Ричард Докинс делюзията бoг

Бинкър

Не мисля, че Кристофър Робин наистина е вярвал, че разговаря с Прасчо и Мечо Пух. Но дали това се отнася и за Бинкър?

Дали този въображаем компаньон е илюзия от по-висш по-рядък и не попада в категорията на обичайните детски фантазии? Уви, моят личен опит едва ли ще е от полза. Подобно на много други майки, и моята си е водела дневник, в който е записвала детските ми бръщолевения. От този документ става ясно, че освен по-стандартните „изпълнения" („Сега съм човекът на луната... пощаджията... вавилонски велможа и т.н."), в моето амплоа са влизали и някои по-сложни и многопластови превъплъщения („Сега съм бухалче, преструващо се на... водно колело"), които могат да се определят и като „рефлективно поведение" („Сега съм едно малко момче, което се преструва на Ричард"). Доколкото си спомням, дори и за миг не съм вярвал, че аз наистина съм нещото, на което се правя, а мисля, че това е и нормалната детска нагласа. Но пък не съм си имал и Бинкър. Ако съдим по признанията им като възрастни, поне някои от тези нормални деца, които са имали въображаеми „другарчета", действително са вярвали, че те съществуват, а в отделни случаи дори са ги и виждали като ясни и реалистични халюцинации. Струва ми се, че феноменът „Бинкър" може да послужи като модел и за разбирането на теистичната вяра при възрастните. Не ми е известно дали някой психолог е подхождал към нея и от тази гледна точка, но определено си струва. Верен спътник и душеприказчик, „Бинкър за цял живот" - това със сигурност е и една от ролите на Бога. А не означава ли това, че в живота ни ще зейне празнина, ако той си отиде?

Едно друго дете (момиченце) пък си имало едно „малко пурпурно човече", което изглеждало напълно реално и осезаемо. То просто се изтъкавало от въздуха, при което се чувал нежен звън на камбанки. Това човече я навестявало най-редовно, особено когато се чувствала самотна, но с течение на времето визитите му се разредили. И един ден, точно преди младата дама да тръгне на детска градина, пурпурното човече се появило с обичайния фанфарен звън и ѝ съобщило, че двамата повече няма да се виждат. Това я натъжило, но човечето ѝ успокоило с думите, че вече е голяма и няма нужда от него. А и трябвало да я остави, за да може да се грижи за другите деца. Обещало ѝ, че ще се върне само ако тя наистина има нужда от него. Както и станало. След години тази дама изпаднала в дълбока криза и се чудела какво да прави с живота си. Тогава ѝ се присънил следният сън. Вратата на спалнята ѝ се отворила и на прага ѝ се появил кашон с книги, бутан от... пурпурното човече. Тя изтълкувала съня като съвет, че трябва да влезе в университета. Вслушала се в него и след време установила, че съветът е бил наистина добър. Тази история ме трогна до сълзи. Или поне ми показа в какво се състои ролята на „утешители" и „съветници", която въображаемите богове изпълняват в реалния човешки свят. Макар и плод на въображението, едно такова „създание" може да съществува напълно реално за самото дете, тъй като го кара да се чувства комфортно, а и, както се разбра, му дава и добри съвети. А най-хубавото на тези въображаеми приятели - както и на въображаемите богове — е, че разполагат с достатъчно време и търпение, за да отделят подобаващо внимание на... страдалците. А и излизат много по-евтино от психиатрите и професионалните консултанти.

Дали пък самите богове - в своето амплоа на утешители и съветници - не са еволюирали тъкмо от... бинкърите, в рамките на някоя психологическа „педоморфоза"? Така психолозите определят повторната поява на някои характеристики от детството в зряла възраст. Пекинезите например имат „педоморфни" муцунки и затова старите песове не изглеждат кой знае колко по-зрели от палетата. Но това е и една добре известна особеност на еволюцията, отговорна за появата на такива типично човешки черти като заобленото чело и късите челюсти. Неслучайно някои еволюционисти ни определят като „младеещи маймуни". Това може да звучи смущаващо за някои, но пък всеки ще се съгласи, че младите шимпанзета и горили изглеждат доста по-„човешки" от по-възрастните си събратя. Дали и произходът на религията не се дължи на някакво отлагане (постепенно нарастващо при всяко следващо поколение) на онзи важен житейски миг, в който децата се разделят със своите „бинкъри" - по същия начин, както ние, хората като цяло, сме се разминали благодарение на еволюцията със сплеснатите чела и удължените челюсти?

Редно е, разбира се, да разгледаме и обратната възможност. Възможно ли е не боговете да са възникнали от бинкърите на нашите предци, а самите бинкъри да са възникнали от тези богове? Според мен, това е по-слабо вероятно. Но на тази аналогия ме наведе книгата на един американски психолог, Джулиан Джейнс, Произходът на съзнанието в разпада на двукамерния ум (Jaynes 1976) - една свръхнеобичайна творба, както подсказва и заглавието ѝ. Тя е от онези книги, които са или пълна щуротия, или творение на несравним гений; трето положение няма. Тази специално като че ли клони към първото, но не бих се обзаложил.

Джейнс започва с констатацията, че много хора възприемат своите мисловни процеси като своеобразен диалог между своя „аз" и един друг протагонист, също помещаващ се в главата. Днешните хора си дават сметка, че и двата гласа са „техни"; в противен случай ги третират като душевно болни. Същото се е случило за кратко и с Ивлин Уо. С присъщата си прямота писателят споделил с един познат следното: „Ей, отдавна не съм те виждал! То аз не съм се и срещал с много хора напоследък, защото - не знам дали знаеш - бях нещо откачил". А след като се оправил, Уо седнал и написал цял роман. Изпитанието на Гилбърт Пинфолд, за своите халюцинации и вътрешни гласове.

Според Джейнс, някъде докъм X в. пр. н. е. хората като цяло не си давали сметка, че вторият глас - да го наречем Гилбърт Пинфолд - всъщност идва от самите тях. Те смятали, че „Пинфолд" е бог от калибъра на Аполон, Астарта и Йехова или, което било и по-вероятно според тях - някое по-незначително домашно божество, раздаващо съвети и заповеди (според случая). Джейнс дори локализира тези богове - те винаги са в другото полукълбо на мозъка, но не и в това, което контролира говорния ни апарат. А въпросният „разпад на двукамарния ум" (по аналогия с двукамарния парламент) според Джейнс е и един много важен преход. Това е историческият момент, в който на хората им „светнало", че гласовете, за които дотогава са мислели, че идват отвън, всъщност са вътрешни. Джейнс дори определя този етап като „зората на човешкото съзнание".

В един древноегипетски трактат се казва, че Птах е богът творец, а останалите богове са само различни модулации на неговия „глас". Според съвременните интерпретатори, това не са модулации в буквалния смисъл, а „обективирани представи, възникнали в съзнанието на Птах", но Джейнс май не е склонен към подобни академични хватки и си държи на дословния превод. Тоест боговете са звукови халюцинации, доловими само за хората, страдащи от тях. Авторът добавя, че те най-вероятно са възникнали от спомена за някой покоен владетел, който в съзнанието на своите бивши поданици е продължавал да упражнява контрол над тях по същия начин, както и приживе - чрез словото, този път приемащо формата на „въображаем глас" в главите им. Тезата очевидно е спорна, но смятам, че книгата на Джейнс заслужава да бъде спомената в една книга за религията, дори и само като куриоз.

А сега нека разгледаме същата вероятност (която заимствах от Джейнс), че боговете и бинкърите са еволюционно свързани, но в тъкмо противолоположния смисъл на педоморфозната теория. За целта ще тръгнем от предположението, че разпадът на „двукамерния ум" не се е случил изневиделица в историята, а е представлявал едно прогресивно издърпване на смятаните вече за нереални „гласове" и „видения" в обратна посока - назад към детството. А когато преобърнем наопаки идеята за педоморфозата, ще получим следното: халюцинираните богове са изчезнали най-напред от съзнанието на възрастния човек, след което са започнали да се отдръпват назад, към по-ранните стадии в живота му, за да се стигне и до днешното положение, когато оцеляват само като бинкъри (или „малки пурпурни човечета"). Проблемът с тази версия е, че тя не обяснява защо боговете „устояват" и в съзнанието на днешните зрели хора.

Може би е по-добре да не разглеждаме боговете като предци на бинкърите (или обратното), а като странични продукти на една и съща психологическа наклонност. Общото им е, че ни вдъхват спокойствие и сигурност, а и се явяват своеобразни „резонатори", помагащи ни да разберем как звучат собствените ни мисли. С което пък се връщаме на психологическата теория за възникването на религията (онази за „страничния продукт"), която обсъдихме в Глава V.