Съдържание предговор 5 Пътят, следван от неверниците

е) Едно друго доказателство за Единството е първоначалната прилика между гените на хората и тези на животните. От тази близка прилика след няколко месеца произлизат съвсем различни същества.

Всички тези примери ни разкриват хармонията и единството, което съществува между одушевените и неодушевените същества. При разясняване на доказателствата Сътворение и Единство ние се срещаме с дадена личност, едно знание, определена воля и една единствена сила. Тази личност, предизвикала гореспоменатия по­рядък, е Аллах, Господът на световете.

Каква е причината да свързваме съществата в природата за­едно с тяхното единство с определен създател? Защо решаваме, че този творец е един-единствен? Отговора на тези три въпроса ще разработим в следните три теми.

1. 
   Причинност.
   
2. 
   Природа.
   
3. 
   Единобожие (Таухид).
   

Щом човекът започне да съзрява (осъзнавайки света), започва да задава въпроси. Той не се задоволява с въпроси за началото и края. Обсегът на неговите мисли надминава границите на света. Той не се задоволява само с това, че преди да се появи на този свят е бил в утробата на своята майка и е капка от баща си. Не остава на повърхността на събитията и външната форма на предметите и явленията. Основното, което в случая занимава неговия мозък, е изследването на първопричината, предизвикала появата на всичко.

Въпросите, възникнали с появата на човечеството, които са неизменно свързани с него и обграждат неговата душа, и онези, които се пораждат от тази дълбока причина, са занимавали мно­жество изследователи. В резултат на това са се появили различни течения и противоречиви теории. Успоредно с достоверността на едни, други са се отклонили. Всеки път, когато гледаме небето и земята, разбираме, че дъждът идва от облаците, плодовете се раждат от растенията, а те са плод на земята. Водата се получава от два основни елемента - въглерод и кислород. От появата си насам човек никога не е бил свидетел на същество, което да е сътворено без причина. Категорично е установил, че създателят не се е появил след създанието.

Това противоречие е получило такава яснота, че разумът не може да допусне обратното и не може да се задоволи с друго. На това становище могат да се противопоставят единствено тези, кои­то не разсъждават. Това прилича на детето, което е счупило съда, но обяснява, че той се е счупил от само себе си. Виждаме даже и бедуина с чистата си природа да проумява и прогласява: „Изпраж­ненията от камилата сочат камилата, а следите от стъпките, дви­жещият се. Тъмната нощ, светлият ден, звездното небе не свиде­телствуват ли за техния Творец, Който е Всезнаещ!"

Тази явна истина, предизвикателния разум, закона, който тво­ренията са принудени да следват, са причина да бъде формиран един принцип във философията, назован „Източникът на причин-ността, Първопричината".

Този принцип определя основите на първоразума - ръководния.

Защото Той е основата на логическото разсъждение и на раз­умното решение. Обръщайки се към хората сутрин и вечер, даваш съвети за живота. Ако се замислиш над казаното току-що, ще ти стане ясно, че в каквато и ситуация да попаднеш, в основата си всичко почива на една причина.

Несъмнено всяко породено изпитва нужда от такъв, който да го е породил. Казаното е убедително правило, освен което разумът не приема друго. Отпосле сътвореното в никакъв случай не може да бъде сътворено от само себе си. Не е възможна появата на нищо без Сътворител. В⁴ Свещения Коран се повелява:

Към това правило допълваме следното: Невъзможно е Вселената, която се състои от земя, планини, дървета, животни, звезди и планети, да няма свой създател. Безбройните и различни същества се раждат вследствие на определени причини, които са свързани с други, по-малко на брой. В крайна сметка стигаме до Единствения Сътворител на всички същества, Който е първопри­чината. Докато стигнем до нея, се докосваме до всички причини, които тръгват от нея. Това е като клонките, обвързани с основните клони, които от своя страна са събрани в стебло. Подобни примери е възможно да се дадат до безкрайност.

Отричането на това, че творенията имат Единствен създател, означава да вървим против логиката и да отстояваме погрешното. Този логичен Творец, избавлението от Когото е невъзможно и към Когото е необходимо да се привържем, е определен от Ибн Сина като „Абсолютното Същество". С това той е спасил разума от объркване, грешки и противоречия и из основи е отхвърлил раз­бирането, че съществата са се породили от само себе си.

Всеки разумен човек вижда истината и като размисли логично, вярва, че Вселената е сътворена от едно Абсолютно Същество. Изключение правят изоставилите истината и отклонили се в неверие, които са станали заложници на високомерието и своите страсти. За такива няма какво да се каже. Отричането на Аллах е присъщо на немислещи, духовно бедни и високомерни хора. Някой може да каже: „Великата сила, сътворила всичко, е природата." (Темата за природата ще бъде разгледана по-нататък.) Или пък да

каже: „Да приемем, че съществува Създател. Той от кого е сътворен?" (Обяснение ще има по-натам.)

Дотук можем да резюмираме нещата така: невъзможно е да няма създател за всяко появило се нещо. Щом като е така, значи светът си има творец. Ние го назоваваме Аллах, Първоизточникът.

Някои критици излагат различни гледища за Вселената и казват: „Ако приемем, че Вселената е създадена отпосле и същевременно отричаме нейната вечност, то този извод от само себе си доказва, че Аллах е Творец."

Ние им отговаряме по следния начин: Доказателството дава основание да се каже, че Вселената не е вечна, а се е появила впоследствие. За движението и покоя Имам Газали казва:

„Едно последно завъртане на Вселената може да се случи на четно или нечетно число. Ако това завъртане е четно, означава, че е завършило едно четно число, а ако е нечетно - едно нечетно число. И при двете положения единствено предното число е ограничено. Според това, че е ограничено, с категоричност може да се каже, че Вселената се е появила впоследствие (т. е. с вър­тенето на Вселената допълващите се едни с други четни и нечетни числа възникват впоследствие. Това доказва, че Вселената не се е намирала в неизменно положение. Докато Вселената съществува и се върти, числото на въртенето постоянно ще се увеличава и изменя. Това е едно категорично доказателство, че се е появила впоследствие)."

Когато критикът настоятелно твърди, че същността на света (на Вселената) се състои от първоматерия (Хеюла), т. е. първо-изворът на всичко е материята, и че движението се е породило впо­следствие, ние отговаряме: Как тогава се е породило движението, което съществува с нея? Даже това е доказателство за съществу­ването на притежател на абсолютна воля и предпочитание. Без да са необходими много усилия, това гледище е достатъчно, за да се приеме връзката на Вселената с един създател. При това поло­жение критикът е длъжен да приеме един от двата варианта: Пър­во, ако приеме, че Вселената е сътворена впоследствие, следователно признава Създателя. Или, както бе казано по-горе, същността на материята е една първоматерия, с което е принуден да приеме наличието на Пътеводител и притежател на предпо­читание, т. е. да признае Създателя. Каквото и да е твърдението на критика (материалист), то е безпочвено. Да твърдиш, че светът е вечен, е неправилно, непочиващо на аргументи твърдение. Диалек-тическият материалист, който изтъква вечността на Вселената, фактически избягва да признае съществуването на Създателя.

Може да ви учуди фактът, че неочаквано завършвам изло­жението на мислите си по тази тема. Но казвам, че с падането на първото зърно от една огърлица, нанизана в определен ред и образувана от хиляди зърна, всички останали следват едно след друго. Ако искаш да видиш това с очите си, премахни принципа за !, „вечността на Вселената", върху който почива диалектическата 4 философия. При това положение първото нещо, което ще разтрогнеш, е твърдението за отричане на Създателя. В отговор на това с приемането на Създателя на света се пораждат различни решения, които провалят възгледите на горната философия и отхвърлят необходимостта от задълбочаването в нея. Гнилостта на неверническите материалистични претенции проличава от само себе си. Ето и отговора от Свещения Коран:

Дали онзи, който основава постройката си върху боязън и благоволение пред Аллах, е по-добър, или онзи, който основава постройката си накрай ронлива стръмнина и рухва с нея в огъня на Ада? Аллах не напътва хората-угнетители.

[9:109]

Следователно Вселената не е вечна, а е сътворена впослед­ствие. Тези, които твърдят, че светът е вечен, правят това, без да се позовават на доказателства, обръщат гръб на истината и я отхвърлят, без да дават обяснения. Както изяснихме в първото до­казателство, светът е сътворен впоследствие и си има своя Творец - Господ на всички светове.

След като стана ясно съществуването на Сътворителя със Своето абсолютно съвършенство, стават безпредметни въпросите

в тази връзка. Всички съмнения в тази област се разсейват. Остава само едно актуално съмнение, което води в заблуда. То се базира на въображения, стоящи далеч от реалността. За съжаление, въ­преки че е изкуствено и няма никаква основа, то е обградило много хора, които твърдят, че са културни и цивилизовани. Колко жалко, че това съмнение ги е обхванало напълно, без да вникнат в същността на въпроса. Като последица от това се явява природата, измисленият бог на нашия век.

Когато към материалист отправиш този въпрос, отговорът, който ще даде, е известен:

• 
  Кой сътвори небесата и земята?
  
• 
  Природата.
  
• 
  Кой сътвори растенията и животните?
  
• 
  Природата.
  
• 
  Кой сътвори човека?
  
• 
  Природата.
  
• 
  Кой сътвори астрономическите явления, живота и нравите,
  които са подчинени на определен ред и устройство?
  
• 
  Природата.
  

Значение на думата природа според речника означава характер, поведение и нрав. Днес природата, намерила място в мисленето на хората, има две значения:

Първо: Преди всичко това са самите предмети и същества. Неодушевените предмети, растенията и животните, Вселената като цяло е природа. Това описание, както ще изясним по-нататък, по този начин е затворено и погрешно.

Второ: Природата се състои от особеностите и качествата на предметите и съществата. Тези качества включват състоянията, в които могат да бъдат предметите и съществата, а именно : топло -студено, меко - твърдо, равно - хълмисто. А способите са форми на поведение като движение - покой, размножаване, хранене, женит­ба, раждане. Ето всички тези качества и способи представляват самата природа.

Кое от двете гледища има връзка с истината? Да преценим първото понятие. Нито едно нещо, наречено природа, не може да се самосъздаде. Твърдението, че водата е сътворила водата, земята - земята, небето - небето, и че всякакви други групи са сътворили себе си, са празнословия и безсмислици. Според това гледище предметът и е сътворен по-късно, и същевременно е творец. В едно и също време е творение и творец в своята същност. Грешката в това твърдение е съвсем явна. Според закона за причинността твърдението, че съществата са се самосътворили в този си вид, е нереалистично. От друга страна, дори причинност и причинител да са събрани в едно същество, то пак се явяват много противоречия и неясноти.

Да се върнем на твърдението, че съществуването на предме­тите и съществата се основава на техните качества и способи. Веднага трябва да кажем, че тези, които свързват сътворяването с тези качества и способи, обединяват нещата само по тяхната външност и избягват да вникнат в същността им. Опитват се да се освободят от отговорност, без да разкрият истината. Ако вложат поне малко усилие, ще разберат, че теорията за сътворяване чрез способите, в която вярват, е една измама. Който смята видението за вода, щом стигне до него, не намира нищо. Да вземем следния пример, за да изясним темата научно:

Когато посеем зърно и започнем да го поливаме, то набъбва и се разпуква. След това се появяват кълнове. Корените започват да растат надолу в земята, а стеблата и клоните нагоре към небето. По-късно се оформя короната с листата и плодовете. Така семето ражда плод.

Процесите набъбване, разпукване и прорастване на кълновете образуват специфичната природа на зърното. Ако не бяха тези последователни способи, нямаше да се появят признаците на

живот и плодът нямаше да се развие. Да проследим тези способи отблизо. Ако зърното не набъбне и не се разпукне, няма нищо да се получи. В такъв случай кой е този, който го кара да набъбне и да се разпукне?! Ако зърното имаше мисъл и проницателност, щяхме да кажем, че това е вследствие на разума. Ако това, което го уголемява и разцепва, беше водата, тази вода щеше да направи същото и с желязото. Следователно невъзможно е да не съще­ствува един абсолютен фактор, който да въздейства и влияе. Ако семето (превъзмогвайки пречките) в резултат на борбата, набъбваше и се разцепваше от само себе си, защо тогава, вместо да покълне и да се развие, не се омаломощи и погуби? Защо е това усилие за непрекъснато размножаване и продължаване на рода? Всичко това се нуждае от разум, от разсъждение и програма, начертана още преди семето да се е появило. Семето обаче не притежава нито едното, нито другото.

Този, който добре проучи твърденията на материалистите, ще разбере, че те защитават вероятността, растенията да възникват, след като зърното набъбне и се разпукне. Създадена е клетката, която се дели. Всичко това е изградено върху безпочвени разсъждения незнание в стремеж към прикриване на истинския Творец. Материалистът, затворил очите си към действителната причина, е приписал действието на неизвестността. Кой кара зърното да набъбне? Кой подготвя клетката за размножаване? Нито едно изследване на материалистите няма отговор на тези въпроси. Те се задоволяват само с външни белези, без да достигнат до причините. По този начин изпадат в грешка, като поставят създаденото качество на мястото на Създателя, а способът - на мястото на Въздействащия. Набъбването е една особеност, породила се от нещо създадено (т.е. от творение). Как е възможно това действие да сътвори предметите, които притежават особености? Разпукването на зърното е също качество, както и неговият растеж и развитие.

От обединяването на качествата материалистът достига до заключение, което не се свени да назове като „Размножителна способност и развитие". Така при все че предметът е един признак (т.е. който може да се променя и е сътворен впоследствие), неговият способ се възприема като причина за сътворяване. Едно такова действие той определя като активен фактор при образуването на предметите. Кой тогава вмести природата в елементите? Кой видоизменя природата? Сливовите и кайсиевите костилки, когато попаднат в почвата, дават плодове, които са съвсем различни едни от други. Макар че дърветата и костилките се поливат с една и съща вода и не притежават разсъдък, плодовете им са различни по вкус, цвят и мирис. Как корените на дърветата, които нямат разум, изсмукват водата? Как избират частиците и ги изпращат на плода, който узрява? Как в зависимост от плода изчезва горчивината и се поражда специфичен вкус? Всичко това ни задължава да поставим въпроса за истинския Причинител, без да оставяме нещата на неизвестността. Не може да се задоволяваме само с външните белези. Няма да сгрешим, ако приемем тези външни качества като следствие на истинския Създател. Когато наблюдаваме растенията имаме право да поставим следните въпроси: Каква е истинската същност на така наречената природа? Коя е причината, която кара природата да сътворява предметите? Какво въздействие оказва тя върху природата? Може ли природата от нищото да сътвори нещо? Или само монтира готовите части в едно цяло? Или пък самата тя е автор на тези творения? Или те са творения на някоя друга сила? Уверихме се, че естествоизпитателите ни водят от една неизвестност към друга. Въпреки положените усилия, те не са в състояние да стигнат до нещо конкретно. Ако не обикаляхме с оскъдни мисли сред толкова излишни и странни неща, щяхме с лекота да открием правилен и логичен отговор в заключението на Свещения Коран: Аллах разпуква зърното и постилката. Изважда Той

живото от мъртвото и изважда мъртвото от живото.

Това е Аллах! Как сте подлъгани!

[6:95]

същността на самия предмет. Ако има някакъв дял при образуването му, то той участва преди всичко при регулирането и формирането и се проявява не в етапа на сътворяването, а в след­ващите етапи на съществуване. Например горенето на бензина в мо­тора предизвиква увеличаване на налягането и поражда движението. При това положение за възникването на мотора задвижващата сила има голямо значение. Ако този, който поддържа тезата за природата, за да се отърве от тази безизходица, каже, че „способите и качествата в съществата при размножаването и оформянето им не са задвижващият първичен фактор", а второстепенен, то ние му отговаряме: Вече дойде на точката, която доказваме. По темата Вселена не можа да покажеш нито едно доказателство, което да потвърди, че природата е способна да сътвори нещо от нищото.

За да се разбере причината, породила измислянето на този фал­шив бог (природата), който някои приемат, може да се вземе при­мерът с верижното обвързване. Те твърдят следното:

Човекът, който вижда качествата на предметите, прехвърля една част от тях на друга. И така съвкупността на качествата нарича „способ" или „природа".

Тези, които се задоволяват с това, считат, че са намерили решие на въпроса, като приемат природата за единственото дейно същество. Ето така въображението на човека се замразява. Притежателят на тази мисъл, мислейки, че е намерил Създателя на съществата и е повярвал, че това, което сам е създал, ще му бъде от полза или вреда (като идолопоклонниците), е започнал да се подчинява на природата и да й се кланя.

Колко голяма прилика има между онзи, който преди се е кланял пред идолите и се е борил в тяхно име, и този, който днес боготвори природата и се бори за това! Всъщност недостатъците и грешките и в двата случая са едни и същи. Някои цитати от Корана, споменаващи за тези измами, звучат така:

[12:40]
Казаха: „Нима дойде при нас, за да служим единствено на Аллах и да изоставим онова, на което са служили бащите ни? Донеси ни онова, което ни обещаваш, ако говориш истината!" Каза: „Вече заслужихте наказание и гняв от вашия Господ. Нима спорите с мен за имена, които вие и вашите бащи именувахте? Аллах не им е низпослал довод. Чакайте! И аз ще чакам с вас."

[7:70-71]

Виж как първите са се отклонили. Виж по какъв начин се отклоняват и днес. И в двата случая в началото е измислено нещо, а след това е последвала борба заради него така, че все едно е действителност... В заключение за природата може да се каже: Да се приема, че предметите са се самосъздали, от всяка гледна точка е безсмислица. Още по-безсмислено е да се твърди, че качествата

сътворяват самия предмет. Защото, ако същността на нещо е нес­пособна да се самосъздаде, то качеството на това нещо е още по-безсилно в това отношение.

Твърдението, че способите представляват причини при сътворяването, поражда необходимостта от първопричината (т. е. Аллах), чието съществуване защитаваме ние. И при трите варианта е невъзможно да не отидем до Първосъздателя. Така самата при­рода изпада в положение на същество, нуждаещо се от Аллах.

Ето това е природата - фалшивото божество на нашия век, което не се базира на нито една логична основа и научно обясне­ние, не притежава силата да създава нито чрез своето съществу­ване, нито чрез своите характеристики и качества. Този, който казва, че природата е един действащ творец и притежава сила извън кръга на предметите, не се различава от онзи, който говори за съществуването на птицата феникс.


III.

Единобожие

Когато призракът „природа" изчезне от взора ти и в теб се натрупат познания за Първосъздателя, проучването на качествата на този, който те е извел до това умение, опирайки се на минали истини, за теб се определя като неминуемо задължение. Ето защо казваме, че:

Той е Изначалният. Преди Него няма нищо друго. Защото приемането, че съществува нещо друго преди Него, означава, че установяваме определено начало. А тази особеност се отнася единствено за сътворените отпосле неща.

Той е Сетният. След Него няма нищо друго.Такава вероятност е в пълно противоречие с Неговото съществуване. Той, Все­вишният, е от вечността и във вечността.

Той е Живият. Той е притежателят на абсолютния живот. Защото Той е, който дарява с живот всички живи същества. Затова животът му трябва да е абсолютен. Обратно, поставянето Му в определени рамки, Го оприличава с творенията.

Той притежава сила, знание, слух и съзерцание. Защото те са основна специфика на качеството Живот. Когато качеството живот стане абсолютно, тогава и другите качества са абсолютни. Например нищо не е в състояние да въздейства върху Неговите зрение, слух, сила и знание.

Той е Единствен. Няма съдружник в управлението. Тъй като това качество засяга много чувствителна тема и има голямо зна­чение, сметнах за необходимо да я опиша малко по-задълбочено и по-обхватно.

След като разкрихме схващането за политеизма (многобо-жието) заедно с обяснението за качествата и стигнахме до извода, че Аллах е притежател на абсолютното съвършенство, не са необходими доказателства, за да се приеме, че монотеизмът се очертава съвсем ясно. Твърденията за повече от един бог се нуждаят от доказателства. Въпреки това ще се спрем на темата от гледна точка на връзките й с живота.

Да предположим, че съществуват два бога. Ако може да се докаже това, ще бъде приет политеизмът. Но когато се уверим в несъстоятелността на подобно нещо, би трябвало да се съгласим с монотеизма. Когато говорим за два бога, погрешно е да приемем, че техните качества са еднакви. Следователно, ако са еднакви, второто божество няма да има нужда от качествата на първото. При това положение се получава единство. Обратно, ако по качества едното превъзхожда другото, то поради своите слабости второто ще има нужда от първото и пак се поражда единство. На този, който отрича съществуването на един-единствен Създател, ако приеме, че между двата бога са налице различия в качествата им, ще отговорим така: Допускайки превъзходство между двата бога, вие предлагате доказателства против себе си. Наличието на специфични качества означава, че те се различават един от друг и това води до нарушаване на равенството. Когато то изчезне, ще започне противодействие, при което превъзхождащият ще унищо­жи другия и пак остава само Единствен Бог.

Приемането на две числа в математиката означава, че те съществуват като две отделни числа. Така че невъзможно е съществуването на едното да изисква отсъствието на другото. Ако този абсолютизъм обаче е по-силен в първото, тогава второто същество държи първото в своя обхват, то остава да съществува, а първото изчезва. Следователно абсолютизмът (съвършенството във всяко отношение) обхваща в себе си всичко. Ако ли не, то не може да премине обръча на независимостта на другите. В заключение абсолютното същество се отличава със своята едносъщност.

Това едновременно е доказателство и за Единобожието, и че светът е сътворен впоследствие и за това не е вечен. Ако приемем вечността и Вселената, отново ще се появат две абсолютни съ­щества. Както виждате, това е невъзможно. И така още по-ясно разбираме значението на знанието от Свещения Коран.

...Негови са творението и повелята...