ВТОРА ГЛАВА Интерес, Конфликт, Сила и Сигурност

— Аз съм за това, от което всички ще имаме полза и да сме в безопасност.

— Безопасност ли? — викна жената на Пабло. — Няма такова нещо. Толкова са много тия, дето търсят сега безопасност тук, че това вече става опасно. Търсиш безопасност, а пък губиш всичко.

— Има безопасност — настоя Пабло. — Дори като се излагаш на опасност, трябва да знаеш какви рискове поемаш — това е то безопасността. Както бикобореца, който знае какво прави, не поема излишен риск и е в безопасност.

— Докато рогата го разпорят — каза горчиво жената.

Ърнест Хемингуей, „За кого бие камбаната”

В тази глава ще се спра на втората група (надстройката, суперструктурата^LXXVIII) от четири парадигмални, аксиоматични понятия — Интерес, Конфликт, Сила, Сигурност.

Ако първата група парадигмални, аксиоматични понятия (Система, Процес, Логика и Абстракция) са фундаментът на всяка съвременна наука (и на науката за сигурността в частност), то тази група понятия са най-важните, с които оперира конкретно науката за сигурността. Те са парадигмални, аксиоматични, именно защото без тях не e възможно да се изгради цялата смислова архитектура и философската същност на тази наука

При употребата на тези понятия, обаче, се виждат две крайности. От една страна, взети сякаш от самия живот, те изглеждат очевидни на интуитивно равнище и често се използват без пояснения, като подразбиращи се. От друга страна, години наред нови и нови автори дават собствени дефиниции за тях, броят на които в отделни случаи е необозримо голям (достатъчно е да се изпише в търсачката Google „определения за сигурност” и всеки може да се убеди, че започва една своеобразно наддаване — имало над 100, над 200, над 300 различни определения, което си е чиста проба абсурд, лекокавалерийска атака върху позициите на сериозната наука!).

И двете крайности обаче имат съществена слабост — те „консервират” и опростяват идеята за всяко едно от четирите понятия. Така тези понятия се оказват само или главно онова, което всеки от нас не се съмнява, че те са —кой не знае интуитивно или на битово равнище какво е това „интерес”, или „конфликт”, или „сила”, или „сигурност”!? Но по този начин изчезва напълно дебатът — доколко тези понятия са наистина това, за което те биват мислени; загубва се анализът на тяхната същност; намалява се възможността четирите понятия да бъде погледнати и осмислени от повече страни; остават недокоснати цели съдържателни пластове; пропада усещането за взаимозависимост помежду им; изтънява връзката им с важни сфери на социалните отношения, опит, памет и дейност. Затова далеч по-ефективни са други подходи, които търсят „златното” сечение между двете крайности, обсъждат понятията, особено ключовите, от различни, понякога парадоксални гледни точки и така постигат неочаквани нюанси, задълбочаващи разбирането за тези понятия.

В работните определения, които ще приведа по-нататък, интересът е целта, конфликтът — механизмът, силата — средството, сигурността — резултатът.

Интересът е импулсът, тласкащ чрез „свещения егоизъм на нациите” участниците в международните отношения към вечно движение, което само на пръв поглед изглежда брауново^LXXIX. Всичко в тези отношения е центрирано около и фокусирано в интересите на различните субекти актори глобалните, континенталните, регионалните и националните процеси. Защитата на жизненоважните (и не само такива) интереси е главната цел на тези актори на международната сцена.

Конфликтът е другото име на международните отношения. Той е механизмът за най-ефективното отстояване на интересите на техните субекти актори — във, със и чрез него различните субекти актори налагат интересите си. Конфликтът е отношение между двама или повече актори на международната сцена, възпроизвеждащо в остра форма лежащите в основата на това отношение противоречия между тях¹⁴¹.

Сигурността е критерият, измерителят, индикаторът за успешното или неуспешното участие на различните субекти актори в международните отношения. Тя е основният мотив, смисълът на действията (и бездействията) на тези актори на международната сцена. Сигурността е главната стока, която се търгува на пазара на международните отношения. Именно затова американският учен Джон Херц (John Herz, роден като Hans Herz, 1908—2005) разглежда тези отношения като „security game” — игра на [за] сигурност¹⁴².

Целта на тази монография е да потърси допълнителни пътечки именно към това пардигмално, аксиоматично понятие „Сигурност”, с надеждата, че така ще допринесе за осъзнаването колко сложно, изменчиво, важно и потребно е то. Но преди да стигна до същността, смисъла и съдържанието на Сигурността, трябва да анализирам предшестващите го други три парадигмални, аксиоматични понятия от суперструктурата на науката за сигурността — Интерес, Конфликт и Сила.
Интерес като аксиоматично, парадигмално понятие

В редица области на науката (психология, политология, социология, антропология и други), определението, което се дава за „интерес” обикновено е в следния дух: „Интересът е осъзната потребност”.

Потребностите могат да се разглеждат като нужди от нещо, необходимо за поддържане на жизнената дейност на организма, индивида, социалната група и обществото като цяло. Те са вътрешният подбудител, спусков фактор за биологическата и социалната активност. Потребностите отразяват взаимната връзка на субекта и условията за неговата дейност и се проявяват в неосъзнатите влечения и осъзнатите мотиви за поведение¹⁴³.

Ето какво пише Елгиз Поздняков (Эльгиз Поздняков): „Процесът на осъзнаване на социалните потребности е именно процесът на формиране на интересите на хората. Ако потребността съществува обективно [...], то интересът е субективният израз на обективно съществуващите потребности. Като стимул за дейността служи не просто потребността, а осъзнатата потребност, т.е. потребността, оформила се като интерес [...]. Интересът е не просто обективна потребност, а субективен израз на обективните потребности”¹⁴⁴.

В науката за сигурността обаче на края на това определение за интереса като осъзната потребност се слага не точка, а запетая и то продължава по следния начин: „Интересът е осъзната потребност, намираща се високо в скалата на приоритетите”. Това е така, защото науката за сигурността не изучава (не се интересува от) всички възможни потребности, а само от тези, които са с висока степен на важност и приоритет за системата.

Ако потребностите трябва да бъдат удовлетворени и по отношение на тях това е максималното, към което се стреми съответният обект, то интересите се насочват не просто към своето възможно най-пълно удовлетворяване, а към социалните институти, учреждения, норми на взаимоотношения в обществото, от които зависят условията за нормален живот и активна дейност на хората (разпределение на ценностите и благата)¹⁴⁵. В този смисъл потребностите имат преди всичко биологическа доминанта, а интересите — главно социална доминанта. Впрочем, аз ще продължа да използвам понятието „система”, за да не изреждам изрично „индивид”, „общност”, „организация”, „общество” и т.н.

Както пояснява Ерих Фром (Erich Fromm, 1900—1980), основният смисъл на думата „интерес” „се съдържа в латинския корен inter-esse — „съм вътре [или] сред нещо”¹⁴⁶. Видният френски философ и литератор Клод Хелвеций (Claude Helvétius, 1715—1771) пише, че „ако физическият свят е подчинен на закона за движението, то духовният свят е не по-малко подчинен на закона на интереса” и затова нарича интереса „всесилен вълшебник, променящ в очите на всички същества всеки предмет”. За великия германски философ Георг Вилхелм Фридрих Хегел (Georg Wilhelm Friedrich Hegel, 1770—1831) интересът е „страст, без която нищо не се е осъществявало”^147,148.

Човекът, например, има много осъзнати потребности, но повечето от тях са по-скоро надежди, желания, илюзии, заблуди, мечти, защото той не прави нищо или поне достатъчно, за да ги удовлетвори и реализира. Аз имам осъзнатата потребност да работя като учен в Холандия и да чета лекции в някой местен университет, например в Грьонинген, с който ме свързват позитивни емоции и интелектуални преживявания. Имам тази осъзната потребност, защото съм се убедил с очите си колко добре е заплатен и колко възможности за развитие и творчество имат един доцент или професор в Грьонинген. Но ако не правя нищо, за да реализирам тази осъзната потребност, т.е. ако не изпращам свои CV-та до холандски университети, ако не предлагам свои курсове лекции, ако не търся подкрепата на холандски колеги и препоръките на многобройни научни приятели из Европа, то значи осъзната ми потребност да преподавам в Холандия е моя мечта или несбъднато желание, а не интерес.

Интересът е индикация, знак, символ на живостта на системата. Наличието на интереси е необходимото условие една система да е жива. Система, която няма интереси, не е жива в социален смисъл, а само в биологически — тя потребява, отделя, но всъщност никой не я забелязва, не се интересува от нея, никой не се съобразява с нея и не я уважава, а най-много да се опита да я погълне или унищожи.

Ще обърна внимание на следното — току-що казах, че това една система да има интереси е необходимото условие тя да е жива. Необходимото, но не достатъчното условие! Достатъчното условие една система да е жива е тя да се бори за осъществяването на своите интереси. Тогава тя е не просто жива — тя е жизнена. Защото система, която не желае да е жива или да се бори да е жива, е просто неотличима от неживата система. Смисълът да си жив и жизнен е да желаеш да живееш и да се бориш да живееш. А да си жив и жизнен, това извън биологичния смисъл означава не само да потребяваш и отделяш, а да имаш интереси. Да се бориш да си жив, означава да се бориш за защитата и осъществяването на тези свои интереси. Интересът винаги върви с борбата за неговото осъществяване. Така че система, която няма интереси или не се бори да ги защити и осъществи е неотличима от неживата. Това означава, че тя или сама се е изолирала от другите системи, или фактът на нейното съществуване може да се пренебрегне, защото тя не е в състояние да играе каквато да е роля във вътрешносистемните отношения, нито пък да накара който или когото да било да се съобразява с нея (например Албания през Студената война — незначима и ненужна, загубена във времето и пространството). Поуката за България каква е? В своята политика за сигурност и отбрана да не допусне ситуация, при която  нейната геополитическата ценност да клони към 0 или да стане практически равна на 0. Това може да я сполети, ако тя няма собствена визия за сигурността си и следва сляпо политиката на някоя външна [велика] сила

Системите (хората, общностите, обществата, държавите) са различни и затова имат различни интереси. В сила е и обратното — системите имат различни интереси, затова са различни.

В основата на различността на държавите лежат различните им интереси, както и в основата на различните интереси лежи различността на държавите. А в основата на тази основа лежи неравенството между държавите. Държавите затова са различни и имат различни интереси, защото са неравни.

Неравенството е правилото, равенството е изключението. В неравенството е закодиран дълбок смисъл, който може би съдържа в концентриран вид в себе си тайната за устройството на нашия свят. Може би именно за това Св. Тома Аквински пише следното: „Ако всички бяха еднакви, цялото не би било съвършено: което е очевидно както в природното, така и в гражданското цяло [...]. При разпределянето пък всекиму се отрежда някакво благо, като на отделните неща се отдава различно съобразно предварителната им различеност, поради която и им се полага различен дял. Следователно, първоначално Бог е създал различни и неравни помежду си неща, съобразявайки се с изискуемото за съвършенството на вселената, а не с някаква предварителна различност между нещата; с последната той ще се съобрази за въздаянието при Страшния съд, отдавайки всекиму според заслугата”¹⁴⁹.

Германският (но и англо-американски) социолог Ралф Дарендорф (Ralf Dahrendorf, 1929—2009) определя четири първопричини за неравенството в социалните системи, в съгласие с които неравенството произтича¹⁵⁰:

— от естественото (биологическото) разнообразие на склонностите, характерите, интересите на хората и социалните групи;

— от естественото (интелектуалното) различие на талантите, способностите, дарбите;

— от социалната диференциация (по хоризонтала) на принципно равноценните позиции;

— от социалното разслоение (по вертикала, в съответствие с престижа, богатството и социокултурния фон), проявяващо се в йерархиите на социалния статус.

Съществуват различни класификации на видовете интереси на системата, в зависимост от спецификата на тази система и целите на изследването. Най-често сред различните интереси се отделят следните три основни вида:

▪ Жизненоважни (екзистенциални^LXXX) интереси, които са с висш, критичен, екстремен приоритет, защото отстояването им е свързано със самото съществуване и развитие на системата и за тяхната защита тя е готова да плати най-високата цена;

▪ Важни (съществени) интереси, които не са свързани пряко с това Дали системата ще съществува и ще се развива, но влияят пряко на това Как тя ще съществува и ще се развива, т.е. на качеството на нейното съществуване и развитие (т.е. ако бъдат „пробити”, ще възникнат рискове за жизненоважните интереси) и за тяхното отстояване тя е готова на определени компромиси.

▪ Периферни (второстепенни) интереси, които могат само непряко да влияят на това Как системата ще съществува и ще се развива, т.е. влияят непряко на качеството на съществуването и развитието й (т.е. ако бъдат „пробити”, ще възникнат рискове за важните интереси) и затова, за да си ги гарантира, системата може да направи различни по мащаб и обхват компромиси

Именно в този дух например е една от общоприетите класификации на външнополитическите интереси на САЩ. Те са градирани по аналогичен начин — жизненоважни интереси, важни интереси и периферни интереси^151,152,153.

Величка Милина цитира друга известна класификация на интересите на САЩ¹⁵⁴, съдържаща се в книгата на Доналд Нюхтерлайн (Donald Nuechterlein) „Националните интереси на САЩ в променящия се свят”¹⁵⁵:

— „Интереси на оцеляването” (критическа степен на острота) — проявя­ват се рядко и сравнително лесно могат да бъдат разпознати. Тази група интереси са засегнати, когато над страната е надвиснала реална заплаха от широкомащабни разрушения, ако не се окаже бързо съпротива на претенциите на вражеската държава.

— „Жизнени интереси” (опасна степен на острота) — това, което ги отли­чава от интересите на оцеляването, е времето, в течение на което страната трябва да реши какъв ще бъде нейният отговор на външната заплаха. Освен защита на страната те могат да включват въпроси на икономика­та, световния ред и идеологията.

— „Съществени интереси” — интереси, които дадена страна определя като важни, но не решаващи за нейното благополучие. Те са свързани с проб­леми и тенденции (могат да бъдат икономически, политически или идео­логически), по които са възможни преговори с противника. Такива проб­леми могат да предизвикват сериозно безпокойство, даже да заплашват интересите на страната зад граница, но политиците правят извода, че за предпочитане са преговорите и компромисът, а не конфронтацията, дори ако резултатите са неприятни.

— „Периферни интереси” — интереси, които не оказват сериозно влияние върху благополучието на страната като цяло, макар че могат да нанесат ущърб на частни интереси на гражданите на съответната страна. Поли­тическите институции на държавата обръщат внимание на такива проб­леми, но те имат по-малко политическо, икономическо и идеологическо значение.

Понятието „конфликт” е вградено в самата основа на науката за сигурността. Конфликтът може да се определи като сблъсък, взаимодействие между интересите на различните системи (хора, общности от хора, общества, държави, общности от държави).

По-горе вече подчертах, че тъй като системите са различни, те имат различни интереси. Но и тъй като имат различни интереси, системите са различни. Бихме могли да перифразираме една известна поговорка така: „Кажи ми какви са твоите интереси, за да ти кажа кой си”.

Например отделните държави се различават по географско разположение, територия, релеф, природни богатства, население, армия, история, икономика, култура и т.н. На базата на тези индивидуални специфики те формират интересите си. Когато влязат в отношения помежду си, те всъщност срещат своите интереси. На международната сцена държавите не се отнасят една към друга на базата на естетически съображения и емоционална чувственост, а чрез преценка на интересите си и тяхната съвместимост или несъвместимост. Държавите не казват една на друга: „Ах, какъв вълнуващ излаз на море имаш!” или „Ах, как ти отиват тези стратегически суровини!”. Те оценяват интересите, които са функция на излаза на море и на притежаването на стратегически суровини.

Системите са различни и основно свидетелство за тяхната различност са различните им интереси. Когато различните интереси на системите се срещнат, това тяхно взаимодействие се нарича „конфликт”. Конфликтът е сблъсъкът (срещата, взаимодействието) на различните интереси на системите. А още древният мислител Хераклит (около 544 г. пр.Хр.—около 483 г. пр.Хр.) е казал, че сблъсъкът е „съгласие в противопоставящите се напрежения между лъка и арфата”¹⁵⁶.

В науката за сигурността наличието на конфликт между две системи, между две държави, между двама души е индикация за нормалност, естественост, логичност и живост на техните отношения. Конфликтът е другото име на междучовешките, междудържавните, междусистемните отношения.

Отсъствието на конфликт, напротив, нека не звучи парадоксално, е знак за болезненост, за изчерпване, за изпразване от съдържание на отношенията между двете страни. Отсъствието на какъвто и да било конфликт между двете страни трябва да предизвика светване на червена лампичка, то изисква появата на сигнал „тревога”, означава преосмисляне на отношенията, покана за размисъл, какво се случва с тези отношения, защо те не са нормални, поради каква причина не са вече пълноценни, не са здравословни, не са конструктивни.

Наистина, кога в отношенията между две страни, например между двама души (нека това бъдат Той и Тя), може да няма никакви конфликти? Та нали след като това са два различни човека, те имат различни интереси, в отношенията им тези различни интереси се срещат и различността им неизменно води до конфликт?!

В отношенията между двама души не би имало никакъв конфликт в една от двете крайни ситуации: когато техните интереси не се пресичат и когато интересите на единия са се разтворили напълно в интересите на другия.

Ако Той седи непрекъснато в едната стая и гледа футболни мачове, а Тя седи в другата стая и гледа турски сериали, по никакъв начин не би възникнал конфликт, не би възникнало и елементарно търкане. Но ако са заедно, ако „им пука” един за друг, то това означава да се мисли за предпочитанията на другия, да се приема за нормално съобразяването с тях, да се правят компромиси, да се отстъпва, да се търпят някакви несгоди и лишения — и ще се окаже, че днес по-важен е мачът на „Манчестър Юнайтед”, а утре — последната серия от „Листопад”...

Как може да възникне конфликт, ако Той никога не възразява всяка вечер да се гледа турски сериал? Или ако Тя нито веднъж не си и помисля да изроптае, че пак по телевизора върви някакъв мач? Щом единият се е самоподчинил на волята и желанията на другия, място за конфликт в техните отношения, естествено, няма.

Достатъчно е, обаче, Той веднъж да изроптае, че също е човек и има право да превключи телевизора на финала за европейската купа; или тя да тропне с крак, че този път нищо не пречи да пуснат първата серия на новия турски филм и тогава на масата, образно казано, се слагат, по скоро се „цакат” различни интереси, а надцакването между различните интереси означава конфликт. Който, естествено, може да бъде урегулиран съвсем мирно и безболезнено, ако двамата изпитват потребност един от друг и са силно мотивирани да продължат да бъдат заедно, да успяват заедно и, ако се случи — да губят заедно и заедно да си помагат в надмогването на неуспехите.

Георги Първанов обичаше през първия мандат (2002—2006) на своето президентстване да казва, че България имала най-добрите за последните 100 години отношения с всички свои съседи. А аз съветвах не само да се констатира този факт, но и да се замислим над него, на какво се дължи той. А да не би това да е така, защото ние никому не пречим, никакви свои интереси не отстояваме, никога не заявяваме приоритети, несъгласия, алтернативни тези?

Като председател на Парламентарната комисия по национална сигурност в ХХХVІ Обикновено народно събрание (1992—1994) аз, преди срещи с представители на Република Турция, получавах от Министерство на външните работи две справки — за българските интереси, които трябва да отстояваме при предстоящите разговори, и за турските интереси, които турската страна ще отстоява пред нас. Минаха години, вече като секретар по националната сигурност на президента Първанов през споменатия току-що негов първи мандат, аз отново получих от МВнР две аналогични справки. И каква бе моята изненада, когато с просто, невъоръжено око можеше да се установи, че справката за българските интереси във и по отношение на Турция е на практика съвсем същата, сякаш не са изминали цели 10 години — нищо не е мръднало и на йота, ние продължаваме свенливо и като че без желание, от кумова срама да намекваме тихо, за да не би в Анкара и Истанбул да ни чуят, че имаме нещо за споделяне като наши евентуални, ама много скромни желанийца. Докато справката за отстояваните пред нас турски интереси бе коренно различна и съдържаше общо взето абсолютно незначителни неща, защото каквото имаше съществено и важно, те го бяха отстояли, защитили и наложили в пълна мяра и в максимална степен.

Кой не би обичал такъв съсед — безобиден, винаги съгласен, кротък и послушен! Да дам пример само с един свръхентусиаст, наш външен министър (който иначе ангажираше с преследването на лични геополитически каузи цялата българска държава), който след поредната, формална и скучна среща с колегите му от Румъния и Турция, бързаше да застане пред нашите медии, за да ги осени с възторга си от новия епохален, „знаков” успех на българската дипломация, докато в същото време, даже без да си правят труда да не бъдат забелязани от зорките ни спецслужби, румънският и турският колеги на запъхтения роден „дипломат номер 1” сядаха и започваха да обсъждат как да съвместят своите енергийни, черноморски, етнически и политически интереси за сметка на страната ни.

Ето защо няма по-симпатичен съсед на Балканите от българина! Но достатъчно е малко да повишим тон, нещо поне да поставим като условие, и тогава Сърбия се престарава да тормози нашите ТИР-ове и автобуси с екскурзианти; в Македония се разгаря антибългарска истерия; Гърция задръства граничните контролно-пропусквателни пунктове; Турция задейства своите скрити и явни ресурси за намеса в нашата политика; Румъния започва да ни „топи” пред Европейската комисия. И тезата за най-добрите за последните 100 години отношения се оказва крехка, спорна и уязвима.

В известен смисъл така стоят нещата и с Европейския съюз, НАТО, САЩ. Винаги има поне известно различие между нашите национални интереси и интересите на ЕС, на НАТО, на САЩ. А значи винаги има възможности за възникване на конфликтни ситуации — това е естествено, това е нормално, това е логично. Само че нашите първи политици обичат чинопочитателно и коленопреклонно да казват, че нашите интереси днес са интересите на ЕС; че като страна — членка на НАТО, ние винаги трябва да сме на линия, когато тръбата ни призове за някаква мисия; че като стратегически партньор на САЩ ние сме призвани и задължени да оказваме пълната си подкрепа за тяхната политика. Това си е чиста проба разтваряне на националните ни интереси в някакви други, наднационални или другонационални интереси. А при такова разтваряне, както бе казано, естествено е да не възникват никакви конфликти. Но липсата на каквито и да било конфликти в случая означава само едно — липса на национални приоритети и на пълноценна и отговорна национална външна политика и политика за национална сигурност.

По време на социализма, ако в характеристиката на някого пишеше „конфликтна личност”, това означаваше нещо задължително лошо. А ако за някого кажеха, че безкомпромисно отстоява принципите си, това задължително добро. Но как да строиш отношенията с човек, ако той не е способен на компромиси, ако мисли само и единствено за собствените си интереси?

Обаче конфликтът не е изначално зло, той може да бъде двигател на развитието, може да спомага за преструктуриране на отношенията и за оптимизирането им. Нека не бъркаме конфликта с начина на неговото разрешаване, който може да бъде несилов (мирен) или силов. На лекциите за релакс обичам да се шегувам, че разликата между Европа и Балканите е съвсем незначителна — в Европа хората казват „Седни тук да се разберем!”, а на Балканите те казват „Излез навън да се разберем!”. Ето това са двата варианта за изход от конфликта — несиловият (мирният) и силовият.

Стратегически мениджъри, в т.ч. мениджърите на сигурността знаят, че има добри и лоши конфликтни личности (и добри и лоши конфликти). Способните стратегически мениджъри карат конфликта „да работи” за доброто на колектива, фирмата, държавата и региона. Те се стараят да „гасят” само конфликтите, които са контрапродуктивни и деструктивни.

Тези разсъждения са важни и защото България вече е член на ЕС. А това е качествено различна среда. В нея умението да се работи в екип, да се правят компромиси се цени не по-малко от личните професионални, делови качества. Там дават приоритет на позитивното синергетично мислене „и—и” („конфликти с ненулева сума”) за сметка на конфронтационното мислене „или—или” (т.е. „конфликти с нулева сума”) (вж. по-долу).

След Студената война в глобален мащаб се променят коренно мисленето и отношението към Конфликта — междудържавен и между етносите в една държава, между различните култури или т.нар цивилизации. Доскоро Конфликтът бе нежелано явление, разкъсващо тъканта на системата от международни отношения. Опитът от участие в конфликти се оказваше изцяло негативен, с унижения на великите сили (Виетнам, Афганистан), кръвопролития и деградация на обществата, хората и околната среда. Но вече се налага визия за инструменталния характер на Конфликта.

Конфликтът се разглежда като средство за насочване на събитията в нужната посока. Ако по-рано целта бе Конфликтът да бъде урегулиран, разрешен, ликвидиран, преодолян, сега той трябва да бъде управляван, контролиран, манипулиран, утилизиран. С други думи, Конфликтът днес е потребен жив, под похлупак; т.е. дезактивиран, но ако се наложи да бъде и активиран, в съответствие със стратегическия интерес. Много от новите конфликти и особено тези в Балканския регион, при цялата им историческа и вътрешно вградена логика съдържат очевидни елементи на активирани конфликти, които винаги избухват в точното време и на точното място.
Едни от най-светлите умове в политическите и обществените науки са разсъждавали над проблемите, свързани с конфликтите в сложните, самоорганизиращи се системи, анализирали са социалния конфликт, правили са дисекция на обществата, опитвали се са да отговорят на въпроси, отнасящи се до това — неизбежни ли са конфликтите в човешките общности и общества; дали причините за конфликтите са преди всичко следствие от биологическата ни същност (резултат от инстинкти или вродена агресивност), или са най-вече резултат от социалните неравновесия и системни и структурни дефекти; застрашена ли е социалната кохезия от повишената конфликтност; как тези конфликти да бъдат управлявани и т.н. Аз ще се спра на някои от най-известните имена, като всяко от тях е епоха в конфликтологията. Представянето не цели нито изчерпателно отразяване на техните възгледи, нито предлагане на определена систематизация на техните идеи. Водило ме е желанието да отразя онова от уникалните им теории и интелектуални достижения, което ни приближава към по-задълбоченото осмисляне на научната и приложна категория „сигурност”.

Толкът Парсънс в своя системен подход смята, че за социалните системи (общностите, обществата) е присъщо да се стремят към хомеостатичното състояние на равновесие и затова конфликтите са крайно нежелани — те са деструктивни, дисфункционални и разрушителни. Затова той предпочита термини означаващи напрежение — strain, tension. Конфликтите са ендемична^LXXXI форма на болест на социалния организъм¹⁵⁷. Те могат да извадят системата от това състояние или да пречат тя да се завърне в ново равновесно състояние. Следователно конфликтите са изключение, срещу което системата се съпротивлява, стреми се да ги гаси, като чрез здравата тъкан на ценностите изковава съгласие между елементите и ги възнаграждава за сплотеността, интегрира своите елементи и създава условия те да се чувстват приобщени, солидарни и защитени в рамките на цялото. Промяната е всъщност преход от едно хомеостатично равновесно състояние в друго и се извършва плавно, еволюционно, а не стремглаво и революционно.