Sapiens. Êðàòêà èñòîðèÿ íà ÷îâå÷åñòâîòî

234
А. Готовността, с която признават невежеството
Модерната наука е основана на положението ignoramus — „ние не знаем“. Тя предпоставя, че не знаем нищо, и че дори нещата, които мислим, че знаем, могат да се окажат погрешни, което ще разберем, натрупвайки още знание. Няма понятие, идея или теория, които да са неприкосновени и да не могат да бъдат проблематизирани.
Б. Централното място, отредено на наблюдението и математиката
След като е допуснала невежеството, модерната наука се стреми да придобие ново знание. Това става с натрупване на данни, след което към тях се прилагат математически инструменти, за да бъдат обединени данните в теории.
В. Придобиване на нови възможности

Модерната наука не се задоволява с формулирането на теории. Тя ги използва, за да придобие нови възможности и в частност за да разработи нови технологии.
Научната революция не е революция на знанието, тя е преди всичко революция на невежеството. Голямото откритие, което ѝ дава тласък, е, че хората не знаят отговорите на най-важните въпроси.
Предмодерните традиции на знанието като исляма, християнството, будизма и конфуцианството казват, че всичко, което трябва да знаем за света, вече е известно. Великите богове или Всемогъщият бог, или мъдреците от миналото притежават абсолютната мъдрост, която ни се разкрива в свещените текстове и с помощта на устните традиции. Обикновените смъртни трупат знание, прониквайки в тези древни текстове и традиции и разбирайки ги правилно. Недопустима е дори идеята, че Библията, Корана или Ведите може да пропускат някоя важна истина за света — истина, която да може да бъде открита от човешките същества от плът и кръв.
Древните традиции на знанието допускат само два вида невежество. Първо,
отделният човек може да не знае нещо важно. За да се сдобие с необходимото знание, всичко, от което се нуждае той, е да попита някой по- мъдър. Не е необходимо да се открива нещо, което никой все още не знае.
Например ако селянин от село в Йоркшир от XIII в. иска да узнае как се е появил човешкият род, той е наясно, че християнската традиция съдържа категоричния отговор и всичко, което се иска от него, е да попита местния свещеник.
Второ, цяла традиция може да не разполага със знание за незначителни неща. По дефиниция всичко, което великите богове или мъдреците не са си направили труда да ни кажат, не е важно. Например ако нашият йоркширски

235
селянин иска да знае как паяците изплитат паяжините си, безсмислено е да пита свещеника, защото в Писанието няма отговор на този въпрос. Това не означава обаче, че християнството има някакъв недостатък, а че подобно знание не е важно. В крайна сметка Бог идеално знае как става това и ако става дума за информация, която е ключова за човешкото щастие и спасение, щеше да включи подробно обяснение в Библията.
Християнството не забранява на хората да изучават паяците. Но изследователите на паяци — ако са съществували такива в средновековна
Европа — е трябвало да приемат периферната си роля в обществото и незначителността на откритията си по отношение на вечните истини на религията. Независимо какво откритие може да бъде направено за паяците, пеперудите или сипката от Галапагос, подобно знание не е повече от тривиалност без връзка с фундаменталните истини на обществото, политиката и икономиката.
Всъщност нещата никога не са толкова прости. Във всяка епоха, дори в най- благочестивата и консервативна, има хора, които настояват, че има важни неща, за които цялата традиция няма представа. Но подобни хора обикновено биват маргинализирани или преследвани — или пък поставят началото на нова традиция и настояват, че те са онези, които знаят всичко, което трябва да се знае. Например пророкът Мохамед започва религиозната си кариера с обвинението към събратята си араби, че живеят в пълно неведение за божествената истина. Но много бързо започва да твърди, че той е онзи, който знае цялата истина, и последователите му започват да го наричат „печатът на пророците“. От този момент насетне вече не са необходими откровения — освен онези, които Мохамед получава.
Модерната наука е уникална традиция на познание, доколкото открито признава наличието на колективно невежество по отношение на най-
значимите въпроси. Дарвин никога не е твърдял, че е „печатът на биолозите“ и че веднъж завинаги е разгадал загадката на живота. След векове задълбочени научни изследвания биолозите признават, че все още нямат приемливо обяснение на феномена на съзнанието. Физиците признават, че не знаят каква е причината за Големия взрив или как да съвместят квантовата механика и общата теория на относителността.
В други случаи конкуриращи се научни теории биват яростно дискутирани в светлината на постоянно натрупващи се нови данни. Добър пример са дебатите по въпроса как е най-добре да бъде направлявана една икономика.
Макар отделни икономисти да настояват, че техният метод е най- подходящият, основните положения се променят с всяка нова финансова криза или борсов балон и като цяло се приема, че последната дума в тази област все още предстои да бъде изречена.

236
Има и случаи, в които конкретни теории са подкрепени толкова консистентно от наличните свидетелства, че всички алтернативи са отпаднали. Подобни теории се приемат за истина, но съществува съгласие, че ако се появят нови данни, които им противоречат, това ще доведе до преразглеждането или отхвърлянето им. Подходящи примери са теорията на еволюцията и теорията за тектониката на плочите.
Охотата да се признае незнанието прави модерната наука по-динамична, по-гъвкава и по-любознателна в сравнение с която и да било предходна традиция на знанието. Това чувствително разширява възможността ни да разбираме как функционира света и способността ни да изобретяваме нови технологии. Но също така ни изправя и пред сериозен проблем, който не е съществувал за предците ни. Настоящото допускане, че не знаем всичко и че дори онова знание, с което разполагаме, може постоянно да бъде преразглеждано, засяга и споделените митове, които позволяват на милиони непознати да си сътрудничат ефективно. Ако всичко показва, че много от митовете ни са несигурни, как бихме могли да удържим цялостта на обществото? Как биха могли да функционират нашите общности, държави и международни системи?
Всички модерни опити да се стабилизира социополитическият ред няма на какво друго да разчитат, освен на ненаучни методи:
А. Възприема се една научна теория и в противовес на приетите научни правила се декларира, че тя е окончателната и абсолютна
истина. Това е методът, използван от нацистите (които твърдят, че техните расови теории почиват на биологични факти), от комунистите
(които пък настояват, че Маркс и Ленин са ни разкрили абсолютните икономически истини, които никога не могат да бъдат отхвърлени).
Б. Да не се разчита на науката и да се действа в съгласие с ненаучна
абсолютна истина. Това е стратегията на либералния хуманизъм, който се основава на догматичната вяра в уникалната ценност и права на всяко човешко същество — доктрина, която, за наш срам, има малко общо с научното изследване на природата на Homo sapiens.
Но това не бива да ни изненадва. Дори самата наука трябва да разчита на религиозни и идеологически вярвания, за да оправдае и финансира изследванията си.
При все това модерната култура допуска незнанието до степен, многократно надхвърляща приемането му в която и да било от предходните култури. Едно от нещата, които позволяват на модерния социален ред да просъществува, е разпространението на почти религиозната вяра в

237
технологията и научния метод, която замества до известна степен вярата в абсолютната истина.

Изтегляне 4.7 Mb.

Сподели с приятели: