Слави Трифонов за мен е чест
Изтегляне 2.22 Mb.
|
Много харесвам Бербатов.Много харесвам Бербатов. Даже „много“ е слабо казано. Бербатов е едно доказателство за това, че българският дух, манталитет и образ могат да бъдат в едни други измерения. Бербатов се различава от Стоичков, да речем. Аз много харесвам и Стоичков като футболист. И бях на върха на щастието през 94-та година, благодарение на Стоичков, Балъков, Трифон Иванов, всичките тия хора. Но Бербатов е по-различен като манталитет. Неслучайно беше част от един от най-великите отбори в съвремието - „Манчестър Юнайтед“. И Неслучайно беше оценен от цял свят като футболист, достоен за подражание. Беше и голмайстор на английското първенство. Вкара пет гола в един мач. Много го харесвам. Когато той ми гостува в предаването, аз го накарах да обещае, че националният ни отбор ще се класира за Европейското първенство по футбол в Португалия. И наистина се класирахме. Аз го накарах да обещае, че ще се класираме, защото за мен, както и за всеки българин, е от огромно значение да се случват подобни неща. Аз съм карал и други хора, които са ми гостували в шоуто, да обещават такива неща. Не само Бербатов. Да речем, Божинов, когато ми гостува, тогава играеше още в Италия... и аз го накарах да обещае, че ще има страхотна кариера, което обаче не се случи. Той не успя да се справи с предизвикателствата на славата, парите и това да играе в големи отбори. Докато Бербатов се справи с обещанието, макар че не искаше да обещае. Каза: „Аз не мога да обещавам такива неща“, и аз казах: „Не, това е отговорността на това, което правиш“. „Ма това е отборна игра - каза той, - не мога аз да обещая от името на всички“. Но в крайна сметка, обеща и националите се класираха за Европейското. И там нищо не направиха. Отидохме в Манчестър да гледаме последния мач на Бербатов за „Юнайтед“, когато те взеха титлата. Аз много обичам общуването с основните си сценаристи. Аз съм щастлив човек, че имам възможността да общувам с тези хора, които са основният ми модел за отношение към живота. Иво Сиромахов, Тошко Йорданов, Ивайло Вълчев, Филип Станев, Сашо Вълчев и Драгомир Петров. Това са основните ми сценаристи, от които аз съм научил ужасно много за отношението към света, за отношението към семейството, към приятелите. Знам как се говорят такива думи. Знам, че хората винаги се отнасят с недоверие, когато някой каже няк’ви добри думи за някого. Всеки ден боравя с думите. И винаги се стремя да съм искрен. Да, всеки човек има тайни, има един вътрешен свят, който пазя най-дълбоко в себе си, и аз затова не говоря, въпреки че въпросните хора са част от тоя мой вътрешен свят. И изпитвам към тях огромно уважение, и любов, и благодарност. Аз ги считам за мои приятели, а и чисто професионално, това са най-важните хора, с които правим нещата. Такова е естеството на нашата работа, те могат да взимат отговорни решения за това какво се случва в това шоу и във всичко, което работим. Странното естество на този вид взаимоотношения води до потребността от един особен тиймбилдинг, айде така да се изразя е тази интересна английска думичка. Защото нашата работа не е просто работа, тя е начин на живот. И той изисква един особен вид тиймбилдинг, един особен вид почивка заедно. И поради факта, че всички ние харесваме футбола, от само себе си се появи моето решение да организирам такъв тиймбилдинг. Да отидем на футболен мач някъде, където ще бъде атрактивно за всички ни. Аз реших да правя такива тиймбилдинги - подарък за основните си сценаристи. Привлякохме към нас и Евгени Димитров, с когото имаме страхотно приятелство, и Георги Милчев-Годжи, и така, направихме една скромна група, с която от време на време ходим на такива мачове. Тогава Бербатов играеше в „Манчестър Юнайтед“. И аз реших да отидем да гледаме в Манчестър един мач на Бербатов. През сезона, в който той стана голмайстор на английското първенство. Зорница, твоята съпруга, е човекът, който ни организира пътуванията, независимо дали в България, или извън България. Аз работя на семеен принцип и затова работя с туроператорската фирма на Зорница, която е изключителен професионалист. Аз поисках да ми намери хубави места за този мач и се оказа, че билетите са във VIP ложите. И тогава ти каза, че за тия VIP ложи има специален дрескод и ние трябва да сме с костюми. И до ден днешен не знам дали го направи нарочно, за да се ебаваш с мен, или го направи просто защото така пишеше в тия билети, които аз закупих за VIP ложите. И ние, българската група от 10 души, мои колеги и приятели, се барнахме в костюми, да отидем на мач в Манчестър, да гледаме „Манчестър Юнайтед“, мач на Бербатов. Когато отидохме на стадиона, се оказа, че ние сме единствените десет души с костюми, от 70 000 души, колкото събира тоя стадион. Всички хора си бяха с фланелки на "Манчестър Юнайтед“, само българската група - с черни костюми. Като погребални агенти. И понеже повечето от нас са и без коси, по естествени причини сме без коси, с тия костюми изглеждахме като нек’ви своеобразни мутри от Източния блок. Това беше толкова смешно, толкова абсурдно. Няма да го забравя никога. При всички положения не приличахме на творци от България или на хора, които се занимават с шоу. Приличахме на мутри. С костюми на мач! „Юнайтед“ тогава играха с „Блекпул“ и биха 4:2. Много смешно беше, че когато „Блекпул“ вкараха гол, ти, за да не си част от всички останали, скочи и почна да се радваш на гола. Това доста ме притесни - да си в Манчестър, да седиш сред феновете на „Манчестър“ и да се радваш на головете на „Блекпул“, можеше да ни набият... Но се оказа, че те са приятелски настроени, двете агитки. Изумителното беше, че ние бяхме на мач като на театър. За жителите на Манчестър беше празник да заведат децата си, семействата си на мач. Нямаше обидни думи в репертоара на феновете. Те пееха, бяха щастливи и това ме шокира. Това, че английските агитки, за които знаем, че са от най-мрачните агитки, които се напиват и вършат простотии - английските агитки в момента изглеждат така. И това ме потресе, че и стадионът е толкова красив, и феновете са толкова благородни, и сравнявайки с това, което е в България, разбира се, се натъжих. Свърши мачът и аз накарах един наш колега - Светльо Митев, който беше също с нас, да намери ресторант, в който да вечеряме. Тъй като той говори английски добре, аз говоря доста по-примитивно английски. И той каза, че единственият ресторант в който има свободни места, е някакъв тайландски ресторант. Отидохме там, но странно защо, тайландският ресторант светеше в червено, което още тогава трябваше да ми сигнализира, че нещо не е наред. Седнахме да ядем в ресторанта и, много странно, в ресторанта имаше доста сексапилни момичета, които се отнасяха към нас с много голяма свобода. Не мога да кажа, че ние сме хубавци, нито сме на възраст, в която може да представляваме атракция за едни млади сексапилни момичета. А и да не говорим, че сме в Манчестър, където не сме популярни. Та тия момичета бяха доста освободени, доста закачливи, доста провокативни и аз изведнъж вдянах, че червената светлина не е случайна и че над ресторанта има публичен дом, и затова момичетата са, така да се каже, доста добронамерени към нас в сексуален план. Така че се оказа, че вечеряхме в публичен дом благодарение на Светльо Митев. И когато го попитах: „Защо организира това? Не знаеше ли, че ще ни заведеш там?“, той каза: „Само това беше свободно“.
Но реших, че няма да е добре аз да седна в бизнес класа, пък вие да седнете в economy class. И реших, че най-правилно е, в името на екипа, аз да купя 10 билета economy class. Летяхме до Манчестър с прекачване през Мюнхен. И в самолета от Мюнхен до Манчестър до мен седна една манчестьрска баба, която беше много възрастна, адски добронамерена, общителна и с огромно желание да разбере аз кой съм, откъде съм, защо отивам в Манчестър, какво ще правя там. За съжаление, освен вас нямаше други българи в самолета, и понеже никой друг не знаеше български език, вие си позволихте през целия път да ме иронизирате на висок глас. Седях аз до манчестърската баба и бях принуден да общувам с нея с малкия набор от английски думи, който притежавам. Но все пак общувах, защото тя беше възпитана и аз съм възпитан също. И се почнаха едни подигравки от всички вас, едни подмятания, че за любовта няма възраст, че най-после съм намерил жената на живота си, че няма да е лошо да остана в Манчестър, защото е най-добре да си там, откъдето е булката, че ще направим две сватби - една в София и една в Манчестър, че е добре и за Бербатов да остана в Манчестър, ще го подкрепям оттам... И тия простотии продължиха два часа. Адски се натоварих, защото трябваше да обръщам внимание на бабата, а не я разбирах добре - защото, както знаеш, английският английски е малко по-различен от американския английски. А аз съм свикнал с американски английски, щото гледам повече американски филми и по-добре разбирам американски английски, отколкото английски английски, а па от Манчестър па ’ептен па не им разбирам. И хем трябваше да се напрягам, за да разбера какво ме пита бабата и да се опитам да ѝ отговоря, хем същевременно в ушите ми влизаха всички простотии, които вие раждахте, и затова веднага като кацнахме, се обадих на жена ти и казах: „Не ми пука! Да, аз ви черпя. Да, ходим заедно. Но току-що отборната игра отпадна и аз на връщане ще се возя в бизнес класа, а вие ще се возите в economy class - за да не ми се подигравате“. Тази история продължава и до днес с подигравките по отношение на манчестърската баба, с която аз просто си говорих, защото съм възпитан. Бербатов направи в шоуто връчването на наградите на неговата фондация. Той искаше да го прави това нещо в зала, само като жест към тези, които участват. Пък аз го убедих, че е по-добре тази негова благородна инициатива да бъде популяризирана. Затова го направихме при нас. И тогава го интервюирах и разговаряхме с него, докато раздавахме въпросните награди и стипендии в неговата фондация. И така беше правилно. Според мен имаше по-добър ефект. Обади ми се негова представителка, не той лично. Аз имам неговия телефон и съм си говорил с него, да речем, покрай нещастието, от което, за радост, се избави Стилиян Петров, тогава си говорихме с него и аз съм си позволявал да му се обаждам. По едно време много български медии бяха започнали, незнайно защо, да атакуват Бербатов и аз исках да му дам възможността, да има нек’ви минутки в моето шоу да говори, каквото пожелае, защото той е българин, който представя България в положителен план. А и до ден днешен продължава да го прави. Виж в ПАОК какво посрещане му направиха, а не може да се каже, че гърците много обичат българите. Но него специално го обичат много. Много! С огромно уважение и любов се отнасят към него. Той продължава да представя България в една добра светлина. Няма да забравя как, когато отидохме в Манчестър и влязохме във фен магазина на „Манчестър Юнайтед“, за да си купим фланелки, нямаше само фланелки на Бербатов и на Бекъм. Тези фланелки бяха свършили! Той беше обичан навсякъде. Около стадиона имаше хора, които скандираха името му, англичани, които се отнасяха към него с любов и с уважение. Какво по-прекрасно от това, че един българин, благодарение на качествата си, благодарение на това, което прави, е обичан и по този начин рекламира България? Какво по-прекрасно от това България да бъде свързвана с един велик футболист, а не с някакви цигани, които са отишли да крадат във Виена, или мутри, които са избягали в Аржентина, или не знам си кой, който е избягал не знам си къде... Кой говори е добро за нас? За съжаление, по света нашето име не е добро. А един Бербатов... Аз съм го видял с очите си, усетил съм го с порите на кожата си как се отнасят към него е уважение и с любов. А тука, в България, нек’ви вестници седнали да умнеят и да обясняват какъв бил той, за какво бил той... Тая комплексарщина е потресаваща! Позорно е това отношение. Позорно е да не виждаш успехите на един човек, който прави добро за всички българи, да го обиждаш и да търсиш нек’ви кусури само и само защото си комплексиран, завистлив, малък, дребен и мразещ. Това просто ме втриса. Просто ме побърква такова отношение, поради това гнусно противоречие, което съществува в манталитета на българите. Разбери ме правилно, обожавам страната си и обожавам българите като хора е толкова много прекрасни страни. Но има някои неща от народопсихологията, които тотално ме възмущават. Аз също съм се срещал е огромна, абсолютно несправедлива, необоснована омраза. Когато отивахме на молебена за нашите медици в Либия, аз бях много притеснен, че хората, които се събират, могат да направят някаква провокация - да бъде хвърлен камък срещу някакво стъкло, да се счупи и да стане нещо, което щеше веднага да опорочи благородното и искрено начинание. Ние не сме били против либийските деца, които са заразени от СПИН. Това звучи чудовищно и абсурдно. Ние просто искахме да кажем, че не вярваме, че едни български медици са в състояние да заразят тия деца. Но аз много се страхувах от такива провокации и много притеснено минавах през градинката зад храм-паметника „Александър Невски“. И един човек с много дебели очила, явно с висок диоптър, разхождаше някаква немска овчарка и се спря срещу мен. И аз се спрях. И той започна да говори на кучето: „Виждаш ли го тоя човек? Е това - казва той, - е най- големият изрод в България“, на кучето каза. И аз стоях така и не знаех как да реагирам. Най-мразя поговорката „Пътят към ада е постлан с добри намерения“. Защо да е така? Добрите намерения са добри хора, които искат да правят добро, а после се оказва какво? Оказва се българският вариант: „Направи добро - изяж лайно“. Тези неща много сериозно те демотивират. Не ми пука за омразата. Просто ти разказвам за състоянието, в което тогава изпаднах и което ми се е случвало много пъти. И си казах: „Защо, бе? Защо да съм изрод, бе?“. Какво трябваше да направя? Да му шибна един ли? Или да вляза в спор с него? Или к’во? Просто отминах. Смятам, че това е въпрос на самоконтрол и самодисциплина. Какво трябваше да направя? Да се защитя — от кое? Аз изрод ли съм? Защо? Може би заради медиците в Либия? Тогава си спомням, че давахме едно интервю в Дарик радио, и 9 от 10 обадили се казаха, че трябвало да ме обесят. Тогавашната власт обяви, че всъщност аз съм причината за проблема с медиците ни. Ако си спомняш, Иван Костов каза тогава, че те може и да са виновни. А председателят на Народното събрание каза, че причината може да е в това, че ние тук вдигаме шум... Спомни си как властта тогава говореше за „тиха дипломация“. Тихата дипломация щяла да ги спаси. Спаси ли ги бе, тихата дипломация? Пък аз се оказах най-големият изрод в България. Тази омраза я коментирам не за друго, а защото и Бербатов стана жертва на този вид неприязън към успелите, и особено към човек, който, общо взето, не пее в хора, малко е По-встрани. Но това какво значение има? Неговите успехи са безспорни успехи. А тази фондация, която той направи, показва само неговото отношение към родината му. Да спонсорира и да се грижи за талантливи деца, и то не само в спорта, а и в изкуството, в математиката. Всъщност така се запознахме с Хасан и Ибрахим. Те бяха едни от талантливите деца от фондацията на Димитър Бербатов.
Като говорим за успели българи... Сещам се за един друг страхотен българин - Веско Ешкенази. Аз го познавам от Консерваторията още. Веско е изключителен цигулар и спечели конкурс за концертмайстор на Кралския холандски симфоничен оркестър - Концертгебау. Много рядко се обявяват конкурси за концертмайстори в големите филхармонии. Това е като да станеш крал. Трябва да умре предишният. Защото големите симфонични оркестри са малко на брой. И те изискват специално отношение, има специална култура за слушане на симфонична музика по света. Веско спечели конкурса и ING Bank, която е един от спонсорите на този оркестър, му купиха цигулка „Гуарниери“, за която дадоха, мисля, 4 милиона евро. Такива цигулки много рядко излизат. И затова те се купуват от такива големи финансови субекти, защото това е нещо, каквото са редките картини в изобразителното изкуство. И когато Веско ни гостува в шоуто, ние имахме честта той да донесе тази цигулка и да свири на нея, защото да видиш такава цигулка е невероятен шанс. Да я пипнеш пък е... Тъй като аз, общо взето... дет’се вика - мога да свиря на цигулка. Имах честта да пипна този инструмент. Чувството да докоснеш такъв инструмент е нещо невероятно, изумително, неосъществимо. Като в оня социалистически виц за конкурса на Паганини, дето изпратили от България един цигулар и с него едно ченге - да го пази да не избяга от социалистическия блок. И ченгето попитало музиканта: „Добре, каква е наградата на конкурса на Паганини?“, а цигуларят казал: „Ми, да свириш на цигулката на Паганини“. И оня казал: „Ебахти наградата“, а музикантът казал: „Да бе, това е все едно на теб да ти дадат да стреляш с пистолета на Дзержински“. Съпругата на Веско почина. От рак на гърдата. Той има две деца от нея. Мога само да си представя, аз не съм бил женен, но знам как ми действа загубата на близък човек. Знам какъв ад е да загубиш близък човек. И мои близки са умирали. Но не мога да си представя какво е да загубиш майката на децата си... Той беше потресен, говорих с него по телефона и той каза: „Аз трябва да направя нещо“. Пък аз си казвам наум: „Какво да направиш, бе, човек? Какво да направиш, освен да си силен? Какво да направиш, освен да се тестваш в този най-зловещ тест - колко си корав, когато съдбата, животът ти предложи тази драма“. Говорейки си по телефона с него, не мога да ти кажа как ни хрумна, мисля, че това хрумна на мен и на Евгени, но не съм сигурен, трябва да го питам. Но какво значение има на кого е хрумнало? Хрумна ни да направим една песен, в която Веско да свири на цигулка и тази песен някак си да я популяризираме като послание към жените да си правят често преглед, защото навреме установена, тази зловеща болест би могла да бъде излекувана. И Веско се хвана като удавник за сламка да го направим това нещо. Избрахме песента „Вечерай, Радо“, която аз за пръв път чух от „Мистерия на българските гласове“. Тя е фолклорна песен и Евгени Димитров направи обработка. Евгени е гениален композитор и гениален музикант. И това го казвам с пълното съзнание на професионалист, който прави оценка не на приятел или на човек, с когото работи, а обективно на качествата на един безмерно талантлив човек. Евгени направи аранжимента на песента и написа едно изумително соло, което е с ранга на класическо произведение. Това соло Веско Ешкенази го изсвири с въпросната цигулка „Гуарниери“. Песента беше изпята от Десислава и Александра, които тогава работеха за нас. И в клипа на тази песен сложихме документални кадри на съпругата на Веско, която той беше снимал не само в периода, когато тя е била здрава и са били щастливи, но и в периода, когато тя вече е била болна. Дори сега, когато разказвам тази история, очите ми се пълнят със сълзи, защото... защото... защото тя, съпругата му, изглеждаше много спокойна и усмихната в тия кадри. И много мъдра, някак си, в усещането за смъртта. И тази песен, изпята по тоя начин и изсвирена от Веско с тези тонове, написани от Евгени, в комбинация с визията на неговата съпруга, лека ѝ пръст, комбинацията дава такъв трагичен, тъжен резултат, че ми е много трудно дори да говоря за това, защото това не е шоу. Или, ако използваме буквалния превод на думата „шоу“, което означава „показвам“, всъщност това е - искахме да покажем тъгата и безнадеждността в конкретната ситуация, но да извадим и надеждата от това, че трябва жените да се преглеждат често, за да се избягват такива трагедии. Не знам с какви други думи да го кажа. Това е истината. Това се случи с Веско. Виждах го наскоро, изглеждаше по-усмихнат. Той се хвърли да търси спасение в своя труд... Такива хора прославят България, г-н Сиромахов. Този човек е директна реклама за нашата страна. Българин, който е начело на един от най-големите оркестри в света, свири на „Гуарниери“. Този човек е реклама на България. Това са хората, за които непрекъснато трябва да се говори! Не политиците! Не срещата на Бойко Борисов с Меркел! Не какво е казано там. Това е важно, разбира се. Но по-важно е какво правят хора като Бербатов, като Веско Ешкенази. Това е красивото лице на България!
|