Скво: Тактика на работата с негативните впечатления

Тактика на работата с НВп: фиксирам всяко НВп в отделен тефтер: съдържание, продължителност, интензивност на НЕ, отстранено ли е или не, ако отстранено с какво е заменено. След две седмици имам достатъчно количество записки, за да ги изследвам и да открия ако има концепции и ментална отрова (очевидно лъжливите за мен концепции, механично пораждащи НЕ).

Такава работа е много ефективна. Например, сред главните НВп, които са били предизвикани от ревност беше моето “превъзходство” в красотата. На мен ми харесваше да си мисля, че съм по-красива от едно момиче. Когато Бо ми зададе въпроса, действително ли се смятам за по-красива, аз започнах да изследвам този въпрос и разбрах, че няма никаква обективна красота. Има, разбира се, някакви стандарти в обществото, с които измерват красотата, но тези стандарти са глупост, защото възприятието за красота при всеки човек може да изчезва и да се появява независимо от всякакви стандарти. Ето сега той ме гледа и преживява това, което резонира с думата “красота”, а след още две минути вече няма да го има това преживяване. Та аз красива ли съм или не? С какво мога да измеря своята красота? С линийка, с цифри? Но мен не ме интересува статистиката, мен ме интересуват възприятията на конкретни хора, а те могат да се променят. В резултат, разбрах, че е невъзможно да кажа кое момиче е по-красиво, защото даже един и същи човек може да я възприема и като красива и като некрасива, да не говорим за това, че това зависи още и от това какво изпитва в момента самото момиче: нежност или агресия. И неговото преживяване на красотата може изобщо да не отговаря на това, което е прието да се счита за красиво. Именно да се “счита”, защото на думата “преживява” думата “прието” никак не подхожда. Възможно е повечето хора да ме определят като “красиво” момиче, но какво преживяват те при това? След този разбор темата за красотата изчезна от НВп. Тя се видоизмени в тема за завистта, но на мен започна да ми доставя удоволствие да мисля за това, че независимо от цялото това разбиране, тя ще ми завижда и ще смята, че аз имам по-красиво тяло. И тази тема стана следващият обект на работа.

Към дадения момент от НВп за последния месец извадих няколко основни теми:

1. Има концепция, че изходните качества имат значение. Тази концепция не допуска, ме човек може да се промени кардинално. Той може да подобри своите изходни качества, да отслаби нежелателните, но все пак у него да остане същият букет възприятия, който си е бил изначално. Поддържайки по този начин тази концепция аз и за себе си затварям всички възможности за промяна.

2. Възниква измисляне на сцени от нейния живот, за да намаля интензивността на НЕ. Нямам информация за това как живее тя, с какво се занимава, но за да намаля интензивността на НЕ, възниква ВД с фантазии на тази тема, представи как тя проявява помрачения или страда. Аз нямам основания да смятам, че тя живее именно така. Типична ментална отрова.

3. Една от най злорадите теми е това, че някой копира Бодхи или мен. “Той сам нищо не може! Той е бутафорен.” Забравя се факта, че аз самата бях също такава копираща когато започнах да се занимавам с практиката. В продължение на дълго време аз бях двойник на Бодхи в някои моменти: в мненията, в маниера на говорене, в типичните фрази. Аз действително към онзи момент често нямах свое мнение, но на мен ми харесваше как живее Бо и аз понякога даже не си давах сметка, че се държа като него.

Това копиране беше за мен като каране на колело, като през цялото време отзад ме придържаше Бо. Разбира се, там нямаше простор за творчество и изследвания, аз бях недодялана, бях като танк, който можеше да завива само под влиянието на Бо, но в резултат аз успях да възприема от Бо много желани от мен възприятия, аз можах да разбера принципа на карането на колело и сега вече мога сама да избирам маршрутите. А как иначе? Ако човек цял живот е живял като труп сред трупове, откъде ще се появят у него ярък изследователски интерес, индивидуалност, творчески идеи? Всички през целия си живот са копирали някого, приемали са един от друг възприятия и това е много радостно, че още един човек копира именно Бо.

4. Има концепция, че всичко в живота се развива по утвърдени схеми: ако някое момче вече две години живее с мен и е престанал да ме иска, значи вече никога няма да ме поиска. Ако тя днес не му харесва, то значи и утре няма да му харесва.Ако тя не е била влюбена в него от пръв поглед, значи никога вече няма да бъде влюбена. Това е много твърда концептуална мрежа, от която са изтъкани всичките ме представи за живота. И отново – тази концепция не допуска, че и на това място и на всяко друго място, в което се полагат усилия и се променят възприятията утре или след седмица маже да има въобще друго същество. Т.е. съвършено друго. И как може нещо да се предскаже за това, какъв ще бъде животът му? Та аз НИЩО не знам за това същество – нито на това място, нито на друго. И в същото време продължава да се проявява концепцията за това, че и след седмица на това място ще бъда “аз”, малко по-друга, но все пак “аз” и разбира се, отношението към “мен” ще бъде същото и “моите” навици ще останат същите и т.н.

5. Възниква злорадство, когато си мисля, че някой по-лошо от мен бяга или ходи по планините, или даже се облича (не в смисъл стойност, а в смисъл вкус в обличането). Оказва се, че аз продължавам да придавам значение на това. А това всъщност е същото като придаваш значение на марката на колата или цвета на косата.

6. Възниква злорадство когато мисля, че тя никога няма да може да отстрани НЕ, че ще затъне в помрачения. Това е типична ментална. Ако практикуващия започне да полага активни усилия, той във всеки един момент може да стане друго същество – от импотентка за един миг може да стане яростна и непримирима към своите помрачения.

7. Възниква злорадство, когато мисля, че тя някога ще му омръзне, защото така става винаги. Когато има такива мисли, то от една страна има облекчение – това, че той е загубил интерес към мен, не означава, че аз съм “лоша”, а просто че “винаги така става”. Но от друга страна, моят живот става сив и плосък и аз самата ставам такава. В този живот, където всичко се развива по определени закони, по ясни и познати за мен схеми, няма място за ОзВ и Преживявания, няма място за изследване и практика, има само място за задоволство и тъпота. На мен ми харесва да пораждам желания, за да може моето любимо момче и неговото момиче да живеят по друг начин, да могат да преодолеят всички механични навици, привързаности, всички помрачения, и да няма при тях нищо, което да ги дърпа надолу, а да има само радостно съвместно творчество, живот, пълен с открития. Без това желание аз и самата не мога да правя открития.

8. Започват да възникват мисли-сравнения на нейния живот с живота на други хора, които са претърпели неуспех в нещо. Искам убедя себе си, че и с нея ще се случи същото. В такива моменти преставам да я възприемам като уникално момиче, муцуна, която не прилича на никого и в същото време и преставам и себе си да възприемам така и започвам да сравнявам своя живот с живота на други хора, като са вкарвам в поредните схеми.

9. Възниква злорадство когато мисля, че аз имам по-интензивна практика. При това на мен нищо не ми е известно за това каква ще бъде нейната практика след месец, половин година, година. Ако се залепя със своите НВп, то за месец ще изгния без остатък, а как ще бъде при нея? Нищо не ми е известно за това. Затова пък е ясно какво ще правя сама – ще отстранявам НВп, ще ги изпепелявам толкова яростно, колкото е възможно. Те са страшна отрова. Освен това, нима е радостно, че друга муцуна се движи не толкова интензивно? Това значи, че за мен се намалява възможността да приемам от тази муцуна ОзВ, да получавам удивителен опит на обмяна на опит и възприятия.

10. Възниква желание тя да престане да се занимава с практиката – само защото тя може да му стане по-интересна от мен. В тези моменти аз напълно забравям за това, че Преживяванията и ОзВ не са ничия собственост и ако аз не искам, това “слънце” да свети, то няма да свети преди всичко на това място. Невъзможно е да се желае някъде да няма ОзВ и при това да ги изпитваш. Такова механично желание е самоубийство.

Към дадения момент нито едно НВп не продължава на това място повече от 5 секунди. За 1 ден фиксирам около 10 изблика с интензивност на НЕ около 2-3. Това е много сериозна и чувствителна крачка напред, тъй като преди една година аз можех за няколко седмици да се залепя с НВп. Преди два месеца – за няколко дни. Това беше непрекъснат висок ВД, който аз не можех да спра. Преди месец, когато си поставих тази задача, аз мислех, че ще полудея от напрежението при отстраняването на атаките на НВп. Сега това ми стана второстепенен фронт на работа, където надниквам рядко.

Дълго време аз не можех да се справя с това явление – “душевната топлина”. Това беше нещото, което така ми липсваше сред хората, които се занимават с практиката. В общуването си с Бодхи аз непрекъснато чаках от него тази топлина, но в него я нямаше. А в майка ми както ми се струваше – я имаше. И в обикновените хора я имаше. Аз винаги съм смятала, че “душевната топлина” по отношение към друг човек е нещо много ценно, което може да ти даде само много близък човек и това трябва да се цени. Всеки път, когато аз си спомнях за семейството си, възникваше смътната сянка на чувството за вина и “светла” жал – та нали тези хора искаха да проявят “душевна топлина” към мен, макар и не винаги да са го правили умело, но все пак това ги характеризира като светли хора, защото “душевната топлина” е светло качество.

Когато се опитах да определя що за възприятие е това “душевна топлина”, то първото, което ми дойде на ум – това беше, че тази топлина е вид симпатия. Но в такъв случай е абсолютно неясно, защо от реалното съприкосновение с този вид симпатия така тъпея? Защо потребността ми от “душевна топлина” възниква тогава, когато има НЕ, които аз не мога да отстраня, а просто казано, когато ми е тъпо? Ако животът ми върви, ако правя открития и изпитвам симпатия, то въобще не се сещам за “душевната топлина”, тя не ми е необходима, но щом само ми стане скучно, сиво и тъжно – веднага ми се приисква да се притисна към някого и той да ме... съжали! Това откритие ме порази. “Душевната топлина” е съжаление! И тази ценност обикновеният човек я намира най-често в семейството. Прието е тази ценност да бъде обгрижвана и пазена, за да развива съжалението и за да има тя условия да съществува.

Какво представлява семейството? Няколко души, несвързани нито от общи интереси, нито от симпатия. Тях ги държи заедно страхът от самота, навикът, производствените отношения, съвместното натрупване на имущество, концепциите и т.н. и единствената ценност, която имат е взаимното съжаление. След труден работен ден можещ да се прибереш и там да получиш своята порция съжаление, ще ти кажат, че не всичко е толкова зле, до си държиш горе главата, че съвсем наси нищожество, даже точно обратното... В резултат ти се чувстваш като човек, който се е нагълтал с аналгетици – болката като че ли е отстъпила, но и нищо друга няма – нито вдъхновение, нито радост, тялото ти е като умряло наполовина.

Триумфът на самосъжалението е плачещият човек, убит от своето страдание – счита се в обществото едва ли не за свещена крава, която изисква от теб максималната “душевна топлина”, особено ако плаче и страда майка ти или детето ти. Теб са те научили, че самосъжалението не е помрачение, а че това е “живото” в човека. Научили са те да изпитваш съжаление в отговор, което се нарича “душевна топлина”, но всъщност на свой ред се явява съвсем истинска отрова, убиваща всички ОзВ.

Когато съжалявам някого, аз винаги виждам този човек светъл и незаслужено страдащ. Много пъти съм се опитвала да изследвам какво светло има в него и даже и да успявах да намеря нещо, което да предизвиква симпатия, то абсолютно ясно виждах, че ако виждам качество, което предизвиква симпатия, то това предизвиква само радост и в никакъв случай съжаление. В резултат разбрах, какво е това да “виждаш светлото” в човек, при което възниква страдание – това е именно съжаление, именно така се проявява то. Щом само отстраня самосъжалението, изчезва и съжалението към другите и заедно с това и мислите за “незаслужено страдание”. Истинската симпатия ВИНАГИ предизвиква радост, а ако няма радост, а вместо нея има съжаление, то това не е никаква симпатия, това е самосъжаление във вид на съжаление на другите.

Изпитвам съжаление и чувство на вина, ако нараня човек, който е открит за мен, който иска да бъде с мен. Какво значи “открит”? Това значи, че той изпитва ПЕ, когато е с мен: няма подозрителност, не е нащрек, няма НО, има задоволство. Той може да се отпусне и да говори за каквото му се иска, може да разказва за живота си, за проблемите си. Тъй като този човек изпитва доволство когато е с мен, той иска да бъде с мен. Ако отказвам да бъда с него или отказвам да го слушам, у него възникват недоволство и тревожност. Ако кажа нещо, което не му харесва, у него възниква НЕ – в такива случаи казват, че го наранявам.

Ако той изпита агресия, аз няма да имам чувства за вина, тогава ще видя, че той изпитва НЕ и няма да се включи механизмът на съжалението. А ако той изпита самосъжаление, тогава механизмът сработва и аз считам, че аз съм го наранила, че го боли. Той ми се е открил, а аз съм го наранила. Излиза, че “аз съм го наранила” означава, че у него е възникнало самосъжаление. Когато човек изпитва самосъжаление, аз започвам да мисля, че незаслужено съм обидила този добър и светъл човек. По този начин аз имам навика да считам, че човек, който изпитва самосъжаление е светъл и добър, а за самото съжаление, че не помрачение, а “живото” в човека.

Обикновеният човек има твърде ограничен подбор от възприятия – самосъжаление, агресия, доволство и т.н. Ако искам да избавя човек от самосъжалението при общуването му с мен и го ограждам от ситуации, в които у него да възниква самосъжаление, това значи, че аз самата още не съм се освободила от самосъжалението и ценя задоволството, в което не е необходимо да се бориш с помраченията, може да се “отпуснеш” и считам, че ситуациите, предизвикващи самосъжаление са неблагоприятни, а самосъжалението не е помрачение, а естествена реакция на действията на друг човек. Докато самосъжалението е отрова, несъвместима с ОзВ: с яснотата, с радостта от живота, устремеността и т.н. За тази отрова има противоотрова – практиката на прекия път. И ако човек не иска да се занимава с нея, а иска да продължава да изпитва НЕ – то кой е отговорен за това? Аз ли?

0071. Рис:

Разбор на концепцията за родителите
Концепцията: “Родителите са особени хора. С тях е необходимо да се общува, да им се помага, да им бъдеш благодарна за всичко, което са направили за мен.”

За:

2. На тях им е мъчно за мен, мислят за мен, обичат ме.

3. Те ми желаят доброто. Другите хора са заети със собствените си грижи, не им е до мен, само родителите ми са толкова добри с мен.

4. Те винаги ме подкрепят, каквото и да правя и както и да се държа с тях. Тe ще ме приемат всякаква, ще ми простят всичко и даже ако се върна при тях след 10 години, ще им бъда все така близка.

5. Да подкрепяш остарелите си родители е дълг на всеки човек, това е нещото, което трябва да научи всеки. Това не може да се избегне. Да помагаш на родителите си е свято дело.

6. Най-простото е да изоставиш родителите си и да се правиш, че нямаш нищо общо с тях. Това не е решение на проблема, това е просто бягство.

7. Никой, освен мен, няма да им помогне. Те ще бъдат все по-безпомощни и само аз съм тяхната опора.

8. Ако не бяха те, нямаше да има на този свят, трябва да им бъда благодарна за това.

9. Не бива да имаш претенции към родителите си. Никой не избира родителите си, трябва да ги обичаш такива, каквито са. Не можеш да ги превъзпиташ.

10. Те са ме научили на всичко – да ходя, да говоря, да пиша. За всичко в живота си съм задължена на родителите си.

11. Те са специални за мен, защото аз съм специална за тях. Никога няма да ме забравят, за никого не знача толкова, колкото за тях.

12. Как може да се живее като знаеш, че родителите ти някъде се измъчват от тъга по мен и от самота и имат нужда от моето внимание и грижи? Да не реагираш на това е нечовешка студенина и безчувственост, та нали аз мога да им помогна, мога да направя така, че да им стане по-леко. Как мога да се радвам и да бъда безгрижна когато на някого му е зле заради мен?

13. Те искат за мен същото, което аз искам за себе си, тъй като те често са ми казвали да бъда по-независима в разсъжденията си, да не се безпокоя за това какво мислят за мен хората.

Против:

Появата ми на този свят е била по инициатива на родителите ми. Те са искали дете и са си го получили. Тогава аз съм била тяхното впечатление, техния смисъл и интерес – с една дума, била съм това, което тогава им е било нужно. Да имаш дете подразбира и неговото изхранване и отглеждане и това,че то няколко години ще бъде напълно зависимо от теб. Изхранването ми е било нещото, което е обезпечавало това да ме имат. Ако искаш да имаш кола, то естествено, че ще се наложи понякога да я миеш, да я караш на ремонт – всички тия действия се правят за това, за да имаш кола, иначе просто ще я загубиш. Родители ми са искали дете, а за да го имат трябва да го хранят, лекуват и т.н. Грижите за детето са действия, произтичащи от желанието да имаш дете и обслужващи това желание. Тази действия се извършват за това, за да бъде реализирано желанието им в пълна степен, а не за мен, а често те се извършват дори без да се взимат предвид моите желания и предпочитания, често даже въпреки тях. Всички ние от собствен опит знаем какво е това “родителска грижа”: “Сложи си шала!”, “Не искам. Топло ми е.”, “Сложи си шала, ти казвам!”, “До девет да си вкъщи!”, “Ох, майко, искам още да остана навън.”, “Ако не се прибереш в 9, утре изобщо няма да излезеш!”. И други подобни. Съвършено очевидно е, че родителите се “грижат” за мен не защото искат да ми е добре, а защото искат да имат задоволство и въобще не им пука за моите желания.

Извод: Всичко, което е направено от родителите ми за моето отглеждане е направено не заради мен, а за да се осъществи ТЯХНОТО желание да имат дете.

По нататък: отглеждането ми, независимо от трудностите, не е било преживявано от родителите ми като нещо трагично. Те по-скоро са се радвали на тези грижи, които са изпълвали безсмисления им в останалите аспекти живот, като са му придавали смисъл. Те са чувствали, че са нужни на някого, че могат да “помогнат”, че, може би, за пръв път правят нещо не за себе си и това ги е ласкаело. Затова е нелепо да се смята, че те са правили някакви жертви като са ме отглеждали. Те самите са получавали от това удоволствие. Ние не казваме, че някой прави “жертва” когато излиза в дъждовен ден навън, за да се срещне с любовника си и да прави секс – той получава удоволствие и няма нищо против да понесе някои неудобства.

По нататък: даже ако те понякога не са получавали удоволствие, а са се мъчили като са правили нещо уж “за мен”, то това съвсем не означава, че сега аз трябва да се мъча и да правя нещо, което не искам. Ако аз тук се поизмъча, с това няма да им върна времето и силите, които те тогава са вложили. Разбира се, това може да се смята за справедливо “възмездие” – на теб това ти е неприятно, но и на тях тогава не им е било лесно, те са се мъчили “заради теб”, сега ти трябва да се помъчиш заради тях, искаш-не искаш, трябва да им се отплатиш. Смята се, че самите неудобства са отплатата, те са като задължителен атрибут на справедливата разплата. Но те са се мъчили не “заради мен”, а заради своите заблуди, защото са смятали, че ще е по-добре ако те се откажат от нещо, за да имам аз някакви вещи или пари, или нещо друго, като са смятали, че носят отговорност за това, което аз казвам, правя или за това как изглеждам. Или, да допуснем, те не са могли да ми откажат нещо и са смятали, че ще е по-добре, ако аз бъда доволна. Във всеки един от описаните случаи това е бил ТЕХНИЯТ избор: да направят тези “жертви” или да не ги правят. Те са избрали да ги направят, макар на никого да не е известно какво би било, ако не са ги правили, никой не знае, какво всъщност е “по-доброто”, а какво “по-лошото” и по-добро или по-лошо за какво. Те са пострадали, заради своите представи и с това те по нищо не се отличават от другите.

Извод: те са страдали поради своите заблуди, а не заради мен и в това те приличат на всички други хора. Да правят жертви заради мен е бил ТЕХНИЯТ избор. Разбира се, когато имаш НЕ, то е трудно да разбереш, че причината за твоите страдания е в теб самата, в това, че ти нещо не разбираш или разбираш по друг начин, избираш да изпитваш НЕ, а не в действията на друг човек. То и аз самата като изпитвах привързаност към едно момче бях уверена, че именно той е виновен за това, че на мен ми е зле и че именно той е “причината”, за да ми е хубаво. Твоите страдания от привързаността – това са твоите НЕ и само ти самият избираш да ги изпитваш и това, че малко хора го осъзнават, не отменя факта, че причината за страданията е твоя собствен избор на концепция и НЕ.

Заблудата, свързана с мен, никак не се отличава от другите заблуди на моите родители. Те са страдали заради всичко, с което им се е налагало да се сблъскват, всичко случващо се е предизвиквало у тях НЕ и ПЕ. Естествено, че и аз съм предизвиквала НЕ и ПЕ, но не считам себе си за причастна към всичките им глупости, а към онези, които са “свързани” с мен не се отнасям така,сякаш те са някакви особени. Т.е. не само те не се отличават от хората, които се заблуждават, но и аз с нищо не се отличавам от кое да е явление, предизвиквало у тях НЕ.

Има още една заблуда – да се смята, е ако те са се лишавали от нещо заради мен, то това означава, че те някак особено са ме обичали. Именно затова, това, че аз не искам да се отказвам от своите желания и да си причинявам неудобства заради тях се тълкува като признак на нелюбов към тях. И обратното – когато аз се отказвам от нещо, те изпитват удовлетворение, те виждат в това доказателство на моята любов и преданост към тях и винаги одобряват това. Само това, че заради теб са изпитвали трудности е доказателство за любов.

Първо, ако нещо е направено от симпатия, то това носи радост и не предполага “отплата”. Ако човек изпитва към теб симпатия, то той действа безкористно и него няма да го зарадва това, че ти ще си причиниш неудобства заради него, по-скоро той ще се откаже от такива “дарове”. Ако от теб очакват да си връщаш дълговете, то тук не иде реч за любов, а за обикновени пазарни отношения. Родителите ми са търпели неудобства, за да си обезпечат опора в старостта си – дете, което ще порасне и после ще направи нещо за тях: ще им помага, когато остареят, ще им донесе чаша вода и прочее.

Второ, спомням си себе си. Когато аз обичам някого, аз не мога да нарека жертва това, което правя за този човек. Когато се налага да се откажа от нещо, това предизвиква радост, тъй като желанието за едно удоволствие (да направя нещо приятно за любимия) просто е по-важно от желанието за другото удоволствие (да имам това, от което се отказвам). Ако заради любим човек ми се иска да преодолея нещо в себе си, някакви страхове или комплекси, то това се преживява радостно, това е още една крачка към свободата. Ако аз ще изпитвам НЕ в резултат от това, че правя заради някого нещо, което не искам да правя, то какво ще остане от мен? Просто няма да мога тогава да преживявам любов, няма да имам преживявания, а на мен такъв живот не ми трябва. От своя опит мога да кажа - любовта напълно може и да не се съпровожда от отказ от това, което искаш ти, а дори и да се откажеш, то това се прави с радост и без очакване, че ще получиш нещо в замяна. В същото време за такъв отказ може да има и други причини – желанието да получиш опора, следването на принципа, че така е “по-добре”, следването на инерцията на обществото, където е прието да се правят жертви за децата. По този начин връзка между любовта с отказването от това, което искаш от мен не е открита. И изобщо – самата дума “отказване” не са връзва с преживяването на любов, по-скоро ще пасне думата “избор”. Човек избира да няма нещо и да не отива някъде. Когато казваш думата “отказване”, то в нея вече се подразбира позицията на жертвата, позицията на принудителна постъпка, а ако си принуден да правиш нещо, то тук вече започваш да се усещаш слаб, недоволен, та нали е трябвало всичко да бъде по друг начин и започваш да чакаш някаква отплата. Невъзможно е едновременно да преживяваш любов и да правиш нещо, което ти е в тягост, защото действието, което носи някаква тежест на сърцето винаги е концептуално, а самата “тежест” е НЕ или НФ.

2. “На тях им е мъчно за мен, мислят за мен, обичат ме.”

Това, че на тях им е мъчно е напълно разбираемо. Те са живели с мен повече от 20 години и са свикнали с мен. Винаги, когато някой е бил до мен, а после е заминал възниква усещането, че на теб ти липсва този човек. Ти си свикнал с него, с това, че има някой вкъщи, че има с кого да си поговориш, този човек става част от живота ти. Аз съм забелязвала много пъти този механизъм в себе си – колкото по-малко ОзВ има в мен, толкова по-силно се привързвам към външните явления – хората, обстановката, времето и т.н. Даже към вещите възниква привързаност, какво остава за човек, с когото си живял в един апартамент толкова време. Т.е. сам по себе си фактът, че им е мъчно за мен не говори за любов, това е следствие на механизма на привързаността към външните обстоятелства, който сработва особено добре когато нямаш някакви свои увлечения и наситен живот. Моите родители са най-обикновени хора и техният живот се изпълва от това, което става наоколо, затова механизмът е сработил по този начин.

Второ: привързаността им към мен се крепи на представата им, че аз съм ТЯХНА дъщеря. Аз не съм просто някакво момиче, аз им принадлежа, аз съм свързана с тях. Оттук и мислите им за мен, и желанието да ме виждат, и желанието да им обръщам внимание и т.н. И пак, като се сещам за себе си, когато някое момче започва да ми се струва “мое”, моите мисли и желания започват да се въртят около него. Причините могат да бъдат такива: например, аз съм срещнала готино момче, влюбила съм се и ние сме решили да живеем заедно. Поради това, че сме го решили, той преминава от категорията симпатично момче в категорията МОЕТО момче. Или причината е такава – на мен ми харесва някое момче и то ми казва, че аз съм най-хубавата, че към мен изпитва чувства, каквито не е изпитвал към никой друг. От това той става за мен специален и отново “мой”, особено ако ме влече към него. Но най-силно прави човека “мой” това, че ние живеем заедно или сме решили да го направим.

Почти всичко мои желания от сега нататък са свързани с него – искам да го виждам, да правя секс, да получавам писма и прочее. Той става център на моя живот. По същия начин и моите родители имат сто причини да смятат, че съм ТЯХНА дъщеря: свикнали са да мислят така; те са ме родили; наоколо така се говори; те са ме отгледали; те ме познават откакто съм се родила; аз съм ги смятала за свои и т.н. Да се освободиш от тази концепция, да разгребеш тази каша е огромен труд, за който, между впрочем, те нямат желание. От представата за това, че аз съм ТЯХНА, ме нещо ни свързва и расте тяхната привързаност и докато са живи тези представи ще живее и привързаността им, те ще мислят за мен, ще тъгуват, ще си спомнят, ще ме чакат и т.н.

Но по себе си виждам, че всички тези явления нямат отношение към любовта - това са типичните проявления на привързаността, чувството за собственост. Механизмът тук е ясен. Когато до теб просто няма никого, това е нормално, но когато до теб липсва нещо ТВОЕ, то ти вече започваш да се безпокоиш и да искаш да го върнеш, да си до него, да знаеш, че то никъде не е дянало и няма да се дене. Когато преставам да усещам “своето” момче свое, а започвам да го възприемам просто като човек, който ми харесва и на когото аз харесвам, който съществува някъде сам по себе си, то и тъгата по него и жаждата за неговото внимание изчезват, а преживяването на любов при това остава! Аз както и преди ще се радвам да го видя, но в това няма нищо мъчително. Понякога след отстраняване на привързаността не остава изобщо нищо, ти просто забравяш за този човек. Само като отстраниш привързаността можеш да разбереш изпитваш ли любов към този човек или не. А тъй като моите родители никога няма да могат да отстранят привързаността си към мен (тъй като не искат) те никога няма да разберат дали ме обичат или не. А тъй като моите родители никога няма да могат да отстранят привързаността си към мен (тъй като не искат) те никога няма да разберат дали ме обичат или не. Едно е ясно – сега в тях няма любов, тъй като любовта е ОзВ и то не зависи от това къде съм аз, с кого съм и какво правя. Любовта е несъвместима със страданията, тъй като страданията са НЕ, те са следствие от концепциите за собственост, за желанието за опора и т.н., а НЕ НИКОГА не са съвместими с ОзВ.

Резюмирайки казаното – следствие на съвместния живот и маса други причини, у родителите ми се е формирала представа за мен като за ТЯХНА дъщеря и затова те са привързани към мен като към свое имущество, изпитват НЕ когато това имущество заявява, че е самостоятелен и независим човек. И НЕ, и концепциите пораждат тяхната заинтересованост от мен, от моята съдба, жаждата за моето внимание. Всички тези емоции и мисли са следствие от механизма на привързаността и тези прояви нямат никакво отношение към любовта.

3. “Те ми желаят доброто. На останалите хора не им е домен, те си имат своите грижи, само родителите ми са добри към мен.”

Под добро родителите ми разбират благополучие – да имаш пари и обезпечен мъж, който да те храни, защитава и облича, деца, за да не си самотна, хубава къща, с една дума - живот, изпълнен с удоволствия и без грижи, когато не се случва нищо страшно, когато всичко е наред, никой не боледува, не се кара и не зарязва... т.е. празен живот, който прилича на блато. Първо, никой не знае кое е добро, а кое лошо и какво е това “добро” и още повече пък никой не знае какво е добро именно за мен. Уж е добре да имаш пари, но тях могат да ти ги откраднат – в замяна на недоволството от това,че нямаш пари се появява безпокойство как да ги съхраниш, как да ги вложиш така, че да не ги загубиш, да не ги изяде инфлацията. Красивият и любящ мъж също е “добро”, но такъв мъж се харесва и на други жени – някой може да го открадне, а ако на мен някой ми хареса, аз ще се побоя да встъпя с него отношения – та нали мъжът ми може да разбере и тогава аз ще го загубя. Вместо недоволството от лошия съпруг се появява страха да не загубиш добрия. И така може да продължава до безкрай. Неизвестно е, кое е добро, кое не е добро. На тях нещо може да им изглежда добро – например, богатството – само за това, че те самите не са го имали през живота си и са живели бедно. На тях им се струва, че парите биха подобрили живота им, биха ги направили щастливи и ето те ми желаят работа с добри пари или мъж с пари. На тях им се струва, че всички проблеми по този начин ще се решат. Но проблемите НИКОГА няма да се решат, докато се живи помраченията. Те ще се сменят едно с друго, но с такива средства никога няма да се освободиш от тях. Може би, щастливи са тези, които имат много пари? Може би, щастливи са тези, които имат красиви мъже? Покажете ми такива примери и за ще гледам – наистина ли те не страдат, не изпитват безкрайни НЕ? Аз не съм виждала такива. Всички страдат, съвършено независимо от каквото и да било, тъй като страданията са навик да се изпитват НЕ, навик да се вярва в празни концепции, навик да се потискат радостните желания и съществуването на тези навици може да се прекрати само с пряко усилие за тяхното отстраняване, а не чрез формирането на някакви външни фактори от рода на мъж, деца и апартаменти.

Така, че е невъзможно да се намери щастието в това, което те искат за мен, т.е. в благополучието и задоволството. Не стига това, че такава опора не те избавя от страданията, а само заменя едни страдания с други, а на всичкото отгоре възниква и привързаност към нея, страх да не я загубиш, възникват нови НЕ. Аз никога не знам – какво би било безусловно “добро” за някого, затова самата аз се ръководя от своите желания, но какво мога да пожелая на някой друг? Нека той самият се ръководи от своите радостни желания. Често сложните и неблагополучни ситуации карат човек сериозно да се замисли за живота си и да направи нещо значимо, да започне нещо да променя. В живота на моите родители е имало такива ситуации, но щом те не са ги оценили, това говори, че ние гледаме по съвсем различен начин на живота, имаме противоположни ценности. Желанието да се избегнат сложностите на всяка цена е следствие от страха от живота. Те се страхуват от живота, не искат да мислят, да наблюдават, не искат да спрат да изпитват НЕ, а ги смятат за признак на живот в човека и разбира се, те ми желаят такива условия, че да не ме боли като падам, навсякъде да има “меки възглавнички”. На мен такъв живот просто не ми трябва, за мен това е равносилно на смърт. Всеки път, когато аз намирам в някого или в нещо опора и изпадам в задоволство, усещам как започвам да умирам. За тях, обаче, това е желано състояние.

От тук, трето – ако те МИ желаят доброто, то те биха могли да се поинтересуват какво искам аз самата. В този случай те сега биха страдали, а биха били щастливи, тъй като във всичко, което правя сега, аз се ориентирам по радостните си желания, чувствам истински живот в това, с което живея сега, в начина, по който живея. Аз не следвам стереотипите на поведение, аз търся и НАМИРАМ това, което ми носи радост и ОзВ. Ако те наистина искаха най-доброто ЗА МЕН, те само биха се радвали за мен. И тогава тях нямаше да ги радва това, че аз вървя срещу своята искреност. Но те искат нещо за СВОЕТО ДЕТЕ, а не за мен и затова моите усещания на тях не са им интересни. За каква любов тогава може да става дума? За родителите не е важно, какво преживявам аз – който и да беше на моето място, щяха да му пожелаят същото. Аз за тях не съществувам като човек, затова всичките им пожелания нямат никакво отношение към мен. Те ме смятат за СВОЯ, защото имат предпочитания към това каква ще бъде съдбата ми. Тези предпочитания ги измъчват и те започват да искат нещо от мен. Аз зная това от своя опит – щом започна да считам някого за “свой”, веднага спира да ме интересува това от какво се вълнува този човек, но затова пък започва да ме интересува всичко външно: с кого е той, къде е, какво прави и т.н. Всичко това започва да ми влияе, усещаш се като свързан с него и всичко това идва от чувството за собственост. По този начин родителите искат за сметка на моята свобода да решат собствените си проблеми, да спрат да се безпокоят – та нали ще им бъде много по-спокойно когато ТЯХНОТО дете живее в благополучие. Те смятат, че ми искат доброто, но всъщност те искат да бъдат спокойни за сметка на промяната на моето поведение и затова се опитват да ми повлияят.

Четвърто, много хора искат благополучие и в една или друга степен го желаят на своите приятели. Много от хората, които съм срещала и които са били благоразположени към мен, са ми желали точно същото благополучие, защото в това си желание родителите с нищо не се отличават от другите хора.

Пето, те искат за мен нещо, добро и прочие и се безпокоят именно за това, защото искат. Безпокои ги не това, което става, а това, че искат нещо друго, че имат предпочитания. НЕ, желанията, концепциите – това е всичко, което неизбежно води до страдания, затова причината за техните страдания не е в мен, а в това, че родителите не отстраняват своите концептуално обусловени желания и НЕ. Ако те изпитваха съм мен просто симпатия и интерес, те не биха се измъчвали от това, което става в живота ми. Даже ако започна да правя това, което искат те, техните страдания никъде няма да се дянат именно затова, че причината за страданията им не е в мен, а в техните глупости.

4. “Те винаги ме подкрепят, каквото и да правя и както и да се държа с тях. Тe ще ме приемат всякаква, ще ми простят всичко и даже ако се върна при тях след 10 години, ще им бъда все така близка.”

Това, че те винаги ще ме подкрепят, независимо от това, че от тяхна гледна точка аз постъпвам нечовешки като ги изоставям, още веднъж потвърждава факта, че аз за тях като човек не съществувам. Та нали ако аз не бях тяхна дъщеря, те щяха да ме помислят за луда, безчувствена (то така и смятат хората от тяхното обкръжение, които имат същите концепции) и не биха искали да имат нещо общо с такъв човек, те биха се отчуждили от него. Цялата работа е там, че те виждат в мен нещо СВОЕ, а своето винаги е нужно, каквото и да е направило, дори да се търкаля до оградата и каквито и умни приказки да говори, каквото и да ръси. Те ще ме приемат всякаква, тъй като са ми окачили табелка и не виждат нищо, освен надписа на табелката – “НАШЕ”. Пък и те нямат интерес да разберат какво има там, под тази табелка, защото тогава всичко ще се разруши – ще се окаже, че не обичаш дъщеря си и в нея няма нищо близко, а да видиш това е страшно – тогава ще се окажеш съвсем сам, отново ще те погълнат НЕ. А така, ако не мислиш, като че си имаш близък човек. Затова тяхното безусловно приемане е основано не на любов, не на усещането, че точно сега, в този момент този човек ти е близък със своите мисли, преживявания, стремежи, а на сляпата вяра, че аз им принадлежа. Та нали не е случайно това, че с никого в живота нямам спокойни стабилни отношения. С другите хора аз не съм свързана с нищо и ако не на всяка среща, то поне от време на време си давам сметка: интересен ли ми е още този човек или вече не. И изхождайки от това аз или продължавам да общувам, или спирам. По отношение на роднините си не се опирам на това. Не търся в тях интерес. А ако там няма интерес – какво живо има тогава там? Там има навици и концепция, страх от загубата на опората в живота. За мен такова общуване е неприемливо, то ме трови.

Още едно наблюдение: моите родители имат познати и приятели, но сред тях няма и не е имало нито едно младо момиче и въобще никой, който поне по нещо да прилича на мен – по интереси, увлечения или по друго нещо. Всички хора, които са ми интересни на мен за тях са просто чудовища, потъпкващи всичко свято. Значи всъщност такива хора като мен не ги интересуват и нашето общуване е напълно концептуално, базира се на това, че ние сме роднини и поради тази причина нас уж нещо ни “свързва”. А ни свързват само концепцията и навикът. С годините количеството на приятелите на моите родители рязко намаля и те общуват практически само с роднини. В тях има все по-малко живот, по-малко интереси и по-малко хора, с които те да делят тези интереси. А тъй като страхът от самотата си го има, то всичко, което им остава са само роднините, които дори да се труп няма да те изоставят. Само на този, който планира да стане труп ще са му необходими роднините като надеждна компания.

5. “Да подкрепяш остарелите си родители е дълг на всеки човек, това е нещото, което трябва да научи всеки. Това не може да се избегне. Да помагаш на родителите си е свято дело.”

Къде е написано, че аз трябва да правя това? Къде е законът, задължаващ ме да го правя и къде е моето обещание? Когато съм растяла, са ми внушили, че това са моите родители, че аз нещо съм им длъжна, аз виждам, че всички се смятат за задължени на своите родители. И аз не виждам нито едно изключение и приемам това като аксиома. Всичко наоколо ми говори, че нямам избор, че всички правят така и ти прави така. Т.е. аз съм длъжна, защото всички така смятат и защото всички така правят. Помощта към родителите се одобрява от обществото, смята се за “благо” и когато ти правиш нещо такова “добро” изпитваш задоволство, а когато не го правиш – съвестта ти те измъчва и всеки щете одобри в първия случай и ще те осъди във втория. Но като се вгледам в тези хора, които помагат на родителите си и които внушават, че това трябва да се прави, аз не виждам сред тях човек, на когото да ми се иска да приличам поне отчасти, чийто живот да бъде такъв, какъвто и аз бих искала да живея. Кого тогава да слушам? Аз виждам тъкмо жертви, следващи това правило, виждам какво мога да стана като изпълнявам тези завети. Всичко, на което могат да ме научат хората е да стана такава като тях. Хората помагат на своите стари родители като при това са потиснати и агресивни, те самите стареят и вехнат от това, че са следват чувството си за дълг и да готови да носят кръста си с години и пропагандират такъв начин на живот – че то какво друго им остава, освен да се защитават. Няма как да признаеш, че си глупак и вместо да си гледаш своята работа се водиш по акъла на старите, често изкукуригали и препълнени с НЕ хора. Нито у един човек оказването на тази помощ не предизвиква радост.

Защо аз трябва да вярвам на тези хора и да ги слушам, когато техният живот за мен е невъзможно помрачен и безрадостен? Аз искам да живея по друг начин, искам самата аз да живея без страдания и искам и на другите, които се стремят като мен, да дам възможност да се докоснат до един свят, в който няма страдания.

Фразата за това, че най-простото е да пратиш родителите си по дяволите подразбира, че ти търсиш лесния, обиколния път, не искаш да гледаш живота лице в лице, а когато ти изпълняваш този дълг, то се усещаш като герой, смел и безстрашен борец с жизнените трудности. В реалния живот аз не съм видяла човек, който да е изоставил родителите си (с изключение на тези, които се занимават с практиката). А и да се е опитал, то не е могъл да се справи с мъките на съвестта, чувството за вина, мнението на другите. По себе си знам, че е изключително сложно да се преодолее това. Много ПО-ЛЕСНО е да се прави това, което правят всички, да се върви по утъпкания многострадален път, да поддържаш родителите си до собствената си старост и да търпиш тяхното оглупяване. Тук макар ида страдаш и да понасяш неудобства, но затова пък не те мъчи чувство за вина, пък и всички ще те подкрепят, ще те разберат. Ти се отказваш от своите радостни желания, но в това има “смисъл”, това е заради ТВОИТЕ родители, това е връщане на дълг! И излиза, че всичко това е лъжа, че като не пращаш родителите си по дяволите ти избираш трудния път. Ти избираш лесния път, като прикриваш зад гръмката фраза за това, че можеш всичко да захвърлиш, но ти не си такава. Ти НЕ МОЖЕШ да ги изоставиш!!! Този път е лесен, тъй като в този случай не трябва да преодоляваш нищо. Ти се заемаш пасивна позиция, ти носиш бремето на дълга, поддаваш се на това “справедливо” страдание. Трудният път е да се избавиш от чувството за вина и дълг, да пратиш по дяволите мнението на хората, да си зададеш въпроса – “Какво искам аз?” и да следваш желанията си. Тогава ти ще можеш да погледнеш и да решиш искаш ли да помагаш на някого или не и лесно, без страдания да помогнеш в тази степен, в която ще ти бъде интересно и приятно.

И освен това има ли изобщо значение – лек път, тежък път? За мен няма. За мен има значение радостен ли е този път, изпълнен ли е той с предусещане, нежност, яснота, устременост, блаженство или не. Аз не търся трудности, аз не търся лесното – аз търся озарените възприятия.

По-нататък. Когато хората помагат на родителите си, в реалността те помагат сами на себе си, защото ги безпокои това, че ТЕХНИТЕ родители се нуждая от нещо. На света има хиляди болни, захвърлени старци, но никой не се вълнува от тяхната съдба, а се вълнуват от съдбата на СВОИТЕ. Съответно и помагаш само на своите, за да се избавиш от безпокойството и другите НЕ. В реалността ти не знаеш какво е по-добро за тях, ти им желаеш благополучие и правиш всичко за това, така както те са правили всичко за теб някога. Да помагаш на старците е ход, който избавя теб самия от страдания, тъй като избавяйки ги от материални проблеми и давайки им усещането, че те не са сами, ти мислиш, че правиш всичко правилно, че всичко е наред. Какво ще бъде добре за тях не знае никой, нито ти, нито те самите.

Може да се каже – те самите искат благополучие, а аз правя само това, което искат те. Аз не считам благополучието за ценност и на мен не ми е интересно да поддържам желанието за благополучие у другите хора. Ако някой го иска – нека намери начин да си го осигури, но аз няма да участвам в това, тъй като за мен благополучието не е интересно. Точно обратното, такава старост лишава изцяло човек от възможността поне нещо да разбере и поне малко да се измъкне от това блато. И после – те искат благополучие, крадецът иска пари, маниакът иска да убива – значи ли това че трябва на всеки да се даде това, което той иска, само защото го иска? Не, аз искам да поддържам в хората само тези желания, които ми харесват на мен самата.

По-нататък. Когато хората знаят, че в старостта си има на кого да разчитат, тогава те си позволяват да стареят, да вехнат, да се отпускат, да боледуват. Тях ги съжаляват, всички им съчувстват и те започват да считат това за справедливо и също се самосъжаляват. Няма за какво да се мобилизират – та нали им е гарантирана поддръжка във всички случаи. Човек поради изобилието от помрачения става лениво същество и за да може поне нещо в него да се събуди са нужни причини. Знам от собствен опит – само когато знаеш, че нищо и никой няма да ти помогне, само тогава започваш да се замисляш, да правиш напъни, да преодоляваш своите НЕ. А за да не се поддадеш на упадъка и болестите в старостта са необходими тъкмо свръхсили. Те няма откъде да се вземат при хората, живеещи сред “обичащи” ги деца и внуци. Затова, оставяйки своите родители насаме с техния живот, аз им давам уникалната възможност да остареят по друг начин, не като всички. Сега те си имат работа с реалността – с празнотата в живота си, със скуката и самотата. Всичко това е тяхната реалност, тя не е изкривена от моето жално лъжливо добро отношение. Сега, когато външните “пълнители” в вид на работа и мен отсъстват, те виждат всичко такова, каквото е сега за тях. Ако наркоманът в един прекрасен ден престане да си боде наркотици, ще се погледне в огледалото и ще види колко е празен животът му. По същия начин и те сега виждат какъв е животът им. Разбира се, на тях отново ще им се прииска да си “вкарат доза” във вид на отношения с мен, но аз него правя, защото нямам интерес към тях и нямам желание нещо да им говоря. Харесва ли им създадената от тях реалност за себе си или не – това е друг въпрос, но това е реалността, която може да им даде да разберат нещо и колкото по-рано те се сблъскат с нея, толкова повече време ще имат нещо да променят.

По-нататък. Даже ако на някого му е лесно да изостави родителите си, защо да не го направи, защо да не избере лесния път, ако го има? Защо да се опъва и да търси трудности, тях и без това ги има достатъчно. Поради някаква причина, хората в останалите въпроси се стремят да си облекчат живота, а в случая с родителите всички наоколо се оказват любители на преодоляването на препятствия. Това е само защото такава позиция позволява нищо да не променяш, да не се замисляш и да плуваш по течението.

7. “Никой, освен мен, няма да им помогне. Те ще бъдат все по-безпомощни и само аз съм тяхната опора.”

С какво мога да им помогна? Да им купувам лекарства, да им осигуря уют, да се правя, че ми е интересно да общувам с тях? Т.е. да направя живота им по-удобен. Излиза, че аз мога да съдействам на тяхното благополучие и комфорт. Но аз не считам задоволството и благополучието за блага и на мен самата това не ми е интересно. Както вече казах, задоволството и благополучието само приспиват човека като го правят все повече растение. Аз не съм за това да се създават специално трудности и екстремални условия на другите хора, но ако това е следствие от моето искрено поведение, то мен такива трудности в нечий живот няма да ме спрат. Дори ако аз създам илюзията за опора и подкрепа, то това също ще бъде лъжа, тъй като всеки от нас е безкрайно самотен и само собствените усилия могат нещо да променят в живота, само преживяването на ОзВ избавя човека от НЕ на самотата, именно освобождаването от помраченията ни прави живи, не едно или друго имущество, или задоволство или отношенията с някого, а освобождаването от помраченията може да бъде постигнато само със собствени усилия, а не с подаръци и обаждания с честитки. Погледни колко изпълнени с омраза хора има сред тези, на които децата им помагат. Ти иозбщо виждал ли си неагресивен, неизпитващ омраза и незатъпял от НЕ старец?

По повод на безпомощността. Безпомощността е преди всичко негативната емоция самосъжаление. Да се усещаш безпомощна е възможно при всякакви обстоятелства, на всяка възраст, във всякакво здравословно състояние и при всякакво количество пари. И точно по същия начин при същите обстоятелства може да не се усещаш безпомощна. Това лесно може да се види по примера това колко различни са инвалидите. Един няма ръка и той се чувства безпомощен, нещастен, опитва се да строи всички, за да търчат около него, да му обръщат внимание и да му помагат и т.н. и колкото и да му помагаш, той само ще се убеждава колко е нещастен, защото такъв е неговият избор – да се чувства нещастен. А някой друг освен това няма да има и два крака, ама живец в него, намира си работа, учи езици, усвоява готварската книга, намерил си е приятелка-инвалид и се чука с нея и получава повече удоволствие, отколкото някой комплексиран красавец с ръце и крака и в резултат е много по-малко нещастен, отколкото първия. Същото е и със старците – много хора започват да остаряват още на 30 години, появяват се старчески думи, движения, навици, някои вече на 40 започват да се усещат абсолютни старци и да страдат и да стават безпомощни, а някои и на 80 си търсят любовници, тичат из гората, четат лекции и пишат книги. С една дума – докато се живи концепциите за това, че с годините човек отслабва, че му е необходима помощ, че предстоят само лоши неща – самосъжалението неизбежно ще се проявява и няма друг начин да го отстраниш, освен да положиш усилия. Тези старци, които живеят, обгрижвани от децата си, точно по същия начин усещат своята безпомощност и страха от смъртта. Като живеят с децата и внуците си, те виждат техния живот, развличат се, сменят едни НЕ с други и ако аз общувах с родителите си, те щяха да имат с какво да се развличат и вместо да тъгуват поради това, че съм ги изоставила, щяха да изпитват раздразнение поради това, че не правя нещата така както те искат. Ако човек е избрал да страда, то той винаги ще намери повод за това, та погледнете какво гигантско количество НЕ е свързано с общуването един с друг на втръсналите си роднини! Това е всичко, което може определено да се каже, а “добре” ли е това или “лошо” и до какво ще доведе - не е известно на никого.

Сега може да им се струва, че те биха били щастливи, ако бих била с тях, а всичко останало няма значение, но когато живеех с тях и правех това, което искаха, те не бяха щастливи, те си имаха купища грижи и безпокойства. Те нямаха проблеми с мен, тъй като тогава правех всичко, за да не предизвиквам силни НЕ, но те въпреки това бяха нещастни. Нима гнилото е по-добро от разваленото?

Аз нямам намерение да отдам живота си за това някой просто да се скапва благодарение на мен, а да тръгна срещу своите радостни желания, започвайки да се отнасям снизходително към тяхната привързаност – това значи да бъда лишена от преживявания, а това е смърт.

И даже ако по този начин умра от самопожертване, механизмите, пораждащи НЕ пак ще бъдат живи в тях, никой не може да им помогне да се избавят от тях, само те самите могат. Аз имам опита от много продължителна и силна привързаност когато аз можех да живна и да засияя само от един поглед или дума на този, към когото бях привързана и да не зная за какво да дишам, да правя нещо и въобще да живея, ако погледът му беше “не съвсем такъв”. Тази привързаност е наркотична и каквото и да прави твоят обект на теб няма да ти стане по-леко, защото ти ПОСТОЯННО ще искаш потвърждения и само за миг ще изпитваш облекчение. Никой не може да помогне на такъв човек.

Извод – всичко, което може да им помогне е тяхната собствена работа върху себе си по отстраняване на механизмите на възникване на привързаност и други НЕ, всичко останало ще даде само временно облекчение и нищо няма да промени.

И още нещо – кой изобщо е казал, че аз съм длъжна нещо да правя за родителите си? Защо на някого му е дошла в главата мисълта, че родителите имат право да очакват нещо от мен? Да не съм подписвала договор с някого или съм се съгласила с това, че ще ме родят изключително в замяна на бъдещи грижи? Представи си, че си попаднала в друго общество, където е прието, че от 30 годишна възраст си длъжна да се грижиш за всичките си съседи на двата най-близки етажа. Живееш си ти и изведнъж – хоп – и двадесет човека очакват твоята помощ и всички смятат, че си длъжна да им окажеш тази помощ! Така е и с роднините. В един прекрасен ден детето разбира, че има една камара баби, дядовци, лели, чичовци и други роднини и всички те очакват от него внимание и помощ и бог знае още какво. Не знам на кого и кога му е дошла тази идея, че трябва ад се грижиш за родителите си, но аз не съм съгласна с тази идея и нямам намерение да я подкрепям.

Разбира се, родителите ми са били крайният стадий от процеса на моята поява на този свят. Това, че аз съм се родила зависи от огромно количество хора и обстоятелства – например, от това, че някой е запознал с моята майка с моя баща, от това, че моят баща е такъв, че се е харесал на майка ми, а мама е такава, че баща ми я е поискал. От това, че в този ден е имало къде да правят секс, от човека, който е посъветвал майка ми да замине именно в този ден в този град и да мине именно в този ден по тази улица, където тя се е запознала с татко, от човека, който е направил нещо, което на нея не й е харесало, тя е решила да ги изостави и затова се е събрала с татко, от приятеля на татко, който е съблазнил неговата първа жена, след което татко е решил да се разведе. Така може да продължен да безкрай списъкът на хората, които са били причастни към това, че моите родители са изградили отношения и че са решили да имат дете. Излиза, че трябва да благодаря на огромно количество хора, тъй като теса изиграли в моята поява не по-малка роля от моите родители. Неизвестно защо е прието от този огромен куп да се отделят именно родителите и да се считат те за хората, които са осигурили моето раждане. А акушерката в родилния дом – та нали тя е помагала да се родя! Може да се каже, че има хиляди акушерки на света, а майката е една. Но не е известно, щях ли аз да се родя на друга майка или не. Това не може да се провери. Изводът – към моето раждане наравно с родителите ми са причастни хиляди хора и всеки е също така уникален както и родителите ми.

Второ, родителите ми са поискали дете, за целта са предприели ред целенасочени действия, в резултат са получили мен. Ако аз искам да ям, отивам в кухнята, разбивам яйца и си правя омлет. Трябва ли омлетът да ми бъде благодарен за това, че аз съм го направила? За какво? (Под благодарност тук разбирам чувството за дълг, не изразяването на радост по повод на случилото се). Та нали аз сама съм го поискала – той не ме е молил и никой не ме е карал насила, всичко е било по моя воля. Така е и с детето – това им е било необходимо на тях, те са го направили и това им е доставило удоволствие, придало е смисъл на живота им. Нима аз съм им длъжна за това, че те са поискали нещо? Освен това, те не са искали МЕН, те не са ме познавали, те са искали просто дете. Разбира се, аз се радвам на това, че живея, но как съм се появила тук и какво е било причината за това – това е тайна. Аз се радвам, че има въздух, който да дишам, има вода, която утолява жаждата ми, има още много нещо, без които аз не бих могла да живея. Защо тогава от всичко, което е помогнало да се родя е прието да се избират и да се благодари само на родителите?

9. “Не бива да имаш претенции към родителите си. Никой не избира родителите си, трябва да ги обичаш такива, каквито са. Не можеш да ги превъзпиташ.”

Идеята за това, че е НЕОБХОДИМО да ги обичаш се ражда затова, защото на всички е ясно, че няма къде да се денеш от тези хора, с тях ще ти се наложи да общуваш цял живот и разбира се, по-удобно е да ги “обичаш” (т.е. да нямаш претенции и изисквания), отколкото да ги ненавиждаш и да се дразниш. Към всички останали хора, обаче, може да е отнасяш както си искаш. Например, на никого не му идва наум да приеме съседа си такъв, какъвто е и да го обикне. Със съседа си може да се караш, да го “превъзпитаваш” и това е нормално, защото ти знаеш – днес имаш един съсед, утре – друг. И не ти пука особено за неговото състояние, в края на краищата можеш да престанеш да го поздравяваш и да общуваш с него. С родителите всичко е по-сложно, тях не можеш да изхвърлиш от живота си, тяхното състояние ти влияе, затова е по-удобно, когато им казваш нещо приятно, уж ги обичаш и те се успокояват и ти се успокояваш. Идеята, че трябва да обичаш родителите си се основава само на това, че с тях е по-добре да не се караш, тъй като те живеят в твоя апартамент, тяхното състояние е залог за твоя комфорт, тъй като самият ти не искаш да отстраняваш НЕ. Затова твоята любов е лъжлива и фалшива, даже ако някой смята, че е постигнал такава любов – това е обикновено желание за удобство. И как изобщо можеш да се заставиш да изпитваш симпатия? Ако някой си мисли, че това е възможно, то това само доказва, че той самият вече много отдавна не изпитва симпатия към никого. Той просто не знае какво е симпатията и затова си мисли, че може да се застави от чувство на вина и дълг да я изпитва. Този, който никога не е виждал куче, може да предположи, че кучетата могат да летят като въртят опашките си като перки. Така че който смята, че децата СА ДЛЪЖНИ ДА ОБИЧАТ РОДИТЕЛИТЕ СИ се издава веднага – той не изпитва симпатия никога и към никого, той не знае какво е това симпатия.

10. “Те са ме научили на всичко – да ходя, да говоря, да пиша. За всичко в живота си съм задължена на родителите си.”

Да ходя съм се научила сама, а да говоря, пиша и чета биха ме научили кои да е хора, при които бих живяла. А тъй като съм живяла при своите родители, то именно те са ме научили. Вярно е и обратното – те биха научили КОЕ ДА Е дете на мое място, защото така е прието – да учиш детето на определени навици: да пише, да чете. Това, че мен са ме научили именно хората, които аз наричам родители е следствие от определено стечение на обстоятелства, от социалното устройство на нашето общество. Освен това те не са могли да не ме научат, та нали съм била тяхно дете и аз съм била длъжна да бъда като всички нормални деца, те не са могли да допуснат аз да бъда в нещо по-лоша, да се отличавам с нещо, да не зная нещо – та нали аз съм била ТЯХНОТО имущество. . И така родителите ми са ме научили как да се ориентирам в света, в който съм живяла тогава, защото те са искали това, защото така им е било по-удобно да общуват с мен, защото те не са могли да допуснат, че тяхното дете нещо няма да знае – това би хвърлило сянка върху тях, би предизвикало безпокойство за съдбата на ТЯХНОТО дете, а така аз с нищо не се отличавам и съм нормална и това им дава спокойствие. Извод: те са ме научили на нещо, защото са имали за това своите причини. Аз не нося отговорност за това, че някой нещо прави по някакви причини, даже ако това действие е насочено към мен. Всеки живее своя живот и прави това, което смята за нужно – тогава са сметнали за нужно да ме научат на нещо и са ме научили. Това е тяхна работа, техен избор и това не ме обвързва с никакви задължения.

Още един момент – не е ясно какво е следствието от това, че те са ме научили на нещо. Като съм се обучавала на “полезни” неща от типа на говорене, умножение и деление, аз заедно с това аз съм възприела от тях и всичките им НЕ като добавка. Разбира се, аз съм се научила да се ориентирам в света, но от друга страна, аз съм се научила и да страдам, да се страхувам, да бъда недоволна и тези НЕ ми пречат да живея и сега, да се отуча от тях е изключително сложно. Затова цената за тяхното обучение се оказва твърде висока и е неизвестно дали си е струвало. Това е като при лекарите в болниците – лекуват грипа с таблетки, които разрушават черния дроб и бъбреците. Вместо благодарност и връщане на дълговете аз самата имам право да искам сметка от своите родители за тези странични ефекти, но тъй като това няма да доведе до нищо и няма да ме избави от НЕ, аз се отстранявам от техния живот и започвам да се лекувам като измъквам от себе си иглите, които са ми били забити по време на съвместния ни живот.

По нататък. А питал ли ме е някой на какво искам да се науча, а на какво – не искам? Нима не учат заплашвайки и насилвайки децата на всичко, което им дойде наум да ги научат? Нима не карат децата да ходят 10 години на училище, да губят по 6 часа за изучаването на безумно скучни предмети като общуват със безумно тъпи учители? А после още аз трябваше да седя вкъщи по още 2-3 часа и да си пиша домашните поради страха от наказание, страха да предизвикам недоволство, страха да разстроя мама и татко. И ето за всичко това аз трябва да благодаря на някого? Ако някой, който ми харесва ми беше помогнал да изучавам и разбирам това, което ми е интересно – на такъв човек аз с удоволствие бих благодарила в такава форма, в каквато на мен би ми се приискало.

11. “Те са важни за мен, защото аз съм важна за тях. Никога няма да ме забравят, за никого не знача толкова, колкото за тях.”

Аз за тях съм важен човек, защото те ме смятат за своя дъщеря и аз не се съмнявам независимо от това, че това им доставя страдания, че те докрай ще считат така. А щом те смятат, че аз съм част от тях, те няма да могат да ме забравят. Но всичко това е следствие на механизма, следствие на концепцията, че аз им принадлежа и че аз съм длъжна да бъда с тях, да общувам с тях цял живот. Аз съм специална, тъй като те никого не считат за своя, освен мен. По никакви свои човешки качества аз за тях не представлявам интерес – никога не сме имали душевна близост нито с майка ми, нито сбаща ми. Нас ни е обединявало общото домакинство, някои общи емоции от рода на недоволството на татко, което нас до някаква степен ни обединяваше с майка и някои предпочитания когато аз исках красиво да се обличам и се стремя към кариера – това те и двамата споделяха. От съжаление към майка и поради това, че ми беше неудобно да й откажа, аз прекарвах вечерите си с нея, гледах с нея телевизия, разказвах й за живота си, за приятелките си, за момчетата, но всичко това беше внимателно филтрирано, тъй като знаех, че не мога да й казвам всичко – не само защото мама би полудяла ако разбереше за моите сексуални похождения, но и защото аз много пъти се сблъсквах с пълното неразбиране на това кое ми харесва в хората, а кое – не, кое е привлекателното за мен в човешките отношения. В резултат аз само тази информация, на която получавах горе-долу адекватна реакция. На мен, обаче, ми беше скучно да прекарвам така времето си, тъй като аз заради нея се откъсвах от общуването със сестра си и приятелките си, което беше много по-интересно. У мен нито веднъж не възникна (и не възниква до сега!) желание да поговоря с майка си, за я попитам за нещо, ако това не се отнася за някаква работа. Аз не я възприемах нито като човек, нито като приятелка, нито като съветник. Моето общуване с нея беше продиктувано изключително от вежливост или от пълно безделие и скука, или просто поради това, че някой живее с мен, защо да не поговоря с него. Същото беше и с татко, но тъй като на него не му беше особено необходимо моето внимание, аз с него почти не общувах освен на някакви битови теми и разговори за общи познати.

Може да се възрази – че не съм имала близост с него, а те може да са имали. Когато има близост, нея я има и у двамата, във всеки случай, аз чувствам има ли у човека интерес към това, което казвам, или това е просто любопитство. Интересът на майка ми към мен се основава на това, че тя смята, че трябва да знае всичко, което става с мен – та нали съм НЕЙНА дъщеря. На нея й беше интересно всичко, но както вече писах това е типично свойство на привързаността, когато се появява безумен интерес към всички външни движения на човек – къде е той, защо, поради какви причини, с кого, с какво е облечен, какво яде. Когато в мен има привързаност, тя се проявява в точно такъв интерес и никаква близост и симпатия няма в този интерес. На теб ти е нужна информация за обекта, неговото внимание, неговото общуване. Когато на мен наистина ми е интересен човек, на мен са ми интересни неговите възгледи, мисли, преживявания, а не това, какво е ял на обяд или къде е отишъл вечерта.

Освен това, ако някой изпитва близост към мен когато той самият ми е безразличен – то това са негови проблеми и нека той да не ми се увесва със своята симпатия. Неизвестно защо такава позиция е напълно очевидна в други ситуации, например когато вманиачено на тема секс момче иска някое момиче, на което е безразличен, то се смята за напълно естествено да бъде отхвърлен, а когато човек, обременен от родителска психоза, но който ти е безразличен иска нещо от теб, защото той там има някаква близост към теб, то се счита за неприлично да го отблъснеш.

Ще повторя – фактът, че сред познатите и приятелите на моите родители не е имало хора, които поне в нещо да приличат на мен, говори, че такива хора като мен, просто не са им интересни.

Извод: моята особеност за родителите ми се състои само в това, че те концептуално ме възприемат като своя дъщеря. Моите човешки качества и стремежи нямат за тях ценност, иначе те биха проявявали към мен интерес и/или биха търсили компанията на такива хора и извън семейството. А тъй като за тях не е важно какъв човек е човекът под табелката “тяхна дъщеря”, то тяхното отношение към мен същност не е към мен, а към тази табелка, под която може да стои който и да е.

12. “Как може да се живее като знам, че родителите ми някъде се измъчват от тъга по мен и от самота и имат нужда от моето внимание и грижи? Да не реагираш на това е нечовешка студенина и безчувственост, та нали аз мога да им помогна, мога да направя така, че да им стане по-леко. Как мога да се радвам и да бъда безгрижна когато на някого му е зле заради мен?”

Не аз ги измъчвам. Аз не идвам с нож и не ги коля. Аз просто си живея живота и не ги закачам. Те се измъчват сами, защото са привързани към мен и защото интерпретират моето невнимание към тях като ненавист и като предателство, точно по същия начин както някога интерпретираха моето общуване с тях като любов към тях. На тях им е много по-удобно да считат, че аз ги обичам и да изискват от мен внимание, отколкото да си изясняват същността на интерпретациите си, да ги сменят, да ги отстраняват, с една дума да се отървават от зависимостта си от мен. Те не искат нищо да правят, не искат да полагат усилия, а искат само да изискват някой да дойде и да направи нещо, от което да им стане по-леко. Каква любов има тук? Тук има само желание нищо да не променят и да удовлетворят потребностите си за чужда сметка. Такива потребности не предизвикват отклик в мен, затова аз не реагирам на тях. Ако някой крокодил в блатото започне да плаче и да ридае поради това, че е гладен, това не означава, че аз трябва да скоча в устата му. А това също е безчувственост – на него също му е зле, виж колко е гладен и как се мъчи! И на крадеца му е зле без моите пари, няма с какво да отиде на ресторант и поради това е в депресия – може би следва да му посъчувствам? ? Напълно е възможно на родителите ми, както и на крокодила и на крадеца да им стане по-леко от моите жертви, но моето мнение е такова – нека всеки сам да решава въпросите си както може, аз тук нямам нищо общо. Ако родители ми наистина ме обичаха, нима щяха да искат аз да правя това, което не искам, да вървя против интересите си и искреността си, и то заради тях! Но на тях това им е необходимо независимо от това, че те знаят,че аз нямам интерес към общуването с тях. На тях им е все едно какво чувствам аз, на тях им е важно само какво чувстват те. В това няма нищо особено, обикновена ситуация. Но тогава трябва да наричаме нещата с истинските им имена – ТУК НЯМА ЛЮБОВ! Те са много зависими от мен и поради това, че техните НЕ са толкова силни и контрастът между безпокойството, когато аз се отклоня от курса и удовлетворението, когато се върна към него е толкова голям, че те смятат, че ме обичат. Щом без мен им е толкова зле, щом това, което става с мен може да предизвика паника, значи това е любов. Същият принцип – щом има ревност, значи има любов. А всъщност, всичко, което има наистина е привързаност и зависимост.

Да проявя съчувствие към тях значи да се отнасям снизходително към тяхната привързаност, да смятам, че тя е справедлива. НО аз виждам по себе си, че привързаността е чувство, което умъртвява, то убива всичко и ме превръща в придатък на този, към когото съм привързана. Сложно е да се надживее това, да се отстрани, но няма изход и това, че аз не подкрепям общуването им дава допълнителна възможност да го разберат, тъй като когато се води съвместен живот е трудно да си дадем сметка доколко сме затънали в своята привързаност. Да проявя съчувствие означава да подхранвам тази привързаност. Аз не подкрепям това помрачение нито в себе си, нито в другите хора, затова аз оставам към тях студена и безучастна, както бих се отнесла към искането на някой вампир да си пийне от моята кръв.

13. “Те искат за мен същото, което аз искам за себе си, тъй като те често са ми казвали да бъда по-независима в разсъжденията си, да не се безпокоя за това какво мислят за мен хората. Съветите им са справедливи.”

Това, че аз съм била зависима от чужди мнения не им е харесвало тогава, когато това са били мненията на външни хора или на хора, които не са им харесвали. Когато ставаше дума за тях, обаче, то на тях им е била удобна моята послушност. От една страна те самите са възпитавали у мен отстъпчивост, на тях име харесвало това, че с мен е удобно – може да се разберем, аз никога не спорех особено, от друга – те ми се караха за това – аз започвах да слушам не само тях, а и всички хора, които искаха да ме насочат към нещо и аз вече не правех това, което искаха родителите ми, вече се отклонявах от образа, който те искаха да виждат в мен. Т.е. те искаха не аз да бъда независима, а да бъда такава каквато на тях им е удобно, а на тях им беше удобно когато мненията на всички останали, освен тяхното собствено не ме интересуваха. Когато мен ме вълнуват мненията на други хора, аз започвам да се въртя пред огледалото, да искам някакви особени дрехи, да се държа странно – на тях всичко това не им беше нужно. Ако те имаха интерес да развият в мен независимост, те най-напред биха ме научили да се съмнявам в това, което казват хората, в това число и в техните думи, да обмислям и да правя изводи сама, те не биха се стремили да ме опитомят. Т.е. всичко, което те са искали – това са такива мои качества, наличието на които би им осигурило безпроблемно взаимодействие и манипулиране, което би им донесло задоволство. Никакъв стремеж към освобождаване в мен не им е бил необходим, тъй като е ясно, че аз тогава най-напред бих ги засипала с въпроси и в крайна сметка бих отказала да съм послушна и неизвестно какво би станало с мен. На тях това не им е било необходимо, нужно им е било да съм предсказуема и ясна – послушно момиче, което не пресича само пътя, облича това, което мама е купила, не спори и получава отлични оценки.

Освен това, ако те ценяха независимостта от чужди мнения, те самите биха се стремили към нея, но те живяха като всички нормални хора и до 50 години слушаха своите родители. Майка не искаше да живее сама, даже когато разбра, че татко й изневерява, което от нейна гледна точка беше висше предателство – бише й е неудобно от родителите й и независимо от това, че атмосферата без него вкъщи би станала много по-приятна, тя го върна, макар, че те се караха почти непрекъснато. Те запазиха семейството си, защото бяха свикнали и не искаха да ги одумват. И тези хора биха искали за мен свобода???