Следвай ме – Ошо – том 2 увод

ОТ ЛУКА, ГЛАВА 10

2 И КАЗВАШЕ ИМ: ЖЕТВАТА Е МНОГО, А РАБОТНИЦИТЕ СА МАЛКО; ЗАТОВА, МОЛЕТЕ СЕ НА ГОСПОДАРЯ НА ЖЕТВАТА ДА ИЗВАДИ РАБОТНИЦИ НА ЖЕТВАТА СИ.

3 ИДЕТЕ; ЕТО, АЗ ВИ ПРОВАЖДАМ КАТО АГНЕТА ВСРЕД ВЪЛЦИ.

4 НЕ НОСЕТЕ НИ КЕСИЯ НИ ТОРБИЧКА НИТО ОБУЩА; И НИКОГО В ПЪТЯ НЕ ПОЗДРАВЯВАЙТЕ.

5 И В КОЯТО КЪЩА ВЛЯЗВАТЕ, ПЪРВОМ КАЗВАЙТЕ:

МИР НА ТОЗИ ДОМ!

6 И АКО БЪДЕ ТАМ СИНЪТ НА МИРА, ЩЕ ПОЧИВА НА НЕГО ВАШИЯТ МИР; АКО ЛИ НЕ, ЩЕ СЕ ПОВЪРНЕ НА ВАС.

16 КОЙТО СЛУША ВАС, МЕНЕ СЛУША; И КОЙТО СЕ ОТМЯТА ОТ ВАС, ОТ МЕНЕ СЕ ОТМЯТА;

А КОЙТО СЕ ОТМЯТА ОТ МЕНЕ,

ОТМЯТА СЕ ОТ ТОГОЗИ КОЙТО МЕ Е ПРОВОДИЛ.

17 И ВЪРНАХА СЕ СЕДЕМДЕСЕТТЕ С РАДОСТ И КАЗАХА: ГОСПОДИ.

С ТВОЕТО ИМЕ И БЕСОВЕТЕ СЕ ПОКОРЯВАТ НАМ.

18 А ТОЙ ИМ РЕЧЕ...

20 НО НА ТОВА НЕДЕЙТЕ СЕ РАДВА, ЧЕ ДУХОВЕТЕ СЕ ПОКОРЯВАТ ВАМ; А РАДВАЙТЕ СЕ ПОВЕЧЕ ЗАЩОТО ИМЕНАТА ВАШИ СА НАПИСАНИ НА НЕБЕСА.

21 В ТОЗИ ЧАС ВЪЗРАДВА СЕ ДУХОМ ИСУС И РЕЧЕ: БЛАГОДАРЯ ТИ,

ОТЧЕ, ГОСПОДИ НА НЕБЕТО И НА ЗЕМЯТА,

ЧЕ СИ УТАИЛ ТОВА ОТ МЪДРИ И РАЗУМНИ,

И ОТКРИЛ СИ ГО НА МЛАДЕНЦИ;

ЕЙ, ОТЧЕ, ЗАЩОТО.

ТАКА БЕ УГОДНО ПРЕД ТЕБЕ.

22 ВСИЧКО МИ Е ПРЕДАДЕНО ОТ ОТЦА МИ; И ОСВЕН ОТЦА НИКОЙ ДРУГ НЕ ЗНАЕ КОЙ Е СИНЪТ; И КОЙ Е ОТЕЦ НИКОЙ ДРУГ НЕ ЗНАЕ ТЪКМО СИНЪТ, И ОНЗИ КОМУТО БИ РАЧИЛ СИНЪТ ДА ГО ОТКРИЕ.

ИМЕНАТА ВАШИ НАПИСАНИ СА НА НЕБЕСАТА

Другият не се съгласил и казал: „Не виждам тук никакъв градинар. Не виждам дори и отпечатъци от стъпки. Пък и не виждам смисъл да се прави такава прекрасна градина в тази гъста и дълбока гора Кой ще идва да я наглежда? Никой въобще не минава оттук. Не, тук няма градинар. Цялата градина се е създала случайно."

Те поспорили. Вторият бил невярващ, скептик. Но тъй като нямало начин да се реши кой е прав, те си разпънали палатката и останали да чакат няколко дни. Не се появил никакъв градинар.

Скептикът бил много доволен. Той рекъл: „Виж, няма ни­какъв градинар. Това вече се доказа."

Но вярващият не бил съгласен: „Градинарят е невидим. Той идва, но ние не можем да го видим; той идва, но ние не можем да чуем стъпките му. Невъзможно е тази градина да няма градинар."

Тогава те направили ограда от бодлива тел около гра­дината. След това пуснали ток по оградата и довели няколко хрътки, които да пазят денонощно. Но никой не влизал. Никой не изпищявал от допира с бодливата тел, а кучетата въобще не лаели.

След седем дни скептикът заявил: „Толкоз! Вече няма никакво съмнение, че няма градинар - било видим или невидим."

Но вярващият не бил убеден. Той казал: „Градинарят е не само невидим, той е и неосезаем. Той няма мирис и е вечно неуловим: не можеш да го хванеш с наелектризирани жици, не можеш да го хванеш с кучета, а очите ни не го виждат. Но той съществува - със сигурност съществува."

Сега скептичният му приятел, вече отчаян, го попитал: „Какво стана с твоето първоначално твърдение? Каква е раз­ликата между един невидим, неосезаем, вечно неуловим Бог или градинар, и такъв, който е просто въображаем или въоб­ще не съществува? Каква е разликата между двамата?"

Когато прочетох тази притча, тя много ми хареса, защото показва как този спор се е водил и продължава да се води навсякъде по Земята. Вярващите не спират да говорят за ня­какъв невидим Бог, а хората със скептични умове непрекъс­нато опровергават всяка възможност за съществуването му, като изглежда, че и едните, и другите'са прави. Или пък и едните, и другите грешат. Този спор няма да се разреши.

Цялото това проучване още от самото начало е взело пог­решна насока. Проблемът възниква още щом разделиш градинаря от градината - Бог от творението. По такъв начин той никога няма да бъде разрешен.

Градината е достатъчно доказателство за съществуването на градинаря. Но градинарят не е отделен. Той не идва да се грижи за градината: Той е е градината. Той е градината. Той не се грижи за цветята: Той е в цветята; Той е цветята. Не че той е невидим - Той е видим, но Го виждаме като цветя.

Ако имаш някаква идея за Бога, ти няма никога да Го намериш. Самата идея ще се превърне в преграда. Само тези, които нямат никаква идея за Бога, идват при Него или позво­ляват Бог да дойде при тях. Ако имаш някаква идея, самата идея ще бъде стена, тухлената стена между теб и истината.

Вярващият не е сгрешил, но е поел по погрешен път на аргументация: той разделя градинаря от градината. Градинарят не може да бъде доказан, защото той не съществува. Не съществува градинар отделно от градината.

Затова и неговият скептичен приятел могъл да спори. При това аргументите му са валидни - валидни не по отноше­ние на съществуването на Бог или градина, но спрямо вярващия. Вярващият е избрал погрешен аргумент.

Според мен Бог е тук-сега. Всичко, което виждаш, е Бог. Бог не е нещо отвъдно, Бог е нещо вътрешно. Или пък, ако обичаш парадоксите, можеш да наречеш Бога вътрешното отвъд или отвъдното вътрешно. Но Бог е вътрешно присъщ, Бог е най-вътрешната сърцевина на битието.

Докато не стартираш в правилната посока, ще продължа­ваш да пропускаш. Никога не вярвай в Бог, който е отделен от Своите творения и от Сътворението. Такъв Бог няма, не може да има. Той е едно с това, Той е вътре в това. Той е това. Веднъж щом го разбереш, ще можеш да течеш свободно, жи­вотът ти ще се превърне в молитва.

Това е основното послание на Исус. Ето защо той непре­къснато говори: „Бог е моят Отец." Ето един начин да се каже това, което аз ви говоря.

Между бащата и сина или между майката и детето има някаква приемственост. Бащата продължава да живее в сина; майката продължава в детето. Синът не е нищо друго освен едно продължение на съществуванието на бащата - една про­тегната ръка, сякаш старото тяло е станало вече неспособно и трябва да изчезне, затова бащата е създал едно ново тяло, в което да живее.

Когато Исус казва: „Бог е моят Отец.", той просто иска да каже „Аз съм Негово продължение; никога не е имало разделение. Той тече в мен: Той тече във всяка моя клетка. Никъде няма отделеност между нас." Това е цялото значение на неговото изказване, само че той е използвал думата Отец, тъй като е говорил на много обикновени, простодушни хора. Той говори на истински хора, не на пластмасови; той не гово­ри на университетска аудитория. Той говори на истински хора - такива, които са живи.

Той използва думата Отец. И това в известен смисъл е прекрасно, тъй като докато религията не стане лична, тя си остава философия. Когато тя стане лична религия, тя се прев­ръща в живот. Религията е нещо, което трябва да се живее, а не такова, върху което да се размишлява. Тя е нещо, което трябва да стане среда за теб; тя трябва да се превърне в едно непрекъснато дихание, непрекъснато туптене на сърцето ти.

Религията е начин да живееш, начин да бъдеш. Тя няма нищо общо с мисленето. Когато Исус казва: „Бог е Отец", той има предвид, че това съществувание не е чуждо, то е дом. Ти можеш да почиваш в него, можеш да се осланяш на него, няма защо да се страхуваш.

Това е едно от най-важните неща, които трябва да бъдат разбрани, защото съвременният човек е толкова уплашен.

Това никога преди не е било така. Никога преди в историята на човечеството човекът не е бил толкова уплашен, колкото е сега.

Всеки ден аз говоря с хората за техните проблеми и почти винаги има страх, дълбоко някъде скрит. Когато те навлязат по-надълбоко в своето същество, другите проблеми накрая изчезват. Остава само един проблем: страхът. Защо съвремен­ният човек е толкова уплашен? Той никога преди не е бил такъв.

Нещо се е случило, нещо като катастрофа. Щом Бог не е повече в съзнанието ти, ще се страхуваш - защото без Бог битието ти става чуждо. Тогава ти не си у дома и сякаш всички са срещу теб.

Ако Бог го няма, тогава битието става враждебно. Не че то наистина е станало враждебно, но ти изглежда такова. На теб ти изглежда, че е враждебно. Обграден си от огромна завист. Ако няма Бог, любовта изчезва; ако няма Бог, чувството, че си у дома, изчезва.

Бог е просто една символична дума. Тя означава просто една позиция: становището, че “Аз съм у дома". Ако Бог е бащата, тогава цялото битие е твой дом. Ти можеш да си спокоен, няма от какво да се страхуваш - всичко е в ръцете на твоя баща.

Религията е лична. Цялото усилие е в това да погледнеш на живота като че ли той е едно семейство. Дървото, колкото и да е далеч, е свързано с теб, то ти е роднина. И скалата също... и океаните също... и луната, и звездите също. Всичко е свърза­но с всичко останало; ти съществуваш в едно взаимнообвързано семейство.

Ти си част от него - все едно, че битието се опитва да достигне чрез теб донякъде, да достигне един по-висок връх на съзнание. Бог се опитва чрез теб да достигне до едно ново битие, до един нов връх на екстаз, до един нов връх на осъзнаване, до един нов път. Като че ли чрез теб Бог се опитва да постигне някакъв пробив. И по такъв начин ти изведнъж се чувстваш приет.

Не само приет: Бог се опитва да направи нещо чрез теб. Чрез теб се създава историята, чрез теб се съзнава битието. Ти си важен, ти си от огромна важност. Ако те нямаше, за Бог нещо щеше да липсва.

Просто си помисли: без сина бащата нямаше да е баща.

Ако го нямаше сина, не само че за бащата нещо щеше да липсва, но той вече нямаше да е баща. Той ще е празен, пустинен. Синът е осъществяване.

Един мой приятел беше отседнал при мен. Той беше заместник-ректор на университета и голям атеист. На мен вина­ги са ми харесвали дърветата и аз винаги съм обичал около къщата да има дървета и да са толкова близко, че почти да я докосват и да я покриват. На хората това не им харесваше, защото дърветата могат да съборят къщата, да разрушат основите. Но според мен си струва. Дори и сградата да изчезне, пак е хубаво.

На сутринта той погледна наоколо и рече: „Какво си направил? Ти създаваш тук цяла джунгла. Не знаеш ли, че дърветата са врагове на човека?"

В известен смисъл той е прав, защото дърветата непрес­танно се борят с човека, както и той с тях. Всички градове, които познаваме, някога са били гори. Човекът унищожил дърветата, очистил земята, усвоил я. Но ако сега оставиш на мира дърветата, дори и само за двадесет години, те ще се разпрострат и отново ще превземат терена. Те ще разрушат и сградите, и пътищата, и всичко.

Затова той ми каза: „Какво правиш? Дърветата са врагове."

Тогава за първи път чух това. Исторически то е вярно, но екзистенциално е погрешно; научно е вярно, но от религиозна гледна точка е фалшиво.

Според науката целият живот е борба. Всички останали се борят с теб и ти се бориш с всички. „Оцеляване на най-приспособимите" - това значи убийствена, безмилостна конкуренция. Никой не ти е приятел. Дори и тези, които мис­лиш за приятели, не са ти приятели - според науката.

Ражда се дете. То е сега един нов конкурент в света; още един враг се е появил. То ще диша и ще изразходва много кислород, който иначе би използвал ти. Сега то ще го използва. То има нужда от пространство, има нужда от храна, има нужда от вода и т. н. Сега има още един враг.

Когато умира човек, умира един враг: Ти можеш да праз­нуваш по тоя случай. Освобождава се кислород, освобождава се храна - един конкурент вече го няма. Научно това е вярно. Попитай Малтус.

Да, вярно е. Но от религиозна гледна точка... според ре­лигията светът е едно. Битието е едно семейство - ние същест­вуваме заедно. Животът е заедност, и тази заедност е Бог. Ако не можеш да почувстваш тази заедност, ще се чувстваш чужд и винаги ще се страхуваш. Според религиозния човек безстрашието се случва спонтанно. Според нерелигиозния страхът е единственият начин за съществуване.

Изразът Бог Отец може да се преведе. Той означава: съществуванието е едно, то е заедност. То е хармония, а не конфликт.

Ние участваме един в друг. Когато някой умре, нещо в мен също умира. Когато се роди дете, нещо в мен също се ражда. Когато на света се появи дете, чрез него животът става по-жив, чрез него животът се усмихва. Когато някой умре, има сълзи. Така трябва да е, защото аз излизам от живота и аз се връщам в живота. Чрез мен животът се опитва да направи нещо.

Всеки е един посланик; всеки е един месия; всеки има някаква съдба, която трябва да се осъществи. А докато не осъществиш съдбата си, ти няма никога да се почувстваш осъществен. Можеш да спечелиш много пари, но чрез това няма да дойде осъществяването. Можеш да имаш много власт, но тя няма да ти донесе осъществяване.

Осъществяване има само когато си изпълнил някаква твоя съдба, която си носил в себе си, която е била кодирана в теб, която е била дълбоко вградена в твоята схема. Докато не станеш това, за което си създаден - докато не постигнеш сво­ята същност, - ти няма да се осъществиш.

Осъществяването е умиротвореност, блаженство, задоволство. Само осъщественото сърце може да се моли, за­щото само то може да бъде благодарно и да чувства как благодатта, Божият дух, се спуска като гълъб.

А сега сутрите:

Евангелията са написани в телеграфен стил, защото те са били предназначени да бъдат запомняни, запаметявани. Не е използвана дори и една излишна дума, всичко е много икономично. Затова всичко, което е казано, трябва да бъде разбрано с дълбоко упование и благоговение, тъй като това е единственият начин подобни неща да бъдат разбрани. Дълбокото благоговение е необходима атмосфера и основно изискване. Само в състояние на дълбоко благоговение в теб нещо може да влезе, да докосне сърцето и да развълнува ду­шата ти.

Ако само слушаш, а умът ти е скептичен, затворен, съм­няващ се, тогава всичко ще мине покрай теб, защото еванге­лията не са принципи, те са поезия. Те загатват по един много деликатен начин. Те предразполагат към интимност... а тези неща могат да бъдат разбрани само в дълбока интимност.

След това определи Господ и други седемдесет, и разпроводи ги по двама пред лицето си във всеки град дето имаше сам, той да иде.

Защо по двама! Защо не по трима? Защо не по един? Защо по двама?

Исус показва едно дълбоко разбиране на човешкия ум. Повече от двама са тълпа, а тълпата никога не е обединена. Ако групата е от повече от двама, тя се разпада. Има голяма вероятност да започнат да спорят помежду си, твърде е въз­можно да възникне конфликт за лидерство.

Повече от двама са тълпа. А ако са по-малко от двама, човек е самотен. В самотата възникват съмнения. В самота човек губи увереност, обзема го страх, става подозрителен. Исус казва по двама. Не трябва да са тълпа и не трябва да са поединично. „Вървете по двама заедно."

Двама души - интимни, близки един на друг - си помагат взаимно всеки от тях да прояви това, което е най-доброто. Ето защо любовта е толкова значима, защото само в любовта ти се докосваш до оптималното в себе си. Когато си сам, ти същест­вуваш на нивото на твоя минимум. В любовта ти докосваш максимума.

Наблюдавал ли си? Случвало ли се е дори веднъж да бъдеш свидетел как някой се влюбва? Наблюдавал ли си промяната, която се извършва в него? Изведнъж походката му се променя. Той по-скоро танцува, отколкото ходи.

Движенията му изведнъж придобиват някаква нова грация. Очите му заблестяват, лицето му се разхубавява. Нещо дълбо­ко в него се отпуска и се развеселява. Той е жизнерадостен, целият сияе. Можеш да видиш как енергията се е раздвижила. А само преди няколко дни е бил отчаян, свит. Сега в любовта той се е отворил, разцъфтял е. Той целият прелива. Какво се е случило?

Той е чул повика, дошъл от дълбините на другия човек. Този повик е докоснал душата му, събудил го е. Неговите спя­щи дотогава енергии са се активизирали. Сега в живота му има смисъл, цел. Сега животът му вече не е като пустиня, а започва да цъфти и да се обогатява невероятно. А най-прек­расното е, че другият нищо не губи; другият не по-малко печели. Двама души, които се обичат, печелят невероятно много, а нито един от тях не губи. И двамата стигат до своя връх, защото всеки от тях събужда в дълбините на другия и изважда на повърхността това, което е най-прелестно. Всеки от тях провокира божественото у другия.

Влюбените стават богове един за друг. А когато някой вярва, че си бог, ти трябва да изпълниш очакванията му. Какво друго можеш да направиш? Когато някой вярва, че си бог, без да искаш, започваш да постигаш това състояние. Без да разбереш, постигаш съдбата си - ставаш бог.

Ако никой никога не е вярвал в теб, ти много си изпуснал. Ако никой никога не те е обичал, ще си останеш пуст. Ако никой никога не те е обичал така дълбоко, че поне за него да си станал божествен, божественото в теб ще си остане спящо, няма да се активизира.

Когато Исус казва по двама, той има предвид „Не вървете сами" - когато си сам, ще бъдеш на нивото на своя минимум -„и не бъдете повече от двама" - защото иначе ще възникнат конфликти. Вървете по двама: в дълбоко приятелство, в дъл­бока любов, в дълбоко упование, така че да можете да си помагате един на друг и да се провокирате един друг към най-големите висини, които могат да се постигнат. Това, което еди­ният може да постигне като потенциал, той ще го постигне чрез другия. „Вървете по двама."

И казваше им: Жетвата е много...

Тук той говори с езика на фермерите, на рибарите, на дърводелците.

Това винаги е било така. По времето на Буда е било така, по времето на Заратустра е било така, по времето на Махавира е било така. Жетвата е много, но няма достатъчно работници. Съкровището е огромно, но не са достатъчно тези, които могат да си го поделят. Освободена е огромна енергия, но никой не е отворен, за да я приеме. Цветето е цъфнало, но никой не минава оттам, за да се изпълни с благоуханието му. Ароматът му се пропилява. Той е можел да се използва и хората са щели да достигнат своя най-висок връх. Но арома­тът продължава да се разсейва в празнотата на небето. Да: Жетвата е много, а работниците малко.

Реколтата е готова да се ожъне, но ако не се ожъне навреме, ще се прахоса. Има време за сеитба и време за узряване. Исус е готов, реколтата е готова - но няма кой да я сподели.

Защо става така? Защо хората са толкова слепи? Защо хората искат да останат в тяхното нещастие и когато вратите се отворят към щастието, те не искат да го погледнат?

Те са направили определени инвестиции в своето нещастие, приспособили са се към него. И моят опит показва същото. Идваш при мен и ми казваш, че искаш да бъдеш щастлив, но в същия момент аз мога да видя, че една част, една по-голяма част от теб, е против това. Тази част не иска да бъде щастлива, защото е инвестирала много в своето нещастие. Сега цялата инвестиция трябва да пропадне.

Ти искаш да си щастлив, но не искаш да загубиш инвестицията, която си вложил в нещастието. В продължение на много, много животи ти си се опитвал да използваш нещас­тието за определени цели. Например хората твърде много го­ворят за своите злочестини. Те преувеличават. Защо преуве­личават нещастията, си? Какъв е смисълът да разказваш на някого за своята мизерия?

Чрез това се постига определено щастие. Когато говориш за своето нещастие, хората ти съчувстват. Това е начин да предизвикваш съчувствие. Ти, разбира се, трябва да си изтървал любовта, иначе защо ще се интересуваш от съчувствие? Съчувствието е един беден заместител на любовта, то е имитация. Ако въобще някога си обичал и си бил обичан, ня­ма да търсиш съчувствие, не. Съчувствието е обида, а любовта е напълно различна. Но съчувствието изглежда като любов. То е имитация. То прилича на любов, но не е.

Когато някой те обича, ти си цел, но когато ти съчувстват, ти не си цел. Когато някой те обича, ти си император; когато някой ти съчувства, ти си просяк. Дават ти съчувствие , защо­то си в голяма мизерия; любовта ти се дава, защото си щастлив. Когато си щастлив, хората те обичат. Когато си нещастен, хората ти съчувстват.

Но съчувствието създава една фалшива външност на любов, а ти си инвестирал много в него. Как сега да оставаш нещастието си? Не можеш. Когато дойде някой като Исус и ти отвори вратите към рая,\ти не го слушаш. Казваш му: „Сигурно има някаква измама. Рай? - не е възможно. Ние не сме глупаци, и ние също се борим. Раят е нещо нереално. Само нещастието е реално."

В последните години на живота си Зигмунд Фройд станал голям песимист. Той в продължение на петдесет години рабо­тил с човешкия ум. Никой друг като него не работил така усърдно, така настойчиво, така научно. Той водил наблюдения над хиляди и хиляди човешки умове: как функционират, тех­ния механизъм. В последните години започнало да го обзема чувството, че човекът такъв, какъвто е, не може да бъде щастлив. „Изглежда не е възможно човек да бъде щастлив. Май че има нещо, което в основата си е сгрешено."

Няма нищо такова. Просто човек инвестира твърде много в своето нещастие.

Ражда се дете. Когато детето е щастливо, никой не го е грижа за него. Но когато то е болно, всеки му съчувства, гри­жи се за него, обича го. Детето научава номера. Ако искаш съчувствие, ако искаш внимание, разболей се. Недей да бъ­деш щастлив, защото когато си щастлив, събуждаш завистта на другите. Завист означава враждебност. Когато си нещастен, събуждаш в другите състрадание. Състрадание означава приятелство.

Ето защо не можеш да уважаваш Исус. Той е толкова щастлив; той е младоженецът. Той винаги празнува, никога не пости.

Затова отиваш при светците, които постят и са нещастни, защото те не събуждат в тебе завист. Толкова са нещастни, че те карат да им съчувстваш. А когато им съчувстваш, ти пра­виш нещастието им дори още по-ценно, отколкото е било преди.

Това е един порочен кръг. В Индия това се случва навсякъде. Отидете и вижте какви светци имате: колкото по-нещастни са те - колкото повече постят, колкото повече се самоумъртвяват, колкото повече отравят своето същество и тялото си, колкото са по-бледи и безжизнени, колкото по-бол­нави изглеждат - толкова повече ги уважават, толкова по-големи тълпи се събират около тях. Хората казват за тях, че били големи аскети, нещастието им предизвиква съчувствие.

Как би могъл Исус да получи такова съчувствие? Това е невъзможно. Когато отидеш да го видиш, ще го завариш да седи на масата с приятели. Той обича да яде и да пие. Сигурно се е наслаждавал и на песни и танци - не мога да си го предс­тавя другояче. Той е човек, който се наслаждава на яденето и го превръща в тайнство. Той го обявява за нещо свято, за някакъв вид молитва. Този, който е гладен в теб, е Бог, и когато Бог се е заситил, ти си се помолил.

Не само това. Исус дори пие и позволява и на учениците си да пият, защото той казва: „Животът трябва да се живее в неговото изобилие." Трябва не само потребностите да се задоволяват, защото ако само_ те се задоволяват, животът просто ще е в нормалните граници, но няма да е екстатичен. Виното е само един символ на екстаза: символ на това, че животът не трябва да се живее само за задоволяване на по­требностите. Той трябва да прелива, той трябва да е танц. Виното не е необходимост, то не е нужно за никого. То е празник. Хлябът е необходимост, всички се нуждаят от него, но виното не е; виното е празнуване.

Ако видиш Исус, той няма да предизвика съчувствието ти. По-скоро ще провокира твоята завист. Затова и са го разпънали. Той е възбуждал твърде много завист около себе си. Всички по един или друг начин са се настроили враждебно към него: „Светците така не правят."

На вас винаги ви харесват песимистите, умрелите, тези, които са с единия крак в гроба. Не е чудно тогава, че и вие малко по малко ставате като тях - защото когото уважаваш, като него ставаш.

Уважавай тези, които са щастливи, недей да уважаваш хората, които живеят в мизерия и си я създават сами. Те са болни, патологични. Не се покланяй на никой, който по един или друг начин е мазохист, причинява сам страданието си, защото така и ти ще му помагаш.

Само си помислете: ако никой не ходеше при вашите светци-мазохисти, смятате ли, че те щяха да си останат там? Те щяха да избягат от своите храмове, щяха да отидат сред светския живот, щяха да си рекат: „Какъв смисъл има? Ние само постим, а никой не идва. Не се организират процесии, никой не ни уважава - какъв смисъл има? Непрекъснато се умъртвяваме, а никой не ни уважава." Тогава целият смисъл се загубва.

Това и за тях ще бъде от голяма помощ, ще бъде истинско състрадание за тях. Ако не ходите при тях, те ще се върнат към живота. Но вие продължавате да ги уважавате, да удов­летворявате егото им. Така нещастието се превръща в една голяма инвестиция.

По този начин и вие работите във вашия живот. Хората се привързват към своите мъки, защото това е единственото, което имат. Поради това се случва така, че Жетвата е много, а работниците малко.

Само хора, които наистина имат разбиране и които наисти­на осъзнават, че животът съществува, за да бъде празнуван, могат да влязат през вратата, която Исус е отворил за тях. Другите няма да дойдат. Не само че няма да дойдат - те ще отрекат, че вратата съществува. Ако те приемат съществуване­то на вратата, това ще се превърне в едно постоянно чувство на неловкост, на безпокойство в сърцата им поради това, че врата­та съществува, а те не са отишли там. Не, те просто ще отрекат, че такава врата съществува. Не само това, те ще заявят, че този Исус е измамник, че той не е истински пророк. „Истинските пророци винаги мизерстват, те живеят в нещастие" - а ти мо­жеш да разбереш езика им, защото и ти живееш в нещастие.

Езикът на щастието ти е абсолютно чужд, не можеш да го разбереш. Можеш да разбереш болката и страданието, но екстаза? „Този човек изглежда се е побъркал!" - екстазът при­лича на лудост. Болката можеш да разбереш, а удоволствието? Него не можеш да разбереш.

В това е проблемът. Аз също ти казвам:

Жетвата е много, а работниците малко;

затова, молете се на Господаря на жетвата

да извади работници на жетвата си.

Идете: ето, аз ви провождал като агнета

всред вълци.

Много е опасно да изпращаш хора, обзети от екстаз, сред нещастници - много е опасно. Ако танцуваш на улицата, рано или късно ще се намериш в полицейския участък. Ако си нещастен, плачеш и ридаеш, дори и полицаят ще ти съ­чувства, но ако се смееш и танцуваш, значи има нещо не на*ред. Това не е нормално събитие. Екстаз ли? - „Човекът е полудял!" Няма да ти позволят да се разхождаш на свобода. Опасен си.

Виж какъв абсурд. Щастливият човек изглежда опасен, а нещастният изглежда съвсем в ред. Нещастникът се вписва в обществото, но щастливецът - не.

Идете: ето, аз ви провождам като агнета всред вълци. Исус знае, че изпраща учениците си в един опасен свят. Първо: хората няма да ги разберат. Ще ги разберат погрешно. Но дори и в тяхното погрешно разбиране ще възникне съмнение: „Тези хора може би са прави."

Това ще създаде още по-голяма опасност. Когато чувстваш, че нещо е вярно, появява се безпокойство. Ти или трябва да се справиш с него, или да го унищожиш - затова унищожаваш доказателството.

Исус е бил разпънат точно за това, за да се унищожи доказателството, че човек може да бъде толкова щастлив и толкова екстатичен, че човек наистина може да бъде син Божи - затова доказателството е трябвало да се унищожи. А вие продължавате да питате за доказателства: има ли доказателс­тво за Бога? Но когато намерите доказателство, го унищожавате.

Исус е бил доказателството. Ако си могъл да го разбереш, ще си разбрал, че Брг съществува. Няма друг начин да разбе­реш за Бога: ти можеш да познаеш дървото само по плодовете му. Исус е плодът, реколтата, жътвата. Той е бил живото доказателство. Но той е трябвало да бъде унищожен, защото ако Бог съществува, как ще можете да продължавате да жи­веете във вашите мизерни дупки? Ще трябва тогава да изле­зете на светло.

Тъй като си живял в тъмнина толкова дълго, по-добре да отречеш Бога, отколкото да излезеш от своята тъмнина. Приспособил си се към нея. Това наистина е нещастие, но то си е твое нещастие. Да, това е нещастие, но ти си живял с него толкова дълго, че има вече някаква привързаност. Привързал си се към него.

Едно от опасенията на докторите е, че когато някой живее с една болест твърде дълго, той се привързва към нея и дълбо­ко в' себе си не иска да бъде отново здрав. Тогава никакво лекарство не може да му помогне, защото той се съпротивлява на действието му. Той иска болестта да продължи.

Познавам един човек: наблюдавал съм го. Той е на легло от почти седем години, а преди да се разболее, беше политик.

Аз съм го наблюдавал през всичките тези години. Той се разболя, защото беше победен на едни избори. Болестта му е психологическа: той не можа да приеме факта, че може да бъде победен. Егото му беше разбито и той се разболя. Състоянието на тялото му беше просто отражение на нещо дълбоко, което ставаше с егото му.

И това после продължи. Една болест си отиваше, друга идваше. Тя на свой ред си отиваше, след което се случваше нещо друго. И така продължаваше. След една година всички в семейството знаеха, че той вече няма да се оправи.

Лежейки на леглото си, за първи път той успя да се отпусне. Можете да си представите цялата мизерия в живота на един политик: конфликтите, напрежението, тревогите. В продължение на една година той си почиваше. И сега, някъде в подсъзнанието му, се появи едно дълбоко желание - че така е по-добре. Сега той знаеше, че ако пак се вдигне от леглото, ще бъде отново същият. За него това е единственият начин да бъде в света, който той знае; той не може да прави нищо друго освен да бъде политик. Това е неговата професия, единствени­ят бизнес, който той познава. А сега го е страх.

Седем години минаха и нещата се подобряват. Когато той работеше и беше в света, синът му въобще не се тревожеше за семейните дела. Сега синът му се оправя добре. Съпругата му е поела много неща в своите ръце. Дори старият му баща отново започна да ходи в магазина. Всичко върви добре, нап­раво перфектно - по-добре от всякога. Защо тогава да става от леглото? Сега болестта вече е извинение.

Аз отидох да се видя с него и да поговорим. Казах му истината и той много се ядоса. Каза ми: „Какво имаш предвид?

Да не искаш да кажеш, че аз сам си удължавам болестта? Надявах се, че поне ти ще ме разбереш. А ти не ме разбираш. Че за какво да лежа тук?"

Но още в същия момент схванах, че той ме е разбрал. Рекох му: „Кажи ми истината - в момента сме сами. Нека да си остане между нас и аз няма да кажа на никого."

Той се поотпусна и ми отговори: „Може би, ще си помисля."

На другия ден аз отново дойдох и той ми се изповяда: „Ти беше прав. Аз непрекъснато мислих за това; цяла нощ не мо­жах да спя. Изглежда случаят е такъв. Но аз не искам да се оправя. Никога не съм си живял толкова добре. А сега ще е почти невъзможно да се върна в политиката след седем години прекъсване."

Веднъж щом излезеш от политиката, дори и за седем дни, край с тебе. Седем години - хората напълно са го забравили. Дори седем дни са достатъчни. Политикът трябва непрестанно да бъде пред очите на хората. Той трябва непрекъснато да прави едно или друго, една или друга беля - стачка, гладна стачка или нещо друго. Каквото и да е, трябва да го забелязват, да пишат по вестниците за него. Ако седем дни не пишат за него в пресата, свършено е с него. Обществената памет е много къса - кой го е грижа да помни? Сега хората няма дори да признаят, че той някога е бил велик политик. Пък и сега има други велики политици, които са го заместили. Те няма да му позволят да влезе отново в политиката.

Затова той ми каза: „Ще бъде много трудно. То беше труд­но в самото начало, а сега ще е почти невъзможно. Пък и всичко си върви добре."

Това е положението. Дори нещастието може да стане привързаност, дори и болестта. Болестта може да служи като извинение за много неща. Помни това, инак никога няма да можеш да бъдеш щастлив. Не си играй със себе си.

Исус каза: Аз ви провождам като агнета сред вълци. Защо? Защо агнета всред вълци? Защото той знае, че истината ще бъде нападана; екстазът ще бъде нападан.

Защо Исус казва това? Не носете ни кесия ни торбичка нито обуща; и никого в пътя не поздравявайте. Той казва, че сега ти си толкова щастлив и обзет от екстаз, толкова си блажен, вкусил си нещо от божественото - че това е достатъч­но да ти създаде неприятности. „Не носете кесии - ходете като просяци, за да могат поне да ви съчувстват. Вие сте императори, но ходете като просяци. Недей даже обувки да носиш, за да изглеждаш като просяк. Само най-бедният про­сяк няма обувки. Ходи бос, за да могат поне да ти съчувстват."

Разглежда, че това е причината Буда да нарече своите саняси бхиккус, просяци; и Махавира да настоява хората му да се движат като просяци. „Тъй като ти имаш качеството на император, дори само това е достатъчно да ти създаде неприятности. Ако сега и външният ти вид е като на император, незабавно ще те нападнат. Нека поне външният ти вид бъде като на просяк. Няма гаранция, че ще се спасиш, защото ти пак ще си като агне между вълци. Рано или късно ще разберат, че си император. Външният ти вид е просто една защита." Исус к азва това, за да защити своите ученици.

Не носете ни кесия ни торбичка нито обуща. Защо каз­ва нито торбичка? Той има предвид: „Не отивайте там като хора, които знаят."

Има два вида богатство: външно богатство и вътрешно богатство. Не се движи като богаташите, нито като богатите със знания. Нека хората да си мислят, че не знаеш нищо. Тогава ще ти съчувстват. Не носи в торбичката си писания, иначе ненужно ще те нападат. Те ще спорят и ще те въвличат в спорове.

Това също трябва да се помни. Не носи писания, не носи знания. Движи се като невинно дете. Това ще ти бъде защита. Говори от своя опит, но не намесвай писанията. Хората са много изкусни по отношение на писанията. Щом намесиш писанията, ще бъдеш победен. Хората могат да спорят по-добре от теб.

Това е нещо, което трябва да се помни. Човек, който има преживявания, винаги се колебае, защото знае, че това, което е преживял, не може да се изрази. Той се колебае. Но този, който не знае нищо друго освен писанията, е абсолютно сигурен. Само глупаците са сигурни. Мъдрите хора винаги се колебаят.

Затова не отивай с писанията, иначе ще се оплетеш в мрежата на пандитите, на равините, и това само ще те отклони. Тогава целият смисъл се губи.

Исус казва: Аз ви провиждам като агнета - чисти и некорумпирани същества; некорумпирани от знания, некорумпирани от външни неща. „Аз ви изпращам девствени -некорумпирани. Това е опасно, но това е единственият начин, по който можете да занесете моето послание", така казва той.

... и никого в пътя не поздравявайте. Защо казва това: и никого в пътя не поздравявайте"? Той казва, че по пътя има хиляда и едно неща, които могат да те отклонят - „затова се придържай към целта, за която съм те изпратил. Просто дръж в ума си целта, където си изпратен. Дори един обикновен позд­рав към някой човек, странник по пътя, може да бъде разсейване."

Ще ви кажа една история. Тя се е случила в Тибет. Някакъв лама, който работел в една отдалечена долина, напи­сал писмо до настоятеля на манастира, неговия Учител, да изп­рати още един лама: „Имаме нужда от него тук."

Настоятелят на манастира свикал всичките си ученици, прочел им писмото и после казал: „Бих искал да изпратя пети­ма от вас."

Един лама казал: „Но той моли само за един. Защо петима?"

Старият настоятел отвърнал: „Ще разбереш по-късно. Аз ще изпратя петима и пак няма да съм сигурен, че поне един ще достигне, защото пътят е дълъг, а нещата, които могат да ви отклонят, са хиляда и едно."

Те се засмели: .".Старецът си е загубил ума. Защо ще пра­ща петима, след като има нужда само от един?" Но старецът държал на своето, затова на пътешествието трябвало да тръг­нат петима.

На следващата сутрин, когато минавали през едно село, дотичал при тях пратеник от най-главния в селото. „Свещеникът ни умря и ние останахме без свещеник. Заплатата е добра." Селото изглеждало богато, проспериращо, тъй че единият от петимата рекъл: „Бих искал да остана, за­щото това също е служение на Буда. Защо да ходя в долината? И там ще върша същата работа. Вие четиримата сте достатъч­ни - та нали само един е необходим, - затова аз ще остана тук." Така един отпаднал.

На следващия ден те минавали през покрайнините на един град. Царят на града минал покрай тях на кон. Погледнал ги. Единият от тях бил млад, много красив, жизнен, лъчезарен. Царят казал: „Я чакай. Аз търся млад мъж, защото дъщеря ми е готова да се омъжи. От доста време се заглеж­дам и наблюдавам, но ти ми се виждаш съвсем подходящ. Готов ли си? Аз имам само една дъщеря и цялото царство ще бъде твое."

Разбира се, младежът казал довиждане на приятелите си и ги напуснал. Още един отпаднал.

Сега вече останалите трима разбрали, че старецът не бил откачил. Пътят бил наистина дълъг, а съблазните - хиляда и една!

Сега тримата решили: „Ние няма така да направим" -макар че дълбоко в себе си завиждали на онези двамата, еди­ният от които станал принц, а другият главен свещеник. А кой би могъл да каже какво ще се случи в онази долина?

На третата нощ те загубили пътя. Далеч някъде на един връх се виждала само една лампа, само една къща. Те стигна­ли някак си до там. Там имало само една млада жена и тя им казала: „Добре е, че дойдохте. Сякаш Бог ви изпраща, защото майка ми и баща ми трябваше да се върнат тази вечер, а не си дойдоха. Много ме беше страх да стоя сама в тази къща толкова далеч от града. Хубаво е, че сте тук. Изпратени сте от Бога, самият Буда ви е изпратил. Моля ви, останете с мен и не си отивайте, докато не се върнат родителите ми."

На следващата сутрин те трябвало да си тръгват. Но един от тях - който дълбоко в себе си почувствал, че се е влюбил в жената - казал: „Не мога да си тръгна, преди да се върнат родителите й . Това няма да е проява на състрадание." Не състрадание било това, ами страст!³

Но където има страсти, хората говорят за състрадание. Другите двама казали: „Това не е хубаво. Ние трябва да стигнем, а ти ни оставяш. Бяхме решили да не правим вече така."

Той им отвърнал: Цял живот са ме учили да бъда състрадателен. Жената е сама, родителите й още не са се върнали. Няма да е хубаво, ако я оставя, няма да е добродетелно. Буда никога няма да ми прости. Вие можете да вървите - всъщност, той дори искал да си тръгнат - но аз ще остана''. Така и третият отпаднал.

На следващата сутрин в едно село то би:, обкръжени от една тълпа, тъй като селото било атеистично, там не искали да вярват в Буда. Двамата били предизвикани от хората: „Трябва да ни докажете, че това, което казва Буда, е вярно." В селото имало един голям учен атеист и той ги предизвикал.

Един от двамата приел предизвикателството. Вторият го попитал: „Какво правиш? Знаеш ли колко може да продължи това?"

Той му отвърнал: „Дори и ако трябва целия си живот да прахосам... Аз съм се посветил на Буда, а този човек хвърля предизвикателство към Буда и неговата философия." Това не било предизвикателство към Буда, ами към егото на този лама. „Не мога да напусна това село, докато не го обърна във вярата. А ти можеш да вървиш. Всъщност само от един има нужда."

И така се и случило. Човекът останал там да спори и само един стигнал долината!

Исус казва: И никого в пътя не поздравявайте. Това е просто един начин да се каже: „Моля ви, помнете целта."

Това е една мантра, благословия. Тя променя цялата атмосфера. Исус казва: „Преди да влезеш в къщата, кажи Мир на този дом. Това не е само фраза. Почувствай го, бъди това. Бъди мир. Внеси мир в дома, защото само в тази мирна среда посланието ми може да бъде предадено. Създай духовна вибрация на мир, разпространявай това чувство на мир."

И ако наистина го чувстваш, то ще се разпространява. Опитай го. Когато някой дойде да се види или да се запознае с теб, ти просто се установи в себе си. Бъди в тишина. Когато човекът влезе, дълбоко в себе си почувствай мир към него. Почувствай: „Мир на този човек." Не само го кажи, почувст­вай го. Изведнъж ще видиш една промяна в човека, като че ли нещо непознато е влязло в неговото същество. Той ще стане съвсем друг

Опитай го. Това е нещо експериментално, напълно науч­но - няма нужда да вярваш. Има един пренос на мисли, който непрестанно се извършва.

Понякога ти се самоунищожаваш чрез собствените си мисли. Някой идва и ти ставаш подозрителен: този човек изг­лежда опасен. Ти даваш тази мисъл на човека. Сега той вече може да бъде опасен. И ако той е опасен, ти ще си кажеш: „Аз бях прав!", но всъщност ти си създал вибрацията, ти си я стартирал.

Съпругът се прибира у дома и по пътя си мисли как жена му ще му пили на главата, и започва да прави планове как ще й отговори, как ще й се извинява за това, че е закъснял. Той така може би създава съмнения в ума на жена си. Жените са много интуитивни. Ти може и да не успееш да предадеш мисъл на някой мъж, но когато става дума за жена, почти невъзможно е да не й предадеш мисълта. Те са по-интуитивни. Те са по-малко в главите си и повече в сърцата си. Сега съп­ругата се готви да се ядоса, а съпругът я подготвя. После, когато тя почне да му натяква, той ще си помисли: „Аз бях прав." Следващия път той ще е още по-уплашен и страхът му ще създаде ситуацията.

Опитай точно обратното. Докато вървиш към къщи, мис­ли си как жена ти ще бъде невероятно мила с теб. Почувствай го! Ако само си го казваш, а чувстваш обратното, това няма да помогне. Чувствай го и един ден ще видиш изведнъж как работи.

Ние сме свързани един с друг чрез сърцата си; ние същес­твуваме като части от едно чувстващо сърце. Това сърце е Бог. Той тупти в нашите сърца: туптенето е Негово. Той живее: животът е Негов.

Ако можеш да създадеш една велика, силна мисъл или чувство около теб, вълничките ще тръгнат и ще се разпространяват. Ти живееш в свят, който ти създаваш, и по­лучаваш света, който заслужаваш.

Ако това, което даваш, се приема, това ще е добре, защо­то в този дълбок мир ти ще бъдещ добре дошъл. Ако пък не се приеме, ако хората (или човекът) са корави, много недруже­любни, напълно затворени, и ако твоето послание, твоята дъл­бока любов и мир се отхвърлят, не се тревожи. Този мир ще ти се върне, ще те облее целия. Това пак ще е добре, нищо няма да се загуби.