Ричард Докинс делюзията бoг

ВМЕСТО ЕПИЛОГ

Изданието с твърди корици на тази книга бе широко коментирано като един от „най-изненадващите бестселъри" на 2006 г. Делюзията Бог бе приета радушно и от повечето ѝ читатели, имащи навик да огласяват личното си мнение в Amazon.com (до този момент - над 1000 отзива). Уви, онова, което струеше от публикуваните в пресата рецензии, далеч не можеше да се определи като единодушно одобрение. Циникът би го отдал на вече изградения рефлекс у съответните редактори: „О, в заглавието има Бог, я тогава да дадем книгата на някой известен вероман (Вж. разсъжденията за фанатизма в края на Глава VIII.). Но това пък щеше да е и прекалено цинично. Някои от неблагоприятните рецензии започваха с една и съща фраза, която отдавна съм свикнал да приемам като мрачна прокоба: „Аз съм атеист, НО..." Както и Даниел Денет отбелязва в Да развалиш магията (Dennett 2006), удивително много са интелектуалците, които „вярват във вярата", независимо че те самите нямат религиозни убеждения. Но тези присламчили се към стадото „вярващи" от втори порядък нерядко са по-ревностни и от истинските, особено когато заговорят за толерантност: „Аз, уви, не споделям вашата вяра, но пък се отнасям с дължимото уважение и симпатия към нея".

„Аз съм атеист, НО...". Тази формула почти неизменно прикрива безпомощност, нихилизъм или, което е и по-лошото, злорад негативизъм. Забележете тънката разлика с другия им любим жанрови похват: „Навремето бях атеист, но...". Това пък е и един от най-изтърканите трикове, прилагани някога на белия лист, към който особени предпочитания хранят религиозните апологети - от К. С. Луис, та до наши дни. С подобни непринудени откровения авторът просто се опитва да подкупи читателите си, а те пък учудващо често му се и връзват. Затова си отваряйте очите!

Аз самият написах статия за уебсайта RichardDawkins.net озаглавена „Аз съм атеист, НО...", като използвах списък с най-често срещаните скептични или откровено критични забележки в резенциите за първото издание. Въпросният сайт (поддържан със завиден ентусиазъм от Джош Тимонен) е привлякъл огромен брой сътрудници, които доста ефективно разнищват всички „критики" от подобно естество, но по доста по-безцеремонен и безпардонен начин, отколкото бих си позволил аз или моите колеги от академичните среди като А. К. Грейлинг, Даниел Денет, Пол Курц, Стивън Уайнбърг и някои други (чийто коментари също са качени на този сайт).

„Изненадващ бестселър" ли?! Че нали ако бях опознал изтънко (както ми пожела един впечатляващо интелектуален критик) епистемологическите различия между Тома от Аквино и Дънс Скот и бях отдал дължимото внимание на онова, което Ериугена е казал за субективността, Ранер - за благодатта и Молтман - за надеждата (както същият всуе се е надявал да сторя), книгата, която сега държите в ръцете си, щеше да е не просто изненадващ бестселър, ами истинско чудо на чудесата! Но не това е най-важното. За разлика от Стивън Хокинг (който явно се е вслушал в съвета, че всяка публикувана формула ще намали наполовина продажбите на книгите му), аз с удоволствие бих се отказал от статуса си на „автор на бестселъри", ако съществуваше и най-малка надежда Дънс Скот да хвърли по-обилна светлина върху моя централен въпрос: има ли Бог или не. В огромното си мнозинство теолозите чисто и просто приемат на доверие, че той съществува, и изключват всеки друг вариант. Но целите, които аз си бях поставил, изискваха да разгледам само онези, които приемат сериозно и обратната възможност, и се стремят да докажат с аргументи Божието битие. Мисля, че съм постигнал това в Глава III - с обилна доза хумор (надявам се, добър) и достатъчна изчерпателност.

Като стана дума за хумор, не мога да подмина духовития „Отговор на придворния", публикуван от П. З. Майърс:

„Според мен безочливите обвинения на мистър Докинс издават липсата на Каквато и да е сериозна научна подготовка. Той очевидно не е чел детайлните описания на граф Родриго Севилски относно изящно обработените екзотични кожички, от които са съшити ботушките на царя, нито пък е отделил и минутка внимание на шедьовъра на Белини, „За блясъка на царската шапка с пера". Има школи, посветили се изцяло на писането на научни трактати за красотата на царските одежди, а и всеки по-голям вестник днес поддържа рубрика за новите повеи в царската мода. (...) Докинс обаче най-безцеремонно игнорира тези дълбоки философски прозрения, за да хвърли и своето безпочвено обвинение - че царят, видите ли, бил... гол. (...) И докато не се ограмоти в магазините на Париж или Милано и не се научи да различава надиплен буфан от бухнали панталонки, ние просто ще се правим, че не чуваме неговите възражения срещу царския вкус. Познанията по биология сигурно му помагат да разпознае нечии царствено полюшващи се гениталии, когато ги съзре, но не и да дава адекватна оценка на Въображаемите платове.

В този ред на мисли ще добавя, че повечето хора с лека ръка отхвърлят и вълшебните приказки, астрологията или Летящото спагетено чудовище, без да са се потопявали в метафизичните бездни на някой трактат върху растафарианската теология или нещо от сорта.“

От сродно естество е и следващата критика: че съм се борел с въображаеми противници („сламени чучела", „вятърни мелници" и т.н ).

„Занимавате се с разни повърхностни и кресливи опортюнисти като Тед Хагард, Джери Фабуел и Пат Робъртсън, вместо с ерудирани теолози от порядъка на Хилих и Бонхьофер, в чиято религия вярвам и аз".

Ако тази фино нюансирана и балансирана религия бе и доминираща в света, той със сигурност щеше да е по-добро място за живот, а аз пък щях да напиша и доста по-различна книга. Тъжната истина обаче е, че количествените параметри на въпросната разумна, почтена и „ревизионистка" религия са... пренебрежимо малки. За огромното мнозинство вярващи религията, уви, се доближава плътно до онова, което чуваме от такива като Хагард, Фабуел, Робъртсън, Осама бин Ладен или пък аятолах Хомейни. А те изобщо не са „чучела", тъй като са твърде влиятелни и всеки в днешния свят усеща това и върху собствения си гръб.

и аз съм атеист, но искам категорично да се разгранича от вашия безцеремонен, безпардонен, непремерен, жлъчен, нетолерантен и високопарен език.

Всъщност ако се вгледаме по-внимателно в езика на Делюзията..., ще видим, че той не е чак толкова „безцеремонен" и „рязък" в сравнение с онова, което най-редовно ни залива от т.нар. специализирани рубрики - чуйте например политическите коментатори или пък театралните, художествени и литературни критици. Ето и някои по-пресни примери - оценки на ресторанти, публикувани във водещи лондонски вестници:

„Този ресторант е толкова лош, че не можете да си го представите дори и насън - тук храната в най-добрия случай е не-ядивна!"

„Отчитайки всички факти, мога с чиста съвест да заявя, че това е най-лошият ресторант в Лондон, а може би и в света. (...) Храната е отврат, сервирането - мудно, а обстановката напомня музей, съхранил вкусовете на италианските келнери от 1976 г." „Най-гнусната манджа, която някога съм вкусвал в живота си. О, не, не преувеличавам! Като казвам „гнусно", имам предвид точно нещо, от което ти се повдига. Не възможно най-лошото, а невероятно лошото!"

„Това, което ми заприлича на морска мина в умален мащаб, се оказа и най-противното нещо, което съм слагал в устата си, след като изядох един червей в училище".

Мисля, че и най-драстичният език, който съм използвал в Делюзията..., звучи кротко и благовъзпитано на този фон. А ако понякога звучи непремерено, то е заради онази нелепа конвенция, приета почти повсеместно (вж. и думите на Дъглас Адамс, цитирани в Глава I), удостояваща религията с уникалната привилегия да стои над всяка критика. Вярно е, че оскърбленията, отправени по адрес на някой ресторант, звучат тривиално на фона на тези към Бога. Но от друга страна ресторантьорите и келнерите са реални същества от плът и кръв, чийто чувства могат да бъдат наранени, така че в този смисъл богохулството (както гласи и един популярен стикер) е далеч по-безобидно провинение.

През 1915 г. британският парламентарист Хорейшо Ботъмли препоръчва на своите сънародници да предприемат и такива санкции след края на войната: „Ако келнерът, който ви обслужва в ресторанта, се окаже някой шваба, вие ще можете да лиснете супата в тлъстата му мутра, а ако пък на съседното бюро в кантората седи някоя немска писарушка - да запокитите мастилницата по ръбатата ѝ чутура!" Ето това вече е „безпардонен" и „нетолерантен" език (и мисля, че е звучал нелепо и недопустимо дори по онова време.) Сравнете го с уводната част на Глава II, която най-често цитират като пример за „безцеремонност". Не е моя работа да преценявам дали и доколко съм успял, но намерението ми бе да звуча ясно и хумористично, а „жлъчната полемика" оставаше на заден план. При публичните четения на Делюзията... това бе и пасажът, който ни гарантираше вълна от добродушен смях, затова и с жена ми най-редовно го използвахме, за да разчупим ледовете, когато се изправяхме пред някоя нова аудитория. Би било самонадеяно от моя страна да обяснявам тънкостите на хумора, но мисля, че има осезателна разлика между „вулгарния" откровено обиден епитет и неговата латинска или пък псевдоакадемична форма (примерно „филицид", „мегаломан", „пестилентност" и т.н.), макар и реалното съдържание да остава същото. Мой литературен образец в случая бе един от най-забавните английски автори на XX в., а едва ли някой би нарекъл Ивлин Уо безпардонен и зъл (впрочем аз загатнах за това, като споменах името му в онзи анекдот веднага след „богоборческата тирада").

В рецензиите си литературните и театралните критици могат да бъдат саркастично-негативни и пак да получават възторжени овации за своята „фина ирония". Но когато критиката е срещу религията, дори и яснотата престава да бъде добродетел и се възприема като открита враждебност. Политикът може да атакува опонента си със скатологичен език насред самия парламент и дори ще пожъне аплодисменти за своята... прямота. Но щом някой съвестен критик на религията използва по-директно определение (което в други страни би се приело като труизъм), веднага го обявяват за „скандалджия". Благовъзпитаните хора ще прехапят устни и ще поклатят укорно глави - имам предвид т.нар. светско общество и най-вече онези негови представители, които обичат да казват: „Аз съм атеист, НО..."

Вие само пригласяте на общия хор (чукате на отворени врати и т.н ). Какъв е смисълът?

В RichardDawkins.net има специален раздел за „новооглашени атеисти" (Converts Corner), където неискреността на това твърдение моментално лъсва наяве, но колкото и да е притвор-но, то заслужава ясни и недвусмислени отговори. Първият е, че общият хор на невярващите е далеч по-голям, отколкото много хора си мислят - особено в Америка. Но в повечето случаи този хор звучи твърде „камерно", особено в Америка, и отчаяно се нуждае от някакво насърчение, за да се изявява и на по-големи сцени. Съдейки по благодарностите, които получавах из цяла Америка по време на промоцията на книгата, въпросните насърчения - от страна на хора като Сам Харис, Дан Денет, Кристофър Хичънс и моя милост - смея да твърдя, че те са били и подобаващо оценени.

По-дискретната причина за „пригласянето на общия хор" е необходимостта от... „умоповдигачи". Когато феминистките ни обърнаха внимание на сексистките представи и епитети, изобилстващи в общественото пространство, те също пригласяха на общия хор, който пък едва ли търсеше доказателства, за да се съгласи с ползотворния ефект от равноправието на жените и негативния от тяхното дискриминиране. Но същият този почтен и либерално настроен хор все пак се нуждаеше и от по-ефикасен „умоповдигач" по отношение на ежедневния език. Колкото и последователно да отстояваме тезата за човешките права и не-хуманността на дискриминацията, ние продължаваме да робуваме подсъзнателно на някои анахронични езикови конвенции, които карат половината човечество да се чувства излишна.

Има и много други конвенции, които си струва да бъдат подложени на същата процедура като сексистките епитети, и в това отношение атеистичният хор не прави изключение. Строго погледнато, всеки от нас се нуждае и от умоповдигачи. Не само атеистите, но и теистите подсъзнателно спазват онази обществена конвенция, че трябва да проявяваме по-особен такт и респект по отношение на религията. Затова и аз никога няма да се уморя да повтарям, че обществото твърде лекомислено е приело и това - за децата да важат същите определения, важащи и за религиозните възгледи на родителите им. Затова и атеистите трябва да отърсят съзнанието си от тази аномалия: религиозностга продължава да е една характеристика на родителите, която - почти повсеместно - се лепва и върху децата им, които пък, съгласете се, са твърде малки, за да имат и собствено мнение по въпроса. Такова нещо като християнско дете няма: може да има само дете на християнски родители! Ето нещо, което си струва да се повтаря на по-недосетливите.

Вие сте също такъв фундаменталист като тези, които критикувате.

О, без такива, моля! Много често се бърка страстта (която може и да променя мнението си) с фундаментализма (който пък никога няма да направи подобно нещо). Християнските фундаменталисти воюват страстно срещу еволюцията, а аз пък също толкова страстно я защитавам. Страстта се изправя срещу страст - в това отношение сякаш сме си „лика-прилика". А това може да накара някои да стигнат и до извода, че сме „от един дол дренки", т.е. същите фундаменталисти като другите. Но ако ми позволите, ще използвам един афоризъм (чийто източник, за съжаление, не мога да приложа): „Когато два противоположни възгледа се изразяват с еднаква сила, не е задължително истината да се окаже по средата". Възможно е едната страна просто да греши. А това, съгласете се, оправдава страстта на другата...

Фундаменталистът знае това, в което вярва, и знае също, че нищо няма да промени мнението му. Тук ще цитирам отново Кърт Уайс (вж. Глава VIII), който е и съвършено ясен по въпроса: „ако всички доказателства във вселената свидетелстваха срещу креационизма, аз щях да съм първият, който би го признал, но пак щях да си остана креационист, защото смятам, че това ни казва Словото Божие. И точно затова трябва да го отстоявам". Разликата между тази страстна всеотдайност към фундаментализма (от „библейски тип") и всеотдайната страст, с която истинският учен издирва своите доказателства, е повече от очевидна. Фундаменталистът Кърт Уайс заявява в прав текст, че нищо не е в състояние да промени убежденията му („Няма такова животно и толкова!"). Но колкото и страстно да „вярва" в еволюцията, истинският учен много добре знае кое би го накарало да промени убежденията си - а това е Доказателството. Или както Дж. Б. С. Холдейн го е формулирал: „Заешки вкаменелости в предкамбрийски пласт". Позволете ми сега да съставя и една своя версия на „Фундаменталистическия манифест", прогласен от Кърт Уайс: „Ако всички свидетелства във Вселената бяха в полза на креационизма, аз щях да съм първият, който щеше да го прегърне и моментално щях да променя мнението си. Но както се оказва, доказателствата (а те, уви, не са никак малко на брой) сочат тъкмо обратното. По тази причина - и само заради нея - аз ще продължа да отстоявам тезата за еволюцията със същата страст, с която някои се опълчват срещу нея. Моята обаче се базира на доказателствата. А тъй като последните бягат като дявол от тамян от доказателствата, тяхната си е чисто фундаменталистка".

Аз самият съм атеист, но религията винаги ще си остане част от нашия живот. Така че се налага да приемем и този факт.

„Искате да се отървете от религията ли? Ами мога само да ви пожелая късмет! А мислите ли, че това изобщо е възможно? Абе вие на кой свят живеете?! Че религията е негов атрибут. Разберете го веднъж завинаги!"

Щях да понеса и тези упреци, ако в тях имаше поне капчица загриженост или съчувствие. Тъкмо напротив! Самият тон изразява ехидно злорадство. И не мисля, че това е някакъв мазохизъм. По-вероятно става дума за поредния пример за „вяра във вярата". Тези хора обикновено не са религиозни, но страшно им допада мисълта, че някои други са. Ето че стигаме и до последната категория „отрицатели".

Аз самият съм атеист, но хората се нуждаят от религия.

„Какво сте тръгнали да оправяте света? И какво предлагате на по-простодушните и лишени от вашите научни познания хорица? Как ще задоволите техните потребности?"

Що за снизходителен и менторски тон?! „Естествено, ние с вас сме достатъчно интелигентни и образовани, за да се нуждаем от религия. Но обикновените хора, плебсът, Оруеловите „пролита", видиотените „делти" и „епсилони" на Олдъс Хъксли - те със сигурност имат нужда от РЕЛИГИЯ". Сещам се за един случай от моята практика. На една конференция изнесох лекция за „общественото разбиране", което среща науката, като скастрих мимоходом и опитите да бъде „заглушен" гласът ѝ. Когато дойде ред и на въпросите от публиката, стана един човек и обяви, че понякога това заглушавано може и да е от полза - така науката щяла да стигне „по-безболезнено до някои етнокултурни малцинства и жените". Тонът му подсказваше, че този човек съвсем искрено смята, че е „либерално" и „прогресивно" настроен. Мога само да гадая какво ли са си помислили представителите на въпросните малцинства, а и жените в аудиторията...

Но да се върнем на човешката потребност от „душевен комфорт". Естествено, тя е един реален факт, но пък не е ли някак инфантилно да смятаме, че Вселената е длъжна да ни осигури и... „уют"? Онова, което Айзък Азимов казва по адрес на псевдо-науката, важи във същата степен и за религията: „Ако се вгледате по-внимателно в псевдонауката, ще видите, че тя е просто една невинна залъгалка, нещо като бутафорна детска броня, вдъхваща илюзорно усещане за сигурност". Но пък удивително много са тези, които така и не искат да разберат, че „душевният комфорт" на X не предполага непременно, че той е и прав.

Същото би могло да се каже и за потребността от „цел" в живота. Да цитирам един мой канадски критик:

Атеистите може и да са прави за Бога. Кой знае? Но дали това ще е Бог или не, няма особено значение - ясно е, че в човешката душа се таи нещо, което се нуждае от вяра, че животът си има смисъл и цел, надхвърлящи неговите материални измерения. Все съм си мислил, че дори и свръхрационалните емпирици като Докинс няма как да отрекат този аспект на човешката природа. (. ..) А той сериозно ли смята, че Светът ще стане по-хуманен, ако всички хукнем да търсим истината и душевния покой в Делюзията Бог, вместо в Библията?!

Ами честно казано, да - ако говорим за един „по-хуманен свят". Но съм длъжен да направя и следното пояснение: утехата, която носи вярата, съвсем не повишава нейната реална стойност. Разбира се, не мога да отрека потребността от емоционален комфорт, а и не се наемам да твърдя, че тази книга би могла да предложи нещо повече от умерен комфорт на онези, „чийто дух е сломен". (Примерно!) Но ако този комфорт, предлаган от религията, се базира на едно крайно неправдоподобно от неврологическа гледна точка предположение, а именно че ще преживеем смъртта на собствените си мозъци, вие специално ще „хукнете" ли да го защитавате? Аз самият ходя и на погребения, но поне досега не съм срещал някой, който да не е съгласен, че нерелигиозните компоненти на този обряд (надгробните слова, любимите стихове или музика на покойния и т.н.) са и далеч по-вълнуващи от самите молитви...

След като прочел Делюзията..., д-р Дейвид Аштън (британски лекар-консултант, живеещ на о-в Мейн) ми описа неочакваната смърт - точно на Коледа 2006 г. - на неговия любим 17-го-дишен син Люк. Малко преди това двамата с Люк си говорили и за онази благотворителна фондация, която в момента организирам и в чийто занимания влиза „поощряването на разума и научните изследвания". И на погребението баща му казал на събралото се множество, че ако някой иска да направи някакво дарение в памет на Люк, най-добре да го изпрати на моята фондация, защото това би пожелал и самият Люк. Събрали се над трийсет чека на обща сума от 2000 паунда плюс още 500, набрани в местния пъб. Това момче очевидно е било много популярно. А когато прочетох и списъка със службите, поръчани за самата траурна церемония, буквално се просълзих и дори помолих бащата за разрешение да го публикувам в RichardDawkins.net. Един гайдар изпълнил скръбната стара мелодия „Enen Vallin". Двама приятели на момчето произнесли надгробни слова. Самият д-р Аштън пък рецитирал Дилън Томас: „И когато аз бях млад и радостен под ябълкови вейки..." (от онази негова прекрасна елегия за изгубената младост, „Папратовият хълм" (Прев. Александър Шурбанов - вж. Дилън Томсън „И смъртта ще остане без царстю“. (Нар. култура 1992г.)). А след това - тук вече дъхът ми секва от вълнение - бащата прочел уводните редове от една моя предишна творба, Да разплетеш дъгата (Dawkins 1998), за които съм казал, че искам да прозвучат и на собственото ми погребение („Ние ще умрем и това ни прави щастливци. Повечето хора никога не биха умрели, защото никога не биха се и родили... ит.н. (cpв.Dawkins 1998)).

Очевидно има и изключения, но лично аз подозирам, че основната причина, поради която толкова много хора се придържат към религията не е в това, че тя им носи утеха, а просто защото така ги е дресирала нашата образователна система и те дори не си дават сметка, че атеизмът също е сред наличните възможности. Това поне със сигурност важи за повечето от тези, които се изживяват като креационисти. Те просто не са случили с нормални учители и не са запознати с възхитителната алтернатива, предложена още навремето от Дарвин. Предполагам, същото важи и за онзи бликащ от снизходителност мит, че човечеството се „нуждае" от религия. На една конференция през миналата година един от участниците (антрополог и горд носител на значката „Аз съм атеист") цитира Голда Меир. Когато я попитали дали вярва в Бога, тя отговорила така: „Аз вярвам в еврейския народ, а еврейският народ вярва в Бога". Нашият антрополог предложи и своя версия на горното: „Аз вярвам в хората, а когато те имат възможност да мислят самостоятелно плюс достъп до цялата налична информация, най-често се оказва, че те вече не вярват в Бога и тогава животът им става наистина пълноценен, удовлетворителен и най-вече разкрепостен”.