Съдържание предговор 5 Пътят, следван от неверниците

Всяко от деветте доказателства, изложени дотук, свидетелства за съществуването на Аллах. В тях засегнахме имената и качествата на Аллах и връзките им с творенията. След като съпоставим представите на мюсюлманите за Бога и разсъжде­нията на останалите по този въпрос, може да се каже, че мюсюл­маните са тези, които най-добре познават Бога. Това е познание, което се опира на наука, логика и категоричност. В него няма недо­статък за порицание. Това е доказателство, че тази религия е религията на Аллах и че Мухаммед е пророк, изпратен на земята, за да спаси хората от лъжата и във всяко отношение да ги насочва към истината.

Ще се спрем на някои моменти от книгата на Аккад „Истините на Исляма и измислиците на противниците на Исляма", отразени в раздела „Божествената вяра".

Тук са съпоставени ислямската концепция за вярата в Бога и мислите на неверниците по темата. Според някои това е съпоставяне между философското мислене днес и религиозното вярване.

Дискутира се върху вярата от времето на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) и вярата, дошла чрез посланията на другите пророци.

Поради това, че Муса, Иса и всички останали пратеници са пророци на един и същи Бог, техният принцип на вярване с нищо не се различава от вярването на Мухаммед (Аллах да го благослови и с мир да го дари). Само че вярването след всеки от предишните пророци е претърпяло изменения - появила се е необходимостта от корекция. Пророчеството на Мухаммед представлява подновяване, едно съвършено коригиране в отговор на променената вяра в Бога

и в целия свят, което ще отстрани всички изопачения. Това е до­водът, пророчеството на Мухаммед.

В случая няма да вземем цялостните теми на Аккад, а ще из­берем отделни откъси от неговото произведение:

Божествената вяра

Вярата в Бога лежи в основата на всяка религия. Този, който познава вярата в Бога на едно общество, той разбира нивото на религиозната съвест, силата на нейното схващане и точността при възприемането на добро и зло. За религията със силна концепция във вярването няма упадък. Невъзможен е напредъкът в религия със слаба концепция на вярата. Такъв недостатъкът не подхожда на Изначалния, на Когото са подчинени всички същества.

Между най-големите философи и притежатели на религиозна мъдрост съществува съперничество по отношение на атрибутите на Бога. Тук задачата на философите в сравнение със задачата на тълкуващите Корана е много по-лека. Защото, когато философът отстоява едно или друго мнение по даден въпрос, не е подложен на никакво ограничение. Докато тълкуващият Корана е принуден да се съобразява с правилата и законите, проповядвани от религията. Тези, които са свързани с религията в ежедневието си или изобщо, също са обвързани с тези правила. Дори и сред философите, които се стремят да разграничат Аллах от различни недостатъци, има такива, които се отдалечават от чувства и разсъждения и се отдават на въображението.

Ислямът по безупречен начин е установил на Арабския полуостров вярата в Единния Бог. Така възниква възвишено вярване, което както променя и поправя вярването на другите ₍ религии, така става и повод теоретичната философия да развие едно ново направление. Най-голямото чудо е, че това вярване коригира двете гледища, които имат различни недостатъци, и се приема от безпристрастния ум, което доказва, че то е плод на откровение от Бога.

В резюме се казва: Божествените качества бяха теоретизирани и очистени от всякакви излишъци, като най-високата точка достигна философската школа на гръцкия философ Аристотел.

Защитниците на това становище не отминават принципите на привърженика на мистичната философия до последното столетие Платон. Те обаче забравят, че от гледна точка на прозрачната ми­съл и логика, обхванатата от мистицизъм доктрина на Платон се въвлича в абстрактност при окачествяването на Бога. При разгра­ничаването на своя единосъщен бог от всички същества Платон напуска границите на разума. Богът, според Аристотел не мисли за никого освен за личността си и го счита за най-възвишеното и славно същество ...

... Да, като Аристотел, който, очиствайки бога, в който вярва, и го издига до определена точка, Платон отива още по-далеч, оповестявайки, че бога, когото приема като един, не мисли дори за собствената си личност, тъй като той е разграничен от мисловната дейност.

При положение, че последовател приеме тази вяра, за да осъществи контакт с бог, лишен от недостатъци, по един или друг начин трябва да търси различни средства, за да осигури връзка между възвишените същества и низшите творения. Така Платон е принуден да каже: „Този единствен бог е сътворил разума. Разумът е създал душата, а душата - останалите същества... „ И така в този ред всичко е сътворено на етапи. Според това той възприема света, наречен Хейула, т. е. това е светът на материята.

Когато Платон обяснява единосъщността на Бога, отрича неговото качество на единствен, казвайки следното: „Единстве-ността не е самата единица. Защото към такава единица могат да се прибавят числата две, три, десет..." Единствеността означава самостоятелност, която не предизвиква повторение на никое друго число.

Изхождайки от това, Платон отрича физическото качество на Бога. Той казва: „Бог не може да бъде окачествен с тяло, защото противоположното на съществуването е липсата. Аз разграни­чавам бога от същество, противоположното на което е липсата и в което се вместват създанията."

При очистването на Бога от недостатъците е възприето учението на Аристотел вместо доктрината на Платон, която нито със заключенията си, нито с мислите си е свързана с живота и изчезва в храма на заблудата. Според Аристотел Богът е от веч-

ността и във вечността. Той притежава атрибутите на абсолютното съвършенство. Няма начало и край. Няма никакво действие или управление. Тъй като действията се пораждат от желанията и стремежите, Бог не изпитва нужда от желания, той не притежава действия и воля. Всъщност волята участва при избора на едно от две неща. Бог обаче е избрал най-доброто и най-полезното от намиращото се при Него. Следователно, той няма нужда да прави избор между лошото и доброто, не изпитва нужда да отделя най-низшето от най-възвишеното. Според Аристотел Бог не е започнал да действа в рамките на определено време, защото Той е безкраен и вечен. Не съществува фактор, който да го принуди да предприеме някакво действие, или който да повлияе на неговата самоличност, която е без начало и край. Той трябва да бъде сред непреходната благодат и вечното щастие. Тъй като не става дума за никакво желание и благодат извън Него, нищо няма място над или отвъд Неговото щастие.

Богът, притежаващ абсолютното съвършенство, не е обвързан с интерес към творението във Вселената или първопродукта й. Първопродуктът обаче също се опира на същество. Той притежава сила, която чрез желание и стремеж, дадени му от Бога, може да превърне в действие. Той е в състояние в зависимост от силата си, отдалечавайки се от недостатъците, да се издигне до съвършен­ството. Тласкащият фактор, даващ му тази сила, са желанието и стремежът. Вследствие на този стремеж и способност се усъвър­шенства. Не е правилно да се каже, че той е творение на Бога. Ако под сътворяване обаче се разбира гореспоменатото, то може да се приеме за нормално.

Бог е притежател на абсолютното съвършенство, непритежа-ващо никакво действие и желание. Или той е притежател на абсо­лютното съвършенство, лице срещу лице с абсолютното отсъствие. Преди всичко да споменем Аристотел, основателя на тази школа (Познанията на Аристотел и другите за съществата в сравнение с тези на пророците са като детски.). Истина е, че когато несравнимият Аристотел се появи на сцената с описание на Великите атрибути, все още множество открития не бяха направени и липсваха някои данни и познания за особеностите на Вселената и света, който днес наблюдаваме. Ако обаче Аристотел имаше познания и знаеше подробности за природните закони и явления, които съществуват в природата и Вселената, това което е изложил за Великото Съвършенство, без да се позовава на факти, а само като производно от сравнения и предположения, непремен­но щеше да е по-различно.

Според него, сочените като притежатели на качеството съвършенство небеса и космически свят са възникнали от светлина и тъй като тя няма да изчезне, следователно няма да изчезнат и те.

Ако Аристотел бе живял в епохата, в която се знае, че материята се е появила от елементи и атоми, разпадащи се на малки частици, които наричаме радиация, със сигурност нямаше да изпадне в такава грешка спрямо абсолютното същество.

Именно тази грешка, в която изпада той по темата за съще­ствуването и липсата, става причина да изкаже някои мисли, хара­ктеризирайки съвършения Бог. Умът на Аристотел не може да побере в една личност (в случая Бога) абсолютното съвършенство и безбройните атрибути, за които споменава Ислямът като Милост, Благоволение, Сила, Действие и Воля. Той не е знаел, че самите атрибути предполагат много неща. Не е схващал, че докато не съществува творение, в което да се демонстрира усилие, качеството Сила не може да съществува, че без помилване не може да има благоволение и без желание и стремеж няма воля, която да предпочита. Аллах Всеславният, когато пожелае нещо, не го прави заради Себе Си, а заради творенията, които могат да бъдат в различна форма. Творението, появило се в определено време по волята на Аллах, може да се появи в друго време и това не проти­воречи на разума.

Гледището на Аристотел за абсолютното съвършенство и Все­лената понастоящем няма важно значение. Схващането му за абсо­лютното същество, което не притежава действие, воля и знание и не се различава от абсолютната липса, е много далеч от нашето.

При това имаме основание да поставим следния въпрос:

Дали Аристотел с философската си абстрактност успя да създа­де такъв начин на вяра в Бога, както това успя да направи мюсюл­манинът със своята концепция за вярата в Бога?

С пълно убеждение казваме: Не! Бог, според Исляма е без начало и край, без себеподобен, който обгръща всичко и не из­питва никакви нужди.
Следва въпроса: Религиозната концепция за вярата изцяло ли се противопоставя на философската?

Отговор: Не. Ако когато става въпрос за философия се има предвид здравия разум и нещо опиращо се на съждение, тогава религията е истинската философия. Качествата на Бога, изложени от Исляма, не противоречат на схващането за Бога в рамките на разума. Вярата на мюсюлманите в Аллах, че е Всезнаещ, че има сила над всичко и може да направи каквото пожелае, е сплетена с вярата, че Той е Керим и Рахим (Прещедър и Милостив) и че е очистен от всякакви недостатъци като безсилие, невежество, гнет и т. н..

Той е притежател на абсолютно съвършенство и воля, освободен от всякакви недостатъци и действа според Своята воля.

Той е очистен от самоизолацията, приписана му от Аристотел, тъй като притежава качеството творение.

Аллах Всевишният е, който помага чрез благодатта на Съвършенството със свойството Му да дарява.

Богът, според Ислямската концепция отхвърля както филосо­фията на Аристотел, така и вижданията на религиите и доктрините с писания или без писания.

Според Аристотел Бог не знае нищо друго освен своята лич­ност. Пак според него поради това, че волята изисква желания, а Бог не«възжелава нищо освен своята личност, той е лишен от воля. А тъй като знанието е свързано с ума на човека, Бог не притежава нито частични, нито абсолютни знания. Той не мисли нито добро, нито лошо на хората... Защото народът е свободен в желанията си по пътя на усъвършенстването (прави това, което пожелае). Според Исляма обаче Аллах е, Който съвършено знае и явното, и неведомото:

С каквото и да се заемеш, и да четеш за него от Корана, и каквато и работа да вършите, над вас Ние сме свидетели, още щом навлезете в него. И нищо не убягва от твоя Господ, дори и с тежест на прашинка, както на земята, така и на небето, нито по-малко от това, нито по-голямо, без да е в ясна книга.

[10:61]

[36:79]

[23:17]

[7:89]

[35:38]

[5:64]

Коранът посочва разногласията между различните религии:

[22:17]

[6:29]

[45:24]

Успоредно с това, цялото напътствие е от Бога, разсъждението на човека според Исляма се приема като един от пътищата, които водят към опознаването Му.

Вярата в Личността на Бога според Исляма може да се резюми­ра по следния начин: Човешкият ум е най очевидното проявление за получаване на най-добра представа за Бога от гледна точка на съвършенството и всичките Му качества. Разглеждайки темите за вечното и преходното, вечното съществуване и вечната липса, и Ислямът прави категорично разграничение между тях: Разумът не е успял да предложи нещо по-значително от това, защото той не може да си представи две вечни същества. Всяко от тях да няма на­чало и край.

Умът може да .си представи едно вечно същество, което сът­ворява друго в рамките на определено време. Или пък може да си представи постоянно същество и друго, което в рамките на времето се появява и изчезва.

Платон казва: „Няма никакви признаци за вечността на времето. Защото времето е творение. Вечността обаче не е творение. Съществуването на творенията е в рамките на времето. Съществуването на твореца е вечно и не може да бъде ограничено в рамките на миналото, настоящето или бъдещето. Защото и трите времена са свързани с възникване и изчезване и техните форми са осъдени на определени действия и изменения. Всяко изменящо се същество е осъдено на изчезване. За Вечния Създател обаче измененията не могат да представляват тема за дискусия.

И се уповавай на Вечноживия, Който не умира...

[25:58]

Той е, Който съживява и умъртвява...

[23:80]

, Всичко погива освен Него...

[28:88]

Частично се спряхме на постиженията на Аристотел и доктри­ните на неговия учител Платон относно божествената вяра. Каза­ното по темата от гръцките гадатели и духовници в сравнение с тях са необуздани и буйни претенции, които не отиват по-далеч от фантастиката.

I Според гърците изображението на бащата на боговете Юпитер повече прилича на изображението на дявола. И окачествените с всякакви съвършенства мисли за бога намират отражение по такт>в циничен начин.

Друг е въпросът за вярата в богове, жертва на страсти, гнет, увлечения, гняв и други чувства. Както например е при гръцките рогове, които не се интересуват от проблемите на хората, а правят всичко възможно да увеличат гнева си. Има разлика например между Юпитер и Зевс, които са угнетители, необуздани и т. н.

Ядосан на Прометей, който дава на човечеството огъня и изкуството, разгневен от това, че хората чрез знанието се сдобиват със сила, равна на тази на боговете, Зевс го осъжда на вечни мъки. За Прометей няма прошка, няма милост, а мъчение, което надхвърля човешките представи.

Древният индиец с вдъхновение прави своите идоли във вид на животни и растения, в които вярва. Тези божества искат човешки жертви като символ на близост.

Впоследствие тези многобройни богове изчезват, остават само Брахма - сътворяващият Бог; Вишно - богът пазител, и Сива, който е приет като бог на разрушението.

Става ясно как хората, вместо помощ на изпадналите в беда, приписват на боговете си злосторството и разрухата. За всеки бог измислят съпруга, любовница или приятели.

Статуите на всички тези богове са представени като дяволи, зли и лоши духове...

В тези кратки обяснения е невъзможно да се изложи историята на религиите, които съпътстват различните цивилизации. Важното е да се разбере как хората са се опитвали да представят боговете, с които са били обвързани и на които са служили. Като допълнение към гръцките и индийските богове можем да разгледаме накратко и религиозната система в Египет - от древните фараони до религиите, близки до монотеизма:

В Египет съществували различни идоли - хората се кланяли на елементи от природата или на зли духове. Вярата и религията на старите египтяни от гледна точка на вярата в единствен бог достигнала връхната си точка при Атонската религия, фараонът Ехнатон също изповядвал тази религия.

От запазените до днес писания става ясно, че той обожавал единствен творец, молел се на единствен създател, а това много прилича на служенето при монотеистичните религии. Само че към това служене се добавя символът на Слънцето, запазил се от идолопоклонничеството.

Както се вижда, при цивилизациите на Египет, Индия и Гърция бавно, но последователно изчезва вярата в божествата, която се опира на идолопоклонничеството и природата и се насочва към
единобожието. /

Естествено, това развитие е валидно преди всичко за една малка част набожни хора, които имат религиозни познания. Не е възможно към тях да се причислят големите групи от хора.

Всички техни усилия обаче не са в състояние да очистят бога, на който се прекланят, от разни недостатъци...

Макар че религиозната система на Атон в Египет се ориентира към монотеизма, косвено продължава идолопоклонничеството, за­ради преклонението пред Слънцето.

В Индия не съществува концепция за определена божествена личност. Божественото изображение на Нирвана е останало в умовете като загадка...

В гръцката философия школата на Аристотел потъва в дълги спорове по темата на абсолютното същество и абсолютната липса. Изложената представа за Бога не заслужава внимание и не би мог­ла да се възприеме нормално.

От гореказаното се вижда, че нито едно от тези вярвания по отношение на разграничаването на Бога от недостатъци не е могло да достигне до концепцията за вярването, сведена от Исляма.

Както е известно, Ислямът е последната религия, дошла чрез послание. Въпреки множеството съпоставки, направени от запад­ните учени, той не е представен с истинската си чистота и про­зрачност, която го откроява от юдейството и християнството.

Необходимо е задълбочено съпоставяне между тези религии, за да се стигне до определено заключение. Няма нужда от сравнение извън темата за вярата в Бога. Достатъчно е да се изясни становището на всяка религия за Бога, за да бъде разбрана.

От вярването на старите евреи (ибрани) до днес, на съответния език има преведени единствено два източника - Старият завет (Таура) и Талмуда. В тези източници схващането за Бога посочва единствено Яхова като бог на Исраилевите синове.

В свещените книги е казано: Той обича мириса на гозбата, когато се приготвя. За прохлада обикаля сенките на градините. Казани са още много други неща. Според тях той е в продължи­телна борба със сътворените от него хора. Както воините му, така и той се плаши от високите планински вериги. Дълго време се поставя равенство между него и полския дявол Азаил и на двамата

са принасяни еднакъв брой жертви.

Иса, различно от другите народи, посвещава и първото си призоваване към евреите. Евангелията ни предават водения от Месията и жената от Кенан разговор. Жената казва, че в дъщеря й е проникнал Джин и моли Иса да я спаси. В Евангелието на Марко, глава седма, се разказва за това по следния начин:

„А веднага чу за Него една жена, чиято малка дъщеря имаше нечист дух, и тя дойде та падна пред нозете Му. (Жената бе Елинка, родом Сирофиникианка.) И молеше му се да изгони бясът от дъщеря й. А Исус й рече: Остави да се наситят първом децата, защото не е прилично да се вземе хлябът на децата и да се хвърли на кученцата. А тя в отговор му каза: Така, Господи, но и кучен­цата под трапезата ядат от трохите, паднали от децата. И рече й: За тая дума иди си; бесът излезе от дъщеря ти. И като си отиде у дома, намери детето легнало на постелката и духът излязъл."

Същата тема откриваме и в Евангелието на Матей, глава петнадесета:

„И Исус, като излезе оттам, се оттегли в Тирските и Сидонските страни. И ето една Ханаанка излезе от ония места та извика, казвайки: Смили се за мене, Господи, сине Давидов, дъщеря ми зле се мъчи от бяс. Но той не й отговори ни дума. Учениците дойдоха та му се молеха, като рекоха: Отпрати я, защото вика подире ни. А той в отговор каза: Аз не съм пратен освен до загубените овце от Израилевия дом. А тя дойде та Му се кланя и каза: Господи, помогни ми. Той в отговор рече: Не е при­лично да се вземе хляба на децата и да се хвърли на кученцата. А тя рече: Така, Господи, но и кученцата ядат от трохите, които па­дат от трапезата на господарите им. Тогава в отговор Исус й рече: О, жено, голяма е вярата твоя, нека ти бъде според желанието. И дъщеря й оздравя в същия час."

Тук виждаме, че жената от Кенан се обръща към Исус с думи­те: „О, Сине Давидов!" От това се разбира, че ибраните вярват, че ще бъдат спасени от пророк от поколението на Давид, от рода на Якуб, син на Исхак, който пък е син на Авраам (Ибрахим).

Въпреки че приключва периода на Месията и идва пратеникът Павел, вярата, че те (евреите) ще бъдат спасени от поколението на Ибрахим продължава. В заключение става ясно, че те са принудени да признаят, че някой, който не е от рода на ибранитите (евреите), но следва пътя на Ибрахим, притежава същите качества на спасител.

В концепцията за вярването на ибранитите, която съществува от Рождество Христово до днес, без никакви изменения, не се съ­държа единобожие. Справедливият изследовател приема, че вяр­ването в Бога, към което призовава Ислямът, е много по-различно от тяхното.

Виждаме, че след възникването си християнството в периода след Исус и Павел приема тройния вариант - Баща, Син, Свети Дух. Според тях Спасителят, Месията, е Син на Бога, изпратен като жертва и изкупление на греха, сторен от Адам и Хаууа, когато яли от плодовете на забраненото дърво.

Ислямът отрича тройния вариант във вярването при христи­янството - Баща, Син и Свети дух, и предлага единобожието. Едно от християнските учения приема Иса като притежател единствено на божествена същност и се противопоставя на твърденията на друго учение, че едновременно е и Бог, и човек.

Никой от тези, които желаят да осъществят връзка между Исляма и християнството, не може да твърди, че Ислямът е копие на християнството...

Ако има такива, които, след като съпоставят двете религии, твърдят, че християнството е изворът на Исляма и е негов лидер, то това са християните, живеещи на Арабския п-в и около него. Англичанинът Жорж С, който превежда Корана на английски език, описвайки положението на християните в Хиджаз и в близките райони, казва:

„В началото на третото столетие от Рождество Христово поради гнет и размирици, предизвикани от страна на източнопра­вославната църква, много привърженици на християнството потърсиха убежище в арабските страни. Най-голямата маса от тези християни са якубинците. Ето защо мнозинството от арабските християни се представят именно от този род. Начело на приелите с мнозинство християнството арабски племена са: Химер, Гассан, Рабие, Таглиб, Бахра, Тенух и някои от Таий, Хузаа, Неджран и Хирелите. Когато се разпространява християнството по арабските земи за организиране на политиката и дейността на църквата на различни места бяха обучени попове. Според някои център на поповете бе Неоран - якобинците имаха два попа... Според някои център на арабските попове бе град Екуле, известен като град Куфа. Според Аббул-фида не бил Куфа, а място, близко до Багдад. Според други обаче тези два престола нямали представители, а имали само един поп, който бил в подчинение на патриарха."

По-нататък казва така: „Връзките на Източната църква с родо­вете започнаха да отслабват и да се рушат, включително и с Ариос, Настури и якобинците. По това време едни твърдяха за наличие на разногласия по вярването, а други отричаха наличието на такова и казваха, че има различия само в начините на изразяване. С цел преодоляване на разногласията свикваха събори, на които участваха безброй попове и патриарси. Всеки от участващите в тези събрания правеше всичко според възможностите си да се изкара прав. Имаше такива, чиято дума се слушаше и бяха на почит и уважение, имаха постове в императорския дворец или свои хора сред командващите войската. Постовете се продаваха с пари. Правата и правото се купуваха и продаваха явно... Сред арабските християни имаше общности, които вярваха, че заедно с тялото умира и душата и че в задгробния живот заедно ще им се търси равносметка... По този начин по Арабския п-в се разпространиха множество нововъведения.

Някои вярваха в Дева Мария и й се кланяха като на Бог и даряваха на околните вид хляб за нейно задоволство... Много християни избягаха от насилията и отмъщенията на императорите и намираха подслон под различни имена."

Ислямът е очистен от всякакви измислици за идолопоклон-ничеството, далеч е от расовата дискриминация, от родови при­страстия. Той е дошъл с призив за вяра в един Бог, при него липсват езическите притурки, с които са опетнени другите религии, появили се чрез божествено послание.

Той, Всеславният, не е Бог на отделни народи, на отделни родове и няма предпочитания към едно племе или род. Той е Господът на световете. Сътворил е всички хора, за да се опознаят и да се надпреварват в набожността. За Аллах арабинът пред неарабина, човекът от племето Курейш пред етиопеца нямат превъзходство извън набожността:

Той никога не търси отговорност от някой заради греховете на друг. От нито един народ не търси отчет заради греховете на друг, вече отминал народ:

Религията на Всеславния е религия на милостта и справедли­востта. Всяка глава от Неговата книга започва така:

Бисмилляхиррахманиррахим (В името на Аллах Всемилости-вия, Милосърдния).

Който върши праведни дела, то е за самия него, а който стори зло, то е в негов ущърб. Твоят Господ не е угнетител за рабите.

[41:46]

Той е Първия и Сетния, и Явния, и Скрития. Той всяко нещо знае.

[57:3]

[6:128]