Нети: Практика на забравянето

Възприятието винаги има място, но в случая с многократното възприятие на обекта, неговото различаване става първия, втория, десетия път, но на двадесетия този механизъм престава да работи и аз виждам нещо ново и вниманието ми веднага се насочва натам. Като правило, новото се състои в особено ясното възприятие на звуците, движенията, цветовете и т.н. Наблюдава се нещо като увеличение на разделителната способност на вниманието. Това прилича на стерео картинки – отначало дълго гледам и нищо не виждам, но после изведнъж попадам в нов свят.

По-нататък, ако разглеждам подробно как става обикновеното възприятие-различаване, то аз забелязвам, че то се състои от разпознавания на доста едри обекти – дърво, чаша, мама, кола, но всеки от тях се състои от огромно количество “части” – форми, цветове, движения, структура, вибрации и т.н. Това са един вид елементарните частици на възприятията, но обикновено аз не им обръщам внимание, не ги различавам като нещо отделно и ако де вгледам в процеса на възприятие-различаване, то може да се забележи, че аз като че пропускам различаването на огромно количество признаци, които характеризират обекта. Вниманието ми не се задържа върху тях, в обикновения бит не си поставям за цел детайлно различаване, а си поставям цел да не се блъсна в това дърво.

Забелязал съм същ изблици на очистване на възприятията в резултат на практиката на възвръщане на вниманието и някои други практики. Ето още едно наблюдение: веднъж излязох от метрото и тръгнах покрай будките. Чуваше се музика и глас, който пееше нещо. По някаква причина, то ли се чуваше лошо, то ли дикцията на певеца беше лоша, но аз реших, че песента е чуждестранна и си вървях без да разбирам за какво се пее. И чак след няколко секунди се включи разбирането на смисъла на тази песен и като студен душ ме обля разбирането на смисъла на тази песничка. На лице беше ситуацията “предзнание” за света. За да разбирам, аз трябва да “зная”, че това е разбираемо, ме това е възможно, че тези звуци са реч, при това руска, т.е. това е явление, което може да бъде различено, да се разбере смисъла.

И така, аз “познавам света” и на мен ми е интересна задачата да отхвърля това знание, за да дам приток на свежа струя възприятия. На базата на гореизложените наблюдения аз стигнах до метода, който нарекох “практика на забравянето”, защото в резултат аз като че забравям привичната, обикновена твърдо установена интерпретация на света, макар, разбира се, никакво забравяне всъщност няма, просто процесът на различаване става по-осъзнат и по-лесен.

За да опиша метода, най-напред ще покажа съставните му части, а после ще ги обясня с пример:

а) Многократно възприятие на обектите. Обикновено бързам, защото съм зает с нещо “важно” и светът лети като картинки през прозореца на влак. Сега ми се иска да преодолея този автоматизъм и да забавям ход, да разглеждам попадащите ми обекти, за да мога като ги различа да изпитам чувството за нещо ново, което възниква при многократното повтаряне на думата.

б) При разглеждането, аз като че разглобявам обекта на съставните възприятия и колкото повече детайли забелязва, толкова по-нататък се оказвам от това “бледо парче свят”, за което съм мислил този обект. Тук още е важно да се отделят тези съставни части от самия обект, та те всъщност не му “принадлежат” – аз ги групирам изкуствено. И още. Постепенно стигам до “неназоваването” на това, което се възприема. По-нататък ще използвам назоваването, но само за обозначаване на процеса, който протича.

в) Отново сглобявам света. Отделените признаци могат да бъдат обединени в нещо ново. Томи етап е труден в началния си стадий, но с времето, когато преминах към панорамно съзерцаване на множество обекти, това започна да става от само себе си.

(Сигурно, тук ще бъде интересно за фиксирането на това ново обединение да му се даде някакво название. Ето, аз гледам монитора и виждам монитор, разбира се :), тъй като цялата съвкупност: това, това и това – ето това аз наричам “монитор”. А сега аз разбирам, че това е въпрос на договаряне и всъщност имаме именно подбор от възприятия, които могат да бъдат прегрупирани. И ето аз виждам, че на “монитора” има три лепенки. Аз ги обединявам и ги наричам по някакъв начин, за да си помогна да фиксирам това ново обединение. Сега пред мен има не монитор, а “триъгълник от лепенки” + “петна на рамката” и т.н. А може дръжката на чашката да се групира с масата, а самата чашка – с прозореца и това да се нарече по някакъв начин и да се пробва даже да се оперира с тези “обекти”. За извършване на определени действия това, вероятно, е безсмислено (възможно, не винаги), то това размива моята убеденост, че обектът е нещо независимо от интерпретацията на възприятията.

И така. Гледам какво има на масата. Чашка. Гледам. Кръгла е. Има два овала: един горе, един – долу. Синя е, блести, вътре се отразява нещо. То е размазано по вътрешната повърхност и образува още кръгове и форми. На дъното има недопит чай. Блести. Тъмнее. Отразява. Чаените листенца лежат в покой. Ако започна да поглеждам в чашката, тя бавно се преобръща и се приближава, като се увеличава. Отражението на стените и в чая се изменя и се движи. Отвън в емайла се отразява това, което е на масата – синджирчето на ключовете, кръгъл ластик. В отражението те причудливо се изкривяват, като формират в основата на чешката нещо концентрирано, което рязко се размива по-нагоре. Музиката много подхожда на това, което става сега, трака и прелива като струя вода.

Горе-долу, така изглеждат нещата. Продължавам тази практика дотогава, докато не се появи усещане за дълбочина, тайнственост и леко учудване. Намирам такова усилие, при което преживявам този факт, че всъщност нищо не знам за своето възприятие, че светът може да бъде всякакъв. Без това преживяване практиката на забравянето става просто детайлизация и вкореняване на моето механично различаване.

В описанието ми това изглежда доста формално, но на практика този процес ме увлича. Работата е там, че с времето започнах да виждам всички тези признаци веднага, като че едновременно. Простата чашка стана течаща като огън или вода. Ще се опитам да опиша как това става при мен.

Ето вчера, например. Отивам да се разхождам. Снегът скърца. Обръщам внимание на този звук. Звукът се отдела от всичко останало и като че звучи сам по себе си. В него се появява дълбочина, протяжност и многозвучност. В съчетание с другите звуци: шумоленето на якето, шумът на колите – той се превръща в нещо цяло и неделимо. Влизам в гората. Дървета. Те са различни. Едно стреля в небето със своя исполински ръст, второто е причудливо огънато. Петната сняг на клоните образуват различни форми и вече е невъзможно да се разбере – къде свършва едно дърво и започва друго. Гледам кората на бреза. Много сложната й повърхност прелива в лъчите на залязващото слънце. Отдалеч изглежда, че по кората има разрези. Ако се вгледам по-отблизо, то погледът ми потъва в невъобразимата дълбочина на нещо – много деликатни плетеници от съчетание на петна, светлина и сенки. Появява се усещане за удивителна цялостност с тези същества. Иска ми се да ги прегръщам и просто да бъда до тях. Гледам по-нататък. На снега има куче. Ака. Гърбът му е извит като лък, опашката му стърчи, върти си главата, на муцуната има мустаци, козината му блести. Тялото на кучето по странен начин се “съчетава” със снега наоколо, т.е. възприятието за него и за снега води до възникването на особено преживяване на хармония. Много е удивително. Гледам хората, които срещам по пътя си. Техните движения и мимика като ще се разпадат на съставните си части, все едно лошо са ги смазали, и сега те се движат дискретно. Обръщам внимание на “себе си”, на собственото си тяло. То придобива лекота и като, че става сглобено със сачмени лагери. Идва ми наум аналогията с животното “лошарик” от детското филмче (персонаж от анимационен филм, направен от топчета – бел. прев.). Обръщам внимание на неговите движения. Те са многофазни, времето като че се забавя и всичко се вижда и се усеща много детайлно. Вниманието като че се разтича по всичко, което се възприема, става бързо като светлината и ясно като сянка. Зрението е панорамно и в същото време насочено.

Изобщо е трудно да се опише това, но горе-долу е така. Опитвал съм да практикувам такова виждане във всякакви условия: вкъщи, на работа, когато гледам телевизия. Интересно е да практикувам практиката на забравянето при човешката реч. Ето, например, пътувам с такси за вкъщи. Там седят още няколко човека и непрекъснато говорят. Започвам да се вслушвам в звуците, които издават, като се концентрирам, например, върху басовите, после се оказва, че тези баси странно се съчетават в пискливото поскърцване на амортисьорите и т.н. и аз вече не разбирам смисъла на речта.

Интересно е още да се опиташ да не възприемаш написаното. Например във вагона на метрото има най-различни реклами, които аз НЕПРЕКЪСНАТО чета, ако, разбира се, се оглеждам. Но всъщност текстът представлява само петна мастило и го прави текст само моето “презднание” на тези петна, които имат определени признаци – признаците на “текст”. На мен ми харесва да се старая да видя “текста” просто като мастилени петна, които могат да влизат в други структури на рисунката или въобще никъде да не влизат. Изобщо това е невероятно трудно, но даже при неудачните опити (а те са 99%) чувствам прилив на някакъв оптимизъм и най-важното – вниманието става по-изтънчено. Тук също така могат да се търсят най-удобните методи за спиране на “предзнанието”, за се забавя автоматичното различаване. Например, има такъв метод: всяка буква при мен се асоциира със звука. Тя може да бъде прочетена така: “две бримки кръстче, нуличка, къщичка”. Тук вече никакъв “вход” не се получава. Т.е. трябва само да дадеш друго наименование и да направиш избор – кога каква система на “четене” да използваш. Ако поискаш ще четеш, а ако поискаш ще започнеш да виждаш къщички и кръстчета. Когато имам само еднозначна интерпретация, тогава е сложно да се избавиш от нея, да спреш работата й, но ако те са поне две, тук монополът се разрушава и се появява конкуренция, свободен избор, а като следствие – свобода на интерпретацията на възприятието.

Но най-интересните открития стават когато аз съм се натренирал до насита върху “външни обекти” пренасям този род възприятие върху себе си. И тук става ясно, че “субектът”, който се разпознава от ума като “аз” – цял и неделим, започва да се разпада на отделни възприятия, които като елементарни частици се движат непрекъснато и образуват причудливи форми но това, което сме свикнали да наричаме “аз”. И колкото по-ефективно е “забравянето на самия себе си”, толкова по-удивително и загадъчно изглежда всичко. Възниква радост когато виждам този удивителен калейдоскоп, който по-рано ми изглеждаше неподвижен и неделим. А всичко поради това, че аз никога не гледах натам. А защо? За външното функциониране това не е необходимо. Казват, че Буда е можел само докато мигне да различи хиляди състояния на ума. Ето това качество на острота на вниманието и започва да се проявява. Още аз открих следното - в момент на такова очистено възприятие няма “аз”. Но в обикновения случай, аз изобщо не възприемам света. Това е като с четенето – та аз не чета думите изцяло: по няколко букви или по контекста веднага виждам смисъла, но този смисъл е предварително ОПРЕДЕЛЕН. И моето възприятие трябва да мине по някакъв прекаран някога път. Истинското възприятие продължава само секунда или дори по-малко, а след това то веднага се изключва (вниманието се отклонява от него и си доизмисля), защото става разпознаването. Тук и се появява “аз-а” – доизмисленият център на земята. И това също може да се види, ако внимателно се вгледаш в “себе си”!

5) Място на употреба и нежелани страни.

Методът се отнася към разряда практики, които работят с различаващото съзнание. Затова до преди да проведа значителна работа с НЕ и концепциите, той не беше много ефективен, тъй като вниманието все едно се изплъзваше и се разсейваше с всякаква груби разсейвания и не се получаваше никакво съзерцание. Много пъти съм се убеждавал в това, когато съм бил в помрачено състояние и съм се опитвал да нещо там да “видя” – светът беше непроходимо сив и го гледах не аз, а моето помрачение. Дори повече, елементите на такова виждане сами започват да се проявяват, когато не изпитвам НЕ. Тогава точно е времето да се усили този ефект с практически усилия. Най-силен ефект този метод дава в съчетание с практиката на възвръщане на вниманието.

Има нещо, което усложнява опита – желанието за впечатления. Аз, например, започнах да фотографирам и да рисувам всичко, което ми се откриваше започна да възниква жажда за натрупване, загриженост за получаването на това удоволствие, ЧСЗ.

0060. Бодхи:

Точно определение на термина “отстраняване”
Когато говоря за отстраняване на НЕ, аз влагам в термина “отстраняване” точно определен смисъл, а именно съвкупност от следните възприятия:

1) Мислено да зафиксирам, че изпитвам това, което искам да отстраня, което не искам да изпитвам.

2) Да изпитам желание да престана да изпитвам това.

3) Да извърша действието, което наричам или “да се окажа в състояние на кое да е ОзВ”, или “да се гмурна в ОзВ” или да си “спомня себе си в ОзВ”. Да направя усилие значи рязко да усиля желанието да престана да изпитвам НЕ и да започна да изпитвам ОзВ. Това усилие е необходимо да бъде отработвано, както и всеки друг навик.

4) Да фиксирам мислено, че сега има изблик на ОзВ.

“Отстраняването” това са именно тези 4 етапа. Именно те и нищо друго. Ако в резултат от твоите действия няма изблик на ОзВ – то това ще бъде НЕ отстраняване, а нещо друго. И това трбява да се нарече по друг начин: например, “намаляване на интензивността на НЕ”. И това НЕ ВОДИ до такъв ярък и стремителен резултат, за какъвто пиша в книгата. Без изпитване на ОзВ вместо отстраняване може да се получи потискане, т.е. преминаване на НЕ в категорията НФ.

С натрупването на опит всички тези етапи започват да протичат все по-бързо и по0-бързо и в края на краищата въобще се сливат в едно стремително “движение”. Това позволява да се постигне моментално отстраняване на възникналата НЕ, т.е. нейното безупречно отстраняване, а това на свой ред води с времето да това, че тези НЕ въобще престават да възникват.

Разбира се, паралелно с тренировките по отстраняване на НЕ възниква и желание да се изследва концептуалната основа натяхното възникване, но това по никакъв начин не заменя работата по отстраняването, а само я допълва.

Аз разделям последствията от оргазмите на психологически и физически. Тези категории са много свързани и е трудно да се прекара реална граница между тях. Опитът показва,че преодоляването на тези последствия в едната област води до тяхното отслабване в другата.

Към психологическите последствия аз отнасям такива явления като апатия; разсеяност на вниманието и като следствие отслабване на разсъдъчната яснота; склонност към НЕ; отсъствие на устременост, предусещане, общо казано – сивота; отслабване на еротичните преживявания, липса на ОзВ. Като цяло ситуацията може да се опиша така – всичко най-тъпо и механично взима властта в свои ръце. Това може да се сравни с автопилот – когато пилотът се уморява, включва автопилота, чиято задача е да не се отклони от курса и не му пука за всичко останало: нито за небето, нито за облаците, нито за земята. Та ако аз опитам да погледна света с очите на автопилота това и ще бъде състоянието след оргазъм – тъпо функциониране. Преди не свързвах тази тъпота с това, че свършвам и тя сигурно не е била 100% обусловена от оргазмите, а по скоро още и от целия комплекс от груби помрачения, обаче, щом само започна да разкъсвам този кръг макар и само на едно място, то и другите глупости стават явни. Щом само започвах да отстранявам това, което за мен е непоносимо (НЕ, задоволството, концепциите), веднага ставаше ясно, че оргазмите просто унищожават всичките ми усилия.

Към физическите последствия аз отнасям телесните усещания. Аз имам (не винаги и не всичките) следните: сънливост, тежко състояния след сън, болезнена склонност към неподвижност (да се търкалям до обяд), суха гореща болка в ставите, главоболие, обостряне на болестите, желание за се тъпчеш, постоянна умора. Като цяло това може да се опиша така – тялото силно боледува.

По-рано (преди три години) тези физически последствия не бяха толкова ярко изразени, навярно затова, че моето физическо тяло е било в много по-добро състояние. Но после с мен станаха събития, които задълго (почти година) ме потопиха в депресия и това се отрази на тялото ми и то започна много често да изпитва болезнени усещания, затова най-вероятно не при всички физическото тяло така явно реагира на оргазмите.

Всички гореописани състояния възникват не веднага след оргазма, а се появяват в продължение на няколко дни. Примерен сценарий на това, как става това при мен ще приведа по-долу.

Веднага след оргазма в тялото си усещам суха горещина, която после като че затихва леко, но остава в ставите и ги прави болезнени като при температура. След това мога да забележа, че моето възприятие малко се е променило. Забелязвам дребни звуци, сенки, цветове, оттенъци, необикновени потоци в тялото – всичко изглежда така както при близост на преживяванията, при активност на радостните желания. Такива “изблици” са кратковременни (при мен максимум до първия сън) и тях липсва това, което на мен най-много ми харесва да изпитвам – радост, устременост, алертност, изпълненост, живост, те приличат на действието на наркотик – лепкави и разтегливи, а аз, който ги преживявам, приличам на растение. Оргазмът още може да бъде сравнен с късо съединение.

По-нататък ситуацията се развива така. Мога да веднага да изстина към момичето, нейните докосвания да ми станат безразлични и могат даже да предизвикват раздразнение, което е крайно трудно да бъде отстранено, тъй като то възниква ежесекундно, а вниманието е разсеяно. Но може да бъде и така, че да няма бързо изстиване, ние продължаваме да си обръщаме внимание, но тук вече е изчезнало нещо привлекателно за мен . преживяването на живост, на изпълненост. Тези преживявания се заменят от сиво старческо задоволство. Мога да продължавам да се търкалям, да се гушкам, иска ми се топлина, уют и ситост. Това състояние на потребност от задоволство продължава и по-нататък. Почти винаги след оргазма идва желанието да се натъпча с вкусна храна, а вкусното – практически винаги е тежка храна, която изцяло убива остатъците от живи възприятия. Това свършва със тежък сън, от който после е много трудно да се излезе.

След събуждане е трудно да станеш и да започнеш да правиш нещо. Тук започват да се появяват и тези физически последствия от оргазма, които аз описах по-горе. Плюс към всичко това трябва да се ходи и на работа. През деня склонността към НЕ е повишена и възникват психологическите последствия, които вече описах. На втория или третия ден може да започне “синдромът на човешкото” – на мен изведнъж започва да ми се струва ужасно привлекателно това, което е ценно за обикновените хора – кариерата, парите, красивите вещи, жените с външност на манекенки, развлеченията и т.н. Като че влизам в някакво пространство, в което всичко това е важно и това пространство изведнъж започва да резонира с нещо вътре в мен. Ако нищо не направя с тези желания, то синдромът може да продължи до седмица, а по-рано аз се намирах в такива състояния доста по-дълго, защото не се борех с тях. В реализацията на тези желания има нещо, което ми харесва – опитът от тяхната реализация, опитът от последствията. Аз съм виждал, че бързо губя интерес към това, към което съм се стремил.

На втория-третия ден еротичните преживявания могат да изчезнат, а могат и да възникват, но в примитивен вид. За това по-подробно ще разкажа по-долу, а сега ще кажа само, че аз различавам някаква градация, спектър от еротични преживявания. Този спектър се простира от грубото страстно желание да се чукам и да получавам удоволствие до екстатичното преживяване на любов и близост, израз на което може да бъде сексът, който аз наричам “затаен”. В първия случай да свърша – това е най-закономерното събитие, във втория - оргазмът е неприемлив, като нещо чуждо. Та аз забелязах, че оргазмът влече след себе си тези прости сексуални усещания. Следващия път сексът става по-груб и механичен, лишен от преживявания. За мен в такъв случай представлява огромна трудност да не свърша отново, защото възбудата може да се притаи, а после неочаквано за няколко секунди да достигне върха. Също така възникват мисли и за това колко хубаво би било да свърша и други подобни глупости, които ме разсейват. Ако не ми се удаде да се въздържа от оргазъм, то състоянието става още по-неприятно.

Но ако намерението е желязно, вниманието изострено, паметта свежа и стремежа към любов – ярък, то тук може да стане чудо. След няколко критични, стремителни приближавания до оргазма, реката като че се успокоява, тя повече не се опитва да пробие стената, започват да възникват нови интересни възприятия. Направих си извод, че искам в такива моменти да се спра, тъй като това ново състояние е още неустойчиво, лъжливо, а вниманието още не е толкова концентрирано, че да следи процеса в продължение на дълго време – има голяма опасност да се отпусна и да не забележа неуправляемото приближаване на оргазма.

След като този пик е преодолян, следващия път ще е много по-лесно и естествено да се спреш на границата. Така се преодолява кризата, но до оздравяването има още много. Моят опит показва, че ако след оргазъм не се прави секс, от страх да не свърша отново или по друга причина, то в този случай неприятните усещания и емоционалните състояния заздравяват и в края на краищата все пак ще ми се наложи да преодолявам механичното желание да свърша, но при това аз вече цяла седмица съм прекарал в състоянието на мъртвец. Но ако се опитам колкото се може по-рано да преодолея тази граница, за която писах по-горе, тогава всички действия “на сухо”, за които ще разкажа по-късно стават по-уверени.

Като цяло, след оргазма може да се тръгне по два пътя. Може да се примириш, и разбирайки какво става, да чакаш кога първата разрушителна вълна от неприятни състояния ще отмине, а после да започнеш да предприемаш мерки за отстраняването на последствията, но докато чакаш всички тези състояния се обострят, стават по привични, радостните желания спират да се проявяват и най-важното – ако не се съпротивляваш на настъпващите помрачения, то така или иначе им се поддаваш и едното влече след себе си друго и в края на краищата става ясно, че вече от месец не е имало нищо, което може да бъде наречено проблясък на ОзВ.

Вторият път – това е постоянно съпротивление на помраченията. Той може да бъде организиран на три фронта: психически, физически и сексуален. Независимо от това, че отстраняването на НЕ става много трудно, аз все пак искам да правя опити с всички сили. За мен много действено е отчаяното припомняне на последното озарено състояние, размисъл върху това какво става, какви са причините и възможните последствия, четенето на книги за духовни практики и за живота на практикуващите – т.е. постоянна съпротива на упадъка и култивиране на светлото и живото. Не искам да се предавам и продължавам да правя усилия независимо от нищо. Разглеждам оргазма като нежелателно обстоятелство, от което не искам да завися. Искам да поставям под съмнение всяка зависимост и да я проверявам и в резултат мога да намеря слабото място на тази зависимост и да го отстраня или поне да отслабя неговото действие. Ето към това искам да насочвам усилията си при преодоляване на последствията от оргазма.

С телесната вялост и механичните желания ще се справям твърдо – не искам да се поддавам на затъпяването. На мен ми харесва да използвам йога, гимнастика, прекъснат сън, гладуване или ограничаване на храната. Искам да пораждам радостно желание да ограничавам своите механични желания. Искам всяко желание за усещания (да хапна, да поспя, да полежа и др.) да бъде проверявано за това дали то е радостно или не, съпровожда ли се то от упадъчност, сивота, самосъжаление. Тъй като моите усещания след оргазъм често са неприятни, то се включва навикът ми да изпитвам НЕ от неприятните си усещания. Този навик може да бъде разкъсан, след което отстраняването на НЕ и неприятните усещания може да се осъществя Ако всички гореописани мерки бъдат претворени на практика, то в края на първата седмица аз обикновено започвам да оживявам. Появяват се първите преживявания на изпълненост, светимост, тиха радост. ва по отделно, което усилва ефективността на практиката. Когато живея, без да се поддавам в продължение на дълго време на механичното желание да свърша, то разбирам, че 15-20 години от живота си съм живял в пълна мизерия. Мога само да се досещам как ще бъде след един-два месеца. До срещата ми с практиката на Бодхи аз се занимавах с малко по-други практики, та тези състояния, които преди достигах в идеални условия за две-три седмици (затворен апартамент, почти денонощна практика, ограничение в общуването) сега ги докосвам още в първите дни след оргазма, а към края на втората седмица ОзВ набират пълна сила и това в най-нежеланите за мен условия: Москва, работа, транспорт и т.н.

Ефективността на отстраняването на НЕ, когато съм изпитвал оргазми, от това, което става когато съм се въздържал от тях, може да се сравни с плуване в бушуващ океан в едноместна лодка, където усилието това е веслото, което става само за това да не се обърнеш и пътешествие на военен крайцер по леко развълнувано море, всяка вълна, на което е под контрол.