Сборник статии 01 Предговор

Когато човек благодари на някого, при това той изхожда от това, че “някой нещо е направил за него”, именно за него, а не за себе си. Когато аз пиша на някого писмо, мачкам крачетата на някое момиче, пиша своята книга или обяснявам на някого нещо, което той не разбира, аз го правя, защото изпитвам радост от тези занимания и затова да ми се благодари значи да се бърка, предполагайки, че аз правя това въпреки своите радостни желания. Именно така става при хората – отстъпил си мястото си – получаваш благодарност, закова защото ти самият си искал да седиш, но е сработила концепцията, че на стариците “трябва” да се отстъпи мястото и ти си станал, т.е. направил си нещо в ущърб на своите желания да получаваш удоволствие, при това си изпитал неудобство, тежест, умора, а заедно с това задоволство от това, че съответстваш на правилата, че с теб се гордеят, т.е. изпитал си ПЕ, на огледално съответстващите НЕ.

Ако аз си повикам проститутка и я изчукам – това ще заслужава ли благодарност? Не, тъй като аз съм правил това, което съм искал, което ми е доставило удоволствие. Затова аз утвърждавам, че когато ти благодариш на някого, то, първо, мислиш, че у човека желанията, обусловени от концепция или жаждата за твоето позитивно отношение към него са победили радостните ти желания, не обусловени от концепция. Второ, ти непременно изпитваш чувство на вина за това, че той така се е постарал за теб, задоволство то това, че ти си такава значима персона, че заради теб някой нещо прави.

Аз считам, че ако някой прави нещо за мен, то той се старае не за мен, той се старае за себе си, тъй като получава удоволствие от това, че го прави. А ако той не получава удоволствие, аз ще го посъветвам да не го прави, ако човекът ми е симпатичен и няма нищо да го съветвам, ако ми е безразличен.

Също когато благодарят и разчитат да предизвикат положително отношение към себе си или разчитат на ответни стъпки, т.е. това е чисто пазарен подход.

Така че излиза, че когато ти благодариш някого за нещо, с това ти:

1) Утвърждаваш, че той се ръководи от помрачени желания, които са победили радостните желания.

2) Утвърждаваш, че той ти е безразличен (иначе ти би го посъветвал да не прави това, а да прави разбор на концепциите).

3) Изпитваш чувство на вина.

4) Изпитваш ПЕ от това, че ти си такъв “добър”, т.е. още по-дълбоко натъпкваш в себе си съответните концепции.

5) Разчиташ на това, че той ще ти е длъжен.

0073. Бух:

Безпокойството – излишен елемент
Едно от най-често появяващите се нежелани за мен възприятия е безпокойството. Безпокойството се проявява почти постоянно по най-различни поводи. Може би такова често и упорито появяване на тази емоция е обусловено от нещо, има някаква причина, която прави безпокойството задължително и неизбежно?

“Безпокойството” винаги е “безпокойство за бъдещето”. То възниква тогава, когато мисля, че в бъдещето могат да се случат събития (конфликти, аварии и т.н.), които сега ми се виждат нежелателни или сега стават или вече са станали събития, които впоследствие ще предизвикат нежелателни последствия. Моето материално положение, здравето ми, общественият строй и т.н. могат да се променят към по-малко желателен за мен вариант, независимо от моите усилия (инфлация, революция и прочее), а на мен това не ми се иска.

Но, може би, безпокойството изпълнява някакви полезни функции, помагайки по-ефективно да се преодолява това, което те безпокои? За да отговоря на този въпрос ще разгледам няколко типични ситуации, при които възниква тази емоция.

1. “Аз съм работил, събирал съм пари и съм си купил кола. Това е резултат от няколко години труд. Ще ме е яд, ако тя се развали, ако я откраднат или я разбият.”

Покупката на кола е била цел, която аз съм постигнал и за постигането на тази цел ми е помогнало не безпокойството, а положените усилия по заработването и спестяването на пари. Разбира се, сега колата иска грижи и ремонт – иначе тя ще престане да изпълнява тези функции, заради които е била купена. Опитът показва, че именно полагането на усилия по грижите за колата помагат да се поддържа тя в работно състояние, а не изпитването на безпокойство, страх и т.н.

Покупката и експлоатацията на автомобила или на друга вещ – това е мой избор, който се базира на желанието ми да използвам нейните свойства. Целостта и работоспособността й в определени случаи може да бъде гарантирана, а определени случаи – не. В първата група съществено е полагането на усилия, а не на безпокойство. Във втората група нито едното, нито другото ще бъдат съществени. По този начин, безпокойството за вещите (независимо от тяхната материална ценност) е лишено от смисъл, тъй като няма връзка с тяхната съхранност или несъхранност.

2. “Има определени неща, които аз считам за свои. Те са като част от мен. Затова, ако някой или нещо им нанесе вреда, то аз ще възприема това като нанасяне на вреда на мен самия.”

Никаква вещ (апартамент, кола, дрехи и т.н.) не е част от мен. Това е абсолютно точно. Някога нямах нищо от вещите, които използвам сега. Вещите, които съм използвал преди десет години вече не ги използвам, а някои от тях вече ги няма. Ако по някаква причина аз се лиша от някоя вещ, която ми харесва, и с която съм свикнал, то аз ще се лиша именно от комфорта, от възможността да използвам вещта, но не и от част от себе си. Т.е. този аргумент не струва.

3. “Материалната собственост носи комфорт. Така, колата позволява по-бързо и с по-големи удобства да стигнеш до работата си, да излезеш сред природата извън града. Загубата на привичните вещи ще ме лиши от комфорт.

Загубата на привичните вещи действително за определено време може да ме лиши от комфорта, с който съм свикнал. В моя живот е имало доста такива ситуации, но животът ми нито веднъж не е свършил поради това. Като правило, доста бързо се формираше нов навик – свиквах с новите условия. Ако, обаче, загубата (отсъствието на привичната вещ) се е оказвало непреодолимо препятствие за изпълнението на замислените действия, то обикновено доста бързо си набавях нова вещ. Допускам, че загубата може да окаже трудновъзстановима и да се наложи да се полагат усилия, за да се продължи замислената дейност и даже съществуване. Именно тези усилия обезпечават преодоляването на кризата. Емоцията на безпокойството в тази ситуация отново се оказва излишен елемент, възникващ само по навик.

4. “Наличието на здраве и материално благополучие предполагат възможност за продължителен и комфортен живот. Аз бих искал това. Недостатъкът на здраве: болест или травма, могат да донесат физическа болка и даже смърт. Освен това, лечението на болестите изисква загуба на сили, време и пари, а на мен това не ми се иска.

Аз познавах хора, които са починали. Познавам хора, които са болни. Всичко те са изпитвали безпокойство (това ми е известно от техните думи), то това не им помогна да избегнат това, от което се безпокояха.

Изпитването на емоцията на безпокойството не ти помага да бъдеш здрав и богат. Да бъдеш здрав ти помага здравословния начин на живот, а да си богат – заработването на пари. Т.е. безпокойството тук се явява само замяна на една дейност с друга, не ефективна но по-лека и привична.

5. “Болестите или тежкото материално положение на роднините и приятелите могат да изискат от мен загуба на сили, време и пари. Смъртта на някого от тях ще ме лиши от възможността да общувам с него, т.е. с част от света, с който съм свикнал.”

Ако приятелите или роднините боледуват или бедстват, а аз по някакви съображения смятам за необходимо, то аз мога просто да реализирам това желание. И, съответно, обратното – ако не искам да помагам, няма да го правя. Ако повече ме вълнуват материалните ми загуби за тази помощ, то видимо тези хора не са чак толкова важни за мен. Т.е. ако приятелят ми е здрав, то няма за какво да се безпокоя, а ако е болен, то аз или помагам или не помагам. Излиза, че безпокойството в тази ситуация е излишен елемент, възникващ по навик.

Безпокойството за възможността да загубиш кръга от хора, с които общуваш също е лишено от основания. Моят кръг с течение на времето се е променял практическо постоянно. Т.е. безпокойството за промяната в кръга на общуване в бъдеще, при това, че тази промяна се случва горе-долу постоянно (и аз даже не обръщам внимание на това) е лишено от основания. Освен това, безпокойството отново нищо няма да промени в този процес.
Безпокойство за мнението на другите хора.

6. “Има хора, с които бих искал да общувам и хора, общуването с които ми се струва удобно. Ако те си изградят негативно впечатление за мен, то те могат да ограничат/прекратят общуването си с мен, а на мен не би ми се искало.”

Ако у мен възниква желание да общувам с някого, то всичко, което може да се направи за реализацията на това желание всъщност е да започна (да продължа) да общувам. Всичко останало зависи от желанието на другия човек. Ако у него възниква към мен НО и нежелание да говори, то колкото и силно и продължително да се проявява в мен емоцията на безпокойството – ситуацията няма да се промени от това.

7. “Когато хората имат за мен добро мнение и аз знам за това, това предизвиква у мен позитивно отношение към тях, а когато е обратното, то това предизвиква НЕ и НО. Ако на мен ми се струва, че аз предизвиквам със своето поведение НЕ и НО, то аз се страхувам да не попадна под обструкция, да не пострадам материално или физически, защото на мен ни ми се иска. Затова възникват загриженост и безпокойство за мнението на другите хора, даже на съвсем чужди хора, например за мнението на хората, с които пътувам заедно в обществения транспорт.”

Каквото и да правя, ако тези действия не се вместват в схемата на “правилното”, на приетото в това общество поведение, то те ще предизвикат у представителите на обществото НО към мен. Хората си съставят мнение на основата на привични оценки и интерпретации. Присъствието на това място на безпокойство не може да промени навиците на другите хора да реагират по определен начин. Т.е. безпокойството не се явява средство, което да помага да се сформира у другите хора ПО към мен.
Безпокойство за постъпките на другите хора, които нямат отношение към мен.

8. “Има чужди хора, на които аз съм доверил своя живот/благополучие. Например, шофьорът на маршрутката или борсовият посредник. Неговият начин да си върши работата ми се вижда опасен. Вследствие от неговите действия аз мога да претърпя катастрофа/да загубя порите си.”

В този случай става сблъсък на желанията (да не се качваш на маршрутка и да стигнеш по-бързо) и безпокойството се оказва пречка, шум, който пречи да се вземем претеглено решение.

9. “Когато намиращи се наблизо чужди хора се държат (или говорят, задават въпроси) глупаво от моя гледна точка или се нуждаят от помощ (загубили са се в града), то възниква безпокойство. На мен ми се струва, че аз и сам мога да се окажа в подобна ситуация и да задавам на хората глупави въпроси и самият аз да изглеждам тъпо.”

Отначало е добре да се разбере какво значи да “изглеждаш тъпо”. В предложената ситуация това означава, че човек се държи “не като местен”, “като чужд”, “неправилно”, т.е. не съответства на шаблонната представа за обкръжаващата го обстановка. Абсолютно ясно е, че ако аз се окажа в непознат град, то колкото и да съм изпитвал предварително безпокойство по този повод, то това няма да ме направи по-адекватен.

10. “Когато близките ми хора се държат неадекватно и асоциално, то на мен ми се струва, че тяхното поведение ще предизвика НО у околните и към мен, а аз се искам това.”

Ако хората, с които съм в една компания се държат предизвикателно или асоциално, то, разбира се, може да възникне НО към тях и към мен. Само че ще възникне ли НО към мен по никакъв начин не зависи от това безпокоя ли се аз по този повод. По този начин възникването на НО не маже да се явява причина за задължителното възникване на безпокойство от една страна; безпокойството не помага да се избегне нежелателното отношение от друга страна. Т.е. безпокойството е отделно явление от описаната ситуация и протича едновременно с мислите за възможните последствия в ситуацията по отдавна формирал се навик.
Безпокойство за “практиката”.

11. “Аз имам желание да променя живота си и имам методика, която съм избрал в качеството й на инструмент за осъществяването на тези промени. На мен ми се иска да постигна успех, а аз не съм уверен в своите сили и постоянство.”

Във всички дисциплини, които съм изучавал умението се е появявало като резултат от упражнения и тренировки. Аз нямам основания да смятам умението да сменям едни възприятия с други за изключение. При наличието на достатъчно силно желание да развиеш такова умение, значение имат тренировките и практическите усилия. Емоцията на безпокойството не помага на полагането на усилия, не повишава тяхната ефективност, не помага да се избягват грешките; напротив, безпокойството пречи да се съсредоточиш върху своето желание, върху извършването на практически действия.

12. “На мен не ми харесва да изпитвам НЕ, но независимо от това желание и от опитите да ги прекратя, те продължават да се появяват. Във връзка с това аз предполагам, че НЕ ще се появяват (независимо от моите усилия) и аз няма да успея/няма да мога да ги отстраня. Това предизвиква безпокойство по подов на вероятните НЕ, в това число безпокойство за безпокойствата.

Безпокойството за НЕ, които ще бъдат пропуснати/ не отстранени/ потиснати в бъдещето – това отново е безпокойство за несъществуващи неща. Въобще тази ситуация изглежда така: аз не искам да изпитвам НЕ в бъдеще, затова ги изпитвам сега – абсурд! Именно сега аз не искам да изпитвам НЕ, а за в бъдеще аз не знам нищо.

13. “На мен ми е интересно да общувам с практикуващите, но аз се страхувам да не ми да се окажа неинтересен за тях.”

Общуването с мен можа да се окаже неинтересно за практикуващите, даже ако аз преуспея в практиката. Или обратното – интересно във всички случаи. На мен за това нищо не ми е известно. Интересът към общуването с някого зависи от целите, задачите и желанията на тези хора.

Освен това, моето напредване в умението да отстранявам нежелателните възприятия не зависи от нечие мнение или от желанието/нежеланието да общува с мен.Да се науча на това изкуство е мое желание, ката че всичко което е необходимо за това, аз го имам.

По този начин изпитването на емоцията на безпокойството в дадения случай не е следствие от нещо, не е средство да се избегнат нежелателни ситуации – то е излишен елемент.
Равносметка:

1. Безпокойството не се явява следствие от някакви причини, които да правят неговото проявление на това място неизбежно, задължително и законно.

2. Изпитването на безпокойство не се явява средство, което да помага да се предотвратят нежелателни ситуации или да се преодоляват последствията от тях.

3. Безпокойството е нежелателно възприятие на това място, т.е. има желание то да не се изпитва.

По-рано въпросът за свободното проявление на моите желания предизвикваше в мен известна обърканост, мисълта за това, че това е път към анархия и в разговорите за практиката аз нищо не можех да противопоставя на доводите за това, че ако всички започнат да правят това, което им се иска, то ще стане невъзможно да се живее. Изследването на ЧСЗ – ЧМ внесе някаква яснота по този въпрос, тъй като аз разбрах, че желанията биват различни.

Аз открих, че много голяма част от механичните желания произхожда от ЧСЗ. Тези желания добре замаскират ЧСЗ.

Аз виждам четири етапа на появата е реализацията на такова желание:

1. Желанието да се “утвърдиш” присъства практически винаги и аз постоянно търся ситуации, които бих могъл да използвам за тази цел.

2. Предусещане на задоволството. Появата на желанието да направиш нещо конкретно, за да си повишиш “рейтинга” (например, да се пошегуваш в компания) се съпровожда от мислено представяне на сцени на “триумф”, на това, което ще ми донесе реализацията на това желание. Също така това предусещане може да се съпровожда от силен ВД, който да предъвква мислите за това, колко хубаво ще бъде. Самото предусещане на реализацията на такова желание и на това, до което то ще доведе, предизвиква задоволство.

3. Пристъпвайки към реализацията на желанието, аз продължавам да си представям как ще ме оценят или да следя как вече ме оценяват. Това обикновено се съпровожда с напрежение или силно вълнение.

4. След като желанието е реализирано, аз наблюдавам какво въздействие е имало то върху обкръжението ми. Ако това въздействие съответства на моята представа – аз изпитвам задоволство. Ако не – недоволство.

Освен това може да бъде така, че желанието да не се поражда от ЧСЗ, а да възниква само по себе си, но после да придобие всички признаци, които съпътстват помрачените желания.

Аз имам силно желание да отстранявам ЧСЗ-ЧМ, затова аз внимателно сканирам всяко свое желание за наличието в него на ЧСЗ-ЧМ и даже простата констатация на това, че желанието има такава основа, често води до изчезването на това желание или път ми става много по-лесно да го отстраня, отколкото когато не виждам помрачената основа.

Между помраченото ЧСЗ-ЧМ желание и едно непомрачено желание има огромна разлика. Реализацията на непомраченото желание носи радост, в нея няма суета, няма напрежение – само усещане за пулса на живота.

Днес ми дойде на ум една проста мисъл: тяхното състояние ПО НИКАЪВ начин не ми влияе. Аз по някаква причина реагирам на тях, но всичко в мен си остава същото каквито и да се те, каквото и да правят. Аз нямам никаква връзка с тях, тяхното състояние по никакъв начин не е свързано с моето. Това е толкова просто, но преди не ми е идвало на ум.  Аз се държах така, сякаш съм свързана с тях с някаква нишка и съм длъжна да изпадна в същото помрачение, в което са те и сякаш няма как да избегна това. Това беше като сън в будно състояние. Аз гледам хората, заспивам, те ме хипнотизират и ето аз вече съм в тяхното състояние. Моето усилие по неизпитването на НО се състои в това, че аз първо, го отстранявам, а освен това си спомням, че нямам необходимост да ги следвам. Те вървят надясно, а аз наляво. Това е елементарно. И никой не ме тегли след себе си, а даже и да ме тегли, то аз мога и да не тръгна, това зависи от мен. Моето усилие е да си спомня и да се върна към самата себе си.

Днес с удоволствие наблюдавах в автобуса едно много раздразнена дама, която се вбесяваше от всичко: че автобусът върви бавно, че някой трябва да слезе и заради него спират, че някой не е облечен както трябва. При всяка нейна реплика у мен се появяваше зачатък на НО, но аз веднага си спомнях, че аз оставам там, където съм и това, което съм независимо от нищо и я гледах както се гледа филм по телевизията и от това ми беше много леко и свободно. Хубавото тук, е че аз давам на хората пълна свобода – давам в смисъл, че моето състояние не зависи от тяхното. Това ми помогна днес да не изпитвам нищо в отговор на многочислените поздравления на хората. Ми аз какво печеля като ме поздравяват? Ми да, това е механична реакция, разбира се, те са тъпи, управлявани от концепции и инерция същества, но това си е техният живот. И аз нямам нищо общо.

Днес аз за пръв път оцених своите условия на живот – това, че се намирам сред хора, ясно изразяващи своите помрачения. Именно това ми помогна да осъзная, че не завися от тяхното състояние, това ми помогна да се събудя и още веднъж ясно да осъзная, че НЕ са отрова. Всеки път аз като че я пускам в себе си, когато гледам човек и веднага се освобождавам, аз не просто си спомням за себе си, аз си давам сметка, че НЕ са глупост, без значение в кого е проявена тя. Присъствието на такива хора може да бъде може да бъде мощен тренажор, ако умееш да го използваш. То като шпора се забива в теб и не ти дава спокойно да живееш. Само за малко да заспиш и получаваш удар от НО. Присъствието на добродушно спокойни хора може обратното да бъде приспивно средство. Когато всички наоколо са мили и доволни, моето внимание не е така изострено и аз постепенно влизам в унисон с тях и се оказвам в сивота. Усилията да си спомня себе си тук не се усещат като насъщни, като че ли и без тях всичко е ОК. Именно тук се крие коварството.

2. По-нататък аз ясно видях колко дълбоко съм затънала на работата си в НО към хората. Всяка поява на нов човек предизвиква в мен НО и недоволство. Аз добре помня времето, когато нямах такива НО – това беше до запознанството ми с Бодхи. Аз и тогава не считах хората за нещо такова, на което да искам да приличам. Аз виждах, че всички хора живеят някак си не така, животът им ме ужасяваше, но поради някакви причини не се раждаше НО. Всичко, което исках тогава бе да живея някак по друг начин. Преди ми се струваше, че аз обичам доста хора, но всъщност това беше само отсъствие на НЕ към хората като цяло (отделни екземпляри предизвикваха моето раздразнение), от което аз можех спокойно да намирам общ език с всякакви чудовища – със своите безсилни баби, с бясната си майка и т.н. Аз имах усещането, че бих могла да живея с кой да е, нямах никаква силна предубеденост, тъй като изначално изпитвах симпатия към всеки човек, която не се основаваше на нищо – просто човек, такъв какъвто е. Но всичко това е прелюдия . Вчера започнах да си представям, че обичам всички хора край себе си. Повтарях си това наум в продължение на няколко часа, без да се старая нещо да си внуша, а стараейки се да запомня това усещане. Когато казвам “обичам”, това не означава, че аз желая нещо на човека или че искам да направя нещо. Това състояние означава отсъствие на НО към човека. Аз в този момент нямам нищо против него, но и нямам нищо “за”. Това е състояние, изчистено от всякакви оценки, макар и да виждам човека ясно, аз отчитам всичко, което има в него. Чрез фразата “любов към хората” се вкарвам в състояние, в което не се ражда НИЩО. Това е като антиконцепция, тя натежава над нещо друго и аз просто пребивавам сред хората, каквито и да са те. Ето какво започна да се случва след около 2 часа такава практика:

Изчезна недоволството от проявите на помрачените хора – от техните емоции и интонации, рязко спадна нивото на тревожността от това какво мислят хората, изчезна подозрителността, спокойно се приближавам към всеки човек – няма страх, тъй като се приближавам като любещо същество – самата тази позиция го прави нещо като мой подопечен.

Спокойно гледам себе си. Няма страх от осъждането на хората. Няма недоволство от себе си. Загрижеността от присъствието на хората е намаляла до нивото на фон, който свободно се отстранява. Успявам да кажа доста резки неща без напрежение. Осъзнавам своето положение – това, че на работата си мога на някого ясно и внушително да кажа какво трябва да направи. Виждам, че хората възприемат това като в реда на нещата, нямам съмнения относно това какво трябва да направя и какво да кажа. Разбрах, че това е липса на нерешителност. Причината за нерешителността ми беше страхът от човека, когато нея я няма, то аз мога да се проявя свободно.

Появи се непринуденост. Започнах нещо да говоря и се получи така, че някак особено се пошегувах с момичетата и видях как се промени атмосферата. На това ще се спра по-подробно. Самите ми шеги станаха такива, че,както ми се стори, хората започнаха да се отпускат от тях. Изчезна вдървеността, която висеше като фон. И аз отново ясно си спомних как живеех по-рано – аз през цялото време се стремях към тази атмосфера и често живеех в нея. Това беше усещане за пълна безопасност, в която ти се иска и ти е приятно да живееш. Аз никога не съм умеела да я създавам, тя се появяваше когато аз попадах в компанията на хора, които не бяха угрижени и които бяха доброжелателни към мен. Сега това стана така: моето освобождаване от НЕ към хората се изрази чрез такова мое поведение, което отпусна напрежението в хората (подчертавам, че аз не знам какво е станало с тях – това е само мое усещане) и тази ненапрегнатост се върна към мен като усещане за свежа и радостна атмосфера. Аз разбрах, спомних си как може да се живее по друг начин – все едно че ми махнаха болезнен тумор, който ми пречеше при всяко движение. От една страна, това демонстрира моята независимост от състоянието на хората, щом промяната в тях така ми подейства, от друга страна, на мен ми хареса това, че тази промяна в атмосферата стана вследствие на моето освобождаване, че аз сама създадох тези условия. Когато вечерта си спомних, че утре съм на работа, аз почувствах, че аз не изпитвам ТАКОВА огромно количество страдания, макар нищо да не се бе променило – аз не бях станала приятелка с всички. Аз спокойно правя това, което искам, с никого особено не общувам, ако ме питат отговарям, ако не – не, но все пак аз чувствам все тази детска доброжелателност към хората, както и да се държа. Аз не станах по-нежна с тях, не проявявам повече съчувствие – всичко е както преди. И при това аз съм абсолютно друг човек. Даже когато мълча и седя с гръб към всички, заета със своята работа, аз преживявам доброжелателност (т.е. желание, в тях да се проявят озарени възприятия). Аз не правя нищо за това – тя просто си е в мен. По-точно, това, което правех доведе до това, че изчезна НО, а отсъствието на НО и представлява безусловната доброжелателност.

Аз видях, че сега няма страх от това какво ще си помислят хората, когато правя нещо глупаво и нелепо според мен. Сама по себе си мисълта “могат да ме вземат за ...” се усеща като нещо чуждо и нелепо и се отхвърля на секундата. Особено това се касае случаите, когато на мен ми се иска след някого нещо да повторя или да изразя “твърде” много внимание – това е някак си унизително, реномето трябва да се поддържа. Сега изобщо не ми пука за това.

Всичко, което се случва аз преживявам като огромен пробив в своето емоционално състояние, особено на работата. Там аз имах две парчета: НО към хората и НЕ по отношение непосредствено към работата. Сега, когато отпадна в значителна степен първото, с второто ми стара по-леко да работя. Тези НЕ станаха очевидни.

Ето още нещо важно. Когато преживях промяната в атмосферата на работата си, имах буквално мигове на много важно осъзнаване. Започна да се прояснява това, че работата е нищо за мен. В нея няма нищо, което да има отношение към моя живот. Това беше преживяване на отсъствие на важност на работата и също така това усещане ми е много познато, както когато бях дете и не разбирах как може да се безпокоиш за ежедневния бит или за училище, когато просто си вършиш работата, когато я имаш. Имаше секунди на такава яснота, през които прониквах в нещо, което наистина има значение за мен. Това не беше нещо конкретно, по-скоро това е усещане, че смисълът на живота за мен е в самия живот, в тази секунда, в която живея сега. Всичко останало просто се изпари. Аз не просто разбрах, а преживях, че всичко, за което ме е било грижа е боклук, празно нещо. Сега за отстраняването на безпокойството аз използвам припомнянето на това състояние.

3. Следващият етап от изследването на моето НЕ към хората ме доведе до това:

Почва за НО към хората се явява търсенето на опора. Когато аз виждам помрачени хора, на мен това не ми харесва. Аз съм заинтересована в това, хората да се стремят към свобода, да не изпитват съжаление и прочие НЕ. Аз никак не мога да се примиря с това, че хората не искат такъв живот, какъвто искам аз за себе си. На мен ми пука за техния живот, аз имам към тях изисквания и претенции, от тук и негативните оценки. Вниманието ми постоянно е приковано към другите хора. Причината е в това, че аз се страхувам да се откъсна от тях и да започна да живея така както искам. Аз се страхувам да вървя сама, на мен са ми необходими съмишленици. Аз съм недоволна от това, че те са такива, защото аз не умея да вървя без компания, а в тяхната компания аз вървя не натам, накъдето искам. В резултат аз изпитвам НЕ вместо свободно и самостоятелно да се движа.

Защо ми е някой? Какво такова искам да намеря в хората, което да ми помогне? Даже когато около мен има хора устремени от моя гледна точка, то това не променяше в мен нищо, защото в своята практика аз винаги съм сама със себе си. АЗ САМА полагам усилия и само това има значение. Аз се променям САМО в процеса или в резултат от своите усилия.