Сенки на Север – I част

Сулис побягна към изхода, защото разбра, че ситуацията не предполага мили разговори, а и нямаше желание да се среща с Таис пред Ерис. Която и да беше Ерис по ранг, това, което трябваше да сподели с Таис не беше за нейните уши. Ако Първата искаше да сподели нещо с нея в последствие, това би било нейно решение и тя носи отговорността, но самата Сулис не можеше да поеме такъв риск. Трябваше да се срещне с Таис и ако за това се налагаше да присъства на бала й – така да е!

* * * * *

Глава на Jaar

Джоррам се опитваше да се съвземе от неочаквания удар. Все още с несигурни крачки се отправи към личните си покои. Имаше нужда от почивка, не бе очаквал магическо раздвижване с такава мощ.

“Каквото и да се е случило, то не бе насочено към мен. А отне част от силата ми най-неочаквано. И то с такава лекота.” Първосвещеникът бе забравил притесненията си за цената, която трябваше да плати на Великата майка. Те бяха отстъпили място на тревоги за намалената му сила. Отдавна не се бе чувствал така несигурен. Не обичаше слабостта. Нито неизвестността. Трябваше да разбере какво се бе случило тази нощ.
Извади зеления кристал, който получи от Великата майка, и го вдигна пред очите си. “Никога повече слабост, никога повече изненади”, се успокояваше Първожрецът, възвърнал самоувереността си, както от възстановяващия му се магически потенциал, така и от допира на Призовния камък.

* * * *

Събуди го настойчиво чукане на вратата.

– Херцог Озикс, Херцог Озикс! Събудете се! Херцог Озикс! – чуваше се притесненият глас на пажа.

Озмънд Озикс отвори очи, раздразнен, че бяха прекъснали съня му, видение за един по-щастлив, но безвъзвратно изгубен живот. Погледна към прозореца, само за да се убеди, че е твърде, твърде рано за ставане - през завесите се виждаше нощната тъма. Настоятелното тропане се повтори, но преди пажът отново да се развика с треперещия си глас, Херцогът се обади:

– Идвам, идвам, по дяволите. Какво толкова се е случило?! - Отметна завивките и лениво се надигна от леглото. Доста натежалото му тяло затрудняваше допълнително движенията му. Обу меките си пантофи и се запъти към вратата. Под нощницата се виждаха отпуснатите му телеса.

– Какво има, да му се не види! – не можа да сдържи раздразнението си Херцогът.

– Върховните магистрати желаят незабавна аудиенция. – набързо и уплашено каза влезлият паж. Лицето му беше пребледняло, очите му се въртяха неспокойни.

– Кажи на Съвета на деветимата, че ще ги приема утре! – троснато му заповяда владетелят.

– Простете, Ваше Величество, но не Съветът, а Магистратите искат спешно да говорят с вас.

– Искаш да кажеш, че всички Водачи на гилдии искат да ме видят?! – очите на Херцог Озикс се разшириха от изненада.

– Точно така. Събрали са се в тронната зала и търпението им явно е на изчерпване. – Все пак някаква полезна информация, помисли си Озмънд.

– И каква е причината за тази тъй голяма чест? – иронично попита владетелят.

– Ваше величество, не сте ли поглеждал през прозореца?

Херцогът се забърза с поклащаща се походка към прозореца и дръпна рязко завесите.

– О, Богове! - възкликна той. На северния небосклон се бе появило ярко сияние, неестествено силна светлина за покритото от облаци нощно небе. Озикс се обърна, ужас се четеше по небръснатото му лице. Съвсем тихо, с губещ се понякога глас, промълви:

– Северно сияние в нощта ще изгрее,

древна крепост от забравата ще избави.

Светлина в кралската кръв все още живее,

смъртен срещу Баланса ще се възправи …

– Не е възможно. Пророчеството е само една измислица. Не може да се сбъдне.. Ако някой въобще знае, какво точно трябва да се сбъдне. – гласно изрази обърканите си мисли той. Отведнъж сякаш се оттърси от обзелото го вцепенение и започна да навлича дрехите си.

– Кажи на Магистратите, че идвам след малко! – заповяда Озмънд, докато полагаше не особено успешни усилия да се приведе в приличен владетелски вид.

– Херцог Озикс, най-сетне! – със злорада усмивка го посрещна Водачът на търговците, Председател на Съвета на деветимата. Цялата тронна зала бе препълнена с Водачи на всевъзможните гилдии в столицата. Озмънд предполагаше, че дори Водачът на гилдията на масажистите присъства на срещата. Още преди да е седнал на трона, отговори предизвикателно:

– Магистрат Озгар, мога ли да попитам какво прави половината Събрание в тронната ми зала? В тези часове на нощта!

Пред тълпата излезе Водачът на гилдията на войната:

– Ваше величество, случиха се някои обезпокоителни събития на север …

– Събития, за които нямаме никаква информация и които не изискват присъствието на всички Върховни магистрати! – прекъсна го ядосан Херцогът.

– Грешите! – поправи го друг Магистрат. – Озивер!

– Ако позволите, Ваше величество. – плахо проговори един възрастен човек, с побеляла коса и брада. – Аз съм Озивер, Водачът на гилдията на астрономите. Случилото се е доста странно явление, на което не намерихме никакво обяснение. Няма данни за появата на други Северни сияния от основаването на гилдията насам. Би могло да се дължи на …

– Просто кажи какво сте наблюдавали след полунощ, Озивер. – намеси се нетърпеливо Озгар.

– Да, разбира се, простете. – запелтечи астрономът и продължи да говори, докато нервно подръпваше дългата си брада. – Приличаше на появата на нова звезда. С помощта на Гилдията на историците установихме, че явлението е протекло някъде над границата между двете провинции …

Озгар отново го прекъсна:

– Което ни дава основание да смятаме, че това се е случило над древната крепост на платото, която, както историците разясниха, е била столица на Тиен’хара – държава на територията на Северната ни провинция преди цяло хилядолетие.

– Хиляда сто осемдесет и четири години, ако трябва да сме точни. – Намеси се Водачът на историците.

– Това няма значение. – С досада продължи Озгар. – Според историческите източници, подобна магическа звезда е представлявало знамето на Тиен’хара, което, Ваше величество, – с насмешка каза той – предполага евентуален бунт в Северната ни провинция! – със заплашително изражение се приближи до Херцога, който междувременно се бе отпуснал в трона си.

Озмънд Озикс за пореден път съжали, че няма подиум в тронната зала. Магистратите бяха прекалено близо до него, повечето с гневни лица, и открито показваха неприязънта си към своя владетел.

– Твърде прибързано решение, Магистрат Озгар. И какви действия смятате, че ще бъдат най-подходящи?

– Вече изпратихме разузнавачи, които да проучат ситуацията. – осведоми го Водачът на гилдията на войната, единственият постоянен член на Съвета на деветимата.

– Шпионажът никога не е бил силната страна на твоята гилдия, Озвалд. – отново се намеси Водачът на търговците. – Виж до къде стигнахме – бунт в половината Херцогство, а ние да не знаем нищо за това!

– Отново повтарям, Председател, че предположението за бунт не е обосновано и нямате никакво право да обвинявате Магистрат Озвалд! – реши да използва официалните им титли Озмънд.

– На вас, Херцог Озикс, препоръчвам да се оттеглите в кабинета си и да придобиете ясна представа за бъдещите си планове. И най-вече за това как да се справим с този евентуален, щом толкова държите, бунт. Магистрати, аудиенцията приключи! Трябва да обсъдим политиката ни на действие с цялото Събрание. – Водачът на търговците запази официалния тон, въпреки явното неуважение и предизвикателното си отношение към Херцога.

Озмънд Озикс вървеше угрижен към покоите си. Бе забравил шнолата си и тежките къдрици на дългата му коса се пречкаха пред лицето му. Неочакваните събития бяха много тревожни. Предчувстваше сериозни неприятности, както на север така и със Съвета на деветимата.

Когато влезе в спалнята видя нечие наметало да се подава под голямото легло. Позна дрехата на пажа, който го бе събудил преди близо час. Тъкмо мислеше да го нахока, когато врата рязко се отвори и вътре нахлу придворната магьосница, най-довереният му съветник. Със замах затвори вратата, при което множеството златни медальончета по оскъдното й облекло зазвъняха мелодично. Херцогът винаги се удивляваше на самоконтрола на младата жена – дори и в най-големите студове тя ходеше облечена само с червените си копринени шалчета, които доста трудно покриваха дори половината от стройното й тяло. Гладката й мургава кожа, топлите бадемови очи, предизвикателните очертания на фигурата й, които тя най-старателно не прикриваше, винаги бяха привличали мъжете. Мъже, които скоро научаваха с колко опасна жена не биха искали да се забъркват. Озикс се разтревожи още повече, виждайки пропуканото самообладание на магьосницата.

– Озикс, слава на Танх, че си се върнал тук! В кабинета вече те очакваха. Едва се измъкнах. Трябва да изчезваш от столицата. Съветът иска да те свали от трона и да узурпира властта. Войската е на тяхна страна и няма да успееш да им се противопоставиш. На този етап.

– Успокой се, Сайхе! Никога не съм те виждал така разтревожена. – Херцогът отново се възхити от трезвата й мисъл – дори пред опасността от държавен преврат, в който може да загине, тя имаше ясна представа за ситуацията и необходимите действия. Явно не бе изгубила напълно контрола над себе си.

– Събитията са твърде тревожни. Говоря за северното сияние! – поясни магьосницата. – Вещае …

– Ще ми разкажеш по-късно на кораба. Отиди при капитана на елитната ми гвардия и подгответе бягството ни. А на този млад паж, който се крие под леглото, ще възложа отговорната задача, да уведоми приближените ми, че заминаваме спешно! – Озикс с усмивка наблюдаваше изненадания паж, който се измъкваше изпод леглото.

* * * * *

Глава на Lannis

Свеж утринен бриз се промъкна в покоите на кралицата, плъзна се покрай ефирните пепеляворозови завеси, разлисти няколко страници на небрежно оставена на пода книга и погали лицето на спящата Анара. Тази лека милувка я накара да се усмихне. Чу се шум от малки стъпчици и в следващия момент Спирит скочи на леглото. Доближи се до Анара, подуши пръснатите по възглавницата махагонови къдрици и дружелюбно я лизна по носа. Кралицата се намръщи леко, погледна през премрежените си клепки към рошавата сива муцунка на кучето и леко го погали. Този жест бе ознаменуван с бурно изтупване на завивките в обсега на Спиритовата опашка.

Анара лениво зарови лице във възглавницата. “Най-после”, помисли си доволно тя. В ума й изплува споменът за изминалата нощ. Отново дълго се бе въртяла в леглото в отчаяно отброяване на отминаващите безсънни часове. Спомни си как бе очаквала мрачните облаци, покрили небето, всеки момент да се изсипят в порой и гръмотевици както предходната вечер. Вместо това по някое време черната маса кротко се бе разкъсала и през пролуките се показа обсипаното със звезди небе. Луната също не закъсня да се появи. Това й бе напомнило за Лунел и тя се бе зачудила дали момичето ще се появи отново. Вместо това бе посетена от дългоочаквания сън. “Колко ли време съм спала?”, зачуди се кралицата. Изведнъж в ума й се надигна споменът за нещо друго - нещо се бе промъкнало в съня й и я бе разтревожило.

– Добро утро, Ваше Величество! – чу си тих глас. Анара рязко се изправи и главата й се замая леко.

Гостенката й седеше в голямо, меко, пурпурно кресло до един прозорец. Светлината на утринното слънце падаше косо в стаята и позлатяваше матовата й кожа и кестенявите коси. Сериозното й лице изглеждаше някак уязвимо – вероятно заради голямата ожулена синина на челото и леко унесения поглед. Спирит скочи пъргаво от леглото, доближи се до нея, помахвайки енергично с опашка, и приятелски подуши глезените й. Тя се приведе, протегна ръка, за да го почеше зад ушите и после потъна обратно назад в дълбините на креслото.

– Нека да позная! – усмихна се сънливо Анара. – Ти си Ланис, нали?

Девойката проследи с поглед Спирит, който в този момент отново се мяташе на леглото. След това кимна и се усмихна в знак на съгласие. Анара премести внимателно кучето настрана и се изправи. Взе един сатенен тъмночервен халат и се наметна.

– Как влезе тук, Ланис? И кога?

Ланис приглади бавно с ръка плата на полата си и колебливо отговори:

– Да кажем, че ме доведоха ... по някое време тази нощ.

– При това, допускам, направо през прозореца. – саркастично отбеляза кралицата.

– Да – простичко отговори момичето. Погледът й бързо и любопитно се стрелна към Анара и веднага се отмести. Кралицата се обърна и загледа настойчиво Ланис.

– Лунел ли те доведе? Разкажи ми повече за нея.

Ланис не отговори. Гледаше към една голяма купа с тъмночервени лъскави череши, оставена на масата пред нея.

– Ланис, не ме ли чуваш? – повика я Анара.

Девойката сведе поглед към ръцете си, спокойно отпуснати върху леко избелялата й тъмнозелена пола. Не откри нищо интересно в тях и върна вниманието си към свежите плодове.След това, сякаш продължавайки някакъв друг разговор, каза:

– Прислужницата Ви дойде преди повече от час. Остави вода за миене изакуска. Кучето влезе с нея. Вие още спяхте дълбоко и тя си излезе.

– И не се изненада от присъствието на непозната жена в покоите ми? – Анара повдигна леко вежди в престорено изумление.

– Аз ... понякога успявам да съм тиха и незабележима. - Ланис се изправи с лекота и погледна с усмивка към кралицата. - Ако смятате, че за Вас е непосилно да се справите сама със задачата, бих могла да Ви помогна с утринния тоалет.

За своя изненада Анара не се раздразни от тази забележка, а се разсмя.

– Благодаря, но съм достатъчно голяма, за да се справям с подобен род задачи сама! Но ще ти бъда благодарна, ако ми налееш чаша сок и ми разкажеш за Лунел.

Кралицата изми лицето си с донесената по-рано благоуханна вода и седна пред едно голямо огледало. Започна внимателно да разресва разбърканите си къдрици, а погледът й не изпускаше отражението на девойката. Ланис нехайно се разхождаше из покоите, сякаш бе съвсем сама. Погледът й блуждаеше любопитно и от време на време тя вземаше една или друга вещ в деликатните си ръце, за да я огледа по-добре, след което внимателно я оставяше на мястото й. В един момент спря пред масата с плодовете. Взе една сребърна чиния и сложи малко череши в нея, след което прекоси стаята и я остави до Анара.

– Помолих за сок – каза хладно кралицата.

– Има малинов сок, но не върви с череши. – невъзмутимо отбеляза Ланис.

– Не си спомням да съм искала череши.

– Но те са прекрасни, студени и свежи.

– Ланис, зарежи черешите и ми разкажи за Лунел – търпението на Анара започна да се изчерпва.

Ланис се извърна към огледалото. Топлите й кафяви очи срещнаха за миг пъстрите синьо-зелени ириси на Анара, но почти веднага се отклониха Тя протегна ръка, взе една череша, отпусна се на едноо канапе и започна да съзерцава малкия плод.

– Не желая да говоря за нея – каза тя на черешата и я изяде. Изплю костилката в дланта си и я мушна в една голяма саксия до канапето.

Анара остави четката и започна да заплита косите си.

– Добре, Ланис, какво всъщност искаш?

Ланис погледна към нея с усмивка.

– Аз ли? Тук съм защото Вие, Кралице Анара, искате нещо.

– Така е, - съгласи се кралицата, - искам си съня... обратно.

Лицето на Ланис стана отново сериозно и безлично. Тя наведе глава и косите й се спуснаха като завеси край страните й. След това доближи големите прозорци и се загледа навън. Анара пое дълбоко въздух и усети мириса на океана. Чуваше как вълните се разбиват в брега на кралството й. Отдалече се носеха крясъците на чайки.

– Ще останеш ли? – попита кралицата.

– Засега. – Ланис се отдръпна от прозореца и започна отново да блуждае из покоите.

– Ще трябва да помисля как да те представя.

– Никак. – спокойно отвърна Ланис, докато разглеждаше с интерес една малка фигурка на танцьорка, издялана от слонова кост. Остави я обратно върху една масичка до други млечнобели фигурки и се обърна към Анара. – Една кралица не е длъжна да дава обяснения на никого. Още по-малко пък относно своята прислуга.

– Ще бъдеш моя прислужница? – в гласа на Анара се усещаше изненада.

– Никой няма да обърне внимание на още едно момиче в синя униформа. – Тя сви рамене и добави: - Мисля, че е добро прикритие.

– А ще се закълнеш ли във вярност?

– Е, хайде сега, Ваше Величество, не искайте повече, отколкото мога да Ви предложа! Да го кажем така – аз само ще се представям за Ваша прислужница. – гласът на Ланис беше спокоен, искрен и лишен от ирония. Анара почувства леко объркване.

– И очакваш да те държа край себе си при това положение?

Ланис обърна към нея спокойното си, леко несиметрично лице. Слънцето огря очите й – в този момент те имаха пъстротата на есенни листа.

– Какво друго Ви остава? Нали искате съня си... – Ланис се усмихна и добави - обратно.

Анара се замисли. Разсеяно протега ръка към чинията с череши, взе една и я лапна. Плодът наистина беше великолепен – студено-свеж и сладък. Усмихна се от удоволствие. “ Какво пък”, мина й през ума, “в отказа й има повече честност, на която да се доверя, отколкото в една евентуална нейна клетва.”

– Така да бъде. Кажи на стражата отвън да те заведе при Една. Тя ръководи цялата ми прислуга. Ще ти даде униформа. Аз ще поговоря с нея по-късно и ще й кажа, че ще се подчиняваш пряко на мен. Да не забравя – предай на Една да те упъти към кабинета на Джонатан Кейдж. Той знае за срещата ми с Лунел и поиска да те види, когато дойдеш.

Ланис кимна.

– До по-късно, Ваше Величество – каза тя и излезе от кралските покои.

Анара се обърна към огледалото, разсеяно протегна ръка и взе още няколко череши. В този миг забеляза с периферното си зрение някакво движение. В една голяма саксия едно малко нежно-зелено стебло си проби път и започна да расте нагоре. Тънко почти прозрачно листо се разтвори, друго понечи да го последва и замря, слагайки по този начин край на бурния растеж.

* * * * *

– И кой мислиш, че е той? – попита Джони и остави писмого върху една голяма купчина документи на бюрото си. Драгън го изгледа с усмивка. Седяха в кабинета на Джони – голяма стая с хаотично пръснати мебели, а единственият прозорец, макар и голям, не съумяваше да се пребори със сумрака, властващ вътре. В момента потокът от слънчева светлина успяваше да освети единствено рояк танцуващи прашинки и една малка масичка до прозорца.

На вратата на кабинета тихо се почука.

– Влез – извика Джони и вратата внимателно се отвори. Появи се една прислужница с кана за вино в ръце.

– Не съм искал вино – каза недоволно Джони. Беше раздразнен от прекъсването. Всъщност бе раздразнен от всичко, включително и от собственото си раздразнение. Беше и притеснен. Всичко това започваше да става твърде сложно.

Момичето прекоси стаята, остави внимателно каната с вино на масичката до прозореца и се обърна към него.

– Но сте искали да видите мен, милорд.

– Така ли?

– Да, милорд. – Помълча малко, свела лице към пода и добави: - Аз съм Ланис.

Тя хвърли крадешком поглед към Драгън.

– Извинете ме, ако съм Ви прекъснала. Мога да дойда по-късно.

Джони наблюдаваше с интерес младата жена. Усети питащия поглед на Драгън към него, кимна му леко и отново насочи вниманието си към Ланис.

– Очаквахме те вчера.

– Аз... забавих се – каза очевидното тя.

Девойката продължаваше да стои до прозореца, обляна от дневната светлина и почти невидима в нея.

– Приближи се, момиче, трябва да поговорим. И донеси и виното насам.

Тя бавно изплува от светлината, приближавайки масивното, отрупано с книжа бюро. Джони видя момиче с морскосинята униформа на кралската прислуга, прибрана тъмна коса и обикновено на вид лице. Усети леко разочарование. “Тя е само едно момиченце. Но какво ли очаквам всъщност?”, помисли си той. В този миг Ланис блъсна с лакът една внушителна купчина документи в ъгъла на бюрото. Тя се пръсна с шепот по земята. Момичето ахна, отстъпи притеснено назад и успя да се блъсне в масата зад нея. Каната падна от ръцете й и виното щедро се разля, оцветявайки книжа и килим. Ланис приклекна бързо и започна трескаво да събира повредените документи. Джони изръси няколко проклятия и коленичи до нея. “Драгън би могъл да помогне, вместо да се радва на суматохата”, помисли си кисело той. Изведнъж установи, че е останал главно и единствено действащо лице в драмата по спасяването на кралската документация. Ланис бе коленичила срещу него и гледаше съсредоточено някакъв прогизнал документ, в който Джони бързо разпозна силоското писмо. От долния му край като капки кръв се отцеждаше тъмно вино.

– Можеш ли да го разчетеш? – Джони се постара да подтисне любопитството в гласа си. – Разбираш ли този език?

Ланис откъсна очи от листа и погледна към него. Объркването, изписано на лицето й, й придаваше почти детско изражение. Тя отново загледа в писмото.

– Да... всъщност не, милорд – тихо промълви тя. Усетила противоречието в отговора си, реши да се опита да обясни. – Това е на езика на силосите. Разбирам го донякъде, но не съм изучила символите на тяхната писменост. Разпознавам само някои от тях.

– И можеш ли да разпознаеш някой от символите, които виждаш?

– Това е Майката. – веднага посочи тя една проста на вид спирала, завършваща в центъра си със стилизирано острие. Пръстът й се премести към друг символ – кръг, изпълнен с красива плетеница от извити линии. – Този ми напомня донякъде на означението им за жриците на Умбра, но не е съвсем същия.

Ланис подаде писмото на Джони и сведе очи към сътворения от нея хаос от книжа и вино.

Джони се изправи и погледна към Драгън. Последният му се усмихна, разположи се удобно в едно кресло и насочи вниманието си към Ланис. Тя се изправи и остави изцапания сноп документи върху бюрото. Това не беше много добра идея, тъй като процеждащото се от тях вино бързо оцапа още няколко документа.

– Сигурна ли си, че можеш да се справиш като прислужница? – иронично се усмихна Джони.

Тя също се усмихна, загледана в една вадичка вино, която хищно пълзеше към някакво недовършено писмо. Извади кърпичка от джоба на престилката си, попи я бързо и отговори:

– Не, но Вие явно знаете, че не затова съм тук.

– Така е – бавно отбеляза Джони. – Не зная, обаче, защо си тук.

Тя започна старателно да попива с кърпичката виното по ръцете си.

– Какво знаеш за селенитите, Ланис?

Лицето на девойката не трепна. За разлика от Джони, който бе изненадан от намесата на Драгън в разговора. Но не си позволи да губи време във въпросителни погледи към древния си приятел, а продължи да следи за реакция у Ланис. Тя приключи с почистването на ръцете си и метна ненужната вече кърпичка към едно кошче. Не улучи, но не си направи труда да забележи това. Обърна се към Драгън.

– Нищо не искам да зная за тях –хладно и спокойно отбеляза тя.

“Отговорът й май те изненада, Драгън” – отбеляза наум Джони. И действително невъзмутимото лице на Драгън леко трепна. Той се изправи и се доближи до Ланис, като не откъсваше очи от лицето й. Когато застана съвсем близо до нея, бавно я обиколи. Това явно я притесни и спокойствието й бе изместено от предизвикателно изражение. Страните й се зачервиха, а ръцете й нервно мачкаха плата на полата й. “Като дете”, мислеше си Джони, “на моменти прилича точно на дете”.

Драгън приключи с огледа си и демонстрира рязка загуба на интерес. Той се върна обратно към удобното си кресло и загледа замислено в нищото. Ланис пое дълбоко дъх и се обърна към Джони. Руменината й повехна, а дръзкото изражение напусна лицето й. Ръцете й преустановиха тормоза върху униформата и се отпуснаха.

– Добре, Ланис, - кротко каза той, - да се върнем на въпроса, защо си тук.

– Отговорът е – защото Лунел поиска да съм тук. И преди да ме попитате за Лунел, ще отбележа, че нямам желание да говоря за нея.

– Май темата “Лунел” те дразни – опита да я провокира Джони.

– Тя дразни всекиго и не виждам, защо аз да съм изключение.

– Не мога да кажа, че дразни мен. Аз май не съм я виждал.

– Значи сте късметлия.

Двамата млъкнаха внезапно. Последва тишина, нарушавана единствено от писъка на чайките отвън.

– Какво смяташ да правиш тук? – смени темата Джони.

– Помагам на Нейно Величество – усмихна се тя.

– А ще може ли Нейно Величество да разчита на верността ти?

– Както отговорих и на нея – не. Аз самата не разчитам на себе си.

– Нали разбираш, че това не звучи никак успокоително за някой, който счита за свой дълг да се грижи за безопасността на кралицата.

– Това си е проблем на въпросния “някой”. Той може да предпочита лъжливи клетви, но аз пък нямам настроение за такива игри. Но пък мога да Ви кажа, че нямам желание тя да пострада. Възможно е и да съм й от полза. Не очаквайте повече от мен.

– А какво да очаквам от Лунел?

Джони се опита да улови погледа на Ланис, но тя упорито отбягваше очите му. Сянка премина през лицето й. Момичето се наведе и взе празната кана от земята. Тръгна към вратата, спря за момент и погледна към Джони през рамо.

– Мисля, че тя също може да бъде от полза. Приключихме ли разговора?

Джони кимна.

– Да, засега.

* * * * *

– Е?

Драгън се изправи бавно от креслото и се обърна към Джони.

Джони потърка замислено с длан брадата си. Взе изцапаното силоско писмо от бюрото си и се взря в един символ – кръг, в който се извиваха и преплитаха линии. “Жриците на Умбра... Майката тук... А и този магически взрив тази нощ...“ погледът му се зарея през прозореца, премина над залива и се спря върху величествената постройка на Храма на Халид на другата страна. “Май няма да изляза скоро в почивка”, помисли уморено Джони.

* * * * *

Ланис се запъти към новата си стая, но насред пътя се отказа. Момичето, с което щеше да дели въпросната стая беше доста бъбриво. Не искаше да рискува да я завари там. Главата й се маеше. Спря насред коридора и залитна леко. Извъртя се към стената, затвори очи и подпря чело в някакъв гоблен.

“Нещо не е наред”. Думите изплуваха в съзнанието й, носени от обърканото усещане за опасност. “Стегни се, гъска такава” – сгълча се тя и отвори очи. Непосредствено пред очите й някакъв младеж безуспешно се опитваше да догони еднорог. “Белята си търси. Също като мен.”.

Изправи се и продължи по коридора. Внезапно свърна към една врата и я отвори. За неин късмет стаята беше празна и тя доволно затвори вратата зад себе си. Беше някакъв запуснат кабинет. Прокара пръст по една масичка и остави следа във финия слой прах. Погледът й се плъзна покрай едната стена, заета цялата от библиотека. Опита се да си хареса някое заглавие. "Толкова отдавна не съм чела, че не зная дали още мога да разпозная буквите". Това й напомни за силоското писмо. Потръпна леко и седна внимателно в едно кресло. Около нея се вдигнаха леки облачета прах “Ама наистина, не чистят ли в тоя дворец!” помисли си ядно тя. “Всъщност това може да се окаже добро оправдание затова, че се мотая тук.”

Стаята беше мрачна и така, далеч от преките слънчеви лъчи, Ланис се почувства по-добре. Все още имаше доста време до новолуние и беше твърде рано за тези замайвания. Ставаше все по-трудно да поддържа равновесието в себе си. Всъщност изобщо не бе сигурна доколко изобщо може да влияе сама на това равновесие.

Мислите й се върнаха отново към силоското писмо. Май беше важно или поне изглеждаше важно за Джони Кейдж. Дали да не провери лично какво става със силосите? Сбърчи вежди недоволно. Силосите безспорно бяха интересна, но пък и доста неприятна раса. “Ще трябва да побързам, ако искам да ги посетя. По-добре да използвам луната преди да е достигнала четвърт”.

Протегна ръка зад главата си и без да гледа изтегли някаква книга от библиотеката зад нея. Избърса праха по кориците – беше някаква историческа книга за източните земи. Разлисти я и се отпусна удобно в креслото.

* * * * *