Слави Трифонов за мен е чест
Идеята за концерта в „Арена Армеец“
Изтегляне 2.22 Mb.
|
Идеята за концерта в „Арена Армеец“Идеята за концерта в „Арена Армеец“ тръгна от едно новогодишно шоу. Бяхме извадили стари клипове, забавни, в които изглеждаме нелепо, и трябваше да ги коментираме с Георги и с Евгени. И трябваше да е смешно. Но аз не бях в час. Има такива моменти. Аз не бях в час, поради някакви мои си неща, и бях доста песимистичен и меланхоличен. Нямах копче, което да натисна и внезапно да се превърна в оптимистичен и весел, жизнерадостен телевизионен водещ, който подскача и прави цигански колелета от кеф. И това винаги е било проблем за мен. Как да пренебрегна личните си проблеми и въпреки тях да си върша професионално работата. Но в крайна сметка, това означава да си професионалист. Да речем, ако отидеш на зъболекар, а зъболекарят е тъжен, това променя ли факта, че имаш нужда да ти направи зъба? И ако той е тъжен и ти обърка зъба или направи грешка - това прави ли го професионалист? Разбира се, аз не съм зъболекар и емоционалният ми статус е важен. Защото, в зависимост от него, аз или съм убедителен, или не съм убедителен. А когато не съм много в час - как да го правя? Този въпрос, е стоял пред мен много пъти, защото хиляди предавания, безумно е да си мислим, че във всичките тия предавания аз съм бил весел, жизнерадостен и оптимистичен. Имало е много пъти, в които аз съм преживявал някакви неща, които не са ми позволявали да бъда весел, жизнерадостен и оптимистичен. Сложен е тоя въпрос. Какво да правя в такава ситуация? От една страна, ми се иска да стана и да си тръгна. Това не е професионално и е слабост. От друга страна, като седна да водя, усещам, че няма да го направя толкова професионално, колкото ми се иска, което пък ме вкарва в едно силно самобичуване в личен план - че не мога да го изконтролирам, но е много трудно да се контролират емоции. От трета страна пък, аз не мога да предам 150 души екип, които работят всеки ден за шоуто, и това ме хвърля в още по-сериозно самобичуване. Затова аз бях доста на кантар и реших да си говорим за някакви песни... отдавна не бяхме пели. Накарах Евгени да седне на пианото, а Георги да вземе бас китарата и да пея някакви песни, което по отговарящо на настроението ми, и ме караше да се чувствам по-откровен. Така не ми се налагащо да играя, да изигравам добро настроение. Защото, когато не съм в добро настроение, да се правя на смешко, ми се струва доста тъпо, нелепо и неефективно. И седнахме да пеем с Георги и Евгени. Те двамата са ми бекграунди, откакто е създадена групата. И те ми пеят бекграунди на всички песни, освен другите вокали. Тоест, ние тримата бяхме в състояние да изпеем една песен с пиано, бас китара и трима певци. Един основен вокал и двама бекграунди. Изпяхме две-три песни. Даже нямаше публика, но се изкефихме на това, че си пеем, ние отдавна не бяхме пели. Аз не ходя по концерти, по такива неща, по участия пък въобще. И въобще отдавна не бяхме пели, и ми стана много приятно, въпреки моето тегаво настроение. Стана ми много приятно, създаде се един особен интимитет. И Георги каза: „Абе, отдавна не сме правили концерт“. А не сме правили, щото не ни пускаха в зала „Арена Армеец“, защото Бойко Борисов се държеше така, все едно той я е построил тая зала. И заради това, че критикуваме властта, конкретно Бойко Борисов, нас не ни пускаха да пеем там. И аз тогава казах: „Виж к’во. Ако стане договор със зала „Aрена Армеец“, ще направим един концерт“. И така стартира тази идея от едно телевизионно предаване, в което аз не бях много на кеф и затова седнахме да пеем някакви наши песни. Говорихме си, че имаме страхотни песни, които пеят Десислава, Нели Петкова, в които свирят Николай Арабаджиев- Шерифа, Лили Йончева, Калин Вельов, други наши колеги, които са участвали. И Евгени ме попита: „Добре, ти ще ги поканиш ли?“. И аз казах: „Какъв е тоя въпрос? Защо да не ги поканя?“. За мен е радост и чест, че те са работили заедно с мен и аз съм работил заедно с тях. Разбира се, че ще ги поканим“. Поканихме ги, те са в различни места по България и по света. Огромната част от тях, не всички, но голямата част от тях реагираха с радост. Свързахме се с „Ивентим“, един от дилърите, които продават билети по интернет. Сключихме договор с тях. И като пуснахме билетите, ги продадохме за два дни и половина. Аз бях решил да търся спонсори, защото един концерт е скъпо начинание и винаги се реализира с помощта на спонсори, които пък са удовлетворени от факта, че има голям интерес към концерта. Обаче, след като продадохме билетите за два дни и половина, се оказа, че имаме възможността да инвестираме в концерта, без да търсим спонсори. Евгени свърши основната работа. Той има огромен опит като организация, освен че е прекрасен композитор и пианист, и мениджър на „Ку-ку бенд“, но той е много добър организатор и много добър продуцент. Той е продуцирал и много наши телевизионни предавания, които сме правили, така че има огромен опит и като лидер. Той е много, много важен за тези начинания - концертите. Аз, в интерес на истината, за първи път влязох в зала „Арена Армеец“, когато отидох на репетиция. И се изненадах, не бях влизал вътре. Евгени беше направил добър екип: светлина, звук, ефекти, пиротехника, мултимедия. Преди концерта имаше заплаха за бомба. Свързаха се с мен от Министерството на вътрешните работи. Аз казах: „Този мач съм го играл“. Те казаха: „Сериозно е, имаме сигнал от партньорска разузнавателна служба. В София, в този момент, двете опасни места, където има струпвания на много хора, са вашият концерт и метрото. За метрото ние ще се погрижим. Ще има допълнително полиция, навсякъде, по всички станции. Но за вашия концерт...“. Казах: „Вие можете ли да ме спрете?“. Те казаха: „Не“. Аз казах: „Добре, аз ще помисля и ще ви кажа“. Трябваше да взема едно много трудно решение. Казах: „Добре, аз ще взема мои хора, с кучета, и ще проверя абсолютно всичко, а вие пък пратете СДОТО, които са държавната служба за борба с тероризъм, и ще направим двойно претърсване. Ще блокираме едната част от шосето, отвън, да не може да се приближи... Виж за какви неща съм мислил - кола бомба или нещо подобно. Направихме всички проверки в залата, не пускахме хора с фъстъци и с минерална вода. Всичко можеше да си купиш вътре, но не отвън да внесеш. Сложих много охрана. Не казах на никого, освен на най-близките, обкръжението около себе си, за да не притеснявам хората. Но аз не спрях да го мисля през цялото време. Едно от нещата, които мислих, като излязох за първи път, виждайки толкова много хора, беше дали взех правилно решение, дали не сбърках? Бяхме проверили всичко с кучета, нямаше никаква, дори минимална опасност. Но въпреки всичко, докато не си тръгне и последният човек от публиката, аз не излязох от залата. Изчаках да си тръгнат всички. И това винаги стои пред мен като огромна отговорност за подобни концерти. Бях решил да изляза на сцената с един мотор Harley Davidson, който обаче е тунингован в една немска фирма за мотори - No limit customs мисля, че се казва. Много специален мотор. Аз видях един техен модел, и много ми хареса, и исках разни неща да се преправят. На резервоара да пише: I’т coming and hell is coming with me, a самият мотор да бъде в червено и черно. Такъв - дяволски, да хвърля огън отзад, да хвърля пушек отпред, въобще да бъде атракция, за да могат зрителите да се изкефят. Един приятел - Мишо, който ми каза всъщност за тази фирма, дето прави моторите, си беше купил един шлем, който приличаше на „Хищникът“. И понеже и той има голяма глава, и аз му викам: „Я дай да го пробвам тоя шлем“, и го сложих, и казах: „Е-е-е, тоя шлем ми отива. Ще изляза с него и с тоя мотор като „Хищникът“. Накарах дизайнерите, които подготвят костюмите на балета ми, моите гримьори да им направят такива диадеми, които да имат подобен вид като „Хищникът“. Така че аз излязох с шлема на Мишо. Всъщност излязох и с неговия мотор, защото моят мотор, който аз поръчах, стана готов един час след началото на концерта. Добре че Мишо имаше подобен черен мотор и аз му казах: „Виж к’во. Освен каската, ще трябва да ти взема и мотора“, и понеже той ми е приятел и е готин, каза: „Разбира се, трябва да става шоу, взимай мотора“. Та, аз излязох с неговия мотор и неговата каска. Имаше едно място, където трябваше да завия покрай един ръб, който беше много опасен, защото тия мотори са с много голяма гума отзад и не са много маневрени, особено когато се карат бавно. Десет пъти репетирах излизането, щото щеше да е малко неприятно да се изплющя в началото, още докато излизам. Концертът започна. Излязох с мотора. Свалих шлема. Залата беше претъпкана - 17 000 души. Погледнах публиката, видях, че светят някакви лампички, и си казах: „Брей, Евгени е пуснал някакъв мърчандайзинг“. Както на концертите на АС/DС развяват някакви там, светещи червени рогца. Не бях излизал много време пред голяма публика и изведнъж... всички светеха, и в тоя момент разбрах, че това са телефони, с които снимат. И затова изглеждах така в началото на концерта. Просто бях шокиран и се опитвах да асимилирам това, което виждам. Чак на четвъртата песен започнах да събирам залата като в студио, да общувам по начин, който да създаде един интимитет. Странен интимитет със 17 000 души, но се получи. Аз го почувствах от един момент нататък. И концертът стана такъв - личен момент. Превърна се в личен момент за мен като емоционалност, като стимул, като всичко. Ние сме артисти. Освен това, което правя като човек, който организира, който инвестира, аз съм и артист. И бях забравил това чувство. Пет години не бях правил концерт и просто ми подейства като удар с чук по главата. Аз бях това, което съм. Никога не съм се правил на певец. Винаги съм бил щастлив, че имам възможността да работя с такива хора като „Ку-ку бенд“. Те са невероятни музиканти. Цветан Недялков - изключителен китарист. Виртуоз във всякакви стилове. Преподавател по китара, учениците му много пъти са гостували в нашето шоу. Георги Милчев-Годжи - изумителен музикант и композитор, и много специален като част от „Ку-ку бенд“. Венелин Венков - изключителен барабанист, от почти самото начало на „Ку-ку бенд“. Илия Илиев - много допринесъл за „Ку-ку бенд“ със своя класически подход към българския фолклор и към всичко, което свирим. Йордан Йончев-Гъмзата - специален музикант, характерен, уникален в звукоизвличането. Евгени Йотов - джазмен, професионалист, класически музикант, от самото начало на „Ку-ку бенд“. Рейди Бризуела - чуждото присъствие в „Ку-ку бенд“, кубинец... най-добрите перкусионисти са кубинци. Той от много години е част от „Ку-ку бенд“, стана и български гражданин. Другите перкусионисти: Калин Вельов и Лили Йончева - страхотни музиканти. Кристиян Илиев, Иван Стоянов... Всички те са професионалисти от много висока класа. Бекграундите... И Нели Петкова, и Десислава Добрева... И сегашните бекграунди - Борис Солтарийски, който е вече толкова много години с нас, Лили Стефанова, Цветелина Грахич, всичките музиканти на „Ку-ку бенд“... Когато излязох на сцената и се обърнах към тях, аз видях едни щастливи и грейнали лица. И си казах „има смисъл“.
|