Скво: Предназначение на социалните експерименти

Всеки пък, когато възникне затъпяване и вцепеняване поради нежеланието да провеждам СЕ, аз се “спирам”, спомням си как съм преживяла устременост и си задавам въпрос – кое за мен е по-важно – да постигна освобождаване или да съхраня доволството и комфорта в дадената ситуация, когато НФ, породен от социалните страхове и породените от тях НЕ с плътен слой покрива целия ми живот?

Страховете в СЕ се преодоляват като просто се изпълнят планираните действия. Ако аз, след като съм анализирала ситуацията, съм взела решение да направя нещо, то аз го правя, даже и ако не мога да отстраня нито страха, нито другите НЕ и следващия път аз откривам, че и страха, и НЕ са по-малко, че сега трябва да положа доста по-малко усилия, за да извърша планираното действие.

Когато съм изправена непосредствено пред избора да направя ли СЕ или не, всеки път възникват мисли като “Тази ситуация е неподходяща, този човек не подхожда за моя експеримент, трябва да почакам докато минат хората, само не днес, стига вече за днес и т.н.” Всички тези мисли са оправдание на собствената импотентност, затова съм си изработила следното правило: ситуацията (човекът, мястото) може да бъде неподходяща само два случая: или аз 200 процента съм сигурна, че без проблем мога да реализирам всички желания, които не противоречат на закона, или аз виждам, че има реална опасност – могат силно да ме ударят, да ме убият и т.н.

Когато възниква желание да проведа СЕ, възниква мисълта – това е немислимо, аз не съм способна на това. Възниква страх да наруша обикновеното течение на нещата. Всеки ден, в продължение на целия си живот аз и всички други сме спазвали едни и същи правила, действали сме по една и съща схема и това е много страшно – на правиш стъпка встрани, но когато вече правиш това действие, чупиш привичния ред, тогава изведнъж разбираш, че нищо страшно не се случва, че всички тези викове около теб са просто звуково възприятие, а всички злобни лица – това е просто възприятие на такива лица и няма никакъв повод да реагираш по някакъв начин на виковете и на израза на лицата на другите хора. Можеш да продължаваш да живееш своя живот, като обръщаш внимание само това – да пресечеш или да избегнеш нечии агресивни действия. Разбирането, че нищо значимо не се случва и е думите и емоциите на другите хора ПО НИКАКЪВ начин не ме трогват е най-удивителното във всички СЕ.

Ако аз съм освободена от НЕ по време на СЕ, то у мен възниква усещане за почти “врязване в мъртва материя”. Все едно, че всичко около мен е прашна тежка завеса, през която не минава никакъв живот. По време на СЕ аз правя разрез и през него проникват свежест, яснота и вятър от съвсем друг свят.

Даже най-малкият СЕ е излизане извън пределите на клетките, по които вървят хората от раждането си и до последния си ден. Самото желание, самата мисъл, че можеш да постъпиш съвсем не така както е прието се съпровожда от преживяване на свобода, а реализацията на това желание винаги води до неочаквани и удивителни промени в обикновения подбор възприятия и често откликва в съвсем други фронтове на работа.

Важно е да се помни, че мотивацията за провеждане на ефективни СЕ се състои именно в преодоляването на своите социални механични страхове, страхове от морално осъждане, механично изпитване на НЕ като отговор на НЕ от страна на другите хора, а не борба за “справедливост”. И когато се освободя от тези страхове, аз може би въобще никак няма да реагирам на нищо, тъй като мен в дадения случай не ме интересува промяната на света около мен, аз провеждам СЕ с друга цел – да отстраня своя механичен страх пред хората, пред тяхното осъждане и негативните им емоции в най-различни ситуации. Мен ме интересува пълната независимост от мнението на другите хора.

Когато мисля за това как да не се изложа по дреме на НЕ, започвам да изпитвам много силни НЕ. Забравям, че за мен главното е да не покажа, че съм голяма работа и да победя съперника, а да изпитам чувство на свобода. Т.е. първо, да направя усилие и да реализирам приетото решение, а второ, да отстраня НЕ, възникващи по време на експеримента.

След провеждането на СЕ преди оставаше страх да се появявам на мястото, където съм провеждала експеримента, но в резултат на експериментите по “зачистване”, когато отивах и осъществявах контакт с тези, които изпитваха съм мен НО, този страх изчезна. Това е също интересен фронт на работа – да правя допълнителни СЕ на места, където вече съм се “прославила”.

По време на СЕ трябва да бъдеш винаги готов за проява на агресия, особено в Русия и в мюсюлманските региони и да предприемеш адекватни мерки, а също така и внимателно да обмисляш СЕ.

Забелязах, че колкото по-дълго мисля преди да реализирам СЕ, толкова по-силно е отравянето с НЕ и толкова по-размазан е крайният резултат. Често възниква впечатление, че няма никакъв резултат, толкова силни са били НЕ. Всъщност, обаче, резултат има винаги и това ще се забележи тогава, когато следващия път решиш да направиш същото и откриеш, че все пак страхът е много по-малък.

Има наблюдение, че СЕ трябва да се осмислят, т.е. след серия мини СЕ или един голям СЕ трябва да мине определено време, за да могат да се видят и да се оценят резултатите от направеното. Ще поясня с пример. Провеждам мини СЕ – приближавам се на улицата към най-различни хора и им говоря на “ти”. В началото ми се налага да правя сериозни усилия. След това тази задача ми се удава все по-лесно и по-лесно и ето аз достигам до стадий, когато още няма пълна свобода, все още ми се налага да преодолявам леко стряскане и да отстранявам леко безпокойство, но реализацията на НЕ вече не дава никакви резултати, нищо не се променя, та ако ще и до още 20 човека да отида, а тази минимална неосвободеност все още съществува. В такива ситуации, оставям експеримента за определено време. Това може да са 2 дена, две седмици или даже няколко месеца – всичко зависи от желанието и когато се върна към него отново, за да направя окончателна зачистка, виждам, че съм станала много по-освободена в тези ситуации, все едно че опитът се е осмислил и усвоил и сега остава само да проведат още съвсем малко експерименти, за да бъда абсолютно уверена в това, че вече нищо не може да ми отнеме извоюваната свобода в отработените ситуации.

СЕ могат да бъдат измисляни “на крак”. Ако когато излизам навън и влизам в метрото като съм настроена, че сега ще правя СЕ, то аз се намирам в активно търсене на ситуации, в които мога да встъпя във взаимодействие с хората, при което у тях възниква НО към мен, но без да нарушавам при това закона.

Едно от типовите възражения се състои в това, че аз, видите ли, със своите СЕ преднамерено предизвиквам у хората НЕ. Но всъщност това не е така. Аз бих предпочела хората да не изпитват НЕ, тогава на мен не би ми било необходимо да изследвам своите страхове пред НЕ от страна на другите хора и около мен би имало хора, които са ми приятни, но тъй като живея в общество, където на всяка крачка се сблъскваш със скрита или открита ненавист и агресия, то аз съм принудена да изследвам своя механизъм на ответна реакция и да отстранявам ответните страхове и НЕ. По време на СЕ влизам в такива ситуации, в които самите хора обикновено изпитват агресия. Именно всеки човек сам избира да изпитва ли агресия или не. Например, понякога се обръщам към някоя възрастна жена на “ти” и в отговор виждам, че тя ми отговаря спокойно-безразлично или даже с удоволствие от това, че младичко момиче я приема като “своя”, понякога голям мъж може в отговор на моето “ти” да се усмихне, да се заинтересува, да започне да се закача, но най-често хората избират да изпитват агресия. Моя ли е вината, че този човек е станал такъв ненавиждащ, че едно обръщение на „ти” го докарва до ярост? Има свобода на избора и всеки сам избира какво да изпитва и какъв да бъде.

0063. Вик:

Три нива на сивотата
По време на работата с НЕ аз забелязах три нива на “сивотата”. Ще ги опиша така както ги различих.

1. Първото ниво се достига бързо след началото на практиката, за няколко седмици, но то е съвсем мрачно, “тъмна сивота”. Започваш да отстраняваш силните НЕ и бързо забелязваш, че ти като че вече си ги победил. Седмица си изкарал без ненавист и злоба. Нямаш НЕ, но въпреки това вместо обещаните ОзВ поради някаква причина има някаква потискаща сивота. Няма НЕ, но и ОзВ хубаво няма. В този момент аз започнах да препрочитам книгата и открих, че съм пропуснал главата за концепциите. Т.е. почти не съм я чел. В основата на тъмната сивота лежи НФ, пораждан от слой концепции. Тогава аз веднага намерих страшно много работа и се успокоих за отсъстващите ОзВ.

2. Второто ниво се достига за по-дълго време, за няколко месеца. След определен обем работа с грубите концепции и продължаващата борба с НЕ отново настъпи сива полоса – “равна сивота”. Усещане за някакво плато, равно, спокойно състояние, без емоционални изблици, тих сив живот. Явно виждаш, че нямаш НЕ. Т.е . разбира се, те могат да те връхлетят, да ти разбираш това, но те по някакви причини не те връхлитат. Или ги изпитвам много рядко. Няма причини за вълнение, източниците на груби помрачения са отдалечени, животът тече равен. Седмица, втора. Възниква въпросът, а какво да правя? Може би трябва да започна специално да ги предизвиквам?

Това ниво на “равна сивота” също представлява НФ, незабелязан по-рано, в моя случай това за различни грижи. Тихият и утъпкан НФ, който отначало дори е трудно да откриеш, а после е трудно да отстраниш, по-трудно дори отколкото грубите НЕ. Грижите се оказват безчислено множество и когато те започнат да стават явни, то от равното сивота нищо не остава, отново започната привичната борба с пълзящите на всички страни НЕ.

3. Третото ниво се колебае от “светла сивота” до яснота – намерих това ниво след около 9 месеца. Забелязах го чек след като на повторно откритата конференция на Бодхи започнах отново и отново да повтарям, че всеки акт на отстраняване не е само да спреш да изпитваш НЕ, но и последващо пораждане на ОзВ, например, на състояние на тиха радост. Удивителното е, че аз бях слушал това най-малко в продължение на половин година, винаги бях смятал, че всичко правя както трябва и изведнъж разбрах, че всъщност не го правя така, а в около 80 процента от случаите просто намалявам интензивносттта на НЕ или дори ги потискам. Главното за мен тогава беше да спра да изпитвам ярки НЕ, защото да проследявам нещо по-голямо, да го отшлифовам до блясък – просто нямах сили.

Когато все пак опитах при всяко отстраняване на НЕ да постигам усещане за явно освобождаване и изблик на радост, то се откри удивително явление. Тези изблици започнаха като че да сливат образувайки ново състояние – озарен фон. Оказва се, че не е толкова лесно да го “постигнеш“ за секунда, но в него може да се живее! Честно да ви кажа, бях поразен, че това състояние може да бъде удържано без прекъсване за определено време.

И тук изникна нов проблем. Това състояние е постоянно, с маниакално упорство се покрива с невидими за мен тихи НЕ и грижи. Нищо не се случва, никакъв шум, никакви видими НЕ, просто раз! и вместо яснота настъпи сивота. Откриваш това чак тогава, когато сравняваш текущото състояние с паметта за тихата радост. Мислиш си: нещо тук не е наред... Радостта ми някак си не е много радостна... със сигурност, пак има някакъв НФ. И ще трябва време и усилие, просто за да разбера, че съм излязъл от състоянието на озарен фон. А после пак усилие, за да уловиш отравящото те възприятие, да уловиш засегнатите от него концепции, отново да постигнеш изблик на радост от освобождаването, ако въобще успееш да го направиш и чак след значителни усилия маже би да се върнеш в състоянието на яснота. Тъй като навикът да изпитваш НЕ е формиран в продължение на десетилетия, през които непрекъснато си се намирал в него, то той още дълго ще те връхлита, докато, накрая, не бъде внедрен навикът той да бъде безупречно отстраняван, а в края на краищата и навикът да не го изпитваш, а да изпитваш ОзВ.

Да забележиш идването на такива тихи НЕ не е просто. Отравянето става съвършено незабелeжимо. Все още предполагаш, че си в ОФ, а вече отдавна не си в него. Грубата НЕ може да бъде видяна веднага, понякога може да да се забележи как протича мигновения вътрешен акт на нейното приемане или не приемане, просто избор “взимам – не взимам”. При това когато навикът да изпитваш НЕ е силен, по често решаваш “взимам” и дори успяваш да помислиш, ето, отново се тровя сам без да знам защо. А тук нищо не се вижда. Понякога ти се струва, че всичко е заминирано, крачка наляво, крачка надясно – противотанкова мина... Някакво незабележимо възприятие: погледнал си някой човек, раздал се е смях, чул си някоя дума, ти самият дори не си му придал значение, та нали няма НЕ! Тишина! Няма на какво да обръщаш внимание, няма никакви сигнали, а състоянието ти вече е отровено.

Когато вече съм разбрал, че съм загубил състоянието на яснота, аз губя сумати време, за да разбера какво всъщност се е случило. Търсиш в себе си, търсиш – и нищо не намираш! Чувстваш се гадно, а не виждаш причината. За тази концепция се сетиш, за другата – все не е това. Понякога отива половин ден, да за си изясниш нещата. Главното е, че ВИНАГИ има причина, винаги има засегната концепция и възприятие, което я е засегнало. Като я намериш и я отстраниш и всичко се успокоява.

По повод на просто “да изскоча”, да влезна в ОзВ, да си спомня себе си в ОзВ, без да търся причината за негативния фон – засега не ми се получава, затова отделям голямо внимание на търсенето и отстраняването на концепции. Помага ми съставянето на списък на хаотичните разсейвания – техният анализ често открива причините за НФ.

Как да закрепиш успешното освобождаване от НЕ? Може да се освободиш от грижите и да възстановиш ясното състояние, а след ден-два или един-два часа отново да откриеш същата тази концепция и същата тази грижа. Отново ги отстраняваш и те отново възникват, тъй като навикът да ги изпитваш е много силен. Затова всичко, което ми остава това е да продължавам всеки път да отстранявам НЕ и да постигам яснота в концепциите, докато не бъде създаден нов навик – навикът да преживявам яснотата в дадения процес и да се изпитвам НЕ в дадената ситуация. Когато достигам устойчиво освобождаване от цял ред концепции, когато в цял ред ситуации създавам нов навик - да не изпитвам НЕ, а да изпитвам ОзВ, то и целият останал фронт на работа съществено се придвижва напред.

0064. Скво:

Шест вида симпатия
Към сегашния момент ми се удаде да отделя 6 вида симпатия към хората:

1. Симпатия-стихия. Ако аз видя в човека възприятия, които сами близки, възниква такъв образ, все едно, че от това място се откъсва ураган, който разтваря огромен прозорец към друг свят. В такива моменти не съществува никой друг освен мен и този човек, ние сме проявяване на една и съща стихия и от преживяването на това единство ни се иска звънко да се смеем и да ни чуе целият свят, да се търкаляме в безкрайността, да се гледаме един друг в очите, да преживяваме възторг и да замираме от предусещане. Има желание за съвместно творчество, съвместни открития, съвместно търсене. Възниква мисъл, че имаме едно общо за двамата вдъхновение, един общ за двамата стремеж и всеки от нас прави нещо свое, но все пак това е движение към едно цел.

2. Златна симпатия. Равномерно, пронизително горене. Човекът, към когото изпитвам такава симпатия се възприема като свещено същество. Това същество е най-ценното, което може да съществува. Образът на този човек е златна мека светлина. Когато мисля за такъв човек, ми се иска да замра и да виждам само тази златиста светлина. Това е абсолютно и безусловно приемане, което се съпровожда от желание да направиш всичко възможно, за да разчистиш пътя за неговите проявявания. Това може да се сравни ето с какво: ако слънцето изведнъж бъде закрито, аз бих направила всичко възможно, за да отстраня препятствията по пътя на лъчите му.

3. Екстатична симпатия. Всяка мисъл или всяко докосване до човека предизвиква екзалтация. При това и мисълта, и физически да се намираш близо да този човек предизвикват екзалтация с еднаква сила. В тези моменти има мисъл, че няма никаква разлика къде се намира този човек, той винаги е до теб. По цялото тяло преминават тръпки – и отвън и отвътре. Всеки изблик на екзалтация предизвиква вълни от тръпки, които те връхлитат отвън и се отскубват на всички страни, но особено към този, към когото изпитвам симпатия.

4. Симпатия-нежност. Много фино преживяване. Човекът, към когото изпитвам такава симпатия се възприема като център, в който е съсредоточена нежността, той е като създаден от нещо леко, прозрачно и фино. Възникна такова сравнение – течен кристал. Омагьосва с тази си изтънченост. Възниква желание едва-едва да докосваш и да закриляш това същество.

5. Симпатия-вдъхновение. Може да възникне към човек, който не се занимава с практиката и се стреми към неща, които за мен не представляват интерес. Ако ми се случи да видя човек, който изцяло и без остатък се отдава на нещо – на танци, научни открития, секс, творчество, книги, актьорско майсторство – то това почти винаги предизвиква в мен изблик на вдъхновение и радост от това, че има такъв човек, в който има страст към живота, творчески търсения, даже ако това не е насочено към област, която ме влече. Понякога възниква желание да способствам реализацията на желанията на такива хора.

6. Мека симпатия. Спокойна бледослънчева светлина, мека топлина. Възниква към всички хора, които поне понякога се опитват да направят усилия, за да променят нещо в живота си. В най-минималната си форма се проявява съм най-обикновените хора, на които не е свойствена агресията, а светлата тъга, например. Най-често не възниква желание за взаимодействие с човека, който предизвиква такава симпатия, макар че ако такъв човек се обърне към мен с въпрос за практиката, на който мога да отговоря, на мен най-вероятно ще ми бъде радостно да му проясня нещо. Тази симпатия отслабва, ако аз виждам, че човекът се отнася снизходително към своите помрачения се усилва, когато човек започва да полага усилия, да се стреми към искреност и освобождаване от помраченията.

Най-привлекателното за мен в хората е страстта към живота, творческото търсене, независимостта от механичните концептуални рамки – един вид безразсъдно следване на своите стремежи, което не противоречи на яснотата, вдъхновението, способността да се възхищават с цялото си същество и желанието да заразяват другите хора с тази страст.

Изпитвам екстатична симпатия към някои войни, описани в книгата на Кастанеда. Например, към Хенаро и към нагвала Хулиан. За мен този хора не са образи и не са литературни персонажи. За мен те са по-реални, отколкото съседът ми, когото срещам всеки ден, независимо от това, че не съм ги срещала, в смисъл, че не съм ги виждала с очите си и не съм ги пипала с ръка. Обаче, ако някой мой добър познат замине за дълго, той няма да стане от това по-малко реален за мен, даже ако минат много години. За мен е важно не това къде се намира човекът, който ми е близък, а преживяванията, които изпитвам. Именно те определят близо или далеч се намира някой човек.

Златна симпатия има и към Рамакришна и към Далай-Лама. Тази симпатия е безусловна.

Симпатията-вдъхновение няма безусловен характер. Най-често става така, че тя се проявява към някой човек в някакъв определен момент, а после може да не се прояви никога повече и този човек ще ми бъде безразличен.

При мен почти винаги възниква симпатия когато виждам, че човек прави усилия, особено ако той се отдава изцяло на тези усилия. Тук за мен няма никакво значение дават ли резултат тези усилия или не, изпитва ли този човек в момента НЕ или не – аз изпитвам симпатия към стремежа, към яростността (тази дума на езика на практикуващите обозначава яркото, пределно искрено, безкомпромисно към своите помрачения състояние), към търсенето, към усилията.

Истинската симпатия не е възможна ако няма безжалостност. Всяко възприятие, в което има макар и оттенък на НЕ – това не е симпатия.

Препятствията за проявяване на симпатия към хората са :

- НО

- ЧСЗ. Това е най-сериозното препятствие, защото в дадения момент аз почти никога не го разпознавам и не чувствам отравянето с него, а това значи, че мен ме устройва това състояние, в което аз преживявам ЧСЗ и СД.

Отговор: Не, в основата на моята практика няма никаква теория – няма въобще. Сигурно това е много привично, да се опираш в практиката си на теория, но мен такъв подход не ме устройва, тъй като при това аз моментално губя почва под краката си, тъй като съм длъжен да се опирам не са своите желания и възприятия, а на концепции.

Например, казват ми: “Целта на живота е просветлението, а за просветлението трябва да си очистиш чакрите, а за това трябва да седиш в позата на лотоса и да дишаш 20 години с корема.”

Аз моментално се оказвам в странна ситуация: не знам какво е това “просветление”, та нали трябва да си вече просветлен, за да го знаеш. Какво са “чакрите” също е знам, знам само какво е да “седнеш и да дишаш”. И в резултат на мен ми остава само да повярвам на думите на говорещия и да започна да седя и да дишам. И ето аз сядам и започвам да дишам, при това моите действия са обусловени от концепции, т.е. от твърдения, които аз не мога нито да потвърдя, нито да отхвърля. Това е именно безсмислена концепция, ако нямам такова възприятие, като просветление и чакра.

Тук аз взимам от полицата друга книга, а там е написано, че трябва да се развива бодхичитата, а за това трябва да се правят добри дела. Сега аз не мога да пропусна това покрай ушите си, те нали съм последвал вече съвета на един симпатичен човек, защо тогава сега да отхвърля съвета на друг, също симпатичен човек? Какво е това “бодхичита” не знам, какво е това “добро дело” – също. Взимам трета книга. Там трети симпатичен човек пише, че добро дело е когато помагаш на майка си. И аз започвам да помагам на майка си.

И така до тогава, докато не се окажа с пръст в устата – десет души, все симпатични, дават сто различни съвета. Аз не мога да ги изпълня всичките, възниква безпокойство, освен това и резултатите, меко казано са някак неопределени.

И какво да правя по-нататък? Освен това на мен ми се иска съвсем не да седя в позата на лотоса, а да не изпитвам НЕ, да правя секс с момиче, да се разхождам в гората, ами не мога да се седя по цял ден на лотос и да дишем по определен начин, пък и не искам, искам да живея, имам куп желания!

Затова имам съвършено друг подход. Просто искам да бъда искрен и да не се преструвам, че разбирам това, което не разбирам. Спрях да използвам думи, които са ми неясни: “карма”, “добро дело”, “бармаглот”, “епрст”. В резултат аз просто не мога повече да възползвам от съвети, касаещи “чакри” и “карми”. И какво ми остава да правя? Това, което искам. Аз просто правя това, което искам и аз имам яснота, че какъвто и път да избера, аз не искам да изпитвам НЕ, затова отначало ще ги отстраня, а после отново ще си потърся занятие, което може би ще ме промени и ще направи живота ми по-приятен. И ето: започвам да отстранявам НЕ и виждам, че животът започва да се променя! И колкото повече продължавам своята “предварителна” практика по очистването от НЕ и концепциите и реализацията на своите желания, толкова повече с изумление забелязвам, че започват да се случват онези промени, които ми харесват. Възникват нови преживявания, които ми харесват и повече нямам нужда да вярвам на нечии думи, аз и сам винаги знам какво искам и какво ми е интересно.

А теорията? Правя това, което ми харесва, получавам интересни резултати, след което мога да поразсъждавам над тези резултати, да опитам да намеря закономерности. И в резултат от тези разсъждения моите желания понякога се променят, коригират, а понякога – не, но във всички случаи аз правя именно това, което искам. Например, мога да проанализирам резултатите от своите усилия по отстраняване на ревността и да предположа, че ако отстраняването на ревността ми дава такова фантастично чувство на свобода, то може би като отстраня и скуката ще получа нова степен на свобода и ново качество на възприятията? Това предположение възниква на основата на моя реален опит и моите желания се проявяват в унисон – преди аз исках само да отстраня ревността, а сега възниква радостно желание да отстраня и скуката.

Така че моята практика не е базирана на нищо – това е просто процес на преживяване на радостни желания и желания да се реализират тези желания. В това число и желанието да поразсъждавам върху своя опит, да се опитам да направя някакви предположения и обобщения, защото от размишленията също получавам удоволствие.