Сборник статии 01 Предговор

Преди два дена Бодхи разговаряше пред мен с Бялата тигрица. Той й каза, че тя не можа да отстрани НЕ, защото все още не разбира, че няма никакви причини за НЕ, никакви основания, никакви “защо” и “защото”. НЕ – това са просто НЕ и това, че те възникват е просто лош навик. Тези думи съм ги чувала вече много пъти, но този път ги чувах по нов начин. Имаше съсредоточаване върху всяка дума, което казваше Бо, отстраняваха всички хаотични отвличания. Аз разбрах, че това е моят най-голям проблем – аз до ден днешен не разбирам, че НЕ са просто навик, като пушенето и че той може да бъде отстранен. У мен възникна съвсем друго възприятие на НЕ. Възникнаха такива образи – преди, когато възникваха НЕ, аз като че се потапях в тях, като в бъчва и вече от това състояние се опитвах да престана да ги изпитвам, често надигайки още по-голяма буря от НЕ. Сега аз като че ги гледам отвисоко, това не е аналогия, това именно така се преживява – аз към като окачена във въздуха и гледам възникващите НЕ отвисоко и ги възприемам не както преди – като цял един свят, а като ненужен предмет на масата, който може да бъде бутнат. Почти винаги фиксирам момента, когато НЕ всеки момент ще си пробие път, но имам възможност да направя усилие и това няма да се случи. В това усилие тялото ми никак не участва. То ли от предишните ми усилия нещо е отпаднало, то ли това е нова комбинация от възприятия – засега не знам.

Ще опитам да го опиша. Възниква НЕ. Възниква желание да не изпитвам НЕ, а да преживея тиха радост. Възниква съсредоточаване в дълбочина, в центъра на гърдите. После възниква усилие, което се съпровожда с едва доловимо, но определено усещане, като че в центъра на гърдите ми нещо се разтваря – кръгло и еластично. Това става мигновено – като леко щракване, като много нежен и приглушен взрив и веднага след това възниква съвършено различно възприятие на света – свят, видян през очите на тихата радост. По-сполучлив термин от “тиха радост” ми беше невъзможно да намеря, макар че по-рано този термин не ми беше много ясен.

Много ми се иска да нарека новото усилие “грациозно”. То е толкова леко, толкова прозрачно, толкова радостно, че колкото по-често пораждам това възприятие, толкова по-силно ми се иска да го пораждам отново и отново. Такова нещо не ми се беше случвало. Преди отстраняването на НЕ чеше нещо тежко, адска работа, от която ми се искаше да избягам на всяка цена. Сега има друго желание – да експериментирам, да шлифовам усилието, да работя с този тънък и безупречен инструмент. Понякога просто ме омагьосва начинът, по който той работи – така просто и безупречно. Полагането на усилия сега е най-радостното действие, което ми носи такова удоволствие, което не може да се сравни с нито едно удоволствие от реализацията на впечатления.

Свръхусилието се преживява като “еластично” съсредоточаване в центъра на гърдите, в дълбочина, като че във”взрива” се влага повече сила – в резултат на съсредоточаването, а не в резултат на размаха, както това беше преди. Това е също още съвсем не изследван момент.

Спонтанно възникна желание да проведа такъв експеримент с желанието за впечатления: в момент, когато получавам впечатления, аз се спирам, за да направя усилие, да преживея тиха радост, безметежност, устременост, а после отново да се върна към получаването на впечатления. Т.е. аз не отстранявам нито желанието за впечатления, нито самото получаване на впечатления. Аз просто сравнявам двете възможни в дадения момент състояния. Днес успях да сменям тези възприятия (впечатленията и ОзВ) много бързо – през 1-2 секунди. За нищо не мислех в тези моменти, не взимах никакви решения – какво да отстраня, а какво да оставя. След 5-6 такива смени желанието за преживявания стана толкова ярко, че аз просто не можах повече да се върна към получаването на впечатления, макар че когато прекъснах това възприятие за прав път беше в самия разгар на получаването на впечатления и много ми се искаше да продължа с това. Когато изведох тези две желания на арената, желанието за впечатления много бързо умря, а желанието за преживявания, обратното, укрепна. Състоянието, когато има впечатления започна да се възприема като нещо много грубо, сиво и тъпо – все едно, че разяждаща, лепкава мъгла покрива очите, запушва носа и обгръща тялото. Но в този момент, когато аз получавам впечатления и не правя усилия, аз не виждам това, аз получавам удоволствие.

Например, самодоволството се проявява в момент на унижаване на партньорката по време на играта или се проявява чувство на непълноценност когато ние си сменяме ролите. В такъв секс няма преживяване на нежност, няма ярка симпатия. На фона на такъв секс се открояват ситуации, когато е имало преживяване на силна нежност към момичето. Това се е случвало само няколко пъти, които се броят на пръсти. В тези ситуации сексуалната възбуда насищаше цялото и тяло като го правеше чувствително, отзивчиво. Не си спомням ярките предоргазмени пикове на възбуда в половите органи, видимо не ги е имало. Усещането беше като че цялото ми тяло прегръща момичето, обгръща го, иска да я прочувства, да й се открие, възниква усещане за сливане. Тези преживявания са много редки и като правило, след известно време (седмица, месец) всичко се свежда до обикновената механична сексуалност и даже трудно ми се удава да си спомня, че по-рано се преживяваше нещо ярко. Струва ми се че винаги всичко е било като сега. Още повече, че такъв секс не е неприятен. Той е доста ярък, остър, “вкусен”, но след него възникват умора, апатия, отравяне. В последно време възниква отчаяние – вижда, че ми се иска още нещо, нещо различно, по-ярко, по-наситено и въпреки това всеки път падам все в същата яма. Възникват умора, опустошение, изчезва мотивацията да търся нови партньори, всичко ми се струва рутина. При това възниква мисълта: “Какво още искаш, момче, та ти изпитваш такива страхотни усещания?”

На мен ми е удобно да въведа понятието “помрачена сексуалност”. Това е такава съвкупност от сексуални и съпътстващи ги усещания, която води до умора и апатия, макар и да носи и удоволствие, но това удоволствие е опустошаващо и от него затъпяваш. Това много напомня на удоволствието от самодоволството. За разлика от нея, можем да въведем понятието “озарена сексуалност” – това е сексуалност, свързана с преживяването на нежност, любов, ярка симпатия. Оргазмът не е единствен критерий за помрачена сексуалност. Преди тези мисли да придобият относителна яснота, нямах оргазъм в продължение на половин година. Сега тялото ми вече толкова е привикнало към спирането на границата на оргазма, а самото състояние на несвършване е станало толкова привлекателно, че усилието да се сдържам и да не свършвам възниква автоматично, без съзнателна намеса. Мисля, че ако се появи желание да изпитам оргазъм, ще ми се наложи съзнателно да неутрализирам усилията на тялото да спре на границата на оргазма, но засега не е възникнало такова желание. Всяка мисъл за това да изпитам оргазъм се възприема примерно така както мисълта да ям вмирисано месо. Мисля, че е време да работя с помрачената сексуалност по-нататък – да отстраня желанието за механичен секс, да се концентрирам върху желанието да изпитвам нежност. Усилието за отстраняване на желанието за механичен секс сега изглежда като припомняне на отравянето след такъв секс и след такова припомняне то често изчезва. Ако усилието не работи, то може да се реализира това механично желание в една или друга форма, за да се стигне отново до това отравяне. Концепцията, която стои зад желанието за механичен секс е “сексът е супер” (има се предвид всякакъв секс въобще, независимо от нищо). Антиконцепцията, която мога да предложа е “механичната сексуалност води до отравяне, което не позволява да се преживяват ОзВ”.

0056. Бодхи:

Обяснения и разбирания
Преди аз често изхождах от това, че ако човек, който ме пита нещо все не може да разбере какво именно се опитвам да му обясня, то това значи, че или не му стигат способностите, или моите обяснения са много объркани. Тъй като не съм в състояние да променя способностите на човек, но съм в състояние да подобря качеството на обясненията си, то аз се захванах именно с това. Точно с тази цел аз изпитах на гърба си огромно количество най-различни помрачения, като потъвах дълбоко в този мрак. Като опитах какво ли не, аз се измъквах от там, като използвах същата тази практика, която предлагам на хората. Това ми позволи изключително подробно да изследвам както самите помрачения, така и начина за тяхното отстраняване.

Но по-нататък стана нещо, което ме изуми. Неочаквано се оказа, че проведената от мен работа практически нищо не променя в моите способности да обясня на някого нещо, дори и ако той иска и се опитва да разбере. От друга страна, нямаше как да не обърна внимание и на факта, че на някои хора им е достатъчен само намек за обяснение, достатъчно е да им повториш обяснението си 20 пъти с различни думи, да им приведеш като пример 20 различни ситуации и се появяваше разбиране. По-нататък аз открих напълно очевидния факт, че причината за неразбирането съвсем не лежи в плоскостта на яснотата на моите обяснения, макар, разбира се, пределната яснота да е необходимо условие за предаването на своя опит. Проблемът е другаде: хората, които уж искат да разберат, но все не разбират, всъщност просто НЕ ИСКАТ ДА РАЗБЕРАТ. Какво именно искат те? Най-различни неща: да получат впечатления, да се приобщят към кръга практикуващи, да удовлетворят чувството си за собствена значимост, да направят впечатление на някое симпатично момиче, което слуша разказите им и т.н. Но липсва именно желанието да разберат и да променят живота си в съответствие с това разбиране.

Разбира се, до определен момент това беше само предположение, но предположението се превърна в доказателство, когато аз решавах да отида до край в общуването си с такъв човек. Своите обяснения с него аз довеждах до стадий на такава яснота, когато да не разбере не може даже пълен идиот. Ще приведа схематичен пример. Например, аз питам човека – защо не изпълняваш еди кой си експеримент? Той отговаря – “не искам”. Разговорът продължава, а аз подхождам от друга страна и отново стигам до същия въпрос, но получавам съвсем различен отговор – “не мога”. Тук аз се спирам и казвам: ти ми каза, че не искаш, а сега ми казваш, че не можеш, а става въпрос за същото нещо. Това значи, че единия от случаите волно или неволно си ме излъгал. В кой именно случай си ме излъгал и защо? И ето в тази ситуация в 99 случая от 100 човек ОТКАЗВА да признае факта на това противоречие. Той започва да оплита в някакви объркани обяснения, че и “не искам е вярно” и “не мога” – също. И зависи от гледната точка, и всъщност имах предвид, че... и в края на краищата, така и не признава факта, че в единия от двата случая лъже. Ето съвсем скоро при експеримента на Скво с “будистите” един такъв “будист” в отговор на въпроса й “Какви са резултатите от твоята практика?” отговори – “В будизма няма междинни резултати – резултатът е само един – окончателно просветление – или го постигаш, или не.” В отговор на това Скво му приведе извадки от текста на Махамудра с пример (тези примери са милион в свещените за будистите текстове), където подробно се изброяват междинните резултати от практикуването на будизма. Тогава го попита: “А това какво е? Не е ли описание на междинните резултати?” И тук настъпи моментът на истината. Човек, който наистина иска да разбере, разбира се, веднага ще види и ще признае грешката си, ще започне да търси причините за нея – помраченията, концепциите, Не, които са я породили и т.н. – изобщо, като минимум просто ще признае грешката си, защото да не я признае е просто невъзможно. Но събеседникът на Скво прибягна до съвършено типично увъртане – видите ли, “това не са описания на междинни резултати, това са описания на междинни стадии”. И на въпроса “А стадиите и междинните резултати не са ли едно и също?” отговори “това е въпрос на семантика...” Ето ви много ярък пример на тази крайна степен на лъжа, която се проявява в болшинството случаи, когато на някого нещо се опитваш да обясниш, като си доизмисляш в него желанието му да те разбере, което всъщност го няма. Това означава, че работата всъщност съвсем не е в яснотата на обясненията, а в крайното нежелание да те разберат.

Болшинството хора, които казват, че “практикуват” нещо си, всъщност не се занимава с никаква практика и не търсят никакво разбиране. За тях това е просто един от начините да получат впечатления и да привлекат вниманието към себе си.

- Има негативна емоция, на която е обърнато цялото ми внимание и която се опитвам да отстраня;

- Има негативна емоция, която е възникнала по-рано, но не е била забелязана и е преминала в негативен фон.

- Първата потисната НЕ за теб е “по-значима”, т.е. има силно желание да отстраниш именно нея, но по някакви механични причини ти си се заел с втората, а първата НЕ и радостното желание да я отстраниш си го потиснал.

При това отстраняването върви много вяло, усещането е такова, като че ли всичките ти усилия преминават покрай целта, не ти се иска да правиш това, вниманието ти постоянно се отклонява от тази НЕ и ти се насилваш да се занимаваш с нея, мачкаш я, мачкаш я, докато не постигнеш поне някаква сивота вместо НЕ. Отстраняването може и да бъде успешно, но отнема много повече време, съпротивата на НЕ изглежда абсолютно не съответстващо на нейната сила, слабото НО се държи като бастион. Поради това може да възникне съмнение в собствените силите, което пък е пълен задник – нищо не се получава и не е ясно защо и т.н.

Причината за такова затруднение е в това, че усилията минават покрай главната цел – покрай доминиращата в дадения момент НЕ, затова всичко става толкова трудно. Аз не веднъж сам забелязвал, че ако изоставя тези напъни, тръгна след безпокойството, намеря потиснатата НЕ и се заема с нея, то ситуацията рязко се променя, самото откриване на тази потисната НЕ се усеща като нещо радостно, все едно пада някаква тежест от теб и усилието от измъчено веднага става радостно и доставящо удоволствие – и доста по-ефективно. След това и двете НЕ се отстраняват много по-лесно.

Основните симптоми са такива:

- Започвам не само да виждам с периферното зрение, а много старателно да обръщам внимание, какво прави човекът, с когото живея. Интересува ме какво гледа, какво прави, какво търси и аз започвам да питам: “Къде гледаш?”, “Какво търсиш?”, “Какво искаш?” когато никой не ме моли за помощ.

- Вниманието ми се приковава към действията на другите хора, като ги следя погледа им, движенията им, започвам да си доизмислям – на кого какво може да му бъде нужно и да подсказвам нещо от рода на: “Тук няма лъжици, аз ги преместих”, в магазина – “Соковете не са на този щанд, елате да ви покажа къде са”. При това аз не общувам с малоумници, а с напълно развити умствено хора, които могат да съобразят къде да намерят лъжиците.

- Когато готвя си мисля дали това ще го яде още някой, готвя повече, мисля си дали ще му хареса.

- Радвам се, когато някой се връща от работа или пристига от някъде, а аз съм приготвила или купила нещо вкусно. Чувствам задоволство от това, че на него ще му бъде приятно: ето той е уморен,цял ден нищо не е ял, а аз ще го нахраня. В този момент за мен не съществува този човек като човек, т.е. за мен не е важно какво става с този човек, какво чувства, какво го вълнува. Даже не ми е интересно това, което ще ми разкаже. В този момент той за мен е само уморено и гладно същество, за което е жизнено важно да бъде сито и моята грижа за него е насочена само към удовлетворяване на физиологичните потребности, примерно, като да полееш цвете. Самата аз при това изпитвам водещо да затъпяване задоволство.

- Следя къде си слага вещите – един вид, събирам информация за това кое къде се намира, за да мога да помогна после.

- Чувствам радост, когато някой ме попита: “а къде е еди какво си?”, “как мислиш, как се включва това?”, “ще ми стигнат ли парите, за а купя това и това?”. Радва ме това, че мога да бъда полезна, че мога да отговаря на тези битови въпроси и да разреша нечии проблем. Аз започвам сериозно да се замислям над тези въпроси, да си губя времето, да размишлявам, да обсъждам.

- Когато съм в хранителен магазин, аз се замислям – дали да не взема за хората, с които живея нещо вкусничко, което те обичат и което ще им хареса? Аз не просто взимам това, което според мен е вкусно, а акцентирам именно върху техните вкусове. При това никой не ми е поръчвал нищо, никой за нищо не ме е молил.

- Започвам да се замислям и да давам съвети как някой да направи нещо по-добре – например, как да си разпредели времето, за да не закъснее, или как и с какво да стигне до някъде. И отново без никой не ми е искал съвети.

- Много се безпокоя да не би да обезпокоя някого със своите действия, да не го притесня или да не го събудя.
Какво е характерно за всички тези симптоми? Това, че аз през това време напълно забравям какво става с мен, какво искам аз, има ли сега в мен ОзВ; аз като че се изключвам от своя вътрешен живот. В мен може да има различни НЕ, въвличания, хаотичен вътрешен диалог, но на мен не ми пука. За мен става по-важно битовото благополучие на другите хора, тази въпроси ми се струват крайно сериозни и заслужаващи внимание. На мен ми е много важно да бъда нужна на някого, защото по време на заспиването аз ставам съвършено безсмислено същество, в което нищо не се случва. Става ми скучно сама със себе си и аз започвам да зяпам наоколо, да задавам въпроси, радвам се на всяко “напълване” на живота. Но това е просто жажда за впечатления, не ми се иска да си пусна нито телевизора, нито музика. Разбира се, желанието да включа телевизора също е признак на заспиване, но това е заспиване от друг вид: аз напълно забравям за това, че в мен може въобще нещо да се случва, че там някога е имало нещо, даже и да ми са се случвали осъзнавания и освобождаване от НЕ само преди няколко часа. По-точно ще бъде да кажа, че това не е заспиване, а забравяне, забрава. На мен ми се струва, че това забравяне е най-мъртвото в сравнение с всички останали. Светът става плосък, в него има само бит. За да се интересуваш от новините по телевизора ти трябва поне нещо човешко, а тук няма въобще никакъв интерес. Аз сама се превръщам в тъпо, напълно битово същество и точно такива виждам и другите хора, затова започвам да се интересувам от техния бит. Нищо друго, освен най-простите прояви на “живота” (това може да се нарече живот само условно), такива като да се нахраниш, да поспиш, да се облечеш, да отидеш на работа или до магазина, за мен в този момент не съществуват. Аз ставам не просто спящо, а вече умряло същество – така усещам тази тъпота. За заспиването е характерно и това, че като живея с нормални (според моето разбиране, разбира се) хора, заспивайки, аз се оказвам изведнъж в свят на пълни импотенти, та нали аз подсказвам на хората откъде да вземат киселото мляко или къде да си намерят чорапа, значи аз предполагам,че човекът сам може и да не се сети и че той се нуждае от помощта ми. При това, аз, естествено, не си давам сметка, че спя – не виждам нищо особено в тези въпроси, нещо като – а защо да не попитат, просто ми е интересно, иска ми се да помогна. Аз не изпитвам никакви ярки НЕ към своите “домочадци”, точно обратното, на мен даже ми се струва, че аз ги обичам, чувствам, че те са “мои”, “близки”.

Кога настъпва битовото заспиване? Засега не съм изучила в подробности този процес и виждам само една причина:

- След съня, в който аз ставам напълно тъпо същество, изпитвам НЕ, привързаност, общувам със своето предишно обкръжение по начин, по който съм общувала по-рано. Сънят не е обезателно нощен, това може да бъде сън в продължение на два-три часа през деня или сън след някаква силна преумора или болест.
Какво да правя, ако съм “заспала”? Мен ме събужда:

1. Да престана за определено време (2-3 часа, 1 ден) да разговарям.

2. Да престана да се храня за същото време.

3. Да се уединя и да започвам да се вслушвам, да се съсредоточавам върху това, което става в мен и да го записвам. Фиксирането на възприятията ми помага да се съсредоточа, пречи да потъвам в хаотични отвличания и да се разсейвам.