някой друг. По същата логика трябва да обвинявам него за това, че се чувствам зле. А нима същото не важи и за „потребността" за Бог? И не се ли връщаме по този начин към добрия стар Бинкър?

Така че наистина зрелият възглед би гласял това: нашият живот е точно толкова смислен, пълноценен и прекрасен, колкото си го правим ние. И той може да е даже чудесен.... А ако науката изобщо ни дарява с някакви нематериални блага, те със сигурност са свързани и с последното, което ми остана да разгледам - вдъхновението.