Сборник статии 01 Предговор

Не се усеща НЕ по повод на оргазма – изглежда, като че за тях просто нямаш сили. Със завидно спокойствие възприемаш факта, че случилият се оргазъм няма как да бъде отменен. Иска ти се да лежиш и да не мърдаш. Относителната ментална тишина доставя особено удоволствие, за нея не е необходимо да се трудиш много, защото всяка мисловна дейност носи почти болезнено напрежение, а затова е лесно е приятно веднага да я прекратяваш и да потъваш в относително безмислие, което се усеща като приятно отпускане. Последния път преди да заспя, можах около десетина пъти да изплувам от вече почти “безнадеждни” съновни сюжети, в което вече почти не помнех, че лежа и заспивам.

1ви – 3ти дни:

Физическа слабост. По време на утринната гимнастика вместо уверените 50 лицеви опори с мъка правя 40. През деня леко ме наболява тялото, мускулите са напрегнати. Заниманията със спорт не носят удоволствие (в сравнение с по-късни етапи, когато е много приятно да напрегнеш тялото си, да провериш колко е издръжливо).

Иска ми се да получа сексуални впечатления, в това число и оргазъм. Периодично възниква силна механична ерекция. Попадам в този капан, ако до мен има момиче, с което бих могъл да правя секс. Последното такова “пиянство” се състоеше от 8 оргазма за 6 дена. Започвайки от втория оргазъм си мислиш: “Един повече или по-малко...” – и давай напред, към блатото на постоянната сънливост и “нищо-не-ми-иска”: само ядеш, спиш и правиш секс. (Моето текущо изследване касае не подобна серия, а един оргазъм). В този период е трудно да се удържиш от оргазъм по време на сън. На по-късни етапи, когато по време на секс не възниква болезнено желание да свършиш на всяка цена, вече не се случват нощни оргазми.

Ако между последните два оргазма е имало дълго период – 3 седмици и повече, по при ненапрегната дейност, носеща минимална доза ПЕ и липсата на нежелателни външни раздразнители, животът прилича на сладкия сън на пушача на марихуана – никакви изблици, никаква борба, никакви НЕ, може дори да се имитират занятия с практиката, а въобще всичко да ти е все тая, тотално задоволство.

“Мекотелост”. Няма увлечения и интереси и всяка принудителна дейност се съпровожда от НЕ.

Положителната емоционална въвлеченост в дейност (както е на по-късните етапи) е невъзможна – твърде бързо се прекратяват ПЕ, бързо се уморяваш. Достатъчно е високо нивото на яснота – може би затова, че зачестяват проявите на дребни НЕ, които те поддържат в състояние на алертност. Това напомня начина, по който реагираш на високия ВД половин час – час след оргазма. Никак не ти се иска да се напрягаш – проявленията на НЕ са сравними със загубата на кръв, която и без това е малко. Именно това ми доставяше някога особени мъчения в следоргазмения период: не можех да избегна НЕ. Сега, когато се отнасям към проявленията на желанията по друг начин и се освободих от много концепции и пускови механизми, предизвикващи НЕ, то те (НЕ) силно намаляха и затова ми стана по-лесно да преживявам принудителния следоргазмен период.

Желание за впечатления в съчетание с неудовлетвореността от тяхното получаване. Може да се мерне желание просто да седиш и да проследяваш ВД, но много скоро нещо започва да ти липсва – искат ти се впечатления. В същото време не получаваш устойчиви ПЕ (и още по-малко пък ОзВ), оттук и постоянната неудовлетвореност от текущото занимание и търсене на нови впечатления. Отдавана познатото състояние “искам не знам какво – а най-вероятно нищо”.

5-10 минутните сесии за спиране на ВД минават с различен успех. Понякога ти се удава да не допуснеш възникването на висок ВД за повече време от няколко секунди и първите ден-два след оргазма това ти се удава доста лесно, но по-късно започва да става като с картинките на границата на съня – неочаквано откриваш, че вече дълго преживяваш поредната мисъл и се учудваш, че не си забелязал това по-рано. Способността да отстраняваш ВД много се различава в зависимост от това колко време е минало между последните два оргазма. Едно е когато си свършил след 7 седмично несвършване и друго когато от предишния оргазъм е минала само седмица. Мен ме учуди възможността без усилия да връщам вниманието си от ВД, без да се разсейвам нито за секунда в продължение на 10 минути, на втория ден след оргазма, последвал след прекъсване, продължило месец и половина. В същото време последвалия седмица по-късно оргазъм не нямаше такъв ефект, стана само “по-лошо” – обяснявам си го с това, че една седмица не е достатъчна да се възстановиш.

Желанията се прескачат едно друго. Това не е неприятно, ако успяваш да се оставиш на техния поток, но може да се случи и така, че радостното желание за бъде потиснато от концептуално желание. Именно това наричам “принудителна дейност” и това е постоянен източник на НЕ през следоргазмения период. Често възниква сънливост, която аз реализирам.

Крайната степен на следоргазмената “криза на неустойчивите желания” е дълбоката апатия когато не ти се иска нищо. Мисля, че апатията често възниква у тези, които често изпитват оргазъм – веднъж на седмица или по-често.

5ти – 6ти дни след оргазма. Това са най-тежките дни за мен. Основната НЕ е самосъжалението, основното желание – да потъна в забрава. Само във фантазиите ми се иска секс. Достъпните варианти не ме привличат, защото към “чисто половото” взаимодействие се прибавят разговорите и всичко останало, а на мен не ми се иска това, ако това не е такова момиче, с което изпитвам постоянно задоволство и отпуснатост.

Когато “мекотелостта” се усили ми се искат примитивни ПЕ и аз започвам механична ленива дейност – слагам ред в компютъра си и прочее. В този стадий винаги когато е възможно се поддавам на желанието да поспя, иначе възниква силна раздразнителност. Въобще недоспиването при скорошен оргазъм е много неприятно състояние: разсеяност, необикновено висок ВД, цял букет от НЕ... За сравнение, на третата седмица след оргазма (и по-късно) няма дори ни най-малки признаци на подобни проявления след кратък сън и по-скоро ще настъпи физическо изтощение, отколкото да почувстваш прилив на НЕ.

Нивото на яснота пада особено към 4-5 ден, тогава ставаш разсеян и приличаш на робот. Стига се до смешни положения: опитваш се да се съсредоточиш върху всяко движение, за да не допуснеш хаотичен ВД и излизаш от къщи по пантофи.

Взетите решения бързо губят сила – няма никакви ярки интереси, не се получава да поискаш нещо силно и да го направиш.
8ми – 14ти дни:

Способността към продължителна дейност, към различаването и отделянето (от фоновия шум) на високия ВД и емоциите нараства. При наличието на интерес към практиката без труд ми се удава да се удържа от въвличания (т.е. да поддържам помненето за практиката, за ОзВ), което помага да се боря с НЕ и хаотичнния ВД.

В същото време и НЕ, и ВД като че набират сила. Появява се способност да изпитваш ПЕ. Усилва се желанието да общуваш, да пишеш, да разсъждаваш.
3та – 5та седмици:

Емоционалните пикове и спадове се изравняват, смяната на желанията се забавя, преминава спазматичното желание за впечатления. За мен това е най-конструктивният етап – аз ясно осъзнавам, че ППП за мен е най-интересното в моя живот. Увереност в своите сили, систематично водене на бележки, стегнатост.

Откакто открих за себе си мастурбацията, съм бил на този етап само два пъти в живота си . По-често се проявява самодоволство. Мяркат ми се мисли, че сега всичко е именно така както искам аз: стегнато, систематично, спортно, няма непреодолими трудности. В следоргазменото помрачение живееш с надеждата по-скоро да се окажеш в това състояние, а в това състояние си мислиш, че никой дявол няма да ме подмами в следоргазмени помрачения. Иска ми се да се откажа от оргазма завинаги.

За самодоволството и празните фантазии. След спонтанното проявяване на спомени от детството може да възникне мисълта: “О, това сигурно е показател за прогрес!” Ако възниква слабо блаженство, то вместо спокойно наблюдение започва да се върти ВД: “Все пак аз понякога изпитвам блаженство!”, от което то изчезва. През първата седмица след оргазма няма такава афектация, има само спокойно фиксиране.

Има концепция: “Въздържането от оргазъм се явява ГЧК” (ГЧК – голямо червено копче – действие, на което ти без основания разчиташ, че то без всякакви усилия ще те изведе до ОзВ, като да кажеш мантра, да седнеш в някаква определена поза, да окачиш на стената икона и т.н.) Тя дава надежда, че винаги в резерва има такова средство като въздържането, но пречи на полагането на усилия след оргазма, тъй като се активизира скептикът: “Все едно нищо няма да се получи, нали наскоро имах оргазъм”. Опитът показва, че въздържането от оргазми не е ГЧК и все пак силата и количеството на НЕ след оргазъм са много по-големи, в сравнение с дългото не свършване.

Основната трудност в откриването на закономерности в тази област е голямото разтакаване във времето на експериментите и огромната, мъчителна цена на оргазмите.

0032. Лама:

“Изследване на менталните впечатления”

Почти винаги при разсъжденията си изпитвам самодоволство (СД) и загриженост. СД и загрижеността са тясно свързани. СД възниква ако ми се удаде да направя впечатление със своя интелект, а загриженост възниква при мисълта, че може да изчезне причината за СД, че може да не ме оценят. Проблемът от абстрактен (“ментални впечатления”) става конкретен и достъпен за работа с обикновените методи за работа с НЕ. Загрижеността при воденето на беседа се проявяваше в това, че аз не можех да проявявам инициатива. За да формулирам мисъл, ми е необходимо да съм уверен, че ще направя това пределно ясно и коректно, че тази мисъл е значима или че хората, с които общувам имат позитивно отношение към мен. Ако изказаната мисъл успяваше да направи впечатление на събеседника, то възникваше СД. Колкото по-добро впечатление правеше моята мисъл, толкова по-силно СД изпитвах. СД, бидейки изпитано веднъж, започваше да направлява моето по-нататъшно поведение. На мен ми се искаше все повече СД и целият мисловен процес става само средство за неговото достигане. Внимателно проследявах външните проявления на СД и ги потисках толкова успешно, че у моите събеседници оставаше впечатлението, че аз съм беземоционален. В някои случаи СД ставаше толкова интензивно, че за неговото потискане ми се налагаше да полагам големи усилия. Вследствие на това понякога се създаваше впечатление, че съм напрегнат. Загрижеността беше онзи механизъм, който потискаше проявленията на СД.

Отначало забелязах загрижеността, защото това беше НЕ, която явно имаше негативна окраска. Започнах да работя с нея, създавайки ситуации, в които тя да възниква. Успявах да отстранявам загрижеността, но нестабилно – тя възникваше отново много бързо. Проблемът беше там, че отстранявайки загрижеността, аз не работих със СД, което беше обратната страна на медала. Например, отстранявайки загрижеността, аз изказвах някоя мисъл. Ако реакцията беше благоприятна, то възникваше СД, което не забелязвах. По-нататък СВ набираше власт и последващите разсъждения се провеждаха за получаване на все по-ярко СД. Тъй като се беше появила цел – СД, то възникваше и загриженост за постигането на тази цел. След интензивна и успешна работа със загрижеността, проблемът със СД стана очевиден и аз пристъпих към втората част на очистването – отстраняването на СД в процеса на разсъжденията.

Стана ясно защо СД е толкова тясно свързано при мен с разсъдъчната дейност. В училище аз в определен период се оказах най-слабият физически, а тъй като училището беше с доста твърди взаимоотношения, аз имах интензивни чувство за малоценност и самосъжаление и аз възприемах като компенсация и възстановяване на “справедливостта” това, че интелектуално бях с едни гърди пред връстниците си. Това пораждаше силно задоволство и аз се опитвах по този начин да компенсирам онези потискащи НЕ, които възникваха поради физическата слабост. Загрижеността се появи по-късно когато попаднах в среда, в която моето интелектуално превъзходство вече не беше толкова очевидно. Това беше в физико-математическото училище, където се създаваше атмосфера на интелектуално съперничество. Тази загриженост се усилваше и от това, че аз бях свикнал да бъда пръв, а тук ми се налагаше сериозно да се боря за това.

Осъзнаване на проблема. На този етап има само усещане, че нещо не е както трябва. Не ти се удава да разбереш каква е работата. За пръв път това усещане се прояви преди повече от година.

Откриване на загриженост при разсъждаването.

Активна работа със загрижеността. На този етап аз я отстранявам. Съществено е това, че аз преставам да се държа така както диктува загрижеността. Удаде ми се да стигна до границата, когато загрижеността от НФ се превърна в интензивна НЕ – безпокойство от мнението на практикуващите, чувство за малоценност, самосъжаление, чувство на самота.

Удаде ми те да отстраня тези силни НЕ, при това възникваше преживяване на яснота. Това преживяване се съпровожда с осъзнаването, че нищо освен стремежа към свобода няма значение. Възникна чувство на изпълненост, сила и увереност. Това преживяване е много интензивно, съпровожда се от спазъм на диафрагмата, който поражда нещо като смях или ридание. Това не е нито приятно, нито неприятно, но то е толкова по-мощно, колкото по-наситен ни се струва животът със СД или загриженост. Възниква желание да поддържаш това усещане и занапред.

След като беше открита връзката между разсъдъчната дейност и СД, аз поисках да проследявам и да отстранявам СД направо в процеса на разсъждаване. Към дадения момент СД възниква в слаба форма и се отстранява моментално след откриването му. Отстраняването на СД води до проявяването на ОзВ яростност.

“Какво да пишем и как да пишем”

Разбрах, че тази форма на отчетите в дадения момент не се съчетава с начина, по който осъществявам сега практиката си – моята практика е не е тематична, аз не наблюдавам такава отчетлива смяна на фронтовете на работа, затова няма потребност да пиша за конкретни резултати и за равносметка.

По този начин се получава така, че водейки си бележки в дневника, аз често откривам желание да споделя с практикуващите открития от локален характер, но оставям това за после до момента когато се събере достатъчно материал, за да напиша статия. Този момент така и не настъпва – откритията губят актуалност и желанието да се връщам към тях изчезва.

Възникна желание да сменя подхода като се освободя от концепциите за обезателно писане на статийноподобни отчети. Искам да пиша кратко, ясно, самата същност, без опити за натрупване на идеи и без оценки на степента на тяхната “завършеност”. Много отчетливо различавам желанието да споделям именно “малки”, но актуални открития. Така въпросът с недостига на времето отпада.

“Утринно опазване”

Веднага след събуждане усещам непонятен дискомфорт. Това усещане, а също и такива усещания като “залежалост” на тялото – тялото е инертно, лениво, “застинало”. Иска ми се да го разтърся, но има и желание да се отдам на мързела и между тези две желания започва борба. Аз ту се отдавам на мързела и при това дискомфортът в тялото ми се усилва, ту се опитвам да направя нещо и тогава се усилва мързелът. Горе-долу същото става и с емоциите, желанията и мислите. Обикновено няма силни НЕ, но има НФ. Не ми се удава да разбера какъв е този НФ, просто има емоционален дискомфорт. Във ВД има твърде много хаотични разсейвания. Много различни механични желания, всяко от които е слабо, но заедно те създават своеобразно чувство на притеснение. Най-силното механично желание е да мастурбирам, тъй като това постепенно пробужда тялото и избутва другите помрачения, така че постепенно аз започвам обикновеното си функциониране. Отначало ми беше сложно да се спирам на границата на оргазма по време на сутрешната мастурбация, тъй като тялото е много инертно и непослушно, но постепенно ми се удаде да реша този проблем. Усилията, свързани със спирането на границата на оргазма станаха отработени, стана ми лесно да ги полагам даже при това състояние на тялото. Освен механичното желание за мастурбация се усилват и други желания: да хапя устните и бузите си, да си проверявам пощата си, да пиша писма и т.н. От НЕ най-често се проявява раздразнение примесено с отпуснатост и задоволство (съотношението на съставките зависи от интерпретацията на обстоятелствата).

Още се случва да има замаяност, слабост и почти незабележимо гадене. При опитите да въздействам на УО с помощта на усилия възниква усещането, че усилията се “натъкват” на негативни усещания.

Усилията по отстраняване на УО са очевидни – обикновено усилие за пробуждане, отстраняване на НЕ, но проблемът е там, че това усилие като че бива блокирано от нещо. Аз съм свикнал, че сутрин “трябва” да се събуждам – трябва да ходя на училище, в университета, на работа и т.н. или просто “време е вече да ставам”. Правейки усилия по концептуалните доводи, аз не чакам нищо светло от предстоящото бодърствуване – мрачно утро, училище, рутина, агресивни деца, скучна работа, тъпи колеги, разговори за глупости и пр. Но ако си представя, че сега ме чака нещо вдъхновяващо, например, сега ще отида на среща с любимото момиче, то се появява друго отношение към бодърстването - иска ми се по-бързо да се отърся от съня и да реализирам радостните желания.

По този начин, аз мисля, че проблемът УО е проблем на мотивацията за събуждане. Сега помислих защо възниква механично желание на мастурбирам – аз искам да се концентрирам на нещо леснодостъпно и по-приятно, от това, което ме очаква в света на бодърстването. Има, разбира се, още и желание за ОзВ, но те ми се струват далечни и нереални когато има УО.

Искам да реша проблема УО с помощта на припомнянето, че аз се събуждам, защото ми харесва да чувствам пробуденото си тяло, да изпитвам ОзВ, че предстои ден, наситен с практика, открития, нови нюанси на ОзВ, реализация на радостни желания. Искам именно желанието за ОзВ и другите радостни желания да станат главна мотивация на усилието за пробуждане.

“Фиксиране на събитията, обкръжаващи ОзВ”

Веднага след като възникна озарената мисъл, че описанието на събитията, свързани с възникването на ОзВ има не по-малко значение за фиксирането на опита, отколкото описанието на самото ОзВ, възникна радостно желание да описвам максимално подробно ситуациите, в които възникват ярки ОзВ. Реализирах го. Процесът на фиксирането беше много радостен, преживяваше се като творчество, възникваха ОзВ, постоянно имаше ОФ.

Отидох в едно интернет-кафе, връзката постоянно се губеше и беше много бавна, така че ми се налагаше често да влизам отново, да чакам, отново да изпращам писмата си. Във всяка такава пауза аз правех емоционална полировка и фиксирах всички възприятия, които исках да изследвам, имаше постоянно усещане за кипенето на живота, за интензивна и радостна работа, нямаше нито продължително (над 3 сек.) изпадане в задоволство или ежедневност. В крайна сметка връзката изчезна съвсем и ми предложиха да почакам докато не се възстанови. Имах избор – да отида да се пека или да остана да чакам неизвестно колко време. Аз проанализирах желанията и фиксирах, че ми се иска да изпратя пощата си в най-близко време, затова реших да почакам и излязох на една малка открита тераса.

Боядисани стени, каменен под, пластмасови столове, но на мен тук определено ми харесва. Тук има и сянка и в същото време е слънчево, защото помещението е открито от всички стани като голям балкон. Седнах на един пластмасов стол, отворих си тефтера и възникна желание да проведа петминутка на пораждане на ОзВ. Прииска ми се да пораждам симпатия. Две минути преди това на терасата излезе смугла боса чужденка. Тя беше над 40, към нея не възникна еротична симпатия, но усещането от съзерцаването й беше приятно. Тя също беше решила да чака интернета и на мен ми хареса това, че тя не изглеждаше като “очакваща”. Тя беше отпусната, спокойна, не бързаше, но не беше размазана като много от чужденците, пътешестващи из Индия. Лицето и очите й не се открояваха с нищо, но това не промени разположението ми към нея. Тя седна срещу мен и също извади тефтер и започна да пише в него. Аз не си доизмислих, че тя може да пише нещо, което би ме заинтересувало, но изражението на лицето й ми харесваше. Това беше радостно – да видя, че мога да възприемам света без доизмисляне и разбирам, че при това не само нищо не губя, а точно обратното – при такова искрено и ясно възприятие има особена радост, като че в самия център на това място се появява стълб, опора, която не се огъва от никакъв вятър. Това се преживява като нещо нерушимо и много тънко едновременно. Резонира мисълта, че именно това е източник на радост. Сравнявам това възприятие с онази радост, която възниква когато доизмислям и виждам, че разликата е огромна – в единия случай тази радост не е нещо друго, а ПЕ, надута екзалтация, която прилича на оргазъм по това, че уморява, опустошава, неизменно води до разочарование, сивота, спад на радостните желания. А в друг случай – това е преживяване на благоразположение и симпатия, то изпълва и в резултат се появяват други ОзВ, свързани с тази симпатия, усилващи се от това, че се усилва “стартовото” ОзВ.

Започнах петминутката. Желанието да преживявам ярка симпатия беше много интензивно (8-9) и устойчиво, но никак не ми се удаваше сама да породя симпатия. Тя пламваше на периферията на всяко пето-шесто усилие, беше много неустойчива и слаба (2-4), повърхностна и мътна, като че ли я гледах през дебело стъкло. Желанието да преживявам симпатия за кратки моменти ставаше толкова интензивно, че изместваше останалите ми възприятия. Заедно с него аз пораждах желание да усиля това желание и когато ми се удаде да породя желание да усиля желанието, това винаги се съпровожда с почти физическо усещане за разтваряне от дълбочина – като че вдигам от дъното голям камък, който трудно съм могла отначало да намеря, а след това да откъсна от дъното, след което да го вдигна на повърхността (това става малко забавено, затова възниква образът на вдигането на нещо от водата). В онзи момент когато “камъкът е откъснат” и аз започвам да го “вдигам”, усещането за тежест и напрежение стремително си отива като че се отварят скрити резерви, появява се мощна радост, преживяване на сила, рязко се усилва устремеността, която като че подхваща желанието и го реализира: възниква онова възприятие, към което е било насочено желанието. Този път ми се удаде да усиля желанието да породя симпатия, но вместо симпатия възникна ново възприятие, с което резонира думата “пътешествие”. Когато то възникна, погледът ми беше наведен надолу и възникна мисълта, че ако сега се огледам, то то ще изчезне. Затова отначало се оглеждах плахо, но нищо не се променяше – светът стана друг.

Сенчестата тераса, през която свободно духаше топъл вятър стана невероятно уютна и красива. На стените имаше карти на света и Индия и тук аз си спомних, че се намирам далеч от къщи, на брега на океана. През детството ми мислите за пътешествия предизвикваха изблици на ярко вдъхновение. Тези мисли резонираха с преживяването на пълнота и интензивност. И сега за пръв път откакто пътешествам из Индия, възникна този възторг от живота. Усещанията се разшириха от малкото пространство на терасата до брега на океана и аз започнах да усещам тази мощ, стихията. Образът на океана стана толкова ярък, като че се наистина го виждах и го чувах и не някаква негова малка част както това става всъщност, а целия. До онзи момент непрекъснато имах впечатлението, че ивицата ежедневност никак не иска да се прекъсне от това, че аз заминавам от къщи и отивам в Индия. Като че съм излязла от една малка стая и съм влязла в друга, с океан – това преместване нищо не променяше в моя живот... Аз отново погледнах картата на света и усещанията ми се разшириха още, образите на далечните страни, контитенти, океани и ветрове станаха също толкова ярки како образа на океана. Това място (аз) стана живо пространство, но тази грандиозност се оказа неустойчива, тя възникна няколко пъти по за няколко мига.

Огледах се: всичко, което винаги ми се е струвало обикновено и ежедневно, сега беше станало ярко и живо. Зад пределите на терасата беше горещо и слънчево, сред палмите се виждаха бели дървени къщички, пъстри табелки, мургави местни момичета с цветни рокли, пътечки от червен пясък – във всичко това го имаше онзи дух на пътешествията, онзи зов за предусещане, който ме привличаше още когато бях дете. Това възприятие беше устойчиво, интензивно (7-8), идваше от самия център и заемаше всичкото пространство на възприятията, никъде нямаше дори сянка от ежедневността. Не мога да нарека това възприятие дълбоко, то беше с единен “вкус”, в него нямаше нюанси, но то беше ярко и незамътнено.

Чувствах се вдъхновен изследовател. Нямаше бурна радост, не ми се искаше за никъде да бързам, да разказвам, “да го разливам”. Нарастването на интензивността на новото възприятие спря, то трайно се закрепи на едно ниво. Всичките мои външни проявления като че свиха вътре, мисля, че от страни съм изглеждала много сериозна и не настроена за общуване. Но именно така ми се искаше да се проявявам – беше много радостно да не правя нито едно излишно и неконтролируемо движение. Още един път проанализирах желанията си и разбрах, че повече не искам да чакам възстановяването на връзката. Преди най-вероятно би възникнала поне сянка на съжаление, че “съм си загубила времето в чакане, а бих могла...”, но в онзи момент мисълта ми дори не тръгна в тази посока. Станах и тръгнах към океана, получавайки удоволствие от всяка стъпка.