Следвай ме – Ошо – том 2 увод

Исус казва: „Ако хората ви обичат" - т. е. ако обичат неговите ученици - „те обичат мен, защото аз идвам при тях чрез вас. А ако те обичат мен, те обичат Този, който ме е изпратил, защото Той идва чрез мен. Ако те ви мразят, те мразят мен. А ако мразят мен, те мразят източника на целия живот."

Помни: каквото и да правиш, ти в края на краищата го правиш на Бога. Междувременно ти можеш да го правиш някому другиму, но накрая така излиза, че си го направил Богу. Ако мразиш някого, в крайна сметка мразиш Бога; ако обичаш, в крайна сметка обичаш Бога. Всички други са само посредници. Всичко, което им правиш, не го правиш на тях. То в крайна сметка се пренася върху източника, върху самото семе.

И върнаха се седемдесетте с радост и казаха:

Господи, с твоето име

и бесовете се покоряват нам,.

А той им рече...

Но на това недейте се радва,

че духовете се покоряват вам;

а радвайте се повече защото

имената ваши са написани на небеса.

Учениците са си ученици; те още не са събудени. Те са влезли в дълбок контакт с един събуден човек. Този събуден човек е станал заразен за тях, те са дълбоко впечатлени от него, въздействието му е отишло до самите им корени, но те са все още ученици; те все още не са събудени.

Когато се върнали, те били много щастливи. В своето щас­тие те били напълно забравили за Бога. Където и да отидели, хората ги слушали с огромно внимание; където и да отидели, те били приемани с любов. Те не можели да повярват на това, което става. Те се върнали тържествуващи и говорели: Господи, с тво­ето име и бесовете се покоряват нам.

Те достигат само до Исус. Те чрез него още не са видели Бог. Исус още не е прозрачен за тях; не могат през него да видят Бога. Те виждат Бог в най-добрия случай като отражение, най-много да почувстват нещо от непознатото, но това все още не е станало в тях установено, центрирано чувство.

Те напълно са забравили Бога. Те казват: и бесовете се покоряват нам. Сега те са се надули. Но едно нещо те помнят: с твоето име. „Твоето име стори чудесата. Дори и бесовете са в твоя власт."

Исус веднага им заявява: „Но на това недейте се радва. Не се радвайте, че ви се покоряват бесовете. Ако наистина ис­кате да се радвате, радвайте се за нещо друго, което още не осъзнавате: а радвайте се повече защото имената ваши са написани на небеса. Радвайте се по-скоро за това, че Бог е чул молитвите ви. Не мислете за себе си и не мислете за моето име. По-скоро чувствайте се щастливи, че Бог ви е чул и ви е помогнал. Имената ваши са написани на небеса."

Учениците са осъзнавали, че са извършили чудеса. Те станали много важни. Те си спомнили за Исус. Но Исус въз­радва се духом... и рече: благодаря ти, Отче - той си спомня за Бога. Името на Исус е безполезно. Ако името му е толкова силно, то е заради Бог. Той е просто един посредник, флейта, на която Бог е решил в своята милост да изсвири една мело­дия или да изпее песен.

Тези ученици са просто младенци. Те не са нито мъдри, нито разумни. Те не познават писанията, те не познават тра­дицията. Те не са свещеници или учени, те са просто бебета: прости, невинни.... че си утаил това от мъдри и разумни, и открил си го на младенци; ей, Отче, защото така бе угодно пред тебе.

Не само Исус е бил разпнат на Голгота - в същия ден Бог е бил разпнат. Ти би могъл да не повярваш в Бог, който се изявява чрез Исус; ти би могъл да не припознаеш сина. Ти би могъл да не видиш откъде идва песента, защото си унищожил флейтата. Но като унищожиш флейтата, песента също ще изчезне.

Всеки човек, който е припознал Исус, в този момент е станал Исус. Всеки, който е припознал Буда, незабавно е ста­нал Буда. Чрез твоето припознаване ти си постигнал. След това всеки, който те припознае, се свързва, съединява се с Бога. Един човек може да трансформира целия свят: той дава начало на една верига от отваряния.

Ако ме припознаеш, ти ставаш това, което съм аз. Ако след това някой друг те припознае, той става това, което си ти. И това може да продължава до безкрайност. Хвърли само ед­но малко камъче в морето и ще се появят вълнички, и ще почнат да се разпространяват.

Исус е просто едно камъче. Ти можеш да станеш Исус, ако го припознаеш. Това е истинското значение на това да бъдеш християнин: че можеш да припознаеш Исус като син Божи и да кажеш: „Очите ми не могат да видят слънцето, светлината е твърде силна. Затова гледам лампата... но при­познавам светлината като една и съща."

Ако погледнеш Бог директно, ще бъдеш заслепен. Но ще бъде прекрасно да погледнеш Исус - той не заслепява. Чрез него ти можеш да припознаеш Бог и очите ти могат малко по малко да се нагодят. Веднъж щом се нагодиш към Исус, ти можеш да гледаш директно към Бога. Малко по малко Исус ще изчезне - ще става все по-прозрачен и по-прозрачен, дока­то накрая съвсем се изгуби - и само Бог ще остане. Затова Исус все отново и отново казва: „Аз и Отец ми едно сме."

Припознаването е една от повратните точки в живота. Търсенето на Учител е търсене на човек, в когото ти можеш да припознаеш, че Бог е, в когото можеш да припознаеш, че вече няма нужда от никакво доказателство, в когото можеш да припознаеш - не интелектуално, но екзистенциално - че Бог наистина съществува. Този човек ще стане твой Учител; той ще бъде вратата. Ето защо Исус говори: ,Дз съм вратата, аз съм отворът, през когото ти можеш да дойдеш."

Иначе ти можеш да продължаваш да си спориш. Всичките ти аргументи са безсмислени. Дали ще докажеш, че има Бог или че няма Бог, това няма голямо значение. Това е все интелекту­ална гимнастика; с това нищо не се доказва. Никога атеист не е могъл да убеди вярващ, нито пък вярващ е могъл някога да убеди атеист. Този спор продължава от векове. Май никой не може да го спечели и цялата тази работа изглежда безполезна и безсмислена. Ти не можеш да убедиш никого за каквото и да било, освен ако той сам не отвори очите си и не припознае нещо от отвъдното.

Ето какво се случи веднъж: Настрадин Ходжа се събуди една сутрин и започна да плаче и да ридае. Жена му се разтревожи. „Какво се е случило? - попита го тя - Да не си имал кошмари?"

Той каза: „Не, не беше кошмар. Аз бях умрял. Аз съм умрял."

Е, как да го убедиш сега, че не е умрял? Жена му се опитала и съседите се опитали, но нямало начин как да му го докажат. Той настоявал, че е умрял.

Завели го на психоаналитик. Психоаналитикът го наблю­давал, говорил с него - ами съвсем рационален човек, спори и твърди, че е умрял! „Дай ми някакво доказателство, че съм жив!"

Психоаналитикът помислил малко, и казал: „Да!" - ня­каква идея го осенила. „Ела с мен" - казал той.

Той завел Настрадин Ходжа в болницата, в следсмъртното отделение, и разказал за случая на докторите. Там се пра­вела аутопсия и психоаналитикът го попитал: „Виж, тече ли някъде кръв?"

Никаква кръв не течала. Идеята на психоаналитика била че ако успее да убеди Настрадин Ходжа, че мъртвите тела не кървят, тогава може би нещо би могло да се направи. Най-малкото, ако би могъл да докаже, че мъртвите тела не кървят, докато живите кървят...

В продължение на седем дни той го водил да гледа аутоп­сии и накрая го убедил интелектуално. „Убеден ли си?" - попи­тал психоаналитикът.

Настрадин Ходжа отговорил: „Няма нужда да продължа­ваш повече. Убеден съм, че мъртвите тела не кървят. Но това не променя становището ми."

„Добре тогава" - казал психоаналитикът. След това взел ръката на Настрадин Ходжа, извадил остър нож и леко му порязал пръста. Потекла кръв. Психоаналитикът смятал, че това вече ще бъде необоримо доказателство.

Но Настрадин Ходжа погледнал кръвта и казал: „Боже мой! Значи, в крайна сметка и мъртвите могат да кървят!"

Никое доказателство не може да бъде доказателство. Ако си убеден, че няма Бог, всички доказателства ще ти доказват същото. Ако си убеден, че Той съществува, тогава всички до­казателства ще го потвърдят. Никое убеждение не може да бъде променено, така че дали вярваш или не вярваш, че има Бог - и едното и другото е фалшиво, и едното и другото са уловки за ума. Докато не припознаеш... Това не е въпрос на спор. Докато не отвориш очите си и не видиш това, което из­веднъж те изпълва, твоето цялостно същество, и докато не се появи в теб известна сигурност, която не е интелектуална, но екзистенциална...

Да търсиш Учител значи да търсиш някой, в когото да можеш да припознаеш, някой, който да бъде доказателството -в чието същество ти да можеш да вкусиш нещо от божественото; в чиито очи да можеш да надзърнеш и да видиш нещо от божественото; в чиято любов да можеш да почувстваш нещо, което те е окъпало; в чиято песен да можеш да почувстваш, да познаеш извън всякакво съмнение, че се влива безкрайното. Учителят не е нищо друго освен свирка, флейта - една празна флейта, една празнота. Бог тече в него. Ако можеш да го припознаеш, ти самият вече си станал едно с това. Сега и другите могат да го припознаят в теб и така да се разпространява.

Един човек, постигнал Бога, може да стане причина за пълна трансформация на цялото човечество. Това не се е случило, защото хората държат на своята мизерия, държат да си останат слепи, държат да си останат такива, каквито са. Те защитават своя ад, защитават своето нещастие: те са се бронирали против Бога.

Ето защо това не се е случило. Иначе един Буда би бил достатъчен; един Исус би бил достатъчен. Но въпреки, че е имало хиляди Буди, Исусовци, Махавировци, ти все още живе­еш в своята тъмнина. Това просто е невероятно, но е така.

Недей да чакаш цялото човечество. Никой не може да каже кога цялото човечество ще чуе. Но ако ти можеш да чуеш, ако ти можеш да припознаеш, тогава ти можеш също да бъдеш врата.
ТИ ЛИ СИ НАЙ-ВЕЛИКИЯТ УЧИТЕЛ?

Цялата тази идея за разпъването ме от­вращава. Убийството на тридесет и три годишния Исус ми се струва въпиющо ненужно, дори повече, отколкото това на Йоан Кръстител или на Сократ. Не би ли могъл той, принцът на състраданието, да прояви съчувствие към първосвещениците, виж­дайки невъзможността на ситуацията, в която са поставени? Все пак те са били епископи, а не гестаповци: несъмнено невежи, но не чак убийци. Или дори още по-лошо, дали той самият не ги е подтик­нал към върховната невъзможност - когато те са били принудени да го убият и да се проявят като престъпници?

ЕДНО МНОГО ОСНОВНО НЕЩО трябва да се разбере, и то е, че хората, които наричате лоши, никога не са толкова лоши, колкото хората, които наричате добри. Лошите хора са лоши, но те нямат извинение за това, че са лоши. Те знаят, че са лоши, и те няма къде да се скрият. Но хората, които се мислят за добри - порядъчни, почтени, уважавани, религиозни, - те са истински опасните хора, защото тяхната лошотия може да се скрие в добротата им. Те могат да извършат убийство и да продължат да смятат, че са извършили убийството за доброто на този, когото са убили.

Обикновеният лош човек, престъпникът, е изобличен. Той знае, че не е добър. И тук е възможността за трансформация: той може да разбере и да изостави лошотията. Но така нарече­ният добър човек се крие под своята личност. Той може да не е в състояние да разбере какво прави, защо го прави. Той винаги успява да го обоснове.

Така се е случило. И не само с Исус - винаги така се случва. Свещениците-убийци никога не признават, че вършат нещо лошо. Те смятат, че защитават религията, че защитават морала. Те си мислят: „Този човек е опасен. Той разваля младежта."

Такова е било и обвинението срещу Исус - че разваля хората, че разрушава стария морал, че създава хаос. И Сократ е бил обвинен в същото, и мен ме обвиняват в същото. Винаги е било така.

Дали свещениците са хиндуисти, гърци или евреи, няма разлика. Свещениците винаги са защитници на старото. Храмът е от миналото; те са защитниците, пазителите на традицията. Естествено Исус им се виждал опасен. Той би мо­гъл да разруши цялата структура.

Тяхното не е било самозалъгване. Те може би са мислели, без ни най-малко съмнение, че са абсолютно прави. „Този човек е опасен. Да го убием значи да спасим обществото." И разбира се, винаги когато съществува такава алтернатива - че цялото общество може да се спаси, като се убие един човек - убийството е оправдано. Свещениците са го убили поради тяхната доброта, поради тяхната добродетелност, поради техния морал. Те са го убили в името на Бога; те са го убили съвсем невинно.

Ситуация като тази възниква в историята все отново и отново. Изглежда, че няма начин това да се промени. Единствената възможност е Исус да бъде толкова умерен, че да не нарани никого. Но тогава той е безполезен. Той е могъл да направи това - ти правилно ме питаш. Той е могъл да постъпи по такъв начин, могъл е да бъде много умерен и либерален. Той би могъл да говори като политик, който говори много, но никога нищо не казва, който говори много неща, но винаги е мъгляв. Той никога не отстоява ясни позиции; никога не си в състояние да кажеш какво точно е казал.

Престъплението на Исус е било в това, че той е бил ясен, определен; че каквото и да казвал, той не говорел като политик. Той разкривал сърцето си. Той не бил дипломат. Ако той беше разводнил учението си, нямаше да има проблеми. Но тогава нямаше да има и Христос и това щеше да е още по-голямо убийство. Тогава Христос щеше да извърши самоубийство.

Както го виждам аз, както са нещата, това е единственият начин, по който е могло нещо да се направи. Исус е трябвало да бъде толкова твърд, колкото е бил, толкова бунтовен, колкото е бил. Той не би могъл да разводнява своето послание и не би могъл да прави компромиси.

Свещениците щяха да са щастливи, ако самият той беше станал равин, свещеник. Тогава нямаше да има никакви проблеми. Ако той просто беше останал в затвора на традицията, ако не беше се опитвал да разкрива нови измере­ния пред човечеството, нямаше да има никакви проблеми. Тогава те щяха да го възвеличават, да го обичат, да го канони­зират за светец. Тогава щяха да си спомнят за него.

Но той се опитал да отвори достъп до други измерения. Това било навлизане в опасна територия. Но си е струвало да се приеме рискът от тази опасност. Няма защо да ни притеснява това, че Исус е бил разпнат. Това е било единственият начин. Така Исус извел човечеството на едно по-високо ниво на същес­твуване и съзнание.

Не че той се е опитвал да си уреди по някакъв начин убийството. Нямало е нужда от това. Свещениците сами по себе си са достатъчни; няма нужда да ги провокираш. Те ще се про­вокират автоматично, защото действията им са механични. Не е имало нужда да бъдат провокирани - самото присъствие на Исус било достатъчно.

Теб те отвращава самата идея за разпъването, защото не можеш да разбереш. Това не е някакво обикновено убийство. То е значимо, то е много важно. То е направило много: създало е нещо ново, което никога преди не е съществувало. Чрез това разпъване на кръста Исус е променил почти половината от човечеството, накарал го е да се движи по един път по-различен от всеки друг, по който те дотогава са се движели.

Когато си мислиш за разпъването, ти се плашиш, сякаш че самият ти си бил разпнат. Ти не знаеш, че Исус не може да бъде разпнат. Само неговото тяло, но не и той. Когато си мислиш за разпъването, ти си представяш себе си разпънат на кръст и убит. Ти още нямаш разбиране за живота и смъртта.

Това е значението на историята за възкресението, в която се разказва, че на третия ден Исус бил отново жив, възкръснал. Това просто означава, че ти можеш да разпънеш тялото на Исус, но не можеш никога да разпънеш неговия дух. След три дни той отново ще ходи по земята. Той е безсмъртен. Разпъването се превръща в ситуация, в която той може да из­тъкне своето безсмъртие.

Затова така, както е, си е най-добре. Няма защо да се тревожиш за това. И то ще продължава да е така. Единст­вената възможност за един Исус да съществува и да не бъде разпнат, е хората да са станали толкова безразлични към религията, че въобще да не ги интересува. Но това не е добра възможност, ако стане така, ще е много тъжно. Исус идва и се движи по белия свят - а пък няма никой наранен и никой свещеник не го е грижа за него? Наместо това хората му се радват, събират се около него. Исус им се вижда забавен, той говори като някакъв смешник или палячо - говори глупости.

Това казват и съвременните философи: че да говориш за Бога значи да говориш глупости. В това няма смисъл, то е безпредметно. Ти използваш думи, които са само контейнери, в които няма никакво съдържание. Бог, мокша, нирвана - какво искаш да кажеш с това?

Ако някой ден Исус дойде и никой не го е грижа, това ще е най-тъжната възможност. Исус наранява, защото хората се интересуват. Исус наранява, защото религията е значима. Исус провокира антагонизъм, защото при наличието на религия жи­вотът е в опасност. Най-нещастният момент в човешката исто­рия ще бъде тогава, когато Исус дойде и никой не се погрижи да го убие с камъни, никой не се погрижи да го разпъне на кръст. И той ще обикаля по света, а хората ще му се смеят, ще се забавляват с него. Той ще им се струва като някакъв палячо.

Не, разпъването на Исус просто означава, че религията е толкова важна за хората, че когато дойде човек като Исус, той създава разцепление. Цялото човечество се разделя на такива, които го обичат, и такива, които го мразят. Той е значим.

Много пъти съм си мислил за това - че в Индия никога не са ставали такива неща. Буда не е бил разпнат, Махавира не е бил разпнат, Кришна не е бил разпнат. Защо? Тази страна е прекалено изтънчена по отношение на религията, а когато ста­неш много изтънчен, ти ставаш безразличен.

Тази страна може да търпи Буда, Махавира, Кришна. Обикновените хора си мислят, че това е, защото страната е много религиозна. Аз нямам такова мнение. Тази страна е тол­кова изтънчена, че хората са станали безразлични. Никой не се интересува от това какво е казал Буда. Фактически всички знаят вече какво е казал той. Всеки един знае всичко, което може да се знае - кой да се интересува?

Това е все едно Исус да отиде в университета в Кеймбридж или в Оксфорд, където философите смятат, че Бог е абсурден.

Ако Исус отиде в Оксфорд, застане на някой кръстопът и завика: “Аз и Отец ми едно сме", тези философи ще се съберат около него да му се посмеят.

„За какво говориш? Какъв отец? Къде е той? Какво имаш предвид под Отец! Коя тогава е майка ти?" Те ще му задават неуместни въпроси и ще му се смеят. Исус просто ще се почувст­ва смутен.

Според моето разбиране по времето на Исус евреите били много обикновени хора, не били изтънчени. Религията била много важна, тя не била просто философия. Целият им живот бил поставен на риск, а този човек го разрушавал; той изкоре­нявал всичко, което те съхранявали от векове, опитвал се да предизвика революция, хаос. Те изпитвали дълбока любов към традицията, към ценностите, които винаги са почитали. Те не били безразлични, те не биха могли да бъдат безразлични. Те или трябвало да следват Исус, или да го убият. Друга възмож­ност нямали.

Индия е по-философска страна - хората там прекалено много живеят с главата си. Евреите не били толкова разсъдъчни.

Според мен разпъването на Исус ясно показва едно нещо: че-те са взели Исус насериозно. Буда никога не бил взиман толкова насериозно. Ние сме могли да го търпим. „О'кей, остави го да си върши своето. От това няма да има кой знае какви последици. Защо да го убиваме излишно? Ало го убием, може да стане дори по-опасно, защото смъртта му може да предизвика безредици."

Ако Исус беше в Индия, щеше да стане един от аватарите. Но нищо повече. Ние просто щяхме да го включим в традицията - нищо повече.

Дори и Буда е бил включен. Буда е отричал всичко това, що е залегнало в основата на индуизма, но индусите са много изтънчени хора. Те казали: ,Да, това също е послание от Бога." Той противоречал на всичко, което има някакво значение за индусите, но те не се разтревожили. Те си казали: „Той също е едно въплъщение на Бога."

Индусите са написали една история за Буда, която показва как действат изтънчените умове. Когато Буда умрял... Разбира се, той е бил много важен човек, един от най-важните, които някога са се раждали в Индия, един от най-влиятелните. Как да се справят с него, след като той отрича индуизма? Индусите са създали една история за това.

Те казват, че Бог създал света, небесата и ада. Минали много векове. Хората умирали и веднага отивали в рая. Никой не отивал в ада, защото никой не бил грешник. И така хората, които управлявали ада - дяволът и учениците му, - отишли при Бога и му казали: „Защо си създал ада? Въобще никой не идва. Цялото ни съществуване е безполезно. Ние само седим и чакаме, никой не чука на вратата. Или го закрий, или изпрати хора!"

Бог отвърнал: „Почакайте. Скоро ще вляза в една утроба, за да се родя като Гаутама Буда. Аз ще разруша, ще отровя умовете на хората и те ще започнат да идват в ада."

Това е причината да се роди Буда. Въплъщение на Бога -с цел да поквари умовете на хората. И оттогава адът е препълнен. Това е един изтънчен начин да се справиш с човек като Буда.

Исус е бил по-прост. Те просто не са могли да го търпят. Убили са го. Това означава, че те много са го уважавали. Те са разбрали значимостта на този човек, опасността, която той носи. Ще живее или той, или тяхната традиция. Двете не могат да живеят заедно.

Опитай се да поразсъждаваш върху разпъването на Исус и няма да си толкова объркан, смутен. И то няма толкова да те отвращава.

Учениците на Исус са мислели по същия начин. Учениците на Буда също са мислели по този начин. Това е част от любовта, а не от реалността.

Това е част от любовта. Ти се влюбваш в една жена и си мислиш: „Никога преди не е имало толкова хубава жена, нито пък някога ще има друга такава." Какво искаш да кажеш?

Дали това е реалността? В известен смисъл е така - това е реалността за теб. Това не е обективна реалност, това е субек­тивна реалност. Това е твое чувство. А чувствата са толкова истински, колкото и камъните; те съществуват.

Но това не е сравнение. Ти не казваш, че в действителност никога преди не е имало по-красива жена. Как би могъл да знаеш? На Земята е имало милиони и милиони жени - как можеш да знаеш, как можеш да сравниш? Ти дори не позна­ваш всички жени, които са сега на Земята. Кой знае? - сигурно има някоя, която е по-красива от твоята възлюбена.

Но това няма значение, не е в това въпросът. Ти не пра­виш сравнително изказване. Ти просто изказваш любовта си. Това няма нищо общо с която и да е друга жена, това не е сравнение. В момент на любов се появата истината, субектив­ната истина. Тя е твое чувство. За теб това е жената и всички други жени са ти станали безразлични.

Същото се случва и когато обичаш един Учител. То се случва в дори по-крайни форми, тъй като любовта е дори още по-дълбока. Ти обичаш жената физически, в най-добрия случай психологически. Но ти обичаш Учителя с духовна любов. Ти докосваш най-вътрешната сърцевина, той докосва най-дълбо­кото в теб. В този екстаз се поражда субективната истина.

Това не е нещо ново. Това, което става с теб, не е нещо ново, то винаги се е случвало. Попитай учениците на Исус и те ще ти кажат: „Това е единородният син Божи." Те не могат да си представят, че Исус може да бъде сравнен по какъвто и да било начин с някой друг. Той е несравним, уникален - единородният син. За тях е невъзможно да си представят, че има и друг син Божи. Попитай последователите на Буда и те ще ти кажат: „Той е постигнал. Само той е постигнал непостижимото. Никога пре­ди то не е било постигано." Попитай последователите на Махавира. Те ще ти кажат: „Той е единственият, всезнаещият, всеведущият. Друг такъв няма."

Какво се е случило? Просто феноменът на субективната любов. За любещия е невъзможно да си представи, че може да има и някой друг. В момент на любов ти си в такъв дълбок екстаз, в такова упоение. Любовта е упоител. В такова упоение каквото и да кажеш, ще бъде поетично, а не научно.

В това няма противоречие. Ето защо когато аз говоря за Исус, аз забравям за Буда, за Махавира, за Кришна. Те избледняват. Те изчезват, изгубват се. И от цялата история като един-единствен се появява Исус. Това е единственият начин да го разбереш. Ти трябва да си дълбоко влюбен.

Когато говоря за Буда, аз забравям за Исус, защото ако дори само си спомня за Исус, това ще ме разсее. Когато говоря за Лао Цзъ, аз забравям за всички останали. Той ми стига, той е повече от достатъчен. Той самият е едно толкова безкрайно небе, че ти можеш да вървиш, да вървиш, да вървиш и все да не можеш да стигнеш до края. Те всичките са безкрайни небеса.

Но гледната точка на ученика е гледната точка на любовник. Той прави поетично изказване. То не е реалност и все пак е реалност. То не е реалност в обективния смисъл на думата, но е реалност като субективно чувство.

Но аз бих искал да излезеш от това. Аз бих искал ти да постигнеш една по-велика любов, която е по-малко опиянение и повече осъзнаване.

Когато си с Учителя, това има два стадия. При първия ти се влюбваш в него. Това е абсолютно необходимо; без това ти никога няма да бъдеш в контакт с него. Но това е само началото, това не трябва да се превръща в крайна цел. В това състояние на екстаз ти си поетичен. Бъди поетичен! Не се притеснявай, няма нищо, за което да се притесняваш. Декларирай любовта си. Качи се по покривите и оттам възвес­тявай любовта си, защото колкото повече я декларираш, тя толкова повече расте.

Но това е само началото. Това е необходимо, за да се приб­лижиш до Учителя. Но когато се приближиш още, ще дойде един момент, когато двата пламъка, този на Учителя и този на ученика, ще станат един. Осъществява се един скок, един вне­запен преход, и двата пламъка стават един. Тогава ти ставаш осъзнат и ще ти се иска да се смееш на собствените си изказвания.

Тогава ще знаеш, че просветлените хора въобще не се различават един от друг. Само имената се различават. Буда е едно име, Исус е едно име, Кришна е едно име, но просветлението, което им се е случило, е едно и също. Колкото повече се приближаваш към Буда, толкова повече се прибли­жаваш и към Христос.

Все едно че се движиш от периферията на един кръг към неговия център. На периферията една от точките е Исус, друга точка е Буда, трета е Рамакришна. Колкото по-близо си до центъра, толкова тези линии стават по-малко отделни, по-мал­ко различни, по-малко отдалечени. Рамакришна се приближа­ва до Христос, Христос се приближава до Буда, Буда се прибли­жава до Кришна. Те се събират. Колкото повече се приближа­ваш към центъра, толкова повече те се срещат и се сливат една с друга. Когато стигнеш в самия център, изведнъж те всички изчезват. Остава само просветлението, светлината. Всичко дру­го е изчезнало. Те са просто различни личности.

Всичко, което виждаш в мен, е една личност. Това не е качеството на светлината; това е модусът на лампата. Това е тялото на лампата, а не качеството на светлината.

Качеството на светлината е едно и също, лампите са различни. Някои лампи може да са само глинени, други пък може да са златни - разликата е голяма. Но тази разлика няма значение за качеството на светлината. В една глинена лампа или в една златна лампа - все една и съща светлина.

Все една и съща е. Знае се, че Буда е казал: „Отиди на брега на морето и опитай водата му. Откъдето и да я опитваш, вкусът й все ще е един и същ." Едно и също е и качеството на будите. Дали ще вкусиш от мен, дали ще вкусиш от Рамакришна, дали ще вкусиш от Кришнамурти, дали ще вку­сиш от Исус - разликата е само в мястото, откъдето си вкусил. Брегът може да е различен, но океанът е един и същ. От което и място да го опиташ, ще има все един и същ вкус. Същата соленост. Същият пламък.

Тъй че няма нищо лошо в това. Недей по никакъв начин да се чувстваш виновен. Когато си влюбен, трябва да се побъркаш. Любов и разсъдък? - никой никога не е чувал за такова нещо. Ако любовта е разсъдъчна, тя няма да е кой знае каква любов. Когато си влюбен, ти си побъркан.

Когато Маджнун казва нещо за Лейла, то не е научно изказване. Но то все пак е истинно: истината на неговото сърце. То не казва нищо за Лейла; то говори за любовта на Маджнун. Но тази любов също е истинна.

Тъй че по никакъв начин не се чувствай виновен за това, защото тази любов е единственият път, по който можеш да вър­виш нататък. Но не се привързвай към нея. Движи се. Продължавай все по-нататък. Чака те едно още по-велико съзнание. Където любовта се превръща в осъзнаване, в съзнание, където любовта лумва в пламъци и се превръща в светлина - там ти ще разбереш, че всички са едно и също. В просветлението личността изчезва, личността на Буда или на Исус, и остава само океанът, чийто вкус е един и същ.

Това е твоята любов. Хубаво - бъди щастлив с нея. Но не се задоволявай с нея, недей да мислиш, че тя е достатъчна. Това е добре, но може повече.

Винаги гледай напред и се опитвай да отидеш отвъд състоянието, в което си. Ще дойде момент, когато няма да оста­не вече нищо, отвъд което да може да се отиде. Това е реализацията.

Всички ли просветлени Учители изглеждат толкова егоистични, колкото и ти?

Няма как да не бъде така. Те изглеждат егоистични, защо­то не могат да бъдат скромни в смисъла, в който ти разбираш скромността. Опитай се да разбереш. Това е деликатен момент.

Това, което ти наричаш скромност, е функция на егото. То е модифицирано его. Просветленият човек няма его, затова той не може да има модифицирано его. Той не може да бъде скромен. В смисъла, в който ти го разбираш, той не може да бъде скромен.

Иначе Кришна нямаше да може да каже на Арджуна: „Остави всичко и се поклони пред нозете ми. Аз съм Богът, който създаде цялото битие. Сарва дхарман паритиаджайа ма-мекам шаранам враджа. Поклони се пред нозете ми." Какъв егоизъм само! Исус нямаше да може да каже: „Аз съм вратата, аз съм пътят, аз съм истината." „Аз и моят небесен Отец едно сме." „Тези, които ме следват, ще бъдат спасени... само тези, които ме последват." А когато Буда постигнал будичното състояние, той се обърнал към небето, към небесата, и заявил: “Аз постигнах непостижимото!"

Те звучат много егоистично. Първо, те не биха могли да бъдат скромни в смисъла, в който ти разбираш скромността. Твоята скромност е едно модифицирано, излъскано, култивира­но его. Но защо тогава те изглеждат толкова егоистични? Те не са скромни, а ти познаваш само две качества, два начина да съществуваш: скромност и егоистичност. Те не са скромни -тогава значи са егоистични. Ти имаш само две категории. Ти можеш лесно да разбереш егоизма, той е езикът, който разбираш.

Когато ти казваш аз, имаш предвид едно, но когато аз казвам аз, имам предвид съвсем друго нещо. Когато обаче кажа аз, ти ще го разбереш по своя, а не по моя начин. Когато Кришна казва на Арджуна: „Поклони се пред нозете ми!", как­во иска да каже с това? Ако аз кажа на някого: „Поклони се пред нозете ми!", ти, разбира се, ще разбереш това по свой начин. Същото значение ще придадеш и на думите на Кришна. Не, не е това значението. В него не е останало аз, не е останало мое.

Но той трябва да използва твоя език. А пък ти ще го разбе­реш по свой начин. Затова всички просветлени Учители изг­леждат егоистични, защото ти си егоистичен. Ти ще разбереш тяхната скромност само след като твоето его изчезне. Иначе то няма да ти позволи това. Единственият начин да разбереш тези, които са се събудили, е сам да станеш събуден.

Аз непрекъснато ви наблюдавам: казвам нещо, а вие раз­бирате нещо друго. Но това е естествено. Как можеш да разбе­реш смисъла, който влагам в думите? Когато аз кажа нещо, при теб отива думата, а не смисълът, който аз влагам в нея. Смисълът остава в сърцето ми. Думата влиза в теб и ти я оцветяваш, ти й даваш смисъл. Това е твой смисъл.

Те изглеждат егоистични, но не са. Защото ако бяха, тогава това означава, че просветлението още не се е случило. Просветлението се случва само когато егото е изчезнало. Егото е тъмнината на душата, егото е затворът на душата, азът е преградата пред върховното.

Буда е една празнота и когато той заяви: „Аз съм постиг­нал непостижимото", той просто иска да каже, че празнотата е реализирала своята празнота, нищо друго. Но как да го преве­деш с твоите термини? Той просто казва, че празнотата е реали­зирала своята празнота, но трябва да го каже катО: „Аз съм постигнал непостижимото."

Когато Кришна казва: „Поклони се пред нозете ми!", с това той казва: „Ето, виж! Празнотата стои пред теб. Разтвори се в нея!" Но това не може да се каже директно. Той трябва да използва езика на Арджуна. Той казва: „Поклони се пред нозе­те ми." Ако Арджуна е готов и иска да се отдаде, ако той се уповава и се отдава, когато той докосне нозете на Кришна, той докосва празнотата. Само тогава ще има реализация това, ко­ето Кришна казва. Няма нозе, няма Кришна - само едно не­обятно качество на празнота. Божият храм е празнота. Докосвайки нозете на Кришна, той ще се поклони на празнота­та и празнотата ще се влее в него. Но това ще е възможно само ако той се уповава.

Да, аз сигурно много пъти ще ти се виждам егоистичен. Но не се подлъгвай, защото ако се придържаш към идеята, че аз съм егоистичен, няма никога да можеш да се оставиш, да се отдадеш и егото ти ще продължава. Тогава няма нужда да бъ­деш тук с мен, защото целият смисъл се губи. Ти само си губиш времето.

Има само един начин да бъдеш тук с мен: ако искаш да се отдадеш. Иначе си отивай, намери си някъде някой друг, на когото ще ти е по-лесно да се отдадеш, защото ако не се отдадеш, няма да разбереш кой си. А докато не разбереш кой си, няма да можеш да разбереш какво се случва с човека, който ние наричаме просветлен. Тези неща ще ти станат ясни само чрез твоя собствен опит.

Да, това звучи егоистично. Тук има два пътя. Ако ти не само си мислиш, че това звучи егоистично, но че наистина е, -тогава ми се махай от главата. Колкото по-скоро си тръгнеш, толкова по-добре, защото цялото време, което си прекарал тук, ще бъде загубено. Или пък ако си мислиш, че това само звучи егоистично, но всъщност не е, тогава се отдай. Тогава недей да чакаш, защото понякога твърде дългото чакане може да се пре­върне в навик, можеш да се пристрастиш към него. Тогава можеш да продължаваш все да чакаш, и да чакаш, и да чакаш.

А аз няма да чакам тук дълго. Още малко и вече няма да ме има. Тогава ще се разкайваш, тогава ще страдаш, тогава ще си тъжен, но от това няма да има полза.

За теб ще бъде лесно да докоснеш нозете ми, когато вече няма да ме има, защото тогава това няма да е себеотдаване. Можеш да отидеш и да докоснеш нозете на една статуя: стату­ята е мъртва, това не е себеотдаване. Когато докоснеш нозете на един жив човек - толкова жив, колкото си и ти, толкова в тялото си, колкото си и ти - тогава възниква проблемът. Егото се съпротивлява.

Затова или вярвай в своето его, или вярвай в мен. Това са единствените две възможности. Досега ти си вярвал в своето его. Какво си постигнал? Аз ти отварям достъп към другата възможност. Опитай я...