Сигурността като негентропия

Както посочих по-горе, сигурността е благо, което притежава свойството умножаемост, синергетичност. А от това нейно фундаментално свойство като се премине към полето на символите, на знаците, на метафорите, може да се сложи началото на удивителни аналогии, които да помогнат за по-дълбокото вникване в същността на заобикалящия ни свят, на човешките общности, на международните отношения и на самата нея — най-прекрасното от прекрасните понятия — сигурността.

Впрочем, аз вече започнах да прехвърлям мостове към други науки. Тук само с познавателна и илюстративна цел и с приемлива степен на условност, ще си позволя да разглеждам несигурността и сигурността в социалните системи (в частност в системите за национална и за международна сигурност) като величини, аналогични съответно на ентропията и негентропията във физическите процеси.

Основното понятие в случая е „ентропия”. Именно за ентропията ще стане дума най-напред.

Научните открития на Исаак Нютон, Джеймз Максуел (James Maxwell, 1831—1879), Алберт Айнщайн (Albert Einstein, 1879—1955) и цяла плеяда гении на Запада, допринасят за физическото, менталното^CXXXVI, психологическото и цивилизационното схващане за Времето като Стрела да се „съгласува” с т.нар. термодинамична стрела на времето — нарастването на ентропията. Стрелата на термодинамичното време е свързана със стрелата на космологичното^CXXXVII време, която се основава на разширяването на нашата вселена²⁹⁴.

Понятието „ентропия” е въведено за първи път през 1865 г. в термодинамиката от германския математик и физик Рудолф Клаузиус (Rudolf Clausius, 1822—1888) като величина, определяща необратимото разсейване на енергия. Без да навлизам по-сериозно във физиката, ще посоча, че ентропията е функция на състоянието на една система, с която се измерва безпорядъкът в нея, т.е. ентропията е мяра за безпорядъка в системата²⁹⁵. Теориите на вероятностите и на информацията също използват понятието „ентропия”²⁹⁶.

Понятието „негентропия” е образувано чрез отрицателна представка „нег”— пред „ентропия”, т.е. може да се преведе като „отрицателна ентропия”. Именно понятието „отрицателна ентропия” е въведено за пръв път през 1943 г. от австрийския физик Ервин Шрьодингер (Erwin Schrödinger, 1887—1961). По-късно френският и американски физик Леон Брилюен (Léon Brillouin, 1889—1969) употребява „негентропия” вместо „отрицателна ентропия”²⁹⁷. Ако ентропията е мяра за безпорядъка в системата, то негентропията е мяра за порядъка в системата.

За физическия свят, от който сме частици и ние, са в сила т.нар. Първи и Втори закон на термодинамиката. Далеч по-известен и разбираем е Първият закон на термодинамиката — за съхраняването на енергията (E): E = const. Всеки помни нещо от това, че енергията не се създава и не се унищожава, а само преминава от един вид в друг. Английският физик Джеймс Джаул (James Joule, 1818—1889) формулира този закон през 1842 г. така: „Във всяка изолирана система енергията остава постоянна”^CXXXVIII.

Освен Първия закон, за физическия ни свят е в сила и т.нар. Втори закон на термодинамиката — за нарастването на ентропията (S). Ако обозначим с dS промяната на ентропията, то Вторият закон на термодинамиката се записва така: dS ≥ 0²⁹⁸, което ще рече, че ентропията е величина, която никога не намалява. Това неравенство е валидно за всяка една изолирана система, т.е. такава система, която не обменя с околната среда нито вещество, нито енергия [можем да добавим — и информация].

Ако процесите в системата са обратими, имаме равенство dS = 0 и ентропията е постоянна; а ако те са необратими — каквито всъщност и за жалост са реалните физически процеси, — имаме неравенство dS > 0, т.е. ентропията в изолираните системи винаги нараства.

По нечия воля (на Бога, на външен за този свят Разум, което може би е едно и също) или като резултат от нелепа Случайност, нашата Вселена е обречена нейната ентропия да нараства, т.е. да нараства хаосът в нея. Драмата на Вселената ни е, че тя неизбежно ще се стреми към онова състояние на последното равновесие и най-големия безпорядък, при което ентропията достига своя максимум²⁹⁹. Краят на нашата Вселена изглежда предопределен. Като ентропийни създания, ние, човеците, носим в себе си същата орис на предопределения край. И животът ни е път към финалния акорд на последното равновесие и максималната ентропия. Именно тази термодинамична „стрела” на времето кара немския физик Херман фон Хелмхолц (Hermann von Helmholtz, 1821—1894) да възкликне: „Вселената върви към своята смърт!”³⁰⁰. А Освалд Шпенглер (Oswald Spengler, 1880—1936) проронва с горчивина: „Краят на света като завършване на едно вътрешно необходимо развитие — това е залезът на боговете, това означава всъщност теорията на ентропията като последна, като нерелигиозна форма на мита”³⁰¹.

Неизбежността на съдбата не означава примирение с нея. Нашият свят не може да спре растежа на ентропията (а значи на хаоса), но може да направи този растеж много по-бавен и да отдалечи в необозримото бъдеще предвещавания си и предизвестен разпад. През Студената война, сянката на ядрения сблъсък няколко пъти надвисваше над човечеството. Най-зловеща бе тя през 1962 г., по време на Карибската криза^CXXXIX. Подобен сблъсък би довел до взривно нарастване на хаоса на Земята и нейната ентропия. Тогава само разумът и търпението на Никита Хрушчов^CXL и Джон Кенеди^CXLI предотвратиха настъпването на планетарната катастрофа.

Нека посоча лъч надежда в този ентропиен апокалипсис. Все пак в горния си вид Вторият закон се отнася за изолирани системи. Ако една система А е неизолирана и заедно с друга система В образуват изолираната система С = A + B с ентропия, равна на сумата от ентропиите на двете системи: dS_C = dS_A + dS_B, тогава Вторият закон за С се записва по познатия начин: dS_C ≥ 0. За промяната dS_A на ентропията на системата А, обаче, нищо определено не може да се каже, тя зависи от промяната dS_B на ентропията на системата В. Не се изключва възможността дори dS_A да е отрицателна, т.е. ентропията на системата А да намалява и в нея да нараства редът.

Принципът на компенсацията на ентропията гласи: „Ентропията на системата може да бъде намалена само когато системата взаимодейства с друга или с други системи така, че в процеса на взаимодействието протича компенсиращо увеличение на ентропията”³⁰². Нарастването на ентропията може да се компенсира само с износ на ентропия, което е равносилно с внос на негентропия.

Ако ентропията се свързва с безпорядъка, с хаоса, то тогава е логично, че негентропията може да се свърже с порядъка, със самооранизирането. Живата система трябва да се бори срещу своето дезорганизиране и разпадане чрез самоорганизиране и подреждане, което означава да си импортира (внася) негентропия, а това именно означава самоорганизиране³⁰³.

Така че, за да поддържа собствената си ентропия на ниско ниво, живата система трябва да експортира (изнася) ентропия. Чрез понятието „негентропия” Ервин Шрьодингер изразява тази идея по следния начин: „Живата система импортира негентропия за да се самосъхрани“³⁰⁴. Димитър Йончев пише: „Известен е законът на тер­модинамиката, съгласно който намаляването на ентропията на една система изисква върху нея да бъдат приложени сили или, което е същото, оставена сама на себе си една система повишава ентропията си [...]. За да се намали ентропията в една система, тя трябва да обменя енергия с външната среда”³⁰⁵. Жак Атали смята, че „от определена гледна точка човек може да се развива и възпроизвежда, само ако нарастването на негентропията в него е компенсирано от нарастването на ентропийния безпорядък във външната среда. С други думи, социалното възпроизвеждане е обратно на естествената еволюция, т.е. на нарастването на ентропията; но ентропията в отворена система може да намалява от нарастване на информацията, а не само с използване на енергия. „Животът се храни с отрицателна ентропия”, казва Шрьодингер и по такъв начин той (животът) възниква от невероятното”³⁰⁶.

Следователно единственият начин една сложна, самоорганизираща се, динамична система малко да се подреди, малко да си проясни преспективите на своето съществуване е да си внася материя, енергия, информация или негентропия отвън, а това става чрез обмен. В система, която не обменя материя, енергия, информация или негентропия, много бързо нараства ентропията, т.е. хаосът, безпорядъкът, дезориентацията, загубата на ценности.

Що се отнася до нашата цивилизация, то ако съществува друга Вселена, освен нашата, и ако контактът с нея се окаже възможен, то тогава има надежда, че чрез този контакт общата ентропия и хаосът в родната Вселена ще започнат да намаляват, а нейният безпорядък ще започне да се превръща в ред. Това означава, че „термодинамиката не пречи във вселената да възникват области на ред и на организация, стига това локално увеличаване на реда да върви редом със създаването на по-съществено безредие другаде”³⁰⁷. Нека не си казваме, че това е прекалено слаба и чисто теоретична утеха. Тя идва, за да подскаже, че няма изначално обречена ситуация. В каквото и да било, дори в граничното, в екстремалното, кризисното състояние може да се открие възможност за по-добър изход, стига да се положат максимални усилия той да бъде намерен.

Подобно състояние може да се окаже точка на бифуркация, за която говори големия учен и хуманист Иля Пригожин, към чиито идеи бихме могли да се насочим, ако този лъч надежда ни се стори твърде безнадежден. Чрез своя синтез на науката и философията той се стреми да докаже, че дори да изглежда обречена, за всяка една система има шанс чрез върховно усилие на самоорганизация, тя да избегне края на ентропийния максимум (наричан още „топлинна смърт”) и да премине към ново структурно състояние, позволяващо й да оцелее. Така че при определени условия от хаоса може да се роди нов ред!³⁰⁸.

При пренасянето на понятия от физическите (мъртвите, неживите) системи към социалните (живите) системи, трябва да се отчита, че освен физическата енергия, те разполагат с други видове енергия — интелектуална, нравствена, морална, психическа, телепатична и други, някои от които още не са изследвани и техните полета и закони засега не са открити и изучени, а само по отделни феномени се предполага тяхното съществуване

Световно известният руски историк, географ и етнолог Лев Гумильов (Лев Гумилëв, 1912—1992) смята, че в природата съществува етническо поле, подобно на електромагнитното и гравитационното, което се проявява не в индивидуалните реакции на отделните хора, а в колективната психология, въздействаща на индивида. Следователно според Лев Гумильов ние възприемаме етническото поле като етническа близост или обратното — като етническа чуждост и вероятно именно „благодарение на наличието на етническото поле не се разпадат на части етносите, които са разкъсани от историческата съдба и са подложени на въздействието на различните култури”³⁰⁹.

Волята за живот на хората не е само инстинктивна, породена от вградената в тях програма за оцеляване на вида и продължаване на живота на този вид. Човекът не е изцяло подчинен на своите нагони, на биологическата си, инстинктивна програма, той е същество разумно, което може да си поставя цели и да се съпротивлява на Съдбата, за да я променя. В този смисъл човекът и общностите от хора имат вътрешни ресурси да внасят известни, непренебрежими корекции в физическите закони. Така например, Първият закон на термодинамиката може и да остава в сила, но към другите видове енергия, чийто сбор е константа, трябва да се добавят изредените по-горе допълнителни видове енергия. Също така ентропията може винаги да нараства, но човекът и човешките общности, сложните, самоорганизиращи се социални системи могат да влияят върху протичащото в тях производство на ентропия. Ако неживата материя е подчинена на закона за нарастване на ентропията, живата материя има и антиентропийни свойства³¹⁰.

Отново Лев Гумильов говори за пасионарност, която е атрибут не на съзнанието, а на подсъзнанието и е важен признак, отразяващ спецификата на нервната дейност. Пасионарността е способност към енергични усилия и целенасочени свръхнапрежения и стремеж към изменение на обкръжението. Тя по някакъв, неразгадан начин е свързана с определено време и определено място, където се намира общността. Пасионарността не е само индивидуален, но и общностен признак. Когато пасионариите са много, общността (етносът) е готова да преследва високи, дори непостижими цели и идеали, способна е на високи постижения, промяна на съдбата си. Пасионариите, хората с повишена пасионарност, са тези, които тласкат историята, а народите с висока пасионарност побеждават и остават в световните анали³¹¹.

Живата система може да извлича от средата негентропия, т.е. „отрицателна ентропия”: „Отрицателната ентропия е това, с което се храни [живият] организъм [...]. Същественото в метаболизма е това, че на организма се удава да се освобождава от цялата тази ентропия, която той е принуден да произвежда, докато е жив³¹². Известният унгарски философ и изследовател на системите Ервин Ласло (László Ervin) пише: „Живите системи са удивителни, те не се стремят към равновесие като класическите системи, а се поддържат в невероятното си състояние далеч от химическото и термално равновесие, като непрекъснато обновяват енергията и материята, които изразходват, с прясна енергия и материя от своята среда. (Според физиците те балансират положителната ентропия, която пораждат вътрешно, като внасят отрицателна ентропия от околната си среда.)”³¹³.

Руският религиозен философ Николай Лоски (Николай Лосский, 1870—1965) е на мнение, че „материята е производна от висшето битие, способно да произвежда и други видове действителност, освен материята […]. Законът за ентропията би трябвало да се формулира с ограничение, а именно с указване, че той има значение само за безжизнената [т.е. неживата] среда [...]. Живият организъм превръща хаотичните движения в подредени, имащи определена посока”³¹⁴.

— разпростиране на своята идентичност и върху околната материя, като я включва в себе си (растеж) и в нови, подобни на нея живи тела (размножаване или самовъзпроизвеждане);

— приемане отвън на свободна енергия (поток на енергията) и вещества (обмяна на веществата) и преобразуване вътре в себе си (вътрешна обмяна на веществата или метаболизъм);

— приемане на информация от околната среда (дразнимост) и реагиране на тази информация, съпроводени с промяна на жизнените процеси по подходящ начин (реактивност);

Никлас Луман дели социалните системи на три различни категории³¹⁷:

— „живи” — те „съществуват в (и осъ­ществяват своите операции директно чрез) посредниците, които се срещат в природата: температура, налягане, електрически импулси, протеини, вируси, бактерии и други живи организми”.

— „психични” — при тях посредник е съзнанието, състоящо се „от съвкупността от мисли, чувства и емоции, доколко­то индивидуалната система им придава значение и важност”.

— „социални” — при тези системи посредници са комуникациите; „в своето производство на комуникации системите трансформират информацията в смисъл”.

Един от най-продуктивните и прехвърлящи мостове към естествените науки (в случая към термодинамиката и статистическата физика) подходи е разглеждането на несигурността във всяка система (в частност в системата на международните отношения) като величина, аналогична на ентропията във физическите процеси. А това, своя страна, е все същото да се разглежда сигурността като аналог на негентропията и тя да се анализира с привличане на присъщите на негентропията характеристики и свойства.

Ако се приеме, че несигурността е аналог на ентропията в системата на международните отношения, то при протичащите в тази система процеси тя ще нараства, или поне няма да намалява. И тогава точно физическата неизбежност, че нарастването на негентропията е равно на намаляването на ентропията на системата³¹⁸ и обратно нарастването на ентропията е равно на намаляването на негентропията на системата, всъщност отразява естествения факт за една система, че нарастването на нейната сигурност е равно на намаляването на нейната несигурност и обратно нарастването на нейната несигурност е равно на намаляването на нейната сигурност. Фактът, че в изолираните системи ентропията винаги нараства (негентропията намалява), т.е. сигурността й винаги намалява, а несигурността й винаги нараства, за сложните самоорганизиращи се системи изглежда спорна и песимистична, но се доказва от цялата човешка история, чийто вечен спътник са конфликтите и войните.

Въоръжени с такъв възглед за несигурността, ще се опазим от безкритичната, заслепена вяра в издигани периодически възторжени, наивни или лицемерни призиви за вечен мир, основан ту на всеобщата любов, ту на комунистическата идея, ту на силата на правото, а не на правото на силата, ту на вярата в доброто, ту на общочовешките ценности на Михаил Горбачов^CXLII. Една такава еуфория ни разтърси при падането на Берлинската стена, когато на изтормозените от блоковата конфронтация народи бе обещан примамлив, многообещаващ, мирен „Нов световен ред”. Тези, които твърдяха, че еуфорията ни е временна, че държавите все така имат не малко различни интереси, които ще отстояват на всяка цена, че абсолютната сигурност си остава химера и илюзия, бяха наричани скептици, песимисти, „изкопаеми”, какви ли още не. Със своя реализъм за пореден път те се оказаха прави. Голямата несигурност на блоковата конфронтация се разпадна на десетки и стотици малки несигурности, чийто сбор започва да я надвишава многократно. А несъстоялата се Трета световна война се взриви на безбройни конфликти и войни (етнически, религиозни, социални и други) и ежедневно се смее зловещо от екраните на телевизорите. Кутията на Пандора^CXLIII бе отворена. Но тя и този път се оказа празна — само Надеждата бе отново там, но този път твърде тиха и спотаена, свила се на две на дъното, загубила сякаш вярата в себе си. Светът стана неустойчив, динамичен, многовариантен и многоатернативен. Това не можеше да не се случи, защото Системата за международна сигурност е сложна, самоорганизираща се система, с нелинейна динамика, под въздействие на съвкупност от фактори, които умножават не равномерно, а експоненциално^CXLIV нейната нестабилност и неравновесие, правят я недетерминирана и непредсказуема.

Както при ентропията, илюзия е само да се надяваме, че можем да спрем окончателно и безвъзвратно нарастването на несигурността. Обаче това, към което трябва да се стремим, е да полагаме максимални усилия нейното нарастване да бъде с възможно най-бавни и поносими темпове. Това важи в пълна сила за (не)сигурността на България. Колкото и несигурност да се генерира във и от системата ни за национална сигурност, ако страната ни най-сетне положи искрени, съзнателни и настойчиви усилия да превърне своето членство в Европейския съюз в пълноправно и пълноценно, т.е. ако продължи отварянето си за сметка на своята изолираност, демократизирането си — за сметка на някои антидемократични тенденции, модернизирането си — за сметка на настъпващата чалгизация, и европеизирането си — за сметка на ширещата се ориентализация, то така тя ще увеличи възможностите и шансовете си чрез „обмен на вещество, енергия, информация и негентропия с друга отворена система”, да си „прелее”, да си имплантира сигурност отвън, а като общ резултат да намали своята обща несигурност, да спре нарастването на собствената си ентропия, т.е. несигурност, и да предотврати така свличането във всеобщ и дълбок социален, икономически и политически хаос. Но не бива да се забравя, че България попада в гравитационното поле на различни държави и системи, всяка със свои интереси и цели. Такава кристално чиста схема, когато ние се обединяваме с една държава или с група държави в рамките на система, от която да си имплантираме сигурност, за да намалим своята несигурност, може да бъде практически неосъществима. При неразумна външна политика, съществува голям риск да си привнесем не сигурност, а несигурност с което още повече да влошим нашия общ баланс.
Сигурността е удивителна, многопластова, прекрасна и стресираща с всеобхватността си категория. С нейното изучаване са свързани не само разгледаните в тази глава подходи, явления и свойства, критерии и величини, а и още редица други, не по-малко интригуващи и дори вълнуващи. Обаче преди да продължа толкова увлекателния разказ за сигурността, в следващата глава ще се спра на двете основни школи в науката за сигурността — Школата на политическия реализъм и Школата на политическия идеализъм. Тези две школи са не само ключовите, задължителните за изучаване във всяка една университетска програма, посветена на концептуалните основи на науката за сигурността, но те — макар и противоположни, а в известен смисъл и антагонистични — са две интелектуални оптики, две концептуални призми, през които да се постигнат фундаментални истини и прозрения за дълбоката същност, широкото съдържание и високия смисъл на категорията „сигурност”.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Две основни школи в науката за сигурността


Как бихме могли да бъдем сигурни, бидейки хора?

Аз мисля, че никак.

Ксеркс I, персийски цар, царувал 485-465 пр. Хр.

Тази глава е посветена на две основни школи в науката за сигурността — Школата на политическия реализъм и Школата на политическия идеализъм. Ще представя главните идеи и принципи, както и най-видните представители на тези школи, изтъквайки и съпоставяйки техните подходи към изучаването и решаването на проблемите на сигурността.

Дилемата на (не)сигурността, разгледана в Трета глава, е ключово понятие за една от двете водещи школи в изучаването на сигурността — Школата на политическия реализъм.

Школата на политическия реализъм поставя на първо място във външната политика и политиката за сигурност и отбрана на една държава защитата на националните интереси и сигурност с цялата й налична сила, а всичко останало — морал, право, принципи, дълг, спазване на поети ангажименти, на дадена дума остава на втори план.

Според тезата на идеолозите на тази школа, „несигурността е универсална и неизменна черта на международния ред^”319, а международните отношения са непрестанна борба за надмощие и власт. Това е така, защото те разглеждат системата от международни отношения (всъщност много повече междудържавни отношения) като анархистична. Под „анархистична” се разбира, че при тази система, за разлика от вътрешното пространство на държавата, липсват задължителни норми на поведение (закони) и институции, които да гарантират тяхното спазване и да наказват за нарушаването им. Ако при хората егоизмът се смята за лоша, непривлекателна, черта на техни характер, в международните отношения се говори за „свещен егоизъм на нациите”, т.е. съвсем естествено се подразбира, че нациите, държавите, трябва да бъдат егоисти или поне притежаващи здравословна доза егоизъм.

Разбира се, реализъм не означава егоизъм. Политическите егоисти, както и индивидите егоисти, винаги и във всеки случай поставят на преден план своите интереси и сигурност. Политическите реалисти изискват поставянето на сигурността и интересите на преден план само тогава, когато ситуацията е „или—или”, т.е. докато преследването на общите интереси и сигурност не влиза в разрез с националните интереси и сигурност, държавата може да участва в колективните усилия, но когато е има колизия между националните интереси и сигурност и интересите и сигурността на другите, държавникът трябва да поставя винаги на преден план интересите и сигурността на своята държава.

Това може да се илюстрира с една притча на Жан-Жак Русо (Jean-Jacques Rousseau, 1712—1778), в която той разказва как петима първобитни ловци се опитват за убият един елен, достатъчен да нахрани тях и техните семейства. Докато преследването на елена обещава обяд за всички тях, те го преследват с общи усилия и го обкръжават. Но в този момент заек пробягва край един от ловците. Този ловец хуква след него, убива го и осигурява храната за себе си своите близки. За беда през отворената от нега пролука еленът избягал и останалите ловци останали с празни ръце. Ловецът изменник постъпил така, защото знаел, че ако той не убие заека, то притичвайки край друг от ловците, онзи не би се поколебал и би го подгонил, оставяйки пролука, през която еленът ще избяга и така ще го остави него с празни ръце. Ето как, докато това е възможно, всички преследват целта с общи усилия, но възникне ли ситуация на „или—или” (или личните интереси, или общите интереси), ловецът винаги ще избере личните интереси. Не защото е егоист, а защото това е единственият начин интересите му да бъдат удовлетворени и всеки на негово място би постъпил по същия начин. Такива са и междудържавните отношения според възгледите на школата на политическия реализъм. В състояние „или—или” държавникът е обречен да избере националните интереси, защото в такова състояние всеки негов опонент би постъпил по същия начин и би защитил собствените си интереси за сметка на неговите. Да се действа чрез доверие може да се окаже гибелно. Не е възможно да се съобразяваш с интересите на другите, защото те никога не биха се съобразявали с твоите интереси. Според политическите реалисти „отсъствието на доверие доминира в международните отношения. Затова всяка държава се стреми да увеличава своята сила”^320,321.

Жизнеспособността на теорията на „реализма, пише Владимир Кулагин, „се обяснява с това, че с редки изключения тя достатъчно адекватно отразяваше мотивите за поведение на държавите на протежение на три века и половина, през които функционираше класическия механизъм на отношенията между суверенните държави нации — Вестфалската система^CXLV на международни отношения”³²².
Древният баща на школата на историческия реализъм е големият древногръцки историк Тукидид (около 455 г. пр.Хр.—около 400г. пр.Хр.). За да се разбере и оцени неговото историческо значение, трябва да се направи известен паралел с не по-малко изтъкнатия негов предшественик, бащата на историята Херодот (около 484 г. пр.Хр.—около 425 г. пр.Хр.).

Според Херодот това, което движи хората, държавите и техните управници, е волята на боговете. Людските конфликти, радости и страдания са земна проекция на божествените противопоставяния, сблъсъци и страсти. Разбира се, не става дума за буквално отражение на бурния живот, кипящ на Олимп (измами, козни, съблазнявания), върху отношенията вътре в Елинския свят и между елините и варварите варварите, а за това, че ние, хората не сме суверенни господари на собствения си живот и сме подвластни на капризите на Съдбата, че има някакъв първоначален замисъл, някаква непостижима за нас идея, която ние следваме сляпо (или поне неинформирано), необяснимото ни кара да приемаме случилото се като дар или наказание от Боговете за това, че сме се вслушали в тяхната воля или сме пренебрегнали техните предупреждения. А ако нещо все пак зависи от нас, то не е Дали да се случи нещо, а Как то да протече, как ние да участваме в случващото се — дали като се държим достойно или като се показваме откъм най-лошата си страна и изневеряваме на традициите и на разбиранията за смелост, достойнство и справедливост.

В своята безсмъртна „История”, описваща гръко-персийските войни, Херодот разказва как Кир II Велики (?—530 г. пр.Хр.), цар на Персия, победил лидийския цар Крез (595—546 г. пр.Хр.). След като го взел в плен, Кир наредил „да се разпали голяма клада и качил Крез на нея, окован във вериги [...] може би да принесе в жертва тази първа плячка на някой бог [...] или пък [...] да види дали някой бог ще го спаси да не изгори жив”. Крез „призовавал със сълзи на очи бога [Аполон] и от ясното и спокой­но небе внезапно се стекли облаци, разразила се буря, рукнал пороен дъжд и кладата угаснала”. Като свалили Крез от кладата, Кир го попитал: „Крез, кой те научи да тръгнеш на война срещу земята ми и да ми ста­неш враг наместо приятел?”. Крез отвърнал: „Царю, извърших това за твое щастие и за мое нещастие. Но виновен е богът на елините — той ме подбуди да тръгна на война. Никой не е толкова безумен, че пред мира да избере войната; в мирно време синовете погребват бащите си, а във война бащите синовете си. Ала изглежда така е било угодно на боговете”³²³ [курсивът мой — Н.Сл.]. Ето така разбира Херодот дълбоките причини за войните между народите — боговете ги подбуждат да тръгнат на война.

Крез, впрочем, имал тежки проблеми и със сина на Кир Камбис (?—522 г. пр.Хр.) — жесток и посредствен владетел, за когото се говорило, и вероятно с пълно основание, че „имал по рождение тежка болест, която някои наричат свещена” (сиреч епилепсия) и от там била и лудостта му — „не би било никак неправдоподобно в този случай, щом тялото му било засегнато от тежка болест и умът му да не е бил в ред”³²⁴. Веднъж Камбис попитал приближените си какъв мъж им се струва, че е той в срав­нение с баща си Кир. Те, разбира се, отговорили, че Камбис „е по-добър от баща си”. А Крез рекъл: „Сине на Кир, аз мисля че не си равен на баща си; защото все още нямаш син, какъвто баща ти остави”³²⁵.

В казаното от Крез има и поука как се запазва собствено достойнство и чест — в днешно време, когато проявлението на уважение към човека е по-скоро изключение, отколкото правило, най-вече младите хора ще бъдат често поставяни в критични ситуации, когато ще трябва да търпят чуждата воля на някой гледащ на тях като на роб или лична собственост работодател (или на всевластен чиновник, или на арогантен началник, защото са зависими от него). Налага ли им се да допускат компромиси със съвестта и достойнството си, би било добре поне да го направят по начин, много приличащ на изхода, намерен от Крез — хем да кажат истината в очите („Сине на Кир, аз мисля че не си равен на баща си!”), хем да не позволят да бъдат наказани сурово за това („Защото все още нямаш син, какъвто баща ти остави...”).

Тукидид в своята не по-малко знаменита книга „История на пелопонеската война” описва войната вътре в Елинския свят — между Атина и Спарта. Всеки от двата градове държави бил обединил около себе си в съюз редица други полиси. Както обикновено се случва, когато изчезне външната заплаха, след като елините, със задружни усилия отблъснали персийските нашественици, започват вътрешните раздори.

Една общност от хора или държави, за да бъде максимално консолидирана и интегрирана, се нуждае от външен Враг. Когато този Враг изчезне, общността нерядко губи каузата, смисъла на своето съществуване. В голяма степен това се случи и с НАТО (Атлантическата общност от държави) с разпадането на Варшавския договор (Съветската система от държави), НАТО загуби основния си дразнител, интегратор и консолидатор, а с това и смисъла на своето историческо съществуване. Вече повече от две десетилетия ние сме свидетели на агонията на Северноатлантическия съюз, който чрез механично увеличаване на броя на своите членове и натоварване с нови каузи като абсурдната мисия в Афганистан, се опитва да оцелее и продължи изкуствено съществуването си. Това е много погрешен път — да имаш инструмент и да търсиш къде и как той да бъде използван. Логиката на целево ориентираните (а не ресурсно ориентираните) стратегии е точно обратната — трябва да се види какви цели, задачи, мисии има и да търсиш инструментариум (в т.ч. да променяш наличните инструменти), така че да отговориш на тези нови цели, задачи, мисии. А Западът продължава да разсъждава по старому — имаме НАТО, да му намерим работа! Макар че би трябвало да види каква работа имаме и да търсим капацитет, способности за нейното реализиране...

Но да се върна в древна Елада. Ако за Херодот войната се е случила, защото „изглежда така е било угодно на боговете”, то ето как Тукидид, като истински политически реалист, определя причините за войната между Атина и Спарта: „А войната започнали атиняните и пелопонесците, след като нарушили тридесетгодишния мирен договор, който сключили помежду си след завладяването на Евбея. Аз предварително ще опиша причините и споровете, заради които го нарушили, за да няма нужда никой някога да се пита от какво е избухнала тая война между елините. Най-правдоподобната причина, която мисля, ако и наглед скрита, е тази, че атиняните станали силни и започнали да плашат лакедемонците (спартанците — б.а.) и с това ги принудили да воюват”³²⁶ [курсивът мой — Н.Сл.]. Следователно, Тукидид вижда причините за войната не в резултат на някаква Божия воля или каприз, а защото всяка от двете страни (атиняните и спартанците) се стреми да се окаже по-силна и да постигне максималното в преследването на своите интереси и сигурност, като в същото време не позволи на другата страна да стане по-силна и да наложи осъществи действия, които да са в полза на нейните интереси и сигурност. Ето защо според Тукидид причините за войната (т.е. войните, защото те са били три) между Атина и Спарта са точно такива, каквито ги вижда и съвременната школа на политическия реализъм.

Тукидид разказва как жителите на остров Мелос се опитали в мирни преговори да убедят канещите се да ги нападнат атиняни, че тези техни намерения са жестоки и несправедливи. Отговорът на атиняните може да бъде записан със златни букви като един от най-блестящите, синтезирани изкази на цялата философия на политическия реализъм (именно с така предадения за поколенията отговор на атиняните Тукидид си запазва за вечни времена мястото на древния баща на политическия реализъм). Атиняните отвърнали: „Вие знаете също тъй-добре, като и ние, че ако аргументите на правото се намесват в човешките преценки, те нямат тежест, освен ако двете спорещи страни, които са изправени една срещу друга, имат на разположение еднакви средства за принуда. В противен случай онези, които са по-силни, постигат онова, което е възможно, а слабите отстъпват. Ние вярваме действително, че по отношение на божественото, както и по отношение на човешкото (за първото това е предположение, а за второто е нещо сигурно), съществува един природен закон, по силата на който онзи, който е по-силен, той властва. А не ние сме, които първи сме установили този принцип, нито пък го прилагаме първи. Той съществува преди нас и ще съществува винаги и след нас и ние само на свой ред го прилагаме, като знаем, че също така и вие, пък и други хора, които разполагат със същата мощ, биха постъпвали по същия начин”³²⁷ [курсивът мой — Н.Сл.].

В духа на политическия реализъм са писали и други творци в древността, например китайският историк Съма Цян (145 или около 135—около 90 или 86 г. пр.Хр.), от чието грандиозно съчинение „Шъ дзи”^CXLVI, черпим знания за живелия преди 25-26 века древен гениален китайски мислител, пълководец и стратег Сун Дзъ (края на VІ век или 544 г.— началото на V век пр.Хр. или 496 г.), известен и като Сун У, У Сун У или Достойният Сун от царството У³²⁸.

Сун Дзъ е автор на шедьовъра „Трактат за военното изкуство” („Сун Дзъ бин фа” или „Военното изкуство според учителя Сун”), издаван в България и като „Изкуството на войната” и „Изкуството да побеждаваш”. Този удивителен трактат, писан в дълбока древност ни изпраща послания, които трябва да бъдат чути и осмислени именно днес. Съчинението на Сун Дзъ е създадено през V—IV век пр.Хр., вероятно по-точно 453—403, в епохата наречена „Петте хегемона” или „У ба” (началото на VІІ век—ср. VІ век пр.Хр.)^CXLVII. Това е период на жестоки междуособни и завоевателни войни, които трябвало да преодолеят огромната раздробеност и разпокъсаност в пространството на древен Китай и да реформират страната. Те естествено стимулирали прилагането на нови форми на организация на въоръжените сили, а също тласнали развитието на военното изкуство и възникването на учението за войната³²⁹.

„Трактат за военното изкуство” е, ако не първият по рода си, то несъмнено най-древният от съхранилите се подобни трактати. Той е и най-мъдрият и най-силен по въздействие от седемте фундаментални сборника по военно изкуство в древен Китай, които са известни като „Седемкнижието”, наречено „У дзин”, т.е. „Класически книги по военно изкуство”. Другите сборници са произведенията на У Дзъ (ІV век пр.Хр.), Съма Фа (ІV век пр.Хр.), Уей Ляо Дзъ (ІV век пр.Хр.), Лю Тао (ІV век—ІІІ век пр.Хр.), Сан Люе (VІ век—VІІ век сл.Хр.) и Ли Уей Гун уендуй (VІІ век сл.Хр.)³³⁰.

Първият европейски превод на трактата на Сун Дзъ се появява във Франция около 1780 г., а първият руски превод — през 1860 г.³³¹. Трактатите на Сун Дзъ и У Дзъ са придобили такава, ако не божествена, то боготворена слава и почит, че от векове е прието да се смята, че военното изкуство на древния Китай е всъщност „военното изкуство Сун У” („Сун У бин фа”). Много отдавна трактатът на Сун Дзъ се изучава като образец на военната наука не само в Китай, но и в Корея и Япония³³², а през ХХ век и във военните академии на редица европейски държави.

Сун Дзъ живее в края на т.нар. период Чунцю (770—403 г. пр.Хр.)³³³, роден е в царството Ци и като млад „живял в уединение и хората не са знаели за неговия талант”³³⁴. Поради вътрешни размирици той бяга в царството У, дава на неговия владетел Хо Люй (514—495 г. пр.Хр.) своя труд по военно изкуство, бива назначен за военачалник и се прославя с походи срещу държавите Чу, Ци и Дзин. Благодарение на тях царството У укрепва своето могъщество, и от смятано като „варварско”, то се нарежда сред официално признатите за самостоятелни владения^335,336. За знаменитите бойни победи на Сун Дзъ съществували редица легенди. В трактата „Уей Ляо Дзъ” е написано следното: „Имаше човек с 30-хилядна войска и никой не можеше да му се противопостави. Кой е той? Отговаряме Сун Дзъ”³³⁷.

Дълго време множество изследователи отъждествявали Сун Дзъ с неговия съименник и далечен потомък Сун Бин, живял 150 години по-късно, също роден в царството Ци, също упоменаван под името Сун Дзъ и написал военен трактат с аналогично название „Трактат за военното изкуство на Сун Бин” („Сун Бин бин фа”), загубен през VІІ век и открит през 1972 г. в Ли Ни в ханско погребение от втората половина на ІІ век пр.Хр. заедно с други ръкописи на военни произведения³³⁸. Според преданието, този пълководец и военен теоретик е доведен с измама от своя някогашен съученик Пак Цзю-ан, пълководец на държавата У, на нейна територия и там бил подложен на наказанието „бин син” (‘премахване на коленните капачки’), в резултат на което получава името Бин („Лишеният от коленни капачки”). По-късно скришом е изведен от пратеници на управителя на Ци, назначен е за командващ на армията и два пъти нанася тежки поражения на войските на държавата Вей.

Сун Бин смята военната мощ („ши” — „сила”) за основно средство за достигане на целите на държавата. Тази му доктрина е получила названието „гуй ши” („да цениш силата”). Той отстоява идеите за настъпателна стратегия; за сериозна подготовка към военните действия; за стремително провеждане на кампанията, за да бъде сварен неподготвен врагът. Сун Бин придава особено значение на превземането на градовете, на кавалерийските операции и на разполагането (дислоцирането) на войските в местността³³⁹.

Съма Цян разказва за следния случай от живота на Сун Дзъ. Владетелят, комуто Сун Дзъ посветил своя трактат, пожелал да се убеди с очите си, че толкова подробно описаните в съчинението правила могат да се приложат и на практика. Сун Дзъ с готовност се съгласил да проведе този експеримент и приел идеята на княза, това да стане с участието на жени, защото според него те също били в състояние да научат тънкостите на военното изкуство. Извикали 180-те жени, живеещи в двореца, а Сун Дзъ ги разделил на два отряда и начело на всеки от тях поставил една от любимите наложници на владетеля. Сетне дал своите инструкции, обяснил многократно всичко до най-малката подробност. Прозвучал сигналът, след който участничките са били длъжни да изпълнят неговите заповеди, обаче жените обаче прихнали да се смеят — всичко им изглеждало една игра, една безобидна шега. Сун Дзъ запазил спокойствие, поел напълно вината за провала и го обяснил с липсата на достатъчно яснота в указанията. Повторил всичко бавно и обстоятелствено, но след новия сигнал за начало, жените пак се залели от смях. Този път Сун Дзъ казал, че вината за неподчинението е у командирите на отрядите и както се полагало, наредил двете красавици да бъдат обезглавени. Князът горещо се възпротивил: „Вече разбрах, че можете да водите война. А без тези две жени и яденето няма да ми услажда. Не ги убивайте”. Обаче Сун Дзъ му напомнил, че на бойното поле командва пълководецът, но не и владетелят. И хубавиците били убити. На тяхно място Сун Дзъ поставил за командири други две наложници. Сега заповедите били изпълнени по възможно най-добрия начин, без никоя от жените да се засмее³⁴⁰. Останалият без любимките си, владетел лишил Сун Дзъ от званието главнокомандващ. Тогава обаче Сун Дзъ отвърнал дръзко, че неговият повелител „обича думите, а не делата”. Владетелят размислил и отстъпил, като дори му заповядал да оглави военната кампания срещу съседното княжество Ю, в която Сун Дзъ постигнал поредната си бърза победа³⁴¹.

„Трактат за военното изкуство” на Сун Дзъ състои от 13 глави. Затова е известен в древната китайска военна литература като „Книгата от 13 глави”³⁴². В него мъдростта е съчетана с мащабно стратегическо мислене, дадени са най-точните формулировки за значението на армията, за ролята на военачалника, за умението да се воюва, да се разгадава планът на врага. Съветите на автора могат да бъдат следвани не само на бойното поле, но и в обществената дейност, дипломацията, както и като предписания за поведение в личния живот на човека. Все повече книги и в най-различни области използват изводите в този трактат. Следват разсъжденията на Сун Дзъ за войната и как дори и най-силният, най-коварният и отлично подготвен противник може да бъде победен:

— „Войната — това е велико дело за държавата, това е почвата за живота и смъртта, това е пътят за съществуването и гибелта”.

— „Войната — това е пътят на измамата [и хитростта, лъжата]^CXLVIII. Затова дори ако ти можеш нещо, показвай на противника, че не можеш; ако се възползваш от нещо, показвай му, че не се възползваш; даже и да си близко, показвай, че си далеч, даже да си далеч, показвай, че си близко; привличай го с изгода [с възможността да спечели нещо незначително — тактически и стратегически]; разстрой го [объркай го] и го плени; ако всичко при него е пълно [войските му са многобройни, въоръжени прекрасно и добре обучени], бъди готов [заеми правилната отбранителна позиция, за да приспиш бдителността му и да разсееш подозренията му]; ако е силен, избягвай го; предизвиквайки гнева му, го разстрой; приемайки смирен вид, подбуди неговото самомнение [предизвикай неговата прекалена самоувереност]; ако си е отпочинал и е силен, измори го; ако се разбират помежду си, предизвикай ги към обратното [ако войските му са единни, разедини ги като посееш раздори между тях]; нападай го, когато не е готов; атакувай, когато не очаква”.

— „Затова сто пъти да влезеш в бой и сто пъти да победиш не е най-доброто; най-доброто е да покориш чуждата армия, без да се сражаваш”.

— „Най-добрата война е да се съкрушат замислите на противника; после — да се разрушат неговите съюзи; после — да се разбият войските му”.

— „Този, който умее да води война, покорява чуждата армия без да се сражава; превзема чуждите крепости без обсада; разрушава чуждата държава, без да държи дълго войската си”³⁴³.

В основата на умението да се води победоносна война, Сун Дзъ поставя пет явления (фактора, императива, елемента) на стратегията — Пътят, Небето, Земята, Пълководецът, Законът. Пътят е когато постигнат мислите на народа да са еднакви с мислите на владетеля, когато народът е готов да умре заедно с него, готов е да живее заедно с него, когато не познава нито страх, нито съмнения. Небето е светлината и мракът, студът и топлината; редът на времето. Земята е далечното и близкото, неравното и равното, широкото и тясното, смъртта и животът. Пълководецът е умът, безпристрастността, хуманността, мъжеството, строгостта. Законът е военният строй, командването и снабдяването³⁴⁴.

Разтълкувани със съвременни думи, гореизложените явления ще означават, че Пътят е моралното единство между владетеля и народа; Небето е разчетът на времето, когато се води война, съобразяването с влиянието на годишните времена, с природните условия, т.е. времевите и климатичните фактори; Земята са географските условия на театъра на бойните действия, теренът, отношението на местността към условията и задачите на войната; Пълководецът са необходимите качества на пълководеца, на висшето командване, неговото изкуство и прерогативи; Законът е организацията на армията, съвкупността от правилата, отнасящи се до военния строй, командването на армията и снабдяването, съответствието им на целите на държавата, нейната военна доктрина^{345,346,347,348}.

Оттук Сун Дзъ извежда „седемте разчета”, т.е. условията, при които се води успешно всяка една война: „Кой от владетелите притежава Пътя [моралното единство с народа си]? Кой от пълководците е талантлив? Кой използва Небето и Земята [факторите време и място]? При кого се изпълняват правилата и заповедите? Чия войска е по-силна? При кого офицерите и войниците са по-добре обучени? При кого правилно награждават и наказват?”.

Сун Дзъ посочва също така и петте случая, които са „пътят да познаеш победата”, т.е. когато се определя от кого ще бъде спечелена войната: „Побеждават, ако знаят кога може да се сражават и кога не може; побеждават, когато умеят да използват и големите [многобройни], и малките [малобройни] сили; побеждават там, където висшите [военни началници, пълководците] и низшите [войници, редовият състав] имат едни и същи желания; побеждават, когато са внимателни и изчакват противника да е невнимателен и да настъпи; побеждават онези, които имат талантлив пълководец, а владетелят не ги ръководи [пълководецът има пълна оперативна съвместимост]. Тези пет положения са пътят да познаеш победата”.

Забележителни със своята дълбочина, мъдрост и прозорливост са и следните съвети на гениалния китайски стратег и мислител: