Ошо, как? Сега. И в това няма „как". И последният въпрос: Ошо! Ошо! Ошо!!!-----.???

ОТ ЛУКА, ГЛАВА 14

26 АКО ИДЕ НЯКОЙ ПРИ МЕНЕ, И НЕ ВЪЗНЕНАВИДИ"БАЩА СИ,

И МАЙКА СИ, И ЖЕНА СИ, И ЧАДАТА СИ,

И БРАТЯТА СИ, И СЕСТРИТЕ СИ,

А ОЩЕ И СВОЯ СИ ЖИВОТ,

НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ МОЙ УЧЕНИК.

27 И КОЙТО НЕ НОСИ КРЪСТА СИ И НЕ ВЪРВИ СЛЕД МЕНЕ, НЕ МОЖЕ ДА МИ БЪДЕ УЧЕНИК.
...И КОИ СА БРАТЯТА МИ?

ТОМАС КАРЛАЙЛ Е КАЗАЛ ВЕДНЪЖ за един от своите приятели, че се е родил като човек, а е умрял като бакалин. Всеки се ражда велик и умира много мъничък. Всеки се раж­да като Бог, а умира почти винаги като куче. Какво се случва междувременно? Защо човек се осакатява от живота? Трябва да се надяваме, че човек ще израсте до едни по-висши изме­рения, до по-високи върхове, до един по-велик живот - това, което Исус нарича „живот изобилен" - но това рядко се случва. Както става обикновено, човек започва да се свива, да става все по-малък и по-малък, и по-малък. Това трябва да се разбере.

Когато едно дете се роди, то няма идентичност. То просто съществува. Тази „съществуващност" е необятна, тя е от ог­ромна величина, тя е неограничена. Детето все още няма име, а името осакатява; то още няма идентичност, то още не знае кое е то. В това е неговото величие, в това е неговата необятност. То е едно с битието, то още не е отделено. То няма граници, няма ограничения.

Детето няма характер. В това е неговата красота. Характерът убива. Колкото повече характер имаш, толкова по-малък ставаш. Характерът представлява броня около теб, той те определя, дефинира. А всяка дефиниция е смърт. Нека да повторя: всяка дефиниция е смърт; само това, което е недефинирано, е живо.

Детето има тяло, но няма форма. В съзнанието му още няма никакви форми. Дори и ако сложиш пред детето огледало, то няма да се разпознае. То ще гледа в огледалото, но няма да се сети, че отражението в огледалото е неговото, защото то все още не знае кое е. В това е неговата невинност. След това нещата започват да се натрупват около него: името, което се превръща в затвор, формата, идентичността. Религията, обществото, цветът, народността - всички те се превръщат в затворнически ограничения. Детето започва да се свива, необятността на небето изчезва. По такъв начин се натрупват облаците и задушават твоето същество. Когато дойде времето да умираш, ти отдавна вече си мъртъв.

Това е значението на тези сутри: че ако човек иска отново да постигне своята истинска слава, той трябва да стане недефиниран, трябва да загуби характера си.

Ще ви бъде много трудно да ме разберете. Казвам, че човек трябва да загуби характера си, защото характерът е това, което ти налага ограничения. Характерът представлява фиксираност, замръзналост. Докато характерът не се стопи и ти не започнеш отново да течеш, докато не станеш непознат за себе си и непредвидим... Така че никой, дори и ти самият, да не знае какво ще стане в следващия момент. Тогава започ­ваш да живееш момент за момента. Вече няма пресметливост, планирането изчезва, и ти плуваш като бял облак в небето: движиш се без никаква мотивация; движиш се, но не знаеш къде отиваш; движиш се, но си оставаш в настоящия момент, така изцяло тук-сега, че миналото и бъдещето вече нямат сми­съл за теб, единствено настоящето е от значение.

Каква ще е идентичността ти тогава? Кой ще бъдеш ти? Ти не можеш да кажеш нищо за това; то е неизказуемо. Това е, което Буда нарича вътрешна празнота: анатпта, не-себе; това е, което Исус нарича царството Божие. Нещо мистериозно, което ти представляваш. Не че трябва да станеш това - ти вече си това.

Това се е случило през Втората световна война в един японски концлагер. Пазачите на концентрационния лагер разбрали, че пристигането на американската армия е неизбежно. Американците във всеки момент могли да дойдат и Япония да капитулира. Тъй като се страхували за живота си, те отключили вратите на лагера и избягали в гората.

Но тези, които били заключени в лагера, въобще- не разбрали, че вратите са вече отключени. Те били все още затворени. Пазачите ги нямало, катинарите били отключени, но затворниците все още били затворници. Те вече били свободни, но не знаели това. На следващия ден, когато дошли освободителите, те само трябвало да им съобщят: „Вие вече сте свободни. Ние няма какво да правим тук."

Това е, което и аз ви казвам: че вие вече сте свободни. Пазачите никога не са съществували освен във вашето въо­бражение, а ключалките никога не са били заключени. Просто си видял някакъв сън и си останал затворен в него. Това са единствените добри новини, които Исус ти е донесъл или аз ти нося: че ти вече си свободен.

Не че трябва да станеш свободен. Цялото ти затворничество е просто становище на ума. Ти се определяш като индус или като християнин, или като мюсюлманин. Не че си християнин. Как можеш да си християнин или мюсюлманин? Как може една нищо и никаква идеология да те затваря, как може някакви си думи да се превръщат в затвор за теб? Как може само едни думи - хиндуизъм, християнство - да се прев­ръщат в затвори за една толкова жизнена енергия, за една толкова жизнена реалност? Това е невъзможно.

Но ти вярваш в тях. Тогава невъзможното става възможно. Ти се мислиш за такъв или онакъв. Самото това мислене те превръща в такъв или онакъв. Но ти не си. В най-вътрешната сърцевина на своето същество ти си оставаш пъл­на свобода, абсолютна свобода.

Да се опитаме сега да навлезем в тези сутри. Те са много деликатни и има огромна вероятност да ги разберем погрешно. В много случаи Исус е бивал погрешно разбиран. Един такъв случай се визира в тези сутри.

Хората са му намирали кусури именно поради тези сутри. От една страна той говори за любов - дори казва: „Бог е лю­бов", а от друга страна непрекъснато говори толкова противо­речиви неща. Как може един човек на любовта да казва таки­ва неща? Но той ги е казал. Така че има голяма вероятност те да не са били разбрани правилно. Нека да опитаме...

А когато той още говореше на народа, ето, майка му и братята му стояха вън и искаха да му говорят.

И някой си му рече: Ето, майка ти и братята ти стоят вън и искат да ти говорят. А той отговори на тогоз който му каза това и рече: Коя е майка ми? и кои са братята ми? И простря си ръката към. учениците си и рече: Ето майка ми и братята ми! Тази е майка ми и тези са братята ми.

Дотук всичко, което той казва, може да се разбере. Но следващата сутра е наистина много опасна. Той казва:

Той казва: „Ако някой човек дойде при мен и не мрази баща си, майка си, жена си, децата си, братята и сестрите си, той не може да бъде мой ученик." Човекът, който винаги гово­ри за любов - защо така изведнъж започва да говори за омраза? Думата „омраза" не подхожда на устните на Исус. Този човек изглежда противоречив, парадоксален, но това е само привидно. Ние трябва да навлезем по-надълбоко. Щом Исус казва омраза, той трябва да има нещо предвид. И ето какво е то...

Първо: човек се ражда като част от божественото, като част от всичкото, от цялото. Детето в утробата на майката не е в майчина утроба: то е в утробата на цялото. Майката не е нищо друго освен една част от цялото. Майката е най-близката част от цялото, но детето съществува в божественото, в целокупното. То не познава майката; то просто съществува. След това то се ражда, отделя се от майката. Но дори и след като се е отделило от майката, то все още няма идентичност. То все още не може да каже аз съм. Все още продължава чистотата на неговото съм.

След това, малко по малко, то започва да обича майката. В момента, в който започне да обича майка си, то забравя цялостността на своето съм, на цялото. Любовта към майката се превръща в забрава на целокупното. След това то започва да обича баща си - и забравя напълно за цялото. След това братята си„сестрите си... След това се създава семейство, едно малко семейство, и така човекът забравя за голямото семейст­во на битието.

Докато съзнанието на човека не се премести отново от майката, от бащата, от братята и сестрите, докато целият гещалт не се промени, докато той отново не погледне към Цялото и Цялото не се превърне в неговото семейство, докато отново не заживее със звездите и с дърветата, и с реките и с океана, и с пясъците - той няма да бъде в състояние да следва Исус; ти няма да можеш да ме следваш. Защото какво значи да следваш Исус? Това означава единствено да промениш фо­куса на съзнанието. Ако си се влюбил в семейството, трябва да отидеш отвъд тази любов. Иначе самата тази любов, самото това привързване няма да ти позволи да навлезеш в по-голя­мото цяло.

Когато казва възненавиди, той просто има предвид не обичай. Когато той казва възненавиди, той използва една мно­го силна дума с цел да подсили ефекта. Тъй като любовта те е направила част от едно малко семейство, само омразата може да те направи отново част от Цялото. Но под да възненавидиш той няма предвид омраза. Той просто има предвид да унищо­жиш любовта, привързаността.

В Индия ние използваме думата асукти раг, което значи привързаност, да си оцветен от привързаност. Бъди непривързан, отречи се. Отречи се от малкото, за да намериш всичкото. И в това е красотата: че ако се отречеш от частта, от малкото семейство и постигнеш голямото семейство, изведнъж ще разбереш, че малкото семейство присъства в голямото. Че къде би могло да отиде? В малкото семейство голямото не присъства, но в голямото семейство присъства малкото.

Когато цялата земя стане твой дом, тя ще включва и твоя дом. Но ако твоят дом е единственият за теб, той не включва цялата земя. Когато цялото небе стане твое, там ще бъде и малкото небе, което преди си смятал за свое.

Голямото включва малкото, малкото не включва голямото. Баща ти, майка ти, децата ти, жена ти, всички ще са там - но не като твоя майка, твой баща, твоя жена, но като богове. Всъщност ти нищо не си им отнел. Напротив, ти си им дал нещо. Преди те са били обикновени човешки същества, а сега те ще са божествени. Твоето отречение не е разрушило нищо. Напротив/то е разкрило много. Загуби малкото, за да спечелиш Цялото, и това малко ще ти се върне отново в по-голяма слава.

Но в началото ще изглежда сякаш се отдалечаваш от любовта, защото това е единствената любов, която познаваш: любовта към семейството, любовта към родината. Това е един­ствената любов, която познаваш. Но това е фалшива любов, защото докато любовта не включи в себе си Цялото, тя изобщо не може да бъде удовлетворяваща. Любовта е необятна и може да бъде задоволена само от необятното.

Докато не възлюбиш Бога, ще обичаш напразно. Любовта ще те обезсилва, няма никога да те удовлетворява. Любовта има нужда от нещо необятно, за да го изпълни, затова само Бог може да я задоволи. Нито баща, нито майка, нито жена, нито деца, нито братя, нито сестри, нито приятели могат да направят това - докато Бог не дойде при теб като твой баща или баща ти не ти се яви като бог.

Докато жена ти не се превърне в Цялото или Цялото не стане твоя жена, ти няма никога да бъдеш задоволен. Ето защо има толкова много мъка от любов. Ти обичаш една част, а очакваш Цялото. В това е нещастието. Любовта ти е малка, а ти искаш голямото. Това не може да се осъществи. И от това се получава срив. Всеки път, когато се влюбиш в един човек, ти очакваш нещо божествено. Всеки влюбен очаква това. А когато това не ти се дава, ти се чувстваш наранен, измамен. Това е причината за любовното нещастие.

Очакванията са големи, а реалността е много нищожна. Ти очакваш не оттам, откъдето трябва: ти искаш малкото по­точе да се превърне в океан. То не може, то е безпомощно: Когато очите ти се отворят за реалността, когато мечтите из­чезнат и меденият месец свърши... само някакво си малко поточе. А ти си си мислил за океана! И сега си оклюмал, сразен, дълбоко наранен в сърцето.

Любовта наранява, защото ти очакваш цялото от една малка част. А това е единствената любов, която ти познаваш. Тази любов не е точно любов. Тя е привързаност. Има една по-голяма любов, която се появява едва когато очите ти се отво­рят към необятното, към безкрайното, към Бог.

Когато Исус казва да възненавидиш, той просто иска да каже: всичко това, което обичаш, не струва нищо. Отиди към противоположното, отиди в другата крайност. Остави всички тези глупости, които ти наричаш любов. Това не е любов. То може да е страх - страх от самотата - но то не е споделяне на твоето същество. Това е игра на егото, а любовта не може да бъде игра на егото. Остави всичко това - и чрез това оставяне ще ти се отворят огромни възможности.

Първо, ако оставиш всичката тази така наречена любов - любовта към бащата, към майката, към брата, към сестрата, към семейството, към жената - ако наистина я оставиш, изведнъж твоята идентичност ще. се загуби. Тогава кой ще бъдеш, кой ще бъдеш тогава ти? Ако сега някой те попита, ще му отвърнеш: „Аз съм син на еди-кого си, брат на еди-кого си, съпруг на еди-коя си, баща. на еди-кого си. Това е моята религия. Това е моята родина. Това е групата, към която принадлежа."'Ти имаш нещо, което да кажеш за себе си.

Помисли си: ако не принадлежиш към никоя страна, ако не принадлежиш към никоя секта, църква, вероизповедание; ако си прекъснал всички връзки със своето семейство - с баща, с майка, с жена - и ако си абсолютно сам, кой ще си тогава? Как ще кажеш кой си? Чрез прекъсване на привързаностите ти убиваш своето его.

Това е смисълът на казаното от Исус. Той казва: егото ти съществува и се подхранва от твоите привързаности. Прекъсни връзките и егото изведнъж ще рухне. То няма къде да стои, няма на какво да се опира. Изведнъж то рухва и в това рухване за първи път се раждаш ти. За първи път ти си ти - а не син на някого си, не съпруг на някоя си, не баща на някого си. За първи път ти просто си тук, в своята абсолютна голота, чистота, невинност. Ти си недефиниран, всички дефи­ниции са изчезнали. Изведнъж ти започваш да туптиш с едно ново сърце; ти ставаш част от Цялото. Това малко семейство, което те е обграждало и е създавало границата, вече го няма.

Ти се смаляваш поради привързаността към семейството. Веднъж щом отидеш отвъд тази привързаност, ти се разширяваш. Ето защо Исус използва толкова силна дума. Той казва възненавиди, защото по-слаба дума няма да свърши работа.

Чуйте:

Много повече неща трябва да се разберат. Исус добре знае, че майка му и братята му не го разбират. В действителност те си мислят, че той малко се е побъркал. Собственият им брат, пък да се мисли за син Божи! Само си помисли за своя брат. Ако той започне да се мисли за син Божи и винаги гово­ри за Бог, който е на небесата, ти естествено ще си помислиш, че си е загубил ума. Ще тръгнеш да търсиш помощ от психиатри, ще го водиш да му правят електрошокове, че дано пак се върне на земята.

Роднините на Исус са си мислели, че той малко е откачил; станал е малко ексцентричен, побъркан, луд. Когато той оти­вал в селото си, хората просто му се смеели, подигравали му се. Най-много да са се чудели: „Вижте, това е синът на дърво­делеца Йосиф - а взел да се мисли за син Божи!" Те добре знаят чий син е той. Само няколко години преди това той рабо­тел в работилницата с баща си: носел дърва от гората, пома­гал му. А сега из един път се побъркал. „Бедничкият Исус!"

Така са смятали и в семейството му. Те са го съжалявали. Затова когато някой му казал: „Братята ти и майка ти чакат отвън, искат да говорят с теб", той знае за какво искат да говорят с него. Той знае, че всичките им уси­лия са насочени към това да могат някак си да си го приберат у дома и да го направят нормален.

Това е един от проблемите с човечеството. Хората, които наричаш нормални, хич даже не са нормални, но те са болшинството. Един Буда винаги изглежда ненормален. Един Исус изглежда ненормален. В известен смисъл той е такъв, защото не се държи като теб, не следва обичайните правила. Той не се вписва в обществото, той е неприобщен. А ако го оставиш на мира, тогава в теб възниква съмнение: ако той е прав, значи аз греша. Това те кара да се съмняваш и да трепериш. Той трябва да греши, трябва непременно да се докаже, че греши. Той трябва някъде някак си да е сгрешил. Естествено обикновените ще се смятат за нормални - а пък нормалните се приемат за норма - затова изключителните, уникалните ще се смятат за ненормални.

Дори и психоаналитиците смятат, че Исус е бил невротик. Много книги са написани против Исус, които доказват, че той е бил невротик, че не е бил с всичкия си. Виж само какво е говорил! Ако сега изведнъж някой измежду вас обяви, че е син Божи, вие, разбира се, ще се засмеете. Какво ли иска да каже с това?

Исус добре е знаел за какво са искали да говорят с него. А те и не са дошли при него. Те дошли само при сина на Йосиф, какъвто той вече не е. Той е бил, но вече не е, откакто Йоан Кръстител го посветил в един друг живот - променил го е и го покръстил в едно ново ниво на съзнание, дал му е посвещение - оттогава той вече не е същият.

Когато Буда след дванадесет години се върнал вкъщи, баща му не могъл да повярва, че той е станал просветлен. Той му казал: „Остави тези глупости! Другите можеш да ги заблуждаваш, но не можеш да заблудиш мен. Аз съм те родил, аз те познавам още от рождение. Остави тези игри и се върни у дома. Аз съм ти баща и тъй като те обичам, вратите на моя дом са все още отворени за теб. Макар че ти не заслужаваш! Ти се мъчиш да избягаш от живота. Ти избяга, когато вече остарях. Ти си единствената ми надежда. Върни се у дома!"

Естествено баща му не могъл да види какво се е случило. Той бил прекалено изпълнен със собствените си идеи, със собс­твените си спомени за това момче, което му се родило. И как изведнъж то сега е станало Буда, просветлен човек, постигнал истината? Ако той би бил нечий друг син, бащата би го огледал по-добре, би го наблюдавал, изучавал, би бил по-отворен към него. Но това бил собственият му син. Очите му били пълни със сълзи, гняв, привързаност, спомени. Очите му били замъг­лени от миналото; той не могъл да види застаналата пред него реалност.

Буда се засмял и казал: „Просто ме погледни. Аз не съм същият този, който напусна твоя дом. При теб е дошъл някой друг. Онзи човек умря! Аз съм напълно нов човек."

Бащата го погледнал отново и казал: „Не можеш да ме излъжеш. Ти си същият. Аз добре те познавам. Познавам те по-добре, отколкото ти сам себе си познаваш."

Исус много добре знае за какво искат да говорят. Пък и те не искат да говорят с него, с реалността, която той представ­лява сега. Те искат да говорят с някой, който вече не съществува. Исус е изчезнал в този момент, в който на река Йордан Йоан Кръстител го посветил в един друг живот. Този човек, който той е бил тогава, вече е изчезнал. Къщата си е старата, но обитателят се е променил. В това тяло не живее вече същият човек. Тялото си е същото, но в него е влязло едно ново съзнание. Там обитава вече едно ново съзнание, а те са дошли да говорят със старото, което вече го няма.

Това ново съзнание - ако искаш, наречи го Христос, -това негово съзнание пита: Коя е майка ми? и кои са братя­та ми?

Ако не можеш да видиш тези две възможности - тази на Исус, който вече го няма; и другата на Христос, който е дошъл като гълъб и е влязъл в душата му, ти няма да можеш да разбереш тези изречения. Тези сутри стават много разбираеми веднага щом разбереш, че човекът Исус вече не е същият Исус, който е бил преди.

Това много пъти се случва и с моите саняси. Когато ре­шат да се връщат у дома, те стават малко неспокойни. Те идват при мен и ми казват: „Няма да е лесно. Баща ми няма да ме разбере, майка ми няма да може да забележи какво се е случило. Когато се върна, те няма да могат да осъзнаят какво се е случило с мен."

Аз им казвам: „Не се тревожи. Просто си отиди вкъщи и бъди нов човек. По никакъв начин не се опитвай да се дър­жиш така както преди." Това не трябва да се забравя, защото изкушението ще бъде налице. Майката е там, бащата е там, братята са там, цялото обкръжение отпреди е там, а ще го има и изкушението, че макар че си се променил, защо да им създа­ваш тревоги? По-добре да си действаш както преди.

Но ако действаш както преди, това ще ти създаде големи тревоги за теб самия. Това ще е измама, няма да е достоверно. А и по такъв начин ти няма да помогнеш на семейството си. По този начин само ще ги заинтригуваш.

Бъди истинен. Дори и ако в началото те те разберат погрешно, приеми го. Това е естествено. Но ти си остани този, който вече си станал. Не играй роли, бъди истински. Рано или късно те ще разберат, а веднъж щом разберат, твоята реал­ност ще започне да трансформира и тях. Реалността е велика сила.

Това много пъти се случва. Един санясин от Англия току-що ми писа, че: “Страхувах се, въпреки всичко, което си ми казал. Аз си бях уплашен, а с приближаването ми до Англия страхът ми стана огромен. Баща ми е голям инат" - каквито са и всички бащи - „и аз си помислих: ами той няма да разбере, няма дори да ме слуша. Той ще си помисли, че съм се побъркал и ще се опита да ме накара да отида на психоаналитик: „Какво се е случило с теб? Защо си облечен в оранжево?" Той е един старомоден християнин, много ортодоксален. За него ще е почти шок."

Но той трябваше да се върне, затова си тръгна. Сега ми е писал: „Останаха шокирани. Не можеха да повярват. Но както ти ми каза, аз се опитах да не се поддам на изкушението да играя роля, но си останах истинен. И след три или четири дни те за първи път се отпуснаха. Сега за първи път между мен и родителите ми нещо се случи, нещо, което мога да нарека любов - което никога преди не е било. Преди имаше страх, но не и любов. А сега ми задават въпроси: какво се е случило с мен? И даже се опитаха да медитират!" - което той смята за чудо. Той си мисли, че аз правя нещо оттук.

Аз нищо не правя оттук. Твоята истина, твоята автентич­ност имат голяма сила. Истината трансформира не само теб. Където и да отидеш, с когото и да общуваш, ако си истинен, ти се превръщаш в една голяма сила.

Исус знае, че те не са дошли за него. Те още не са готови. Те не разбират, че в живота на Исус приемствеността е прекъсната. Старото си е отишло и е дошло новото, като между двете няма никаква връзка. ,

Това е проблемът: когато новото дойде, то е напълно ново. То не е някаква модифицирана форма на старото. Когато старото си отиде, то си отива напълно. Появява се една междина, тишина, празнота.

Старото си отива и идва новото - но тялото си остава същото. Никой няма да може да види какво се е случило, но всички ще почувстват, че нещо се е случило. Дори и ти сами­ят малко по малко ще осъзнаеш, че вече не си както преди.

Приемането иска време. Понякога месеци, понякога години. Иска се време, за да го приемеш, но все пак малко по малко ще осъзнаеш, че: „Аз вече не съм този човек, който бях преди". Когато това разбиране те обхване, ти ще разцъфтиш. Ще имаш достъп до една друга благодат. Старият човек живее по закон; новият човек живее по любов. Старият човек живее в обществото; новият човек се превръща във връх на абсолют­на самота. Старият човек живее в миналото, в бъдещето; но­вият човек живее само в настоящето. Новият човек има присъствие, едно друго качество на съществуване. Той има магнетизъм, харизма.