Що е наркотик?

Опиумът - личното лекарство на Господ - е познат на човечеството от незапомнени времена. Макови главички са намерени в погребенията на неандерталците на много места в Европа и Азия. Предполага се, че родината на опиумния мак е някъде в Предна Азия. В шумерски идеограми от преди 5000 г. макът е обозначен като цвете на радостта. Още преди повече от 3000 г. макът се разпространил в Египет и Гърция; за него се споменава в папируса на Еберт - древноегипетски медицински трактат от 16 в. пр. Хр. Някои учени смятат, че описаното от Омир питие, дадено на Елена, за да забрави мъката, е съдържало опиум. Има даже спекулации относно "оцета смесен с жлъчка", който дали на разпнатия Исус (Матей, 27:34), тъй като староеврейската дума за жлъч (rosh) означава и опиум, а оцетът е идеално средство за екстракция на морфина от опиума.

В античния свят опиумният мак е бил символ на вечния сън и често се е изобразявал в надгробните паметници. Гръцката богиня на земеделието Деметра се изобразявала с житни класове и узрели макови глави. Има неясни сведения, че спартанските войници преди битка ядяли макови глави, които ги правели нечувствителни към болката; това е доста вероятно, тъй като войниците на много времена и народи са използували мака за тази цел. Великите лекари на древността Хипократ, Диоскорид и Гален добре са познавали болкоуспокояващите му свойства. Римляните го използували не само като лекарство и за удоволствие, но и като отрова; Агрипина, третата жена на император Клавдий, с помощта на опиум отровила заварения си син Британик, за да осигури властта за своя собствен син Нерон.

Употребата на опиум се разпространила силно с експанзията на исляма. Около 9 в. арабски търговци го пренесли в Индия, откъдето той достигнал до Далечния Изток. В Индия опиумът от векове се е използувал в традиционната медицина за лекуване нa такива различни болести като астма и ухапвания от скорпион. Индийските лекари към края на лечението незабелязано за болния постепенно намалявали дозата, така че той да не почувствува абстинентния синдром. Опиумът се употребявал и просто като средство за удоволствие. Върху саркофага на Шах Джахан в мавзолея Тадж Махал са изобразени макови глави, които напомнят на покойния шах за опиума, който обичал да добавят във виното му. В Индия малки топчици опиум, наричани голи, се поставят под езика, докато се пие чай; в наши дни любители на голи са шофьорите на дълги разстояния, които смятат, че без това средство няма да издържат тежките преходи.

В обикновеното съзнание пушенето на опиум се свързва с Китай. До едно време опиумът бил приоритет само на китайските висши класи; тогава той още не се пушел. В началото на 17 в. холандските търговци започнали да внасят в Китай тютюн, който китайците бързо харесали. Императорското правителство забранило вносния тютюн, който влошавал търговския баланс на страната, и започнало да пропагандира родния опиум; появила се и специалната лула за пушенето му, която е позната на всички от филмите. Резултатите на тази политика не закъсняли; в 1838 г. един китайски чиновник докладвал: "Започвайки с чиновническото съсловие на правителствените учреждения и стигайки до собствениците на работилнички и сергии, актьорите и слугите, а също така жените, будистките и даоистките монаси - всички посред бял ден пушат опиум..." Постепенно Китай се превърнал в огромен пазар от потребители на опиум, който местното производство не можело да задоволи. Англичаните започнали да го внасят в страната от Индия, а американците от Турция. Разцветът на производството на опиум в Македония през миналия век е свързано именно с тази търговия - спомнете си афиона в Железния светилник на Д. Талев. Китайското правителство се уплашило от непрекъснато разширяващата се употреба на опиум и се опитало да забрани вноса му по същата причина, поради която 2 века по-рано забранило тютюна. Резултатът били двете Опиумни войни (1840-1842 и 1856-1860 г.), които Англия водила с Китай за отмяната на тази забрана: в тях постепенно се включили САЩ и други европейски държави. Китайската армия се оказала безсилна пред техническото и организационно превъзходство на Запада и забраната била отменена. Към 1913 г. в Китай около 1/4 от населението не можело да си представи живота без опиум. От своя страна китайските емигранти разпространили този навик в Европа и САЩ, където в края на 19 в. в големите пристанищни градове като гъби никнели пушални за опиум. Европейците много бързо забравили, че именно те са положили такива големи усилия, за да внедрят този навик в Китай; на пушенето на опиум започнали да гледат като на проникване на жълтата зараза, а започналата антиопиумна пропаганда носела силен антикитайски и расистки оттенък.

Точно по същото време опиумът, но под една друга форма, е бил много използуван в Европа и САЩ. Смята се, че лекарството, наречено лауданум - винена или слаба спиртна настойка от опиум, е въведено от Парацелз около 1530 г. Парацелз бил известен лекар и химик; при своите многобройни пътувания из Европа той винаги носел със себе си опиум и го рекламирал като камък на безсмъртието. През 19 в. лауданумът ставал все по-известен и се предписвал от лекарите срещу какви ли не болести. Едно изследване на това, какво са продавали аптеките в Бостън през 1888 г., показва, че близо 15% от рецептите съдържат опиати, а сред тези, които са изпълнявани над три пъти, опиати съдържат 78%. Според разпространеното мнение на тогавашните лекари, "без съществуването на опиума просто би изчезнало лечебното изкуство". Опиум се препоръчвал даже за лекуването на алкохолизъм, като лесно е да се досетим какъв е бил резултатът от това. Едно от известните тогава лекарства, съставено от опиум, меласа и сасафрасово масло (съдържащият се в него сафрол се предполага, че предизвиква рак), се предписвало против зъбобол, простуда, диария, дизентерия, невралгии и ревматизъм. Агресивната реклама препоръчвала много подобни на него успокояващи сиропи за приспиване и укротяване на децата; употребата на тези средства сред най-бедните класи е отбелязана от Карл Маркс в Капиталът. У нас положението не е било много по-различно; известно е, че в някои райони на страната много жени успокоявали децата си с маджун. Към началото на нашия век около 2 милиона души само в Европа и САЩ имали някаква форма на опиатна зависимост. Типичният наркоман от това време обикновено представлявал добропорядъчна жена от средната класа, която взема опиати за нервите и съвсем не схваща себе си като човек с лекарствена зависимост.

Лауданумът станал популярен сред много интелектуалци, които започнали да го вземат заради необичайните усещания, които дава - лорд Байрон, Пърси Б. Шели, Уолтър Скот и много други. Най-известен сред тях е английският писател Томас де Куинси, автор на думата транквилизатор, който през 1821 г. издал книгата си “Изповедите на един английски ядяч на опиум” - всъщност лауданумът се пиел. Както много други, де Куиси започнал да взема лауданума против зъбобол, но скоро се пристрастил към него.

През 1803 г. немският аптекар Фридрих Вилхелм Сертюрнер успял да изолира от опиума в чист вид алкалоида морфин - той му дал това име в чест на древногръцкия бог на съня Морфей. Морфинът притежава голяма част от свойствата на суровия опиум и постепенно започнал да го измества като средство за успокояване на болката. Той започнал да се използува по-забележимо в практиката едва след като в 1843 г. били изобретени спринцовката и подкожната инжекция. По време на Гражданската война в Америка морфинът масово се използувал като аналгетик и анестетик. След войната се оказало, че около 400000 души в САЩ са пристрастени към морфина, като сред тях не малка част го използували просто за да преодолеят нервността и напрежението. В Америка даже се появил термин за означаване на следвоенната наркомания - армейската болест. Същият сценарий се повторил в Европа няколко години по-късно след френско-пруската война. Първоначалните надежди, че инжекциите с морфин биха могли да лекуват пристрастяването към опиум, сега изглеждат смешни, но тогава се е смятало, че "за пристрастените към опиум този метод е по-полезен, тъй като са нужни по-малки дози, отколкото се вземат през устата." Препоръчвало се да се дава подкожно морфин "като тоник за нервите в случаи на голямо нервно изтощение, раздразнителност или силна умствена депресия". Докато по-бедните продължили да използуват средства на опиумна основа, морфинът дълго време оставал приоритет на имотните класи. Първите жертви на морфиновата зависимост съвсем не са били млади хора, търсещи нови изживявания, а порядъчни викториански дами, подведени от своите лекари, сред които голяма част също се пристрастили към новото лекарство.

Подобна била съдбата на следващото средство, предложено за лекуване на морфиновата зависимост - хероина. Хероинът за пръв път бил предложен като лекарство от Хайнрих Дрезер, изобретателя на аспирина. Дрезер създал аспирина като ацетилирал салициловата киселина и така елиминирал нейните опасни странични ефекти. От аспирина той много забогатял и решил да повтори същия подход, като ацетилира морфина. Новото лекарство получило название, което е останало до днес; хероин идва от немското heroisch (героичен). През 1898 г. хероинът бил въведен от фирмата Bayer като безопасен заместител на морфина и кодеина, както и като средство против туберкулоза, и се продавал свободно в аптеките като нов супер-аспирин. Това, което се е писало тогава за него, днес звучи като абсурдна шега: "Това е съвършеното лекарство, по-силно и едновременно по-безопасно, и тъй като достатъчно време е минало, откакто е въведен, е бил изучен много подробно и можем да преценим истинското му значение. Привикване е забелязано в малък процент от случаите, но всички са съгласни, че ... никой от симптомите, така характерни за хроничния морфинизъм, не са били наблюдавани даже след продължителна употреба."

В началото на нашия век разпространението на опиатите започнало да предизвиква все по-голяма загриженост във всички страни; особено сериозен е бил проблемът в Китай. В 1914 г. опиумът, морфинът и кокаинът в международен мащаб били забранени, но хероинът не попаднал сред тях, понеже се считал за безопасен. Скоро морфинистите открили, че хероинът е не само по-силен, но има и редица други предимства. Той е ефективен не само при инжекция, но и при смъркане, а освен това в началото предизвиква по-малко гадене и повръщане. Този пропуск в законодателството създал много нови наркомани. Едва след като хероинът бил забранен напълно в 1924 г., броят на наркоманите силно намалял, но в последните 30 години се наблюдава обратната тенденция, тъй като, независимо от мерките против търговията с опиати, поради ред причини те стават все по-достъпни на нелегалния пазар.

От 60-те години се наблюдава и промяна в начина на употреба на опиати, при което венозното приемане на хероин почти напълно замести другите способи на употреба. Много автори смятат, че причината за това е именно забраната на опиатите; когато те са били достъпни, опиатите са се вземали предимно перорално, но тяхната забрана, съответно силното повишаване на цената им, е тласнало наркоманите към по-опасните венозни инжекции, които, обаче, имат предимството, че изискват по-малко вещество за постигане на същия ефект. Немаловажен фактор за разпространението на силните опиати е некадърната политика на правителствата по този въпрос. Един типичен пример е разпространението на хероина сред американските войници във Виетнам. Първоначално в армията била популярна марихуаната, но скоро започнала кампания против нея. "Самата армия е виновна за преориентацията към хероина, която е следствие от този гаф - кампанията против марихуаната. - пише д-р Норман Зингбърг - Човешката изобретателност е безгранична и желанието за някакъв интоксикант насочи много от войниците към хероина." Скоро след това започнала кампания против хероина. "Тази груба образователна програма отново даваше лъжлива информация и преувеличаваше фактите, което очевидно противоречеше на това, което войниците знаеха от собствен опит. Изключителната активност на кампанията ги правеше подозрителни - Какво всъщност искат те? - бе въпросът, който често чувах." Със съжаление трябва да отбележим, че антинаркотичната пропаганда за изминалите три десетилетия не е станала много по-интелигентна. Към некадърността трябва да добавим и това, че наркобизнесът често се слива с държавната власт. Добре е известно, че през 60-те ЦРУ е участвувало в трафика на хероин от Златния триъгълник, който след това се разпространявал в черните квартали на американските градове в рамките на една не особено законна програма, насочена против движението на негрите за граждански права.

2. ОТ МАКА ДО ХЕРОИНА

Опиумният мак (Papaver somniferum) съществува в десетки разновидности, разпространени от Екватора до Южна Швеция. Съдържанието на алкалоиди в тях силно зависи от климата, почвите и условията на култивация. Опиумът се получава от плодните кутийки на мака. Веднага след като окапят листенцата на цветовете, върху главичката се правят вертикални или хоризонтални разрези. От тях изтича гъст сок, който за едно денонощие се втвърдява в тъмна смола - опиум; тя се остъргва и събира. Опиумът може да се съхранява години наред без съществено да загуби от свойствата си. За получаването на 1 kg опиум даже от съвременните високопродуктивни сортове е необходимо ръчно да се oбработят около 2000 макови главички, поради което опиумът е доста скъп; у нас нелегалната му цена е около 1500 $/kg. Съвременната фармацевтична промишленост получава алкалоидите не от опиум, а от изсушените макови главички. Освен, че е по-евтино, така се извличат всички съдържащи се в растението алкалоиди. Този метод изисква по-сложно оборудване, затова нелегалното производство започва от опиум; той освен това е по-удобен за транспорт, тъй като в малко тегло и обем се съдържа много активно вещество. В плодните кутийки на мака са семената му, чиято употреба в кулинарията е общоизвестна; от семената се извлича маково масло, което се използува в живописта. Маковото семе не съдържа никакви алкалоиди и, ако някой ви каже, че се е надрусал с него, просто не вярвайте.

Понастоящем единствен легален производител на опиум е Индия; тя задоволява около 2/3 от световните потребности от него. Много страни (ОНД, Турция, Румъния, Австралия и др.) произвеждат макови главички като суровина за фармацевтичната промишленост. Нелегалното производство на опиум е съсредоточено в няколко района. Най-важен от тях е Златния триъгълник в граничните области на Лаос, Тайланд и най-вече Бирма. Той се контролира от останките на оттеглилите се след китайската революция чанкайшистки части и техните потомци; тези области са населени с национални малцинства и открай време са практически независими от правителствата в района. Голямо производство на опиум има и в Златния полумесец по границата между Пакистан и Афганистан, населен с непокорни пущунски племена. Част от пазара в САЩ се снабдява от Мексико. У нас традиционно опиум (афион) се е произвеждал в Македония и напоследък нелегалното отглеждане на мак се активизира отново около гр. Сандански. Първоначално в много от страните, производителки на опиум, е съществувало убеждението, че това е само изгоден бизнес, а проблемът с наркоманията не ги засяга, тъй като потребителите са далеч. Неизбежно, обаче, повишената достъпност на опиатите е довела до рязко увеличаване на броя на наркоманите и в тези страни. Постепенно наркоманията е станала сериозен проблем в Иран, Малайзия, Тайланд. Колумбия, Мексико и други страни, които произвеждат или преработват наркотици.

От десетките алкалоиди, изолирани от опиума, безспорно най-важен е морфинът. Неговото съдържание варира от 4 до 21 %, като в това отношение българският мак е от най-добрите. Морфинът е получен синтетично, но този синтез има само научно значение;

всичкият употребяван морфин се извлича от опиумния мак. Интересно е да се отбележи, че много малки количества морфин се съдържат и в някои растения, използувани от човека като храна; следи от него са намерени в човешкото и в кравето мляко. В опиума се съдържат и други алкалоиди, между които най-важните са кодеин (0.8 - 2.5 %), наркотин (4 - 8 %), папаверин (0.5 - 2.5 %) и тебаин (0.5 - 2 %). Кодеинът и тебаинът са обсъдени в следващата глава; от останалите алкалоиди на мака папаверинът се използува като спазмолитик.

Едно от първите полусинтетични производни на морфина, и безспорно най-известното, е хероинът (диацетил-морфин, диаморфин). Той е познат още от 1874 г. и се получава много лесно от морфин и оцетен анхидрид. Хероинът е няколко пъти по-силен от морфина и затова всичкият нелегален морфин се преработва в хероин. Днес единствената страна, в която хероинът официално продължава да се използува като аналгетик (под строг контрол), е Великобритания. Хероинът (Н, junk, sugar, white stuff, boy, joy powder) все още е основното средство, използувано от наркоманите. Употребяват се опиум (О, black stuff, gum, tar) и морфин (М, M.S., miss Emma), а също така някои полусинтетични негови производни като кодеин (котки, schoolboy), дилаудид, оксикодон, оксиморфон и др. Макар повечето от тях да са по-слаби, те предлагат известна сигурност, тъй като са произведени от фармацевтичните фирми и, ако не друго, то поне са чисти. Напоследък като хероин започват да се продават някои напълно синтетични продукти, за които ще стане дума в следващата глава; те се произвеждат нелегално със съмнителна чистота и към старите проблеми на наркоманите добавят нови.

Пътят от калъпа опиум до уличния хероин е дълъг. Полученият в нелегалните лаборатории хероин минава 5 - 6 низходящи стъпала, докато стигне потребителя. При всяко преминаване от ръка в ръка хероинът увеличава цената си, но се разрежда с други вещества и в крайна сметка това, което се продава на наркоманите, рядко съдържа повече от 5 % хероин. У нас хероинът се продава на четвъртинки - дози от 250 mg в които едва ли има и 5 mg чист хероин; цената на четвъртинката е около 3 $. Чистият хероин е бял, но това. което се продава, може да варира от снежно-бяло до кафяво на цвят. Основният разредител в САЩ и Европа е манит или сорбит - това е проява на загриженост за наркомана-диабетик - но в страни като нашата никой не мисли за такива неща и се използува пудра-захар , кафе или даже талк. Всички тези известни и неизвестни добавки превръщат уличната дрога в загадъчна смес с непредсказуема сила и въздействие.

В уличната дрога се добавя хинин или някое друго горчиво вещество, което да излъже купувача - така дрогата придобива вкус като на силен хероин. Хероинът, морфинът, както и огромната част от наркотиците въобще, са отвратително горчиви и едва ли на някой наркопласьор би хрумнала абсурдната идея да ги слага в бонбони и дъвки с цел зарибяване на невинни дечица. Хероинът е слабо активен перорално и трудно би могло да се намери някой, който без отвращение да изсмуква няколко десетки милиграма хероин ежедневно в продължение на седмици - а именно това е необходимо за едно истинско зарибяване. Този мит говори за професионалното ниво на някои наши журналисти и борци с наркотиците; неотдавна гордо бе заявено, че досега са били направени над 300 анализа на различни продукти в търсене на хероин - а те са доста скъпи - естествено безрезултатно.

Основният начин на приемане на хероина е венозната инжекция (mainlining); наркоманите използуват за това повече от сто вени и техните познания за разположението им са просто свръхестествени. Понякога хероинът се приема заедно с кокаин (speedball) или барбитурати, метаквалон, диазепам и пр. По-рядко хероинът се смърка или се пуши заедно с марихуана (a bomb) или тютюн (duster). Дозата хероин започва от 2 до 10 mg и с развитието на толерантност може да достигне до 500 mg на ден; при морфина тези числа трябва да се увеличат няколко пъти. На Изток по традиция продължава да се пуши опиум, макар и не в такива размери, както преди. Всъщност, опиумът не се пуши в общоприетия смисъл на тази дума; лулата се затопля с помощта на специална лампа и парите на опиумните алкалоиди се вдишват.

3. ЕФЕКТИ

Хероинът има по-силен ефект от морфина поради по-бързото си и ефективно проникване в мозъка, но веднъж попаднал там, той се превръща в морфин. Поради тази причина фармакологичните им ефекти са качествено сходни. Понастоящем съществуват десетки опиати, които се използуват активно в медицината или от наркоманите. Всеки от тях има своя специфика, така че описанието на ефектите на морфина и хероина, което е дадено тук, се отнася само в най-общ смисъл за другите опиати; съотношението на различните ефекти при всеки от тях може да е доста различно. Едно е несъмнено - че всички опиати, които имат немедицинска употреба, се вземат заради чувството на еуфория; то е следствие от свързването им с опиатните рецептори, които регулират усещанията за болка и удоволствие.

Влиянието на морфина върху централната нервна система на първо място се изразява в намаляване на чувствителността към болката. Човек при това не просто престава да усеща болка, а като че ли тя вече няма значение. Като цяло опиатите подтискат напрежението, нервността, глада и сексуалните желания. Те предизвикват чувство на цялостно удовлетворение, но у много хора, предимно у жените, първоначалното усещане след приемането на опиат може да бъде обратно - дисфория, гадене и повръщане; при хероина този ефект е по-слабо изразен, отколкото при морфина, затова той по-лесно се приема от новаците. Подобно на човека реагират на опиатите кучетата и плъховете, но интересно е, че те предизвикват възбуда у конете, мишките и котките; стадий на силна възбуда от морфин се наблюдава понякога у жените.

Чувството на еуфория се предизвиква от дози, малко по-големи от тези, при които болката изчезва. При перорално приемане еуфорията е по-слаба и настъпва относително бавно, много по-силна е при пушене и най-вече при венозна инжекция. В последния случай обикновено тя се описва като изключително приятно усещане, сходно с оргазъм, локализирано в коремната област; у нас обикновено се използува терминът кик (kick, rush, bang). Хероинът предизвиква по-силен кик от морфина. Един млад наркоман казва за него: "Това е най-силното и приятно чувство... Страх ме е, че винаги ще се стремя към хероиновия кик отново и отново, защото нищо друго, което съм опитвал, даже не се приближава до него." От друга страна, много редки са случаите на хора, които са изпитали това чувство от първия път, поради което някои автори смятат, че кикът е реакция на абстинентния организъм.

Под въздействието на неголеми дози опиатите не засягат съзнанието - даже у някои хора възприятията стават по-леки и живи или просто променени. Още Де Куинси е отбелязал, че се повишава чувствителността на зрението и слуха; така, според него, умът става способен "да създаде от суровите звуци едно изтънчено интелектуално удоволствие". Променя се и чувството за време: "Понякога ми се струва, че съм изживял 70 или 100 години в една нощ." - разказва Де Куинси. Френският поет и художник Жан Кокто от своя страна пише за точно обратен ефект: "11 часа вечерта е. Пушиш 5 минути, поглеждаш часовника си - вече е 5 сутринта."

Към края на интоксикацията настъпва седативен ефект (nodding off), който се изразява в изпадане в приятна дрямка (nod), която при по-впечатлителните личности е придружена с цветни съновидения. Това не са халюцинации, подобни на тези от LSD; те по-скоро се оприличават на сънища наяве. Не винаги това състояние е свързано с визуални картини; поетът Колридж обичал да подчертава, че думите на неговата знаменита поема Кубла Хан сами се появили в съзнанието му, когато се намирал под въздействието на опиум. Всички артистични наркомани са убедени, че опиатите помагат на творческия процес. Кокто обяснява това така:

"Децата притежават магическата дарба да се превръщат в каквото поискат. Поетите, които са хора с удължено детство, много страдат, ако загубят тази способност. Несъмнено това е една от причините, които тласкат поета към опиума." За съжаление цената на тази стимулация е много висока; пример за това е самият Кокто, който по собствено желание се е лекувал от страстта си към опиума.

Опиатите, вземани в относително ниски дози, слабо влияят на способността за извършване на различни действия. В миналото опиумът е бил използуван от китайските работници, които с негова помощ можели безкрайни часове наред да извършват тежка и монотонна работа. Известни са хора с постижения в една или друга област, които успешно са криели страстта си към опиатите, тъй като тя не е влияела забележимо на тяхната работа. При по-високи дози, обаче, силно се намалява мотивацията за ангажиране в каквото и да е; хероинът още по-силно подтиска активността от морфина. У начинаещите наркомани приемането на опиати често ги прави енергични, което води до смислена, а понякога и напълно безсмислена дейност, но тази фаза обикновено бързо отминава.

Опиатите подтискат дишането, което може да бъде много опасно, особено при големи дози. Опиатни рецептори с все още неизяснени функции има и в червата. Морфинът забавя перисталтиката и усилва всмукването на водата в тях, което води до запек. Опиатите причиняват задържане на урината, но увеличават секрецията на потните жлези, поради което наркоманите се потят повече от обикновеното. Друг много забележим ефект на повечето опиати, по който могат да бъдат забелязани наркоманите, е свиването на зениците.