С б о р н и к съдебна практика по приложението на закона за защита от дискриминация
Тормоз и подбуждане към дискриминация
Изтегляне 6.17 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 34. Решение от 30.11.2006 г. по гр.д. 2014/2006 на Софийски районен съд
Тормоз и подбуждане към дискриминация33. Решение от 21.07. 2006 г. по гр.д. 2860/2006 на Софийски районен съд42 с-в съдия Иво Дачев31 Тормоз и подбуждане към дискриминация Чл. 71 ал. 1, т. 1 и 2 от Закона за защита от дискриминация Тормозът и подбуждането към дискриминация представляват самостоятелни форми на дискриминация. Забраната за подбуждане към дискриминация съставлява легитимно ограничение на свободата на изразяване, наложено в обществен интерес. Самият факт на обективирането на едно изявление не е достатъчен, за да се приеме, че са налице „тормоз" и „подбуждане" по смисъла на ЗЗДискр. Трябва също така да са налице специалната цел или резултат на тормоза. Доколкото с изказванията си ответникът обективно е засегнат общественият интерес, всеки с етническо и религиозно самоопределяне, различно от българската етническа и езикова общност, може да бъде засегнат от нарушението, независимо дали изказванията са били насочени пряко срещу неговата общност или не. Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 71 ал. 1, т. 1 и 2 от Закона за защита срещу дискриминация (Заглавие променено ДВ бр. 68/2006 – бел. ред.). Ищцата Ю. М. - български гражданин с арменска етническа принадлежност твърди, че изявленията на ответника В. С., цитирани в исковата молба, представлявали тормоз и подбуждане към дискриминация, с оглед на което моли съда да установи този факт с правно значение, да осъди ответника да преустанови нарушението, като спре да прави изявления, подобни по съдържание на процесните, както и да възстанови положението отпреди нарушението, като поднесе публично извинение с конкретно посочен от ищцата текст в ефира на предаване „А." по кабелна телевизия „С." и което същевременно да се публикува и в два вестника - „А." и „Т.". Ответникът В. Н. С. оспорва исковете. Съдът, след съвкупна преценка на доводите, възраженията на страните и събраните доказателства по делото съобразно разпоредбата на чл. 188 ал.1 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: От фактическа страна по делото не се спори, че ответникът В. С. е автор на изявленията, цитирани в исковата молба, както и че ищцата е лице с арменска етническа идентичност. Спорен е въпросът, дали процесните изказвания представляват „тормоз" и „подбуждане към дискриминация" по смисъла на ЗЗДискр., както се твърди в исковата молба. Дискриминацията представлява неправомерно юридическо действие, в което могат да бъдат разграничени следните елементи: 1. различно отнасяне (отношение) към еднакви случаи; 2. разликата да няма правомерна цел (без обективно и разумно основание); и 3. липса на пропорционалност между използваните средства и преследваната цел. Това са и минимално необходимите критерии, на които следва да отговаря едно поведение, за да бъде квалифицирано като „дискриминация”. Законът (ЗЗДискр.) обаче, разграничавайки отделните проявни форми на това правонарушение („тормозът" и „подбуждането към дискриминация" представляват именно отделни самостоятелни форми на дискриминация), въвежда за всяка от тях допълнителни изисквания. Така, по смисъла на закона (§ 1 т. 1 от преходните и заключителните разпоредби на ЗЗДискр.) „тормоз” е всяко нежелано поведение на основата на признаците по чл. 4, ал. 1, изразено физически, словесно или по друг начин, което има за цел или резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда, а „подбуждането към дискриминация" е дефинирано в § 5 от ПЗР на ЗЗДискр. като „пряко и умишлено насърчаване, даване на указание, оказване на натиск или склоняване към извършване на дискриминация", и то ..когато подбуждащият е в състояние да повлияе на подбуждания". Следователно, по аргумент както от граматическото, така и от правно-логичното тълкуване на цитираните разпоредби, за да са налице посочените форми на дискриминация, следва да бъдат установени освен посочените общи елементи, още и особена цел от субективна страна и особен резултат - от субективна сгряна, относно фактическият състав на „тормоза", и някой от изчерпателно изброените видове деяния (насърчаване, даване на указание, оказване на натиск или склоняване) - при подбуждането към дискриминация. В настоящия случай, изказването на ответника С. от трибуната на Народното събрание на 11.07.2004 г. „...Защото през този осем годишен период беше извършен гигантски геноцид на българската нация. По настояване на външни, враждебни на България фактори от нашия народ се предвижда да останат 3-4-5 млн. жители. Такъв е планът на българофобите и този план се изпълнява пред очите ни. Ако някой пита как, ще му посоча: като се отнеме на българите правото да бъдат господари в собствената си държава, като се оставят да умрат в мизерия и липса на лекарства и медицинско обслужване, като биват подлагани на терор от цигански банди, които всекидневно нападат, ограбват, изнасилват и малтретират българската нация, след което съзнателно никой не издирва престъпленията, извършени от тях, защото директивата отвън е такава - да не се разследват престъпленията на тези малцинствени групи. Целта е българите да живеят в страх, да бъдат обезверени, смачкани, покорни", и това на предизборен митинг на партия „А.” в гр. Б. на 22.06.2005 г., „…..Не на циганизирането на България, не на турцизирането на България. Най-после българите ще имат свое представителство в парламента. Там няма да бъдат само педерасти, цигани, турци, иностранници, евреи и всякакви други, а ще има само и единствено българи, които ще защитават честта, достойнството и интереса на българина. Ще кажем, че България няма да позволи да стане турска провинция. Няма да позволи да стане циганска държава. Няма да позволи да стане еврейска колония, или каквато и да е колония", представляват тормоз и подбуждане към дискриминация. Това е така, защото от една страна в цитираните изявления са налице всички елементи на дискриминационно отношение по повод циганската, еврейската и турската етническа и религиозна общност. Така, в тях е проведено различно отнасяне към евреите, турците и циганите, като разликата няма правомерна цел, нито съществува разумна пропорционалност между целта (каквато и да е тя) и използваните средства, с които е преследвана. От друга страна, тези изявления по своето внушение създават враждебна среда и подбуждат настроения срещу малцинствата в Република България. Формата на изказване на ответника С. внушава омраза, основавана на етнически признак, което обективното право - чл. 5 вр. чл. 4 вр. § 1 т. 1 от ЗЗДискр. и правният ред в цялост не допускат. Свободата на изразяване търпи ограничения в обществен интерес. Именно такова ограничение съставлява забраната за подбуждане към дискриминация - императив, налагащ на всички безусловно да се съобразяват с правата и интересите на другите в светлината на националното им самоопределение и етническа идентичност. В тези си изказвания ответникът С. е преминал мярата, в която се позволява да бъде упражнявано свободно правото на слово. По този начин той е придобил правното качество на нарушител (на свободата от дискриминация), което е основанието за реализирането на санкционната дискурсно-правна връзка чрез съдебната намеса. Доколкото с тези изявления обективно е нарушена забрана, с което е засегнат общественият интерес, всеки с етническо и религиозно самоопределяне, различно от българската етническа и езикова общност, може да бъде засегнат от нарушението. Ето защо съдът приема, че ищцата е активно легитимирана по предявените искове, независимо, че спрямо нейната общност ответникът не се е изказвал в процесиите изявления. Тъй като в случая изказванията на ответника, съставляват враждебно слово като форма на изразяване, с която се разпространява, подбужда, внушава и оправдава етническа омраза и враждебност срещу малцинствата, то искът по чл. 71 ал. 1 т. 1 от ЗЗДискр. в тази част следва да бъде уважен. По отношение на останалите изказвания на ответника С. обаче, настоящият състав на Софийския районен съд счита, че същите не представляват „тормоз” и „подбуждане към дискриминация” по смисъла на ЗЗДискр. За да достигне до този извод, съдът съобрази от една страна, че те по своето съдържание представляват разсъждения, част от които дори поставят въпрос за това, дали са направени сериозно, а от друга — че „подбуждането” и „тормозът” имат по-широко съдържание от защитаването на теза или становище. Самият факт, че тези изявления са направени пред широка аудитория сам по себе си не означава, че посочените форми на дискриминация са налице. С други думи, само фактът на обективирането им - писмено или устно, не е достатъчен, за да се приеме, че са налице „тормоз" и „подбуждане" по смисъла на закона. В цитираните изказвания не личи нито особеният от субективна страна признак на състава „цел”, нито този от обективна - резултат. Не е налице и „подбуждане” към дискриминация, по смисъла на § 5 от ПЗР на ЗЗДискр., тъй като в случая не само не се установява нито една от формите на деянието (насърчаване, даване на указание, оказване на натиск или склоняване), но и не се доказва фактът ответникът да е бил в състояние да повлияе на общественото мнение. Ето защо, в тази част исковете следва да бъдат отхвърлени. Наред с горното следва да бъде отчетен фактът, в част от посочените изявления изобщо липсва дискриминационен контекст, а по-скоро навеждат на извода за защитавана чрез тях обществена позиция в защита на българското население, вкл. и срещу т. нар. обратна дискриминация. По отношение на някои от изказванията на ответника С. относно лицата с турска етническа принадлежност следва да бъде изрично посочено, че изнасянето на исторически факти относно турския геноцид над българското население в миналото само по себе си не може да представлява дискриминация, нито подбуждане към такава, а още по-малко са от естество да накърнят нечие човешко достойнство. Изцяло неоснователни са и исковете за установяване на подбуждане към дискриминация и тормоз с изявлението „България на българите, България над всичко". Неправилно и необосновано ищцата прави аналогия с химна на нацистка Германия. Тези изявления нямат за цел да бъдат противопоставяни българите на не-българите, както счита ищцата, а само засилват патетизма на изказването - един широко използван реторичен похват. В случая дори не се налага тълкуване на изявлението, тъй като буквалното му прочитане не води до неясни резултати, нито поставя под съмнение смисъла, който авторът е искал да вложи. Изразът сам по себе си е и пределно логичен: естествено е „България” да бъде „на българите” (както Румъния - на румънците, Белгия на белгийците и пр.). Не води до двусмислие или противоречие и другата фраза - „България над всичко” - тя само иска да покаже, че общият интерес трябва да има приоритет над личния, а не националния над този на малцинствата. По изложените съображения, исковете по чл. 71 ал. 1 т. 1 от ЗЗДискр. относно цитираните по-горе в настоящото решение и посочени в пунктове I.1.Н и IV.А от исковата молба изявления, следва да бъдат уважени, а останалите - отхвърлени, като неоснователни. С оглед акцесорния си характер спрямо главния - установителният иск по т. 1 от чл. 71 ал. 1 ЗЗДискр., исковете с правно основание чл. 71 ал. 1 т. 2 предл.1 и 3 от ЗЗДискр. също следва да бъдат уважени, като ответникът бъде осъден да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения. Претенцията по чл. 71 ал. 1 т. 2 предл. 2 от ЗЗДискр. е бланкетна и намира общото си основание в принципа за restitutio in integrum. В този смисъл тя също е акцесорна, но нейната основателност се обуславя не от установяване обективния факт на нарушението на свободата от дискриминация, а от наличието на претърпени вреди от това нарушение. В случая по делото няма данни изказванията на ответника С. да са променили с нещо емпиричната действителност, така че да се иска и допусне възстановяване на положението отпреди нарушението. Дори обаче от поведението му да са произтекли последици, съдът счита, че ефектът от нарушението не би бил заличен с поисканата от ищцата мярка. Макар и допустима (определение на СГС, IV-Б г.о. по ч. гр. дело № 1852/2006 г.) исканата мярка е неадекватна и ако изобщо би довела до заличаване на последиците от нарушението, то това би било в твърде малка степен. Това е така, защото, за да има характер на извинение, изявлението трябва да бъде направено искрено и чистосърдечно, а принуда то да бъде такова не може да бъде оказана никому, вкл. и по реда на чл. 421 от ГПК. Извинението от друга страна не може да бъде формулирано като клетва, каквото по същество е искането на ищцата в случая. Нещо повече, същото има за цел не толкова заличаване последиците от нарушените, колкото причиняване неудобство на ответника, а това надхвърля рамките на защитата, с която ищцата разполага. Ето защо, и този иск следва да бъде отхвърлен. Съдът намира за неоснователни доводите на ищцовата страна, основани на аналогия с прецеденти на Европейският съд по правата на човека, главно по две съображения. От една страна, Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи не предвижда самостоятелно право на свобода от дискриминация. Прогласената в чл. 14 от конвенцията правна възможност е по естеството си акцесорно право и тази му hic et hoc характеристика е подчертавана във всички решения на комисията и съда /измежду всички вж. делото за белгийската лингвистика, Х. срещу Холандия (1975), Х. срещу Федерална република Германия (1980), Аgee v. UK (1977), Х., У. and Z. v Belgium (1978)/. Това означава, че правото на свобода от дискриминация няма самостоятелно значение извън правата и свободите, гарантирани в част I от конвенцията, т.е. чл. 14 не е насочен срещу дискриминацията по принцип, а само срещу дискриминацията във връзка с правата и свободите, гарантирани от Конвенцията. На второ място, гаранцията на чл. 14 от Конвенцита е субсидиарна (вж. делата Ейри и Дъджън). Що се отнася до разпоредбата на чл. 17 от Конвенцията, то същата има за предмет не свободата от дискриминация, а пределите на упражняване на свободата на словото, която диспозиция би била подложена на обсъждане при наведен довод от страна на ответника, а не на ищцата. При положение, че ответникът С. в срока за произнасяне не направи възражения по същество, съдът приема, че посочената позиция (залегнала широко в практиката на наднационалните юрисдикции) се споделя от него и следователно - не следва да бъде повече разисквана. Неоснователно е и позоваването на чл. 4 от Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация - този текст действително забранява пропаганда, основана на расова омраза или дискриминация, но тя има за адресат държавата и нейната законодателна (а не съдебна) власт, като вменява задължение да бъдат предприети мерки срещу подбуждането към дискриминация и по криминализирането на подобни деяния. На следващо място, съдът не споделя доводите на ищцата за съответно прилагане на разрешенията, дадени от Комитетът по правата на човека в практиката по Международния пакт за граждански и политически права, цитирани в приложението към писмената защита на стр. 6, тъй като изявленията на ответника С. не могат да бъдат квалифицирани като „нацистка” или „неонацистка” реч. Делото Малкълм Рос срещу Канада пък има различен предмет - наказанието на жалбоподателя за негови публикации и интервюта и правото му на свобода на словото. При този изход на делото страните си дължат взаимно разноски, съразмерно уважената, респ. - отхвърлената част от исковете, но тъй като няма данни да са направили такива, то и същите не следва да им бъдат присъждани. Водим от горното, съдът
Решението подлежи на обжалване пред СГС в 14-дневен срок от съобщението до страните за изготвянето му с въззивна жалба. 34. Решение от 30.11.2006 г. по гр.д. 2014/2006 на Софийски районен съд29 с-в съдия Мариана Георгиева32 Тормоз и подбуждане към дискриминация Процесуални правила на Закона за защита от дискриминация Чл.71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от Закона за защита от дискриминацията Тормозът по смисъла на ЗЗДискр. представлява всяко нежелано поведение на основата на признаците на чл. 4, ал. 1 от закона, изразено физически, словесно или по друг начин, което има за цел или резултат накърняване достойнството на елицето и създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда. За да се квалифицира едно поведение като тормоз следва да се установят не само посочените по-горе елементи на дискриминацията, а и особената цел на поведението, свързана освен с накърняване на личното достойнство на едно лице и с обективното създаване на неблагоприятна за него среда. Предявени са в условията на обективно кумулативно и активно субективно съединяване искове с правно основание чл.71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от Закона за защита от дискриминацията /ЗЗДискр./. Ищците А. Т. Г., Д. С. Д., Д. Д. П. и Х. К. М. твърдят, че са български граждани с хомосексуална ориентация. В исковата молба се излага, че абсолютното право на свобода от дискриминационен тормоз и подбуждане към дискриминация на основата на сексуалната ориентация е нарушено от ответника В. С. Нарушението било извършено чрез негови публични изявления и се изразява в следното:
„...А тъй като вече, явно, в тази пленарна зала всичко е позволено, всякакви обидни квалификации, ще се възползвам от случая, да кажа, че господин Ф. Д. в своята сексуална зависимост е способен да произнесе всичко тук, от тази трибуна, което му е поръчано от неговия, не само господар, но и този, който го държи в такава зависимост … Защото Ф. Д. беше зависим още преди 1989 г. в битността си на доносник на Държавна сигурност, на явочник и сега като отявлен хомосексуалист." 2. На 18.05.2005 г. от ефира на телевизия С. по предаването „А.” чрез изказване със следното съдържание: „……всевъзможни изявления на всякакви гей организации, педерастко - лесбийски сборища и прочие се отразяват широко и мощно". 3. На 22.06.2005 г. чрез изявления на ответника на предизборен митинг на коалиция „А." в гр. Б. със следното съдържание: „....Най-после българите ще имат своето представителство в парламента. Там няма да бъдат само педерасти, цигани, турци, иностранци, евреи и всякакви други, а ще има само и единствено българи! Които ще защитават честта, достойнството и интереса на българина…….”. В исковата молба се поддържа, че чрез тези изявления ответникът осъществява състава на тормоз и подбуждане към дискриминация на основата на сексуалната ориентация, като накърнява честта и достойнството на ищците, създава враждебна и обидна обществена среда. С оглед изложеното ищците правят искане да се установи факта на твърдяното от тях нарушение /иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр./; да се осъди ответникът да преустанови нарушението, като спре да прави подобни по съдържание изявления, както и да възстанови положението отпреди нарушението, като поднесе публично извинение в ефира на предаване „А." по телевизия С. и което да се публикува в два вестника - „А." и „Т." /иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 2, пр. 1-во, пр. 2-ро и пр. 3-то от ЗЗДискр./. Съдържанието на извинението е: „Аз, В. Н. С., се извинявам за думите си, с които в нарушение на закона накърнявах достойнството на хората с хомосексуална ориентация, създавах обидна и враждебна среда за тях и подбуждах към дискриминация срещу тях". Ответникът В. Н. С. оспорва предявените срещу него искове. Релевира възражения, че са като доказателства по делото са представени извадки, които са в непълен вид, поради което не може да вземе становище по тяхното авторство. С оглед изложеното счита, че исковете като недоказани следва да се отхвърлят.
По делото като писмено доказателство е приета извадка от интернет страницата на Народното събрание, с отразени изказвания на ответника по време на пленарно заседание. Този документ е неподписан частен свидетелстващ документ, поради което не се ползва със задължителна доказателствена сила. Ето защо съдът следва да прецени неговата доказателствена сила свободно, по вътрешно убеждение и с оглед всички данни по делото, без да е обвързан от някаква задължителност. При извършване на тази преценка съдът трябва да съобрази: 1. От кого изхожда документа - в случай, че по отношение на неговото авторство е налице спор, страната, която твърди изгодни за нея факти следва да установи в условията на пълно и главно доказване изявление на кое конкретно физическо лице е обективирано в представеният документ. В настоящият случай ответникът изрично оспори авторството на изявленията, въведени като предмет на спора, поради което съдът намира, че ищците следва да ангажират доказателства за установяване на твърденията в исковата молба, че процесиите изявления изхождат от ответника. 2. На второ място, в хипотезите на неподписан документ, страната, която черпи благоприятни правни последици от него, следва да докаже чрез предвидените в ГПК способи за събиране на доказателства, дали представеният документ съставлява окончателно изявление на лицето, от което се твърди да изхожда. В разглежданият случай съдът намира, че ищците не ангажираха доказателства относно посочените две предпоставки, въз основа на които да се приеме, че ответника В. С. е автор на изявление със следното съдържание: „...А тъй като вече, явно, в тази пленарна зала всичко е позволено, всякакви обидни квалификации, ще се възползвам от случая, да кажа, че господин Ф. Д. в своята сексуална зависимост е способен да произнесе всичко тук, от тази трибуна, което му е поръчано от неговия, не само господар, но и този, който го държи в такава зависимост…Защото Ф. Д. беше зависим още преди 1989 г…в битността си на доносник на Държавна сигурност, на явочник и сега като отявлен хомосексуалист.” Установяването на авторството на изявлението следва да бъде установено по несъмнен начин, като за ищците съществува процесуалната възможност, предвидена в чл. 148 от ГПК. Редът, предвиден за снабдяване с официални документи и удостоверения от съответни учреждения /каквито са несъмнено протоколите от заседанията на Народното събрание по аргумент от чл. 60 от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание/ е свързан с процесуална активност на страната, която може да поиска от решаващият орган служебно да изиска относимите към предмета на доказване документи или издаване на съдебно удостоверение, по силата на което да се снабди с тях. Ищците не ангажираха такива доказателства, поради което съдът намира, че представената извадка от интернет страница на Народното събрание не представлява убедително доказателство, че ответника е направил цитираните в нея изявления. Освен това следва да се отбележи, че в приложената извадка не е отразена дори и датата, на която се твърди да са направени тези изявления. В този смисъл недоказано остава и твърдението на ищците, че процесното изявление е направено на пленарно заседание, проведено на 07.12.2005 г. Решаващият орган намира, че не се обосновава обратен извод от процесуалното бездействие на ответника, във връзка със задължението му по реда на чл. 114 от ГПК. С определение от 12.04.2006 г. съдът е задължил ищеца да се яви в съдебно заседание за да отговори на въпроса не е ли вярно, че процесиите изявления са направени от него на посочените в исковата молба дати и с отразеното в исковата молба съдържание. Указанието на съда е надлежно съобщено на ищеца, но същият не се яви в съдебно заседание за да отговори на поставените въпроси. Действително, съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 3 от ГПК, при неявяване или отказ на страната да отговори на поставени въпроси, съдът може да приеме за доказани обстоятелствата, до които се отнасят. Неблагоприятните последици, предвидени в тази норма не могат да се прилагат независимо от преценката на съда за правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса. Съгласно чл. 127, ал. 1 от ГПК, всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания. Доколкото установяването на авторството на изявленията, по начина описан в исковата молба, е главен факт по делото, за който доказателствената тежест се носи от ищците, прилагането на неблагоприятните последици на чл. 114, ал. 3 от ГПК би довело до незаконосъобразно разместване на доказателствената тежест в процеса. За установяване на съдържанието и авторството на другите две изявления, съдът е допуснал по искане на ищците събиране на гласни доказателства. В съдебно заседание на 31.10.2006 г. бе проведен разпит на свидетелката В. И.. Същата заяви, че е гледала запис от предизборен митинг на коалиция ,,А.”, излъчено по телевизия С. на 22.06.2005 г., по време на който ответникът се е изказвал. Сочи също, че е чула и звукозапис на предаването „А.” от 18.05.2005 г., на което се е чувал гласът на В. С. Тези два записа - видео и звукозапис, са били показани на свидетелката около 1 седмица преди датата на съдебното заседание, като същите представляват част от неформален архив на правозащитната организация Български Хелзингски комитет /БХК/. Свидетелката посочи, че е служителка на тази организация. Съдът намира, че показанията на разпитаната свидетелка следва да бъдат ценени в качеството на производно доказателствено средство, доколкото същата заяви, че не е гледала двете предавания на телевизия С. по времето на тяхното излъчване, а само копия от записи, изготвени от БХК. Действително производните доказателства са допустими, но могат да служат единствено за проверка на първичните доказателствени средства. В случая първично доказателствено средство би било показания на свидетел, възприел непосредствено предаванията „А.” на датата, излъчени по телевизия С. или видео-запис на тези предавания, изготвени и събрани по предвидения за това ред в ГПК. В този смисъл съдът намира, че поисканият оглед на видео и аудио касетата, изготвени от служители на БХК, /искане, което съдът остави без уважение с протоколно определение в открито съдебно заседание на 31.10.2006 г./ и евентуална техническа експертиза дали записите са манипулирани /монтаж/ не биха могли да заместят първичното доказателствено средство. И това е така, тъй като предмет на огледа и съответно на експертизата ще бъдат копия от записи, изготвени не по предвиденият за това ред в ГПК, като няма да даде отговор на въпроса дали процесните изявления са излъчени в ефира на телевизия С. /фактическо твърдение на ищците, подлежащо на пълно и главно доказване от тях/. В този смисъл съдът следва да отбележи, че единствената хипотеза на допустима замяна на първичните доказателства с производни такива е, когато последните се окажат недостъпни. В настоящият случай за ищците е била налице възможност да осигурят събирането на първичните доказателствени средства по реда на чл. 14, ал. 3 от Закона за радиото и телевизията. Задължение на радио-телевизионните оператори е да записват предоставените от тях за разпространение програми и предавания и да съхраняват записите. Ако лице твърди, че е засегнато в предаване, има право на достъп до съответния архив и на копие от записа, направено за негова сметка /чл. 14, ал. 3 от ЗРТ/ и в този случай ограничението на срока за съхранение от 3 месеца, предвиден по ал. 1 не важи. Следователно ищците са могли да се снабдят с копие от записа от телевизия С. по предвиденият за това ред или да поискат обезпечаване на доказателства по реда на чл. 165 и сл. от ГПК. Бездействието на страната, която носи доказателствената тежест в процеса, не може да послужи за основание за допустимо подменяне на първично с производно доказателствено средство. С оглед изложеното съдът намира, че показанията на свид. В. И. не представляват убедително доказателство относно установяване на авторството на процесиите изявления, разпространени по описаният в исковата молба начин. Други доказателства не са ангажирани.
Съгласно посочената разпоредба всяко лице, чиито права, уреждащи равенството в третирането са нарушени, може да предяви иск за установяване на нарушението. В настоящият случай ищците твърдят, че с процесиите изявления е осъществен състав на „тормоз" и „подбуждане към дискриминация" по смисъла на § 1, т. 1 и т. 5 от ДР на ЗЗДискр. Дискриминацията е неправомерно юридическо действие, включващо следните кумулативни елементи: 1. Различно /неравно/ третиране на лица на основата на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна /чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр./.
„Тормозът”, съгласно §1, т. 1 от ДР на ЗЗДискр. представлява всяко нежелано поведение на основата на признаците на чл. 4, ал. 1 от закона, изразено физически, словесно или по друг начин, което има за цел или резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда. От посочените елементи се налага изводът, че за да се квалифицира едно поведение като тормоз /форма на дискриминация/ следва да се установят не само посочените по-горе елементи на дискриминацията, а и особената цел на поведението, свързана освен с накърняване на личното достойнство на едно лице и с обективното създаване на неблагоприятна за него среда. Подбуждането към дискриминация е също легално понятие, чиито елементи са очертани в § 1, т. 5 от ДР на ЗЗДискр. Тя е свързана с прякото и умишлено насърчаване, даване на указание, оказване на натиск или склоняване към извършване на дискриминация, когато подбуждащият е в състояние да повлияе на подбуждания. Съдът намира, че в настоящият случай не следва да обсъжда дали въведените в исковата молба твърдения, представляващи изявления с описаното съдържание, осъществяват състав на „тормоз” и „подбуждане към дискриминация”. Това е така, тъй като ищците не проведоха пълно и главно доказване на основният факт, включен в предмета на доказване по делото, свързан с авторството на процесиите изявления. Ето защо съдът намира, че не е доказана пасивната материална легитимация на ответника, поради което предявеният иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр. следва да бъде отхвърлен. С оглед изхода на делото по установителния иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр., акцесорните искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 2, пр. 1-во, пр. 2-ро и пр. 3-то от ЗЗДискр.следва да бъдат отхвърлени. Искът с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 2, пр. 1-во от закона е осъдителен и има за предмет осъждане на ответника да преустанови нарушението. Съдът намира, че ангажирането на отговорността на това основание е свързана на първо място с установяване на дискриминационно поведение от ответника, изразяващо се в описаната в исковата молба форма. Доколкото съдът приема, че по делото не се установява по несъмнен начин авторството на изявленията, осъдителният иск срещу ответника като недоказан следва да се отхвърли. По същите съображения и предвид предмета на исковете с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 2, пр. 2-ро и пр. 3-то от ЗЗДискр., свързани с искане за осъждане на ответника да възстанови положението преди нарушението и да се въздържа в бъдеще от подобни нарушения, съдът намира, че следва да отхвърли като недоказани и тези претенции. На основание чл. 75, ал. 2 от ЗЗДискр. за производствата по този закон не се събират държавни такси, поради което независимо от изхода на делото на ищците не следва да се възлага задължение за заплащане на държавна такса. Така мотивиран, съдът
1. От 07.12.2005 г. чрез изказване на ответника в качеството му на народен представител на заседание на Народното събрание със следното съдържание: ,,…А тъй като вече, явно, в тази пленарна зала всичко е позволено, всякакви обидни квалификации, ще се възползвам от случая, да кажа, че господин Ф. Д. в своята сексуална зависимост е способен да произнесе всичко тук, от тази трибуна, което му е поръчано от неговия, не само господар, но и този, който го държи в такава зависимост … Защото Ф. Д. беше зависим още преди 1989 г. … в битността си на доносник на Държавна сигурност, на явочник и сега като отявлен хомосексуалист." 2. От 18.05.2005 г. от ефира на телевизия С. по предаването „А.” чрез изказване със следното съдържание: „ всевъзможни изявления на всякакви гей организации, педерастко-лесбийски сборища и прочие се отразяват широко и мощно". 3. От 22.06.2005 г. чрез изявления на ответника на предизборен митинг на коалиция „А.” в гр. Б. със следното съдържание: „....Най-после българите ще имат своето представителство в парламента. Там няма да бъдат само педерасти, цигани, турци, иностранци, евреи и всякакви други, а ще има само и единствено българи! Които ще защитават честта, достойнството и интереса на българина …".
Решението може да се обжалва пред СГС в 14-дневен срок от съобщението до страните, че е постановено. Каталог: progress2009 2010 -> images -> stories -> products stories -> Решение на Съда (трети състав) от 5 март 2009 г stories -> Международните и европейските правни стандарти за борба с изразяването на расизъм” products -> Прогрес (2007-2013) Комисия за защита stories -> Неофициален превод от английски на български език! Hri/gen/1/редакция 7 Изтегляне 6.17 Mb. Сподели с приятели:
|