Ниан: Болезненост на механичното сексуално желание

Това възприятие не ми харесва: в него има нещо болезнено, умъртвяващо. То възниква и когато понякога по време на среща при мисълта, че може би ще ми се удаде да уговоря момичето да правим секс. Но по време на срещата то се проявява по малко по друг начин, затова за засега ще се спра на разглеждането на снимки.

Ето аз гледам снимката на готино момиче и възниква някакво привличащо, болезнено желание. Тогава аз помислих, а какво конкретно искам? Отговорът, изглежда очевиден – секс с това готино момиче. Но аз си зададох въпроса какви конкретни възприятия искам да изпитвам? Аз видях, че да, имам някакви горе-долу конкретни желания – да усещам стегнатите й гърди в своите ръце, да погаля стройните й крачета, да посмуча пръстчетата на крачетата й и т.н. Но всяко едно от тези желания беше напълно радостно, в тях няма болезненост. И тогава аз видях, че болезненото желание не е желание за някакви конкретни усещания, а желание за самия факт да чукам готино момиче.

Представих си, че ето сега това същото момиче, чиято снимка гледам е тук до мен и аз мога да правя с нея всичко, което си поискам. Започнах да се вглеждам в снимката и видях, че това е просто обикновено момиче. Да, тя има стройно тяло, мило лице, но аз много лесно мога да си представя, че в нея ще се проявят такива възприятия, които ще ме отблъснат и сексуалното желание съвсем няма да бъде толкова силно, колкото ми се струва, а може и въобще да не възникне. Тогава възникна мисълта: може би това не е тя, тя не е готиното момиче. Но тук се появи друга мисъл, че аз нямам такова възприятие като “секс с готино момиче”. Има възприятие на секса с такава, или с такава, или с онакава, но във всички случаи това е някакво конкретно момиче. По този начин това привличащо, болезнено желание затова и е болезнено, защото е желание неясно за какво. Аз имам някаква мисъл-образ на “секс с готино момиче”, но тази мисъл е просто мисъл, невъзможно е да бъде реализирана, защото няма такива възприятия, които да са обозначени с тази мисъл. Аз не разбирам откъде се появи тази мисъл-образ. Усещането от нея е като от мираж. Уж го виждаш с очите си, опитваш се да го пипнеш, а няма нищо и ти е много обидно от това. И все тичаш след този мираж, без да осъзнаваш неговата истинска природа, а в резултат усещаш само пустота и разочарование.

Това е така. При мен възниква спазматично желание да се хвана за тази опора, желание да кажа – да, аз разбирам, че даже ако човек е бил очевидец на нещо, то всичко, което той е видял и чувствал се интерпретира от неговите концепции през призмата на НЕ. Но при това аз продължавам да смятам, че има някаква действителност, някакви събития, факти (които се отнасят към психическия свят), които могат да бъдат извадени и откъснато от НЕ и концепциите и това ще бъде истината.

Но какво са тези факти? Ако момчето ме чука в устата и изпитва нежност към мен, а аз в това време изпитвам НО към секса и НО към него, то аз ще кажа, че той ме е насилвал и това за мен ще бъде “факт”, а ако аз изпитвам при това сексуално желание, то факт ще бъде страхотния секс, а ако аз изпитвам нежност, то неговата нежност ще намери отклик в мен и тогава факт за мен ще стане проявата на нежност към мен. Къде е тогава тази действителност, която може да се откъсне от моите възприятия? Няма я. Ако човек пише, че към него са проявили грижа или че са му се подигравали – всичко това в най-добрия случай е просто констатация на неговите възприятия и това абсолютно нищо не говори за това какво са чувствали другите хора към него, как са се държали.

Излиза, че:

1. Всички “свидетелства” в най-добрия случай са фиксация на тези възприятия, които са се проявили в човека в отговор на събитията, а в повечето случаи, практически във всички случаи това е запис на онези възприятия, които, както той смята е “трябвало” да възникнат. А какво именно е “трябвало” да възникне се определя от концепцията, сформирала се на това място.

2. Няма никакви реални факти от психическия живот, които аз да мога да изваля от тези описания – тези описания и представляват единствените “факти”.

3. Но тези “факти”, тези механични реакции на мен нищо няма да ми кажат, те няма да ми дадат да се докосна до това, което аз наричам живот – до ОзВ, защото те самите не се явяват нито описания на ОзВ, нито открития, направени от ОзВ.

Т.е. излиза, че действително всичко, което е написано в книгите с много редки изключения е просто боклук и няма никакво отношение към това, което смятам за действителност, всичко това е лъжа, защото в това няма усилия за пораждане на ОзВ, няма желание за искреност.

От това откритие ми спира дъхът, текат ми сълзи – то е зашеметяващо. Възниква преживяване на пустота, яростно желание за искреност, освобождаване и предусещане за това, което може да се открие зад цялата тази лъжа, колко ярък и удивителен може да се окаже животът.

Сега мисълта “всичко това е лъжа” се оказва озарен фактор за мен, веднага възниква радост, предусещане, устременост.

Такива “учители” са толкова хлъзгави при обяснението на това, защо без НЕ не може, че абсолютно губят здравия смисъл, тъй като утвърждават нерушимостта и необходимостта от НЕ, прибягвайки към немислими теории от рода на ин-ян (попадна ми такава теория, че “ян” без “ин” – това е нищо, трябвало да има равновесие “ин-ян”, оттук и необходимостта от НЕ), като по този начин те самите казват, че хората, които те почитат като стожери на духовността са изпитвали всички тези НЕ, та нали ако те не бяха изпитвали НЕ, то при тях би настъпила пълна парализа на “ин-ян” и въобще пълен ужас . Оттук произтича удивителният извод, че и Рамакришна, и Исус, и Буда, и всички тези, които те така почитат са изпитвали ненавист, раздразнение, скука, ревност и не просто са изпитвали, а са считали това за необходимо условие за просветеното същество.

ППП е вечният изгнаник в света на окултизма, езотеризма и всякакви духовни практики и ВСЕКИ учител проповядващ нещо и претендиращ за поне някаква просветеност ще изпитва и проявява ярка ненавист към ППП и към практикуващите и ще се упражнява да доказва това, защо хич не може да се живее без НЕ.

0082. Бодхи:

Концепция за “връзката”
Въпрос:

“При разглеждането на понятието “връзка” се видя неговата пълна умозрителност, т.е. това понятие съществува само по силата на поддържащите се едно друго концептуални твърдения. И ето ние казваме, че няма връзка, но ние знаем, че ако натиснем клавиша на клавиатурата, на монитора ще се появи буква... аз някак си не разбирам къде точно е проблема, ако се каже, че тези две възприятия образуват “връзка”... а по-точно не разбирам какво ще се промени, ако спрем да използваме тази дума, все пак ще разбираме, че ако натиснем клавиша...”

Отговор:

“Ето ние казваме, че няма връзка”

Аз нищо такова не казвам. Не мога да кажа “бармаглота” го няма, ако не знам какво е това бармаглот.

“Ако натисна клавиша на клавиатурата, на монитора ще се появи буква...”

Да, най-често става именно така. Но не винаги.

“Аз, някак си не разбирам къде точно е проблема, ако се каже, че тези две възприятия “образуват връзка”.

Може да се каже всичко, например, аз мога да кажа, че те образуват божествен съюз. Всъщност е все едно какво ще се каже, как именно ще се обозначи този подбор от възприятия – натискането на клавиша и появяването на буквата.

“Не разбирам какво ще се промени, ако спрем да използваме тази дума, все пак ще разбираме, че ако натиснем клавиша...”

Много неща ще се променят. Ако ще наричаш този подбор възприятия “божествен съюз”, то при това ти съвсем няма да разбираш, че тази фраза означава именно гореизброените възприятия, защото думите “божествен” и “съюз” на свой ред обозначават неясно какво и в резултат вместо яснота ще настъпи тъпота и ти сам ще почувстваш това. Наричайки това “връзка”, ти не разбираш тъкмо това, че тази дума не обозначава някакво конкретно възприятие, а се явява само название, с което ние обозначаваме някаква съвкупност от възприятия. Ти започваш именно да вярваш, че има някаква “връзка” сама по себе си като съществуваща независимо от всичко останало.

Именно това и се случва с тези, които вярват във “връзката” между “миналия живот” и сегашния. Ето, седи си човекът и казва – има връзка между това, което правиш в този живот и с това, което ще ти се случва в следващия живот. Тази връзка се нарича “карма”. Милиони хора са убедени в това, че те разбират за какво става въпрос. А впрочем, ако помислят трезво, те щяха да видят следното: “Аз произнасям думата “връзка” и аз знам, че тази дума обозначава някакъв подбор от възприятия, така че за да има това название определено значение, то всички думи, с които обозначаваме възприятията влизащи в тази съвкупност трябва да имат определено значение. За какви възприятия става въпрос? Първото е това, което правя сега. Възприемам ли това, което правя сега? Да, разбира се. Отлично. И за какви още възприятия ставаше въпрос? За бъдещия живот? Аз възприемам ли това – “бъдещ живот”?....??? Не, не го възприемам, аз възприемам мислите, които имам сега, емоциите, усещанията, а “бъдещия живот” не го възприемам.”

И ето, като поразмисли по този начин, човек стига до извода, че фразата “Кармата е връзка между текущите ти постъпки и твоя бъдещ живот” става безсмислена, тъй като думата “връзка” тук не може да бъде употребена, ако не се използва строго в съответствие в нейното определение като обозначение на някакъв определен подбор от възприятия. Оттук и думата “карма” се превръща просто в звуци, които не обозначават абсолютно нищо.

С този пример искам да покажа, че има огромна разлика дали ще използваш думата “връзка” или няма да я използваш. Разбира се, можеш да я използваш във всички случаи, но именно тогава, когато всеки пък ти абсолютно ясно си даваш сметка какво именно наричаш с тази дума, а тъкмо това не се случва и оттук и се появяват всякакви “карми” и прочие.

Начинът да се реши този проблем е прост – не използвай думи, които в нашия език са се сраснали с нещо мъгляво, неопределено, размито. Използвай други думи и тогава ти по абсолютно естествен начин всеки път ще се замисляш при употребата на тази дума – какво именно обозначава тя.

0083. Бодхи:

Основни грешки в практиката на будизма
Най-напред искам да уточня, че като говоря за грешките на будизма, аз нито за секунда не забравям, че будизмът, а в частност тибетският будизъм, а в частност учението за Махамудър, Дзогчен – това, според мен, е едно от най-съвършените учения, в чието формиране и аз имам пръст. И ППП, предложена от мен в това време по никакъв начин не противоречи на будизма, но до краен предел изправя пътя към ясно съзнание в новите исторически условия. Ето за тези зиг-заги, които са се утвърдили и съществуват в будизма и искам накратко да разкажа.

Аз разглеждам именно тибетския будизъм, тъй като го смятам за венец на развитието на будистката практика. Тибетският будизъм не е някакъв специфичен клон на будизма, откъснат от основния индийски будизъм. Както е известно, именно индийските светци са донесли будизма в Тибет и са положили началото на тази удивителна традиция. Няма никакъв “ламаизъм”, който да съществува като нещо откъснато или несъвместимо с традиционния будизъм. Ламаизмът е просто довеждане до съвършенство на определени аспекти на будистката практика.

Моята представа за тибетския будизъм се базира на няколко източника: а) изучаването на специална литература, написана от тибетски майстори – както съвременни, така и живели преди столетия, б) непосредствен опит в общуването както с духовни лидери от Тибет, така и с обикновени монаси, в) непосредствен опит в обучението на тибетски Лами в ППП.
1. Грешка - догмата за дългия път.

Всички будисти са абсолютно убедени в това, че пътят към просветлението е много дълъг. Защо мислят така? Защото така е прието да се мисли – това е най-обикновена концепция. Известният им път води до озарено състояние наистина по доста дълъг пък, но на тях им е трудно да си представят, че има пътища, които са им неизвестни. Всеки пък, когато се опитвам да поднеса практиката си на поредния будист – независимо дали е начинаещ монах или уважаем Тулку, Ринпоче или Учител, се получава примерно следният диалог: след като ме изслушат, те казват: “Да, всичко това е забележително, но пътят към просветлението е много дълъг.” На това аз отново отговарям, че той е дълъг защото така и така; те кимат, съгласяват се и казват: да, всичко е вярно, но пътят към просветлението е мнооооого дълъг... Невероятно, но факт – сляпата вяра, че пътят към просветлението е много дълъг им пречи да видят по-краткия път, който срязващ много от ъглите.

Трудно е да правиш усилия минута след минута, час след час, ден след ден, година след година, ако разчиташ да има резултат не след година и не след 10 години и даже не в този живот, и даже не в следващия. Резултатите идват при будистите много бавно и затова в тях силен устрем. Много от тях правят впечатление на доста лениви хора, бавни и успокоени. Отсъствието на бърз резултат води до това, че ентусиазмът често се изчерпва, устремът се размива, обхващат те съмнения.

Всички будисти са уверени в това, че ако те продължават своята практика с една или друга степен на упорство, то просветлението ще настъпи обезателно. Те вярват, че може би това ще се случи съвсем не скоро – след стотици превъплъщения, но то някога обезателно ще настъпи – достатъчно е да продължат да изпълняват своята практика. А щом просветлението обезателно някога ще настъпи, а бързо все едно няма начин да се постигне, защото пътят е дълъг – тогава защо особено да се инатиш??? Нека процесът си върви полека-лека... Така умира устремеността. А когато човек не е устремен, то той се възвръща към помрачените състояния. Не е възможно да седиш на два стола – или в теб в дадения момент са проявени озарени възприятия или преживявания, или помрачени възприятия – няма трето положение.

Много будисти са предани на своята практика, но тази преданост намира своя израз не толкова в усилията, насочени към конкретното преодоляване на конкретно помрачение, а в изпълнението на определени ритуали, които по косвен начин ще ти влияят. Например, някой може да поеме задачата да се простре 100.000 пъти по очи и да повтори молитвата “Ом мани падме хум”. Независимо от това, че тези действия на много хора ще се сторят безсмислени и даже смешни, тази практика всъщност е доста ефективна по една проста причина: в момента, в който ти произнасяш “Ом мани падме хум”, ти не можеш да произнасяш нищо друго, а в момента, когато твоите мисли са заети с повтарянето на мантри, ти не можеш да мислиш за зеленчуците във двора си. По този начин огромно количество паразитни мисли остават зад борда. Ако ние мислихме само тогава, когато наистина трябва или ни е интересно да помислим за нещо, то от тази практика нямаше да имаше смисъл, но мисленето на човека е отровено от непрестанен и безсмислен механичен ВД, чието механично отстраняване безусловно има оздравяващ ефект. И въпреки това, макар тази практика и да има някакъв резултат, ефективността й е нищожна. Може на време да се заглуши ВД, който се върти около някоя концепция, но той се връща обратно, защото концепцията не е разсеяна. И НЕ ще се върнат, защото не е изработен навик за тяхното пряко отстраняване.

Когато у будист възниква НЕ, той си спомня за своето учение и започва да разсъждава, че НЕ е лошо нещо, че тя разваля кармата, че тя противоречи на неговата практика и т.н. Той си спомня всички красиви фрази за това, че всички хора са братя, че трябва да бъдем състрадателни към ближния и т.н. В резултат от всички тези разсъждения НЕ малко по малко наистина може да започне да гасне, но всичкото това време, докато той се е самоувещавал, тя е била проявена, тя е тровила човека, поддържала е и е пораждала други НЕ. Дори повече – в резултат от тези разсъждения НЕ може да отслабне, но тя никога няма да изчезне – тя просто ще се превърне в слаб НФ и в резултат никакво освобождаване няма да има. Разбира се, ако много, много дълго се опитваш да влияеш по този начин на НЕ, то много, много постепенно се създава съответния навик и постепенно НЕ стават по-приглушени, но този процес наистина е страшно дълъг и десетки животи могат да не стигнат. Освен това, тъй като не се създава автоматизъм на пряко отстраняване на всяка НЕ, то всяка нова ситуация изисква търсене на нови концепции, нови увещавания, ефективни именно за дадената ситуация и за дадената емоция.

Понятието “карма” се явява още една спирачка за будистите. Те тълкуват този термин твърде праволинейно. Всички ние разбираме, че от определени причини следват определени следствия. Например, аз виждам, че концепцията за това, че “аз съм отговорен за страданията на моите роднини, чиито надежди аз не оправдавам” поражда НЕ, а те на свой ред поддържат тази концепция. И като виждам закономерности от този род, будистите откъсват тези закономерности от самия субект-носител на тези закономерности. За тях човекът е нещо едно, а последователността на възприятията е нещо друго, което стои над човека. Такъв погрешен модел веднага ги води до същия фатализъм и липса на устременост – за какво да се инатиш, когато пътят е дълъг, а законът на кармата - суров? Ако аз съм съгрешил, то по закона на кармата сега ще има определени последствия... и при това се забравя, че тези същите последствия затова е така неизбежно настъпват, защото от самия човек е създаден този автоматизъм. Просветленият човек не отрича това, че ако е създаден определен навик, то той ще работи. Ако аз съм свикнал да реагирам с раздразнение на грешно набраната буква на компютъра, то моята “карма” ще се състои в това, че щом съм решил да напиша голяма книга, то неизбежно ще направя множество грешки и много пъти ще изпитам раздразнение. Но просветления човек НЕ ОТДЕЛЯ себе си от навиците, тъй като навикът е едно от онези възприятия, които ние наричаме “аз”; той разбира, че ако е бил създаден един навик, то може да бъде създаден и друг. На будиста му е много трудно да повярва в това, че пълното освобождаване от НЕ може да бъде достигнато за една година упорита практика, защото той вярва в кармата и в нейното праволинейно тълкуване – в откъсването от самия себе си и той “разбира”, че ако той толкова пъти е изпитвал толкова ужасни НЕ, то сега на него ще му се наложи много дълго да “изкупва” тази карма. За да им разясня тази грешка, ми се налага да полагам не малко усилия. Искрената, отчаяна практика на отстраняване на НЕ води до поразителен резултат – НЕ се отстраняват все пак и идват преживяванията. Но тази практика води и до нещо още по-поразително – тя открива пряк пък към изключително тайнствената способност да се прави усилие и да се променят навиците, което умът на профана тълкува като “преодоляване на кармата”. Разбира се, няма никакво преодоляване на “кармата”, тъй като няма разделение между човек и неговите навици – човекът представлява определена съвкупност на възприятия на това място. Но освен всичко това, човекът е още и тази същата поразителна способност да прави усилие. Човек, постигнал пълното отстраняване на НЕ получава изключително ценен Дар – той вече умее да прави усилие да “скача”/ да се гмурва в желаното състояние и сега той може да тренира тази способност и да я насочва натам, накъдето ще го влекат озарените му желания.

Когато будистът в резултат от своята упорита практика изпитва, например, изблик на блаженство, то неговата по-нататъшна политика е такава: трябва да продължавам своята практика и тогава рано или късно ще настъпи следващият изблик, следващия, следващия... постепенно това ще се случва по-често, продължителността на изблиците ще нараства и т.н. Такъв подход като цяло и правомерен и ако няма нищо друго – то действително може да се постъпва така. Но за човек, който разбира и прилага Практиката на Прекия Път, има друг, много по-кратък път – това е прилагането на същото това усилие, изкуството на прилагането на което е било отработено от него по време на отстраняването на НЕ. А на такъв човек му е достатъчно 10 или 20 пъти спонтанно да преживее някакво преживяване, за да добави към своята практика нещо съвършено различно – пряко усилие за непосредствено “скачане” в него. И това усилие ще сработи точно така, както е сработило при отстраняването на НЕ. И ще бъде създаден нов навик – навикът да се изпитва преживяване. По този начин, за такъв човек, пътят от първите проблясъци на преживяванията до състоянието на често и след това постоянно изпитване на това преживяване, става доста кратък. Например, ако някой безупречно отстранява всички НЕ и започва да изпитва първите мигове на блаженство, то може да потрябват 1-2 години, за да стане това блаженство постоянно преживяване, а то на свой ред да доведе до изблици на нови преживявания т.н. С всяка нова победа, с всяка новосформиран навик да се “скача” в желаното състояние и да се остава там, тази ваша тайнствена способност расте и пред човека се откриват невъобразими хоризонти.

Помня, че ако на мен нещо ми харесваше, то аз бях готова да се хвърля в това с надолу “главата” без да се замислям – такава беше страстта ми към живота. На мен много ми харесваше да общувам с хората, но аз не помня, това да е било поради скука. Аз имах толкова много радостни желания, че те просто ме изпълваха и в това число на мен ми искаше да общувам с хора, много ми харесваше да преживявам симпатия. Помня, че много исках да видя около себе си такива щастливи хора като мен, искаше да им дам радостта си, да я излея, защото тя беше невероятно много.

Ден след ден ме отучваха от тази симпатия и от доверието към живота. Хората предават и лъжат, ти ще се разплатиш за своята симпатия, те ще ти причинят болка, кучетата не бива да се прегръщат – ще те ухапят, ще те заразят с бълхи и бяс, не пипай бръмбарите – това е опасно, може нещо да ти стане, не се знае какво да очакваш от тях, може да се удавиш, може да се загубиш в гората, ако бягаш бързо – може да паднеш, може да те сгази кола и т.н. Настъпи безразличие към живота, тотална сивота и ежедневен бит. Днес разбрах, че всички хора около мен и всички хора (с много редки изключения), които съм срещала до сега, никога не са изразявали истинска симпатия, нежност, радост. Те постоянно изразяват бутафорни симпатия, нежност и радост. На мен винаги ми е било особено гадно да гледам как хората механично казват нещо позитивно, говорят за своята радост, особено за преживяване на красота – винаги ми се е искало да стоя по-далеч от това.

Но най-ужасното е, че това, което аз правех и правя е същото. Знам кога е добре да изпитам нещо “позитивно” и се правя, че го изпитвам. Научих се много добре да играя тази роля. Мога да гледам морето и да разбирам, че тук може би трябва нещо да изпитам и мога да кажа нещо от сорта на “Виж какъв хоризонт, само!... Да, морето е прекрасно!” И това във всичко, в симпатията съм хората – особено. Аз виждам проявленията на някой човек, правя анализ, възниква мисъл, че към този човек май трябва да изпитвам симпатия и уверявам сама себе си в това, че изпитвам симпатия, макар в това време да не възниква никаква симпатия – нито спонтанна, нито като резултат от замяна на възприятията. Всички възприятия да проявяването на тази бутафорна симпатия просто биват изтикани от съзнанието, независимо от това, че те не са толкова скоротечни – като минимум, те траят 3-5 секунди. В крайна сметка, ако ме попитат (или ако сама си задам въпроса) – харесва ли ми постъпката на този човек, аз ще кажа, че ми харесва, че предизвиква симпатия, но всъщност го няма това преживяване. А какво има? Най-често има такъв подбор от възприятия – задоволство от притежаване (аз имам нещо “хубаво”), сивота (нищо не се е променило), смътно разочарование (бих могла да изпитвам нещо по-ярко, но се получава), самодоволство (мога да направя впечатление със своята чувствителност към красотата, мога после да разказвам за това, което съм видяла и т.н.).

До съвсем скоро отношението ми към кучетата беше гнусливо. Сега аз с учудване открих, че преживявам истинска нежност когато ги гледам в очите, минавам с поглед по хълбоците им и гърба (кучетата почти никога не могат да се пипат), пипам им мокрия нос. Аз с удоволствие бих помачкала почти всяко срещнато куче, особено уличните... Преди два дена направо на улицата видях слон, по-скоро слонче, мислих за него още няколко часа, искаше ми се да го пипна, да го погаля, да го хвана, да го прегърна, да го бутам... През целия си съзнателен живот съм се страхувала панически от бръмбари. Помня как веднъж седях под едно дърво и направо на тениската ми падна бръмбар. Това беше дотолкова неприятно събитие, че аз после разказвах за него няколко месеца, при това винаги намирах разбиране – моето отвращение на всички им се струваше правомерно. Днес видях голям яркосин бръмбар. Обхвана ме такъв възторг! Той имаше такова блестящо кръгло гръбче, бързо-бърза махаше с прозрачните си светлосини крила, беше такъв делови и в същото време игрив, прелитайки от цвят на цвят – всяко негово движение предизвикваше изблици на нежност и симпатия, все едно, че моето най-любимо същество е решило да си поиграе и да стане бръмбар. Светът на “неживата” природа преди можеше да предизвика у мен максимум само естетично удоволствие. След срещата с бръмбара аз срещнах океан – не безлика мъртва стихия, а игриво мощно същество, към което също, оказва се, може да се преживее нежност!

Изблиците на тези ОзВ засега се още твърде кратки, но те толкова се отличават от всички останали, привични възприятия, че даже се просълзявам. Това е все едно през цялото време да бъдеш в тъмна стая, която понякога става сива, понякога през цепнатините се процежда мътна бледа светлина и изведнъж направо в стаята включват светлината и няма никакво съмнение, че това е нещо съвършено различно от всичко, което ти е познато. Аз разбрах, че аз още изобщо не съм започнала да живея, че аз съм умряла още много отдавна – не знам на колко съм била – 2 години, 3. Но през цялото време след това, аз не съм живяла, била съм абсолютен труп и само сега на това място нещо се пробужда. Това се преживява като възвръщане в онези детски възприятия.

Има радостно желание да си спомня какви са били възприятията на това място през детството ми. Това е било съвсем друго същество. Това, което се е появило после – това е друг човек, боклук, нямам желание да отъждествявам това със себе си, със своята лична история. Има желание да проанализирам този опит, който е бил получен от това друго същество, но при това има желание да спра да мисля, че това е моята лична история.