Ричард Докинс делюзията бoг

Майката на всички бурки

Една от най-покъртителните гледки, които днес могат да се видят по нашите улици, е тази на някоя жена, забулена от главата до петите с безформена черна роба, която наднича в околния свят през един тесен процеп, напомнящ амбразура. Бурката е не просто средство за потискане на жените, лишаващо ги от тяхната свобода и красота; не е и само проява на нечувана мъжка жестокост и овчедушно женско примирение. Според мен процепът на булото символизира и още нещо.

Нашите очи виждат света през един такъв тесен процеп, но в електромагнитния спектър. Видимата светлина е само една блещукаща ивица в обширният диапазон на мрака, в чиято по-дълга част са разположени радиовълните, а в по-късата - гама-лъчите. Колко тесен е самият процеп е трудно да се каже, а и измерването му е същинско предизвикателство. Представете си една наистина гигантска бурка, чиято „амбразура" обаче е със стандартна ширина — тоест около един инч. Ако частта над процепа съвпада с късовълновата област в невидимия спектър, а останалото - с дълговълновата, то колко дълга трябва да бъде самата бурка, за да е право пропорционална на едноинчовия процеп? Трудно ще решим тази задача без помощта на логаритмичните таблици, защото дължините, с които ще ни се наложи да боравим, са действително огромни. Финалната глава на тази книга едва ли е най-подходящото място за жонглиране с логаритми, но мога да ви уверя, че това не е каква да е дреха, а Майката на всички бурки. Та едноинчовото прозорче видима светлина е смехотворно малко в сравнение с безкрайните мили черно сукно, представляващи невидимите части на спектъра - от радиовълните, с които е поръбена полата, до гама-лъчите, падащи се на темето. А онова, което науката прави за нас, е да разширява въпросното прозорче. И тя го отваря толкова широко, че ограничаващата ни черна роба се свлича почти изцяло, за да изложи сетивата ни на свежия и ободряващ полъх на свободата.

Оптичните уреди, наречени телескопи, използват стъклени лещи и огледала, за да „сканират" небесата, а онова, което виждат, са звездите, излъчващи в един тесен отсек от вълновата скала, който нарекохме „видима светлина". Но има и други телескопи, които пък „виждат" в рентгенови лъчи - или пък радиовълни - и ни представят един доста пъстър паноптикум от алтернативни нощни небеса. В един по-тесен план камерите с подходящи филтри могат да „виждат" в ултравиолетово, което им позволява да правят и едни много особени снимки на цветята, на които личат някакви чудновати чертички и точици, видими и по всяка вероятност „съобразени" единствено със зрителните органи на насекомите и, уви, недостъпни за невъоръженото човешко око. Очите на насекомите също си имат едно „прозорче", чиято ширина съответства на нашето, но се пада малко по-горе на бурката: те са слепи за червения цвят, но се справят по-добре от нас с ултравиолетовото, защото проникват и в т.нар. ултравиолетова градина.

Метафората за тясната ивица, просветваща в общия непроницаем фон, може да ни бъде от полза и в други сфери на науката. Там е работата, че ние живеем близо до центъра на един пещероподобен музей на величини и виждаме света чрез своите сетива и нервни системи, които са способни да възприемат (и разберат) само една малка част от наличните размери във вселената — тези, които се падат по средата и се движат с относително умерена скорост. Нямаме проблеми с обектите, чийто габарити варират от няколко километра (каквото ще видим от някой планински връх) до една десета от милиметъра (върхът на иглата). Но излезем ли от тези рамки, дори и въображението ни се оказва с вързани ръце и тогава вече се нуждаем от помощта на уредите и математиката - все неща, които, за наш късмет, можем и да усвоим. А целият набор от размери, разстояния и скорости, с които нашето въображение се чувства в свои води, е само една къса отсечка, попадаща в центъра на гигантската скала на възможното, която пък започва от някои свръхмикроскопични явления като квантовата „странност" и стига до неизмеримо по-мащабните от айнщайновата космология.

Тоест нашето въображение е доста зле оборудвано, за да обхване и разстоянията, попадащи извън споменатата централна отсечка (отговаряща на предаващата ни се „по наследство" информация). Ние се опитваме да си представим електрона като микроскопична топка, обикаляща в орбита около един по-голям грозд от подобни „топки", представляващи съответно протоните и неутроните. Уви, тази представа няма нищо общо с реалността. Електроните изобщо не изглеждат като „малки топки". Всъщност те не приличат на нищо, което познаваме. А и какво може да подскаже това „като", когато се реем над съвършено нови и неподозирани измерения на реалността?! Та нашето въображение дори не разполага с нужните средства, за да проникне поне в периферията на кванта!... И в тази част от скалата на възможното нищо не се държи по начина, по който си мислим, че се държи материята. По същата причина не можем да проумеем и поведението на обекти, движещи се със скоростта на светлината (говоря за свръхредките случаи, когато можем поне донякъде да я изчислим). И тогава здравият разум ни напуска, просто защото се е развил в един свят, където нищо не се движи прекалено бързо, нито пък е прекалено голямо или малко.

Великият Холдейн завършва своето есе за „Възможните светове" със следните думи: „Моето собствено подозрение е, че Вселената не само е по-чудновата, отколкото предполагаме, но и по-чудновата, отколкото можем да си представим. (...) Подозирам, че по небето и земята има и неща, които не само че никоя философия не е сънувала, но и няма как да ѝ се присънят". Холдейн, разбира се, перифразира Хамлет:
Да, има по небето и земята неща, Хорацио, които нашта нещастна философия не е дори сънувала!
Впрочем аз също смятам, че Хамлет иронизира не само Хорацио (като олицетворение на „тесногръдия" рационализъм и скептицизъм), а философията изобщо. На същото мнение са и някои шекспироведи, според които в онази епоха фразата се е произнасяла с ударение върху „философия", а определението your почти е изчезвало („than are dreamt of inya philosophy"). He че този детайл е особено важен - поне в рамките на нашето изложение, но пък алтернативният прочит идеално пасва на трактовката на Холдейн.

Човекът, на когото посветих тази книга, си изкарваше прехраната тъкмо със странностите на науката, доведени до ръба на фарса. Следващите думи са от онази негова изпровизирана реч в Кеймбридж през 1998 г., която вече съм цитирал: „Самият факт, че живеем на дъното на дълбок гравитационен кладенец, върху една забулена от газ планета, която пък се върти около някакъв гигантски ядрен заряд, отдалечен на деветдесет милиона мили от нея, и си мислим, че това е нормално, показва колко ограничена е нашата перспектива". А там, където другите фантасти си играеха с чудатостите на науката, за да погъделичкат нашия вкус към мистериозното, Дъглас Адамс направо ни разсмиваше (който е чел Пътеводител на галактическия стопаджия, сигурно ще се сети например за „силовото поле на БЕЗКРАЙНАТА НЕВЕРОЯТНОСТ"). Смехът явно е и най-добрата възможна реакция, когато се натъкваш на някой причудлив парадокс на модерната физика. А като се позамислиш, единствената алтернатива май ще се окаже плачът...

Квантовата теория - тази най-скъпоценна научна придобивка от XX в. - ни предлага редица блестящи и проникновени предположения за реалността. Ричард Фейнман сравнява тяхната прецизност с това да определиш предварително някое огромно разстояние, примерно ширината на Южна Америка, с точност до един... човешки косъм. А „верните прогнози" подсказват, че и самата теория е вярна - дотолкова, доколкото е вярно и всичко останало, което знаем, в това число и най-тривиалните факти от сферата на здравия разум. Но самите изходни предпоставки, от които квантовата теория развива своите разсъждения, са толкова мистериозни, че дори и великият Фейнман не се е сдържал от една хаплива забележка (известна в няколко варианта, но мисля, че този е най-достоверен (Ако замените „квантова теория“ с „дзен“ ще се сетите къде другаде сте я срещали) „Ако си мислиш, че разбираш квантовата теория, значи ти просто не я разбираш".

Квантовата теория е толкова шантава, че физиците са принудени да скриват недоумението си зад една или друга парадоксална „трактовка". „Скриват" е точната дума. Например в Тъканта на реалността Дейвид Дойч (Deutsch 1997) прибягва до номера с „многото светове" - а може би най-лошото, в което може да бъде упрекната една научна теория (включително и квантовата) е именно разточителството. Тази специално предпоставя едно наистина огромно и стремително нарастващо множество от вселени, съществуващи в паралелни и незасичащи се измерения (ако не броим миниатюрната „шпионка" на теоретичния експеримент). В някои от тях аз вече съм мъртъв. В други, наистина съвсем малко на брой, вие пък се сдобивате със... зелени мустаци. И прочее в същия дух.

Алтернативната „копенхагенска трактовка" звучи не по-малко абсурдно, но не заради разточителността си, а защото е потресаващо парадоксална. Ервин Шръодингер я осмя в една своя притча за котката. Котката на Шръодингер е затворена в кутия, в която е монтирано специално смъртоносно устройство, реагиращо и на най-фините дразнения на квантово ниво. Но докато не вдигнем капака на кутията, няма как да разберем дали котката е била екзекутирана. Здравият разум ни подсказва, че писаната или се е споминала, или още си е жива. Копенхагенската трактовка обаче 1шма нищо общо със здравия разум - онова, което е съществувало преди да отворим кутията, е било само някаква вероятност. В мига, в който отваряме кутията, механизмът престава да функционира и тогава не ни остава друго, освен да констатираме факта дали котката е мъртва (или пък жива). Дотогава обаче тя не е нито мъртва, нито жива.

Ако в същия случай приложим „номера с многото светове", ще се получи следното: в някои вселени котката е мъртва, но в други си е жива и здрава. Строго погледнато, и двете интерпретации не удовлетворяват т.нар. здрав разум (камо ли пък интуицията). Но на по-нахаканите физици изобщо не им за здравомислието. Стига им, че математиката върши работа, а предположенията им се потвърждават в експериментални условия. И повечето от нас като възпитани хора предпочитат да отстъпят пред техния устрем. Но така или иначе трябва и да си онагледим по някакъв начин това, което става „в действителност", примерно... котка в кутия. Аз все пак подозирам, че не това е бил първоначалният замисъл на Шръодингер, а да покаже колко абсурдно може да прозвучи за някои „копенхагенската трактовка".

Биологът Луис Уолпърт (Wolpert 1992) е убеден, че „чудатостта" на модерната физика е само върхът на айсберга. А науката като цяло, бидейки нещо противоположно на технологията, открай време упражнява насилие над здравия разум. Ето и един от любимите ми примери: всеки път, когато отпием от чаша с вода, съществува и вероятността да погълнем поне една молекула, преминала през пикочния мехур на Оливър Кромуел. Ами да, една елементарна теория на вероятностите! Има обаче и още. Броят на молекулите, побиращи се в една чаша, е неизмеримо по-голям от този на всички чаши в света. Така че всеки път, когато вземем някоя пълна догоре чаша, ние ще видим в нея и една далеч не малка част от водните молекули, съществуващи изобщо в света. В случая Кромуел и пикочният му мехур нямат особено значение. По същата логика може да се каже, че вие току що сте вдишали някой азотен атом, който навремето е бил издишан от третия игуанодон вляво от цикадовото дърво. Е, и? Не се ли радвате, че живеете в свят, в който не само са възможни такива съвпадения, но и сте удостоени с рядката привилегия да разбирате защо се случват? Не ви ли е приятно, че можете да го обяснявате и на другите, но не просто като свое мнение или убеждение, а като нещо, с което и те, стига да схванат логиката на разсъжденията ви, биха се съгласили? Можем да намерим връзка между горното и онова, което Карл Сейгън имаше предвид, когато обясняваше мотивите си да напише Обитаваният от демони свят: Науката като свещица в мрака (Sagan 1996):

Това да не обясняваш науката ми се струва перверзно. Когато си влюбен, искаш да го кажеш на целия свят. Е, тази книга е едно лично становище, отразяващо моята продължила цял живот любовна афера с науката.

Еволюцията на по-сложните форми на живот, а и самото им присъствие в тази вселена, подчиняваща се на физически закони, е също един чудесен сюрприз - или по-скоро щеше да е, ако не отчитахме факта, че самата изненада е вид емоция, която може да възникне единствено в нечий мозък, явяващ се пък продукт на същия този изненадващ процес. Тоест има и един антропичен смисъл, в който нашето съществуване не би трябвало да изненадва никого. Ще ми се да мисля, че в случая всеки ще се съгласи с мен, но това не отменя изненадите, които може да ни поднесе нашето съществуване...

Само си помислете: на тази нищо и никаква планета, вероятно и единствена в цялата вселена, молекулите, които в нормалния случай едва ли биха постигнали нещо по-сложно от минерал, започват да се съчетават в разни форми на материята (общо взето, с размерите на минерали, но „одушевени"), които пък се отличават с изумителна сложност, защото могат да тичат, да скачат, да плуват, да летят, да виждат, да чуват, да улавят и да изяждат себеподобните си, а в някои случаи - дори да мислят, чувстват и да се влюбват в други късчета сложна материя. Днес си даваме сметка как е станал този „номер", но е трябвало да изчакаме до 1859 г. Дотогава всичко ни е изглеждало много, много странно. А пък Дарвин просто е хванал „прозорчето" на бурката и го е отворил, за да нахлуе свежата струя на проникновението, чиято стъписваща новост, а и сила да възвисява човешкия дух, сигурно са били безпрецедентни - ако не броим онова откритие на Коперник, че Земята изобщо не е център на Вселената.

Веднъж великият философ на XX в. Лудвиг Витгенщайн се обърнал към един свой познат със следния въпрос:

• 
  Според вас защо хората винаги казват, че за нас е по-естествено Слънцето да се върти около Земята, а не обратното?
  
• 
  Ами явно защото така ни се струва, че Слънцето се върти около Земята.
  

• 
  А как ли щеше да ни се стори то, ако ни се струваше, че Земята се върти?
  

В ограничения свят, в който са еволюирали нашите мозъци, е по-вероятно да се движат малките, а не големите обекти, защото последните наглед са всичко друго, но не и подвижни. И докато Светът се върти, обектите, които ни изглеждат големи, защото са близо - планини, дървета и сгради, както и самата Земя - също се движат в абсолютен синхрон (не само помежду си, а и със самия наблюдател), в съответствие с движенията на небесните тела като Слънцето и звездите. А нашите еволюирали мозъци са склонни да проецират тази илюзия за движение само върху тях, т е. върху „фона", но не и върху планините и дърветата, които са в предния план на картината.

Сега бих искал да доразвия онова, което загатнах по-горе. Начинът, по който виждаме света, и причината, поради която някои неща ни се струват лесни за схващане, а други - не, се дължат на факта, че собствените ни мозъци са едни еволюирали органи. Те са нещо като самообразували се бордови компютри, помагащи ни да оцелеем в този свят - аз бих го нарекъл Средния, - в който обектите, които са от значение за нашето оцеляване, не са нито много големи, нито много малки. Нещата в този свят или стоят неподвижно, или се движат бавно (поне в сравнение със скоростта на светлината), а всяка невероятност спокойно може да мине и за невъзможност. А нашият мозъчен процеп (на бурката) е тесен, защото не му и е трябвало да бъде по-широк, за да оцеляват нашите прадеди.

Науката обаче ни е научила - противно на всякакви хрумки и интуиции, - че някои наглед твърди неща като кристалите и скалите всъщност се състоят почти изцяло от... празно пространство. Сещам се за една илюстрация от учебник, на която атомното ядро бе представено като муха в центъра на стадион. Следващият атом вече се падаше извън неговите очертания. Тоест дори и най-твърдото и плътно нещо (например скалата) в „действителност" представлява едно почти напълно празно пространство, чиято „вътрешна пустота" се нарушава само от разни миниатюрни частици, които са толкова раздалечени, че не си и струва да се броят. Защо тогава скалата ни изглежда, а и я усещаме като твърда, плътна и непроницаема?

Не смея дори да си помисля какво би подхвърлил по този повод Витгенщайн. Но като еволюционен биолог бих дал следния отговор. Нашите мозъци са еволюирали, за да помагат на телата ни да си намират пътя в този свят - имам предвид измеренията, в които оперират въпросните тела. Но никога не сме успели да еволюираме до такава степен, че да се ориентираме и в света на атомите. На допир скалите ни се струват твърди и непроницаеми, просто защото нашите ръце не могат да проникнат в тях. А причината за това няма нищо общо с размерите и раздалечеността на частиците, които изграждат материята. Тя по-скоро има отношение към силовите полета на онези волно реещи се частици в т.нар. твърда материя. За нашите мозъци е полезно да си изграждат такива понятия като „твърдост" и „непроницаемост", защото те ни помогнат да ориентираме и да насочваме телата си в този свят, в който т.нар. твърди тела не могат да заемат същото пространство като всички останали.

За разведряване ще ви цитирам един любопитен откъс от Мъжете, които се зазяпват по кози на Джон Ронсън (Ronson 2005):

Това е истински случай. Тече лятото на 1983 г. генерал-майор Албърт Стъбълбайн III си седи на бюрото в Арлингтън, щата Вирджиния, и се взира в стената, на която са окачени моногобройните му военни отличия. Те отразяват детайлно една дълга и впечатляваща кариера. Той е шеф на военното разузнаване на Съединените щати, с 16 000 бойци под свое командване... От отличията погледът му се плъзва по самата стена. Има нещо, което трябва да направи, макар и самата мисъл за него да го плаши. Замисля се за избора, пред който е изправен. Може да остане на същата служба, може и да се премести в съседния кабинет. Това е цялата работа. И ето че решава - ще отиде в съседния кабинет... Става, заобикаля бюрото и започва да се разхожда. И ето какви мисли му се завъртват в главата: „От какво е направен атомът? Ами най-вече от пространство!" Тук ускорява крачка. „А аз от какво съм направен?" Пак се замисля. „Ами от атоми, какво друго?!" Изведнъж скача като ужилен. „Че тя и стената е от атоми! Значи от мен се иска само да слея две затворени пространства...". И в този миг генерал Стъбълбайн забива нос в стената. „Мамка му!", процежда той. За пореден път старият воин се е провалил в опита си да мине през стената на собствения си кабинет! Какво не му е наред, че все не успява? Сигурно прекалено се напряга, затова не постига необходимата концентрация... Но иначе генералът е абсолютно уверен, че някой ден способността да се преминава през текстурата на твърди тела ще фигурира като стандартно средство в арсенала на всеки американски разузнавач. А когато тази възможност се реализира, можем спокойно да предположим, че и войните ще изчезнат от земния лик, колкото и утопично да звучи това днес. Ами да, кой ще посмее да се гъбарка с армия, която владее и такива хватки?!

Впрочем същият генерал е определен доста находчиво като „нестандартен (out of the box) мислител" в уебсайта на организацията, която той самият, вече преминал в запаса, ръководи сега със своята съпруга. Съгласете се, че един такъв несломим дух трудно би се задържал в затворено пространство. Въпросната организация се нарича HealthFreedomUSA и посвещава усилията си на популяризирането на „хранителните добавки (от рода на витамини, минерали, аминокиселини и т.н., билките, хомеопатичните лекарства и екологично чистите храни (несъдържащи пестициди, хербициди, антибиотици и пр ), без разни корпорации (използващи тесните си връзки с властимащите) да ви диктуват от какво лечение и в какви дози се нуждаете". Уви, в програмата ѝ не се споменава нищо за скъпоценните телесни флуиди...

И тъй като сме еволюирали в Средния свят, за нашата интуиция не е проблем да вникне в идеите от този сорт: „Когато един генерал-майор се движи със същата умерена скорост, с която се движат генерал-майорите изобщо, а и всички останали обекти в Средния свят, и вземе, че си удари носа в стената, то това означава, че неговият прогрес е бил осуетен по най-болезнен начин". Нашите мозъци просто не са оборудвани, за да си представят какво би се получило, ако някоя свръхмикроскопична частица, примерно неутрино, вземе, че преодолее бариерата на стената - през онези луфтове, от които тя в „действителност" е изградена. А и интелектуалните ни способности моментално ще блокират, ако трябва да предвидят какво би станало, ако нещата в нашия свят започнат да се движат със скоростта на светлината.

На неразчитащата на чужда помощ човешка интуиция, еволюирала и тренирана в Средния свят, ѝ е било трудно да повярва и на Галилей, когато е обяснил, че ако не е въздушното съпротивление, и гюллето, и перушинката щяха да тупват на земята в един и същ миг, когато ги пускаме от наклонена кула. И как да му повярва, когато в Средния свят винаги е имало въздух — и съпротивление?! Ако бяхме еволюирали в някое безвъздушно пространство това, че перушинката и гюллето се изтърсват едновременно на земята, изобщо нямаше да ни учудва, а напротив. Но това е положението - ние сме еволюирали обитатели на Средния свят, което пък стеснява и диапазона на нашето въображение.

В известен смисъл ние, животните, трябва да оцеляваме не само в Средния, но и в Микросвета на атомите и електроните. Самите нервни импулси, които задвижват нашите мисли и фантазии, зависят тъкмо от случващото се в тази микровселена.

Нашите прадеди обаче не са имали никаква представа за Микросвета, а тя със сигурност е щяла да им спести редица необмислени действия. Ако бяхме някакви бактерии, постоянно лашкани от термичните процеси в молекулите, нещата щяха да стоят по съвсем друг начин. Но тъй като сме обитатели на Средния свят, ние сме и достатъчно масивни (което ще рече и неповратливи), за да забелязваме такива дреболии като Брауновото движение. Затова и животът ни преминава под знака на земното притегляне и почти не долавяме деликатната мощ на повърхностното напрежение. Мъничкото насекомо обаче си има други приоритети и за него въпросното напрежение е всичко друго, но не и деликатно.

В своята книга Сътворение: Що е живот и как да си го направим Стив Гранд (Grand 2000) подлага на унищожителна критика това прекомерно внимание, което отделяме на самата материя. Ние сме склонни да мислим, че само плътните, материални „неща" са и „реални". Онези „вълни" от електромагнитни колебания в някоя по-специфична среда като вакуума ни се струват „нереални". През викторианската епоха са смятали, че вълните могат да бъдат такива, каквито са, само „в" някоя материална среда. И тъй като не се сещали за подходящ „посредник", се наложило да го измислят и го нарекли с гръмкото име „(светлодаен) етер". Но истината е, че тази „реална" материя е удобна за нашите представи само защото нашите предци са еволюирали, за да оцеляват в Средния свят, където материята е и едно много полезно понятие.

От друга страна, дори ние от Средния свят можем да видим с очите си, че и вихрушката е „нещо" не по-малко реално от скалата, макар и изграждащата го материя непрекъснато да се променя. На едно пустинно плато в Танзания, в подножието на свещения за масаите Ол Доиньо Аенгаи (Което означава „Божията планина“, а самият вулканичен конус (състоящ се главно от базалт) е висок 2878 м.) , се издига и една огромна дюна от вулканична пепел, образувала се след поредното му изригване от 1969 г. Вятърът ѝ е придал характерната за дюните форма на полумесец. Но най-хубавото на тази е, че тя не само е извита, но и се движи в буквалния смисъл на думата. Става дума за онова, което специалистите наричат баркан. Та тази дюна си крачи през пустинята в посока запад, развивайки скорост от седемнайсет метра в година. При това запазва формата си и неизменно следва посоката, която сочат двата ѝ рога. Вятърът навява пясък върху по-полегатия ѝ външен склон. И всяко пясъчно зрънце, стигнало до хребета ѝ, се отронва надолу по стръмния вътрешен склон.

Строго погледнато, дори и барканът е по-веществен, т.е. по-„нещо" от водната вълна. Последната само изглежда, че се движи хоризонтално в открито море, но фактите показват, че нейните молекули се движат вертикално. По същия начин и звуковите вълни преминават разстоянието от говорещия до слушащия, но не и молекулите на въздуха: в противен случай щеше да се получи вятър, а не звук. Според Стив Гранд ние с вас повече приличаме на вълни, отколкото на трайни, постоянни „неща". И той предлага на читателя да си припомни някое свое преживяване от детството:

Нещо, което си спомняш достатъчно ясно, нещо, което можеш да видиш, почувстваш, а защо не и да помиришеш, сякаш наистина си там. В края на краищата, поне навремето нали си бил там? Иначе как щеше да го запомниш? Но ето и първата заложена мина: всъщност ти не си бил никога там. Нито един атом от днешното ти тяло не е бил там, когато е станало въпросното нещо... Материята се прелива от място на място и във всеки отделен миг се събира, за да те има и теб. Така че каквото и да си, ти не си онова „вещество", от което си направен. И ако това още не те е накарало да изтръпнеш от изумление, прочети го още веднъж (или колкото пъти трябва), защото то наистина е важно.

Така че когато чуем пояснението „реално погледнато", би трябвало да се изпълваме с подозрения. Ако неутриното си имаше мозъче, еволюирало в неговите неутринно миниатюрни предци, моментално щеше да каже, че - реално погледнато - скалите се състоят най-вече от празно пространство. Нашият мозък обаче е еволюирал в едни умерено големи предци, които не са можели да минават през скали, затова и нашата „реалност" е тази, в която камъните са не просто твърди, но и плътни. Тоест за животното е „реално" онова, от което се нуждае неговият мозък, за да оцелява. И тъй като различните видове живеят и в доста различни светове, броят на „реалностите" може да се окаже обезпокоително голям.

Онова, което виждаме в заобикалящия ни свят, е не самата неподправена реалност, а един неин модел, конструиран, за да ни бъде от полза в това, което наричаме реален свят. И естеството на този модел зависи от това какъв вид животни сме самите ние. Хвъркатата животинка явно се нуждае от по-различен модел на света от своите ходещи, катерещи се или пък плуващи събратя. Моделът на хищника е различен от този на неговата плячка, макар и техните светове по необходимост да съвпадат. Мозъкът на маймуната очевидно разполага със софтуер, който може да симулира триизмерния лабиринт от клони, лиани и дънери в джунглата. Съответното „устройство" във водния бръмбар-лодкар очевидно не се нуждае от подобни 3D-екстри, защото това плоско насекомо (с две плоски щипки, напомнящи весла) живее върху плоската повърхност на езерото, т.е. в един съвършено плосък свят, сътворен сякаш от Едуин Абът. Моделиращият софтуер на къртицата пък ще е съобразен с работата в подземни условия. Подобен ще е и този на голото сляпо куче. Виж, софтуерът на катерицата (макар че тя също е гризач като сляпото куче) вероятно ще прилича по-скоро на маймунския.

Вече съм изказвал предположението - в Слепият часовникар (Dawkins 1986), а и на други места, че прилепите „виждат" цветовете с ушите си. Така че моделът на света, нужен на прилепа, за да навигира в триизмерното пространство и да лови насекоми, вероятно е подобен на този на лястовицата, която, съгласете се, извършва аналогични дейности. Това, че прилепът използва ехото, за да актуализира променливостите в своя модел, а лястовицата прибягва за същата цел до светлината, е случаен факт. А моята работна хипотеза гласи, че прилепите използват доловените нюанси, примерно „червено" и синьо", като маркери за някои полезни за тях аспекти на ехото, да кажем акустичната текстура на различните повърхности, докато лястовиците използват същите два нюанса, за да определят дължината на светлинните вълни. Та мисълта ми е, че естеството на модела се определя преди всичко от начините на неговата употреба, а не от конкретната сензорна модалност. И какъв урок ни изнасят прилепите? Че общата форма на мозъчния модел (като нещо противоположно на вътрешните му променливости, постоянно актуализирани от съответните сензори) се явява една адаптация на начина на живот, който води самото животно - Каквато са и неговите криле, крака, опашка и т.н.

В статията за „възможните светове", която вече споменах, Холдейн казва и нещо интригуващо за животните, в чийто светове домира... обонянието. Кучетата например са способни да различават две иначе доста подобни киселини, съдържащи се в мазнините - каприлната (C8H16O2) и капроидната (С6Н12О2), дори и разредени в съотношение 1:1 000 000. А единствената им по-„уханна" разлика е тази, че молекулната формула на първата съдържа два атома въглерод в повече от втората. Иначе казано, кучето измерва молекулярното тегло на тези киселини само по миризмата им - така, както акордьорът настройва пианото по слух.

В мазнините се среща и още една подобна киселина - капричната (чието название също идва от caper, „пръч"), която почти не се отличава по мирис от вече споменатите, ако не броим това, че молекулярната ѝ верига включва два допълнителни атома въглерод (С10Н20О2). Дори и никога да не е попадало на нея, кучето едва ли ще се затрудни с това да си представи миризмата ѝ - както и ние няма да имаме проблеми, ако се наложи да си представим тромпет, звучащ с една нота по-високо от тези, които сме чували досега. Затова ми се струва напълно разумно това, че кучето, а също и носорогът могат да третират смесиците от различни миризми като... хармонични акорди. Което, разбира се, не изключва и възможността за дисонанс. Полученото едва ли може да се нарече „мелодии", защото последните са изградени от ноти и - за разлика от миризмите - започват и завършват в точно определено темпо. Възможно е и друго, че кучетата имат цветово обоняние. А тогава ще важат аргументите от случая с прилепите.

Да повторя. Онези възприятия, които наричаме цветове, са само средства, с които нашите мозъци „маркират" някои важни за нашето оцеляване различия във външния свят. Възприеманите от нас нюанси - които философът би нарекъл qualia - нямат пряка връзка с дължината на светлинната вълна. Просто с такива разделители разполага мозъкът, за да конструира своя модел на външната реалност и да направи някои разграничения, жизненоважни за самото животно. В нашия случай - и този с птиците - подобни маркери са светлините с различна дължина на вълната. При прилепите, както вече споменах, функцията им изпълняват звуковите вълни, особено ако са отразени като ехо от повърхност с определена текстура. Образно казано, тяхното „червено" ще отговаря на гладката повърхност, „синьото" - на меката и „зеленото" - на грапавата. А що се отнася до кучето и носорога, защото това да не са миризмите?... Впрочем способността да си представяме и толкова чужди нам светове като тези на прилепа, носорога, водния паяк, къртицата, бактерията или бръмбара-корояд е и една от привилегиите, с които ни удостоява науката, когато дръпва черното рухо на бурката и ни показва неизмеримо по-големия свят, очакващ ни (за наша радост) вън.

Метафората за Средния свят - или онзи оскъден набор от явления, който тесният процеп на бурката ни позволява да видим - важи и за много други скали и „спектри". Хайде сега да конструираме една хипотетична скала на невероятностите, също с едно тясно прозорче, през което могат да се промушат само човешката интуиция и въображение. На единия полюс ще се окажат онези предполагаеми събития, които най-често наричаме невъзможни. Чудесата например са крайно невероятни. Но пък статуята на някоя мадона може спокойно и да ни помаха с ръка. Атомите, които изграждат нейната кристална структура, до един вибрират и се движат напред-назад. Но тъй като са твърде много, а и няма как да се споразумеят за посоката на движенията си, ръката на мадоната (такава, Каквато я виждаме в Средния свят) изглежда „непоклатима като скала". Но винаги има и друга възможност. Представете си, че в един момент всички палави атомчета в каменната ръка се устремят в една и съща посока. После пак. И пак, и пак... Накрая тази ръка ще помръдне; дори ще видим, че ни маха. Да, възможно е и това да се случи, но обратните доводи са толкова много на брой, че ако бяхте започнали да изписвате съответното число още когато е възниквала вселената, пак нямаше да успеете да му сложите и достатъчно нули. Умението да се калкулират подобни варианти - да седнеш и да изчислиш дори и почти невъзможното, вместо да разпериш безнадеждно ръце - е още един пример за благотворното и разкрепостяващо въздействие на науката върху човешкия дух.

Така е, ние сме еволюирали в Средния свят и затова не разполагаме с нужната екипировка, за да реагираме адекватно в подобни свръхневероятни ситуации. Но в необятната шир на астрономическото пространство (и геоложкото време) онова, което в Средния свят ни се е струвало невъзможно, се оказва... неизбежно. Науката отваря със замах тясното прозорче, през което сме свикнали да наблюдаваме спектъра на възможното. Изчисленията и разсъжденията ще ни предоставят нужния простор за действие, за да навестим и онези селения, които досега са ни изглеждали непристъпни или пък обитавани от дракони. Вече се възползвахме от едно такова отваряне — в Глава IV, където стана дума за „невероятността" на самия произход на живота и това, че дори и най-невъзможната химическа реакция все някога ще се реализира, стига да разполага с достатъчно планетарни години. Пак там се запознахме и със спектъра на възможните вселени, всяка от които разполага със свой набор от закони и константи, както и с чисто антропичната необходимост да попаднем именно на тази планета, която е и едно от съвсем малкото подходящи за нас места в целия всемир.

Тогава как да тълкуваме казаното от Холдейн за Вселената - че е „по-чудновата, отколкото можем да си представим"? В какъв смисъл не можем, по принцип или засега? Като се има предвид ограничеността на нашия мозък, изкарал своя еволюционен „стаж" в Средния свят, отговорът като че ли не е особено обнадеждаващ. Но дали е и окончателен? Дали пък не е възможно в един момент и да се еманципираме — с помощта на учението и практиката - и да отхвърлим „черната бурка", т.е. сковаващите ни ограничения на Средния свят, за да постигнем и някакво интуитивно, а защо не и математически точно познание дори и за свръхмалките, свръхголеми и свръхбързи „неща? Най-искрено ви заявявам, че аз не знам отговора, но пък се радвам, че живея в такива вълнуващи времена. Днес човечеството се е устремило главоломно към границите на привичното и познатото. Ами още по-добре - току-виж се оказало, че няма и никакви граници.