Проблемът с твоята съвест

Какво правиш, когато, въпреки че си новороден, се уловиш, че нещо си сгрешил?

Писанието ни учи, че нищо не може да ни отлъчи от Божията любов (Римляни 8:31–39).

Обаче нашата съвест като че ли ни казва точно обратното. Когато не сме били послушни на Бога, ние чувстваме, че Той не одобрява това. Вече не смеем да Го погледнем в лицето. Чувстваме се неспособни да се молим или да говорим за Него на другите. С други думи, съвестта ни не е чиста.

Намираме се в много плашещо състояние. От една страна, Библията ни казва, че Бог вече е простил и изличил греховете ни. Той ни счита за праведни, тъй както Христос е праведен. От друга страна, ние самите се чувстваме наистина виновни. Какво трябва да бъде тогава нашето становище?

Отговорът е очевиден: трябва да се разкаем. А после? Имаме ли нужда да получим Божията прошка отново?

Библията ни разкрива, че на небето ние имаме един обвинител и един Застъпник. Според Откровение 12:10 дяволът е клеветник на братята, който ги клевети денем и нощем пред Бога. А в 1. Йоан 2:1 четем: „Дечица мои, това ви пиша, за да не съгрешите; но ако съгреши някой, имаме Ходатай при Отца, Исус Христос праведния.“

Когато съгрешиш, не те обвинява Господ Исус, а дяволът. Дяволът притиска твоята съвест, която, разбира се, вижда злото, което си извършил. Той иска да те накара да повярваш, че Бог те е осъдил и е затворил вратата пред теб. Неговата главна цел е да изкриви образа на Бога в сърцето ти, за да забравиш цената на Христовата кръв. Той иска да не осъзнаеш, че Бог те е примирил със Себе Си в разпънатия Христос. Дяволът иска да виждаш Бога като враг, който има нещо против теб, който те отблъсква, който вече не те обича. Няма нищо по-трудно от това да повярваш в Божията любов. Ако дяволът успее да те разколебае в тази твоя увереност, той лесно може да те хвърли в депресия и отчаяние. По този начин клеветникът се опитва да те победи.

Той щеше да бъде напълно в правото си, ако Исус не беше умрял точно за този грях и не беше възкръснал, за да потвърди твоето оправдание. Сатана разполага с едно страшно оръжие срещу теб – Божията справедливост и Божия закон. Но този аргумент е станал вече невалиден, защото справедливостта и законът на Бога са вече удовлетворени.

Можеш да си представиш нещата така: дяволът стои от лявата страна на Бога и те обвинява. Твоята съвест усеща цялата тежест на неговото обвинение и той се опитва да те накара да повярваш, че Божията справедливост те осъжда. Затова си така потиснат. Но я погледни! От дясната страна на Бога ти имаш един Адвокат, който те защитава и който отговаря за всички твои прегрешения вместо теб. Исус не те обвинява! Той говори в твоя защита, Той се моли и ходатайства за теб, Той те е изкупил със Своята кръв. Това е темата на чудесното Писмо към евреите, както ще разбереш от следните стихове: Евреи 2:17–18; 4:14–16; 7:11–15, 24–28; 9:11–15, 24; 10: 10–14, 19–22). Бог Отец гледа прободените ръце на Своя Син. Пред лицето Му е вечно валидният аргумент на Неговата скъпоценна кръв, която е била пролята за теб и затваря устата на обвинителя. На обвинението на дявола Исус отговаря: _Справедливостта на Божия закон е напълно задоволена, защото този грях е вече изличен. Кръстът е едно завършено дело. Аз лично съм платил за това престъпление. Аз вече изстрадах ада, който този човек заслужаваше. Той е оправдан.“ Белезите на Исусовите ръце и кръвта, която Той проля, са вечното свидетелство, че твоят случай е приключен. Папките са вече унищожени. Няма какво повече да се каже.

Сатана е силен и хитър. Ако слушаш обвиненията му, ще изпаднеш в едно състояние на непрестанно отчаяние. Съвестта ти постоянно ще те мъчи. Най-накрая дори ще забравиш какво е направил Христос за теб. Но ако слушаш гласа на твоя Застъпник, всеки път ще чуваш тези чудни думи: „Простено ти е. Грехът ти е изличен.“ Това е чудото на Божията благодат. Делото на Исус на кръста те спасява не само от бъдещия ад. То може и днес да те запази от обвинителя. На теб ти е простено.

Сигурно ще ми кажеш: „Всичко това е много красиво, но е твърде лесно! Наистина ли смяташ, че мога да си съгрешавам спрямо Бога и после грехът ми да се изличава автоматично? Съвестта ми не ми позволява да повярвам в такова лесно разрешение!“

Прав си, решението не е толкова просто. Само си помисли колко трудно беше то за Бога. Най-малкото ти прегрешение струваше на Бога мъчението и смъртта на Неговия Син. Кръвта на Исус бе всичко друго, но не и „лесно разрешение“. Но Бог иска ти да повярваш в безмерната цена на тази уникална жертва. Сам Исус извика на кръста: „Свърши се!“ (Йоан 19:30). Да не разчиташ на Неговата прошка, е просто неверие. Дяволът иска да ти отнеме тази сигурност и отново да те хвърли в страх. Ако това му се удаде, той парализира твоя духовен живот и прави вярата ти безплодна и безпомощна.

Но „ако Бог е откъм нас, кой ще бъде против нас? ... Кой ще обвини Божиите избрани? Бог ли, Който ги оправдава? Кой е оня, който ще ги осъжда? Христос Исус ли, Който умря, а при това и биде възкресен от мъртвите, Който е от дясната страна на Бога и Който ходатайства за нас? Кой ще ни отлъчи от Христовата любов... от Божията любов, която е в Христос Исус, нашия Господ?“ (Римляни 8:31–39).

Твърде лесно ли е? Истината е, че няма друг път да се получи Божията прошка. Благодари на Бога и я приеми.

Съзнаваш ли съвършенството на делото, което Бог е извършил за теб? Разбрал ли си наистина цената на Христовата кръв? Бог ни призовава да пристъпим в Неговото присъствие, защото Исус е нашият Първосвещеник, нашият Ходатай, а не наш враг (Евреи 10:19–22). Но това ли е всичко, което трябва да знаем, за да възстановим общението си с Бога?

Има едно условие за освобождаването на нашата съвест. Новият Завет ни показва съвсем ясно, че единствената основа за Божията прошка е кръвта на Исус. Но тази прошка има две страни.

Преди моето новорождение Бог беше мой Съдия, а аз бях убиецът на Неговия Син, преследван от Неговия закон. Но в този ден Бог като Съдия прости всичките ми грехове – минали, настоящи и бъдещи. От този миг Бог вече не вижда моя грях. В Неговите очи аз съм праведен, както е праведен Исус. Той вижда моите грехове като грехове на Исус, а Исусовата смърт – като моя. Така проблемът за греха е разрешен – Неговата смърт изличава моите грехове. Праведността на Исус сега е моя праведност. Моето сърце принадлежи на Исус и Неговото възкресение е станало моят нов живот. Чрез този акт на Бога, който Павел нарича в Римляни 6:3–4 _духовно кръщение“ (на което водното кръщение е образ или символ), аз съм станал едно с Исус Христос в Неговата смърт и Неговото възкресение. Тъй като Той ме счита за мъртъв и погребан с Христос, Той може най-сетне да ми прости. Преди Той не би могъл да направи това. Благодарение на Неговата прошка сега аз мога да получа и Неговия живот във възкресението. Новият живот ми се дава в момента, в който получа Светия Дух (Езекиил 37:10, 14). Следователно новорождението е прекият резултат от съдийската прошка на Бога и тази прошка е окончателна (Евреи 10:17, 18)! Можем само да се радваме, че нашето спасение зависи от един акт на Бога, а не от нас.

От момента на моето новорождение Бог спира да бъде мой Съдия; Той става мой Баща. Аз вече не съм престъпник в Неговите очи; аз ставам Негово дете. Наричам Го Отец, „Авва“ или „Баща“ (Римляни 8:15). Когато разбера, че съм съгрешил, Той не ме изправя пред съда на закона, а се взира в лицето ми, както Баща – в Своето дете. Бог не гледа на греха ми като Съдия; но аз Го чувствам съвсем реално със съвестта си, което за мен е нещо непоносимо. Между мен и светлината на Неговото присъствие застава голям, черен облак. Все още аз съм Негово дете и Той – мой Баща; но не виждам вече лицето Му. Аз не съм изгубил спасението си, но съм изгубил близкото си общение с Него.

За да илюстрира тази истина, Исус разказа историята за блудния син (Лука 15 гл.). Синът все още бе син на баща си, но се разбунтува, отиде далеч от дома си и заживя окаяно сред свинете. Той се страхуваше да се върне при баща си; няма съмнение, че преценяваше неправилно неговия характер. Очакваше да бъде посрещнат със справедлив гняв, с камшик в ръката и с озъбени кучета. Но се случи точно обратното. Защото, когато най-после се върна, изповядвайки греха си и молейки за прошка, той разбра, че баща му копнее за него. Синът бе обсипан с целувки и възстановен в семейството си. Бащата дори му даде от най-хубавите си дарове.

Така и Исус ме учи да се връщам при своя небесен Баща след всяка грешка и да изповядвам честно греха си пред Него. Сатана ще направи всичко възможно, за да ми попречи. Той ще се опита да ме убеди, че моят Баща ще ме изпъди от присъствието Си и че ще се радва да си остана далеч – при свинете. Докато не вярвам в Божията прошка, Сатана ще ме държи в състояние на духовна потиснатост и слабост. Святият Дух е наскърбен и престава да ме изпълва, докато съвестта ми е омърсена. Това е целта на дявола.

За да се получи съдийската прошка на Бога, съществува, както казахме, само една възможност. Тази възможност е повторена повече от сто пъти в Новия Завет, като напр. в Деяния 16:31: „Повярвай в Господ Исус и ще се спасиш!“

Също така има само един път да се получи и бащинската прошка на Бога. „Ако изповядаме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“ (1 Йоан 1:9). Забележи, че този пасаж, както и цялото Първо послание на Йоан, е насочено към вярващи.

Както получаваме съдийската прошка на Бога чрез вяра в Христос, така получаваме и Неговата бащинска прошка чрез вяра в Христос. Основата за това е Христовата жертва, принесена веднъж завинаги за нас (Евреи 9:12, 26; 10:10, 12, 14, 18). Това, което Бог изисква от нас сега, е съвършена честност и искреност. Той иска откровена изповед, настоява да си признаем това, което сме извършили. Бог не търпи нашите опити да се оправдаваме или извиняваме. Ние трябва да наречем греха с истинското му име. И в същия миг получаваме бащинската прошка на Бога. Ние вече имаме Неговата съдийска прошка, но сега Той ни прощава и като Баща. И всичко това на едно и също основание – кръвта на Неговия Син, която бе пролята за нашия грях. Той е „верен“ да прости (защото го е обещал) и е справедлив или „праведен“ да прости (защото Христос умря и възкръсна). Затова Той ни прощава, а така също ни очиства и от всеки грях – при условие че го признаем.

Единственото условие за получаване на прошка от нашия небесен Отец е изповядването на въпросния грях. Ние не можем да направим нищо, за да го изкупим. Той и не очаква това от нас, защото Христос вече го е направил вместо нас. Той ни казва да се изправим пред Него такива, каквито сме – като прокажения в Матей 8:2, когото Исус веднага изцели. Бог е светлина (1 Йоан 1:5). В светлината на Неговото лице всяко несъвършенство се открива веднага. „Но ако ходим в светлината, както е Той в светлината, имаме общение един с друг и кръвта на Сина Му Исус Христос ни очиства от всеки грях“ (1 Йоан 1:7).

На моята изповед Бог отговаря: „Дете Мое, този въпрос беше уреден преди 2000 години от Моя Син на кръста; няма нужда повече да говорим за това.“ Той обръща страницата на моята биография и никога повече не отваря този въпрос. Въпреки това Той още веднъж ме поставя пред кръста. Това е един празен кръст. Аз чувам гласа на Отца да ми казва: „Чадо мое, спомни си кръвта на Моя Син! Тази е цената на твоята прошка и причината да възобновиш приятелството си с Мене.“

Чрез този път на покаянието, който Исус направи възможен, аз мога след всяка погрешна стъпка отново да се изправям очистен. Едновременно с това расте и отвращението ми от греха. Сега разбирам по-добре от всякога Божията любов към мен, Неговата великодушна прошка за окаяния грешник, както и ужасяващата природа на греха.

Може би сега ще кажеш: „Но аз въпреки това имам нужда да плача горчиво за греха си.“ Плачи, колкото искаш! Но плачи в дома на твоя Баща, в прегръдката Му, на гърдите Му, а не в далечната страна при свинете.

Но на кого да изповядам греха си?

Библията ни дава три отговора. Тя учи, че всеки грях трябва да бъде изповядан пред Бога, тъй като всеки грях е нарушение на Неговия закон. Затова апостол Павел можеше да каже: „Братя, до тоя ден съм живял пред Бога със съвършено чиста съвест“ (Деяния 23:1). С това той казваше, че след обръщението си наистина е съгрешавал, но винаги е изповядал греха, който Бог му е показвал; всеки път той е възстановявал отношенията си с Бога.

Но ако грехът ми засяга и моя ближен, ако съм сторил неправда на брат си, не е достатъчно да изповядам този грях само пред Бога. Естествено трябва да го кажа първо на Бога, но Той ще ми отговори: „Дете мое, Аз не съм Единственият, Който е засегнат от това; ти си съгрешил и против брат си. Иди при него и изповядай греха си, после ела при Мен и Аз ще ти простя. Ако брат ти ти прости, толкова по-добре; ако пък не ти прости, поне си очистил съвестта си. Трябва да бъдеш честен не само с Мен, но и с хората.“

Ако си извършил грях, който е станал известен на обществото, и поради това се хули името на Исус, Бог очаква от теб и публична изповед на вината ти. И тук Той държи да бъдеш честен, да признаеш истината и да ходиш в светлината. Бог иска да се почита името на Неговия Син.

Чуйте пак какво казва Павел: „Затова и аз се старая да имам всякога непорочна съвест и спрямо Бога, и спрямо човеците“ (Деяния 24:16).

Ако грехът ми е престъпление само против Бога, само на Него трябва да се изповядам. Библията никъде не учи, че трябва да се изповядваме на някой друг освен на този, когото сме оскърбили. Ако някой човек започне наистина да приема изповедите на всекиго, как неговата собствена душа ще остане чиста и ненаранена? Човешкото същество не е подготвено за това. Това е Божие дело.

Вярно е, че понякога имаме нужда да поискаме съвет от някой зрял християнин или приятел във вярата и да излеем сърцето си пред него. Има товари, които просто не можем да носим сами. Но тук трябва да внимаваме и да помним, че този, от когото искаме съвет, също е само един слаб човек и грешник, който има нужда от нашите молитви. Ние нямаме право да го превръщаме в духовна кофа за боклук!

„Не оскърбявайте Светия Божи Дух“ (Ефесяни 4:30)

Това е първата от трите специални заповеди, които се отнасят до Святия Дух. Тя е първото условие, за да живеем в Неговата пълнота. А какво Го оскърбява? Разбира се, нашият грях! Да оскърбяваме Духа, е много по-лошо, отколкото да съгрешаваме. Това е да постоянстваме в греха си, да задържаме нечистата си съвест. А това е много сериозно, защото, когато оскърбяваме Духа, Той престава да ни изпълва. Святият Дух ни оставя да продължаваме борбата със собствени сили. От горчив опит научаваме, че не можем да си позволим да пренебрегваме гласа на Святия Дух, защото в Него е Божието име. Нали Той ни беше изпратен, за да ни въведе в обещаното благословение (Изход 23:20–22). Когато Го оскърбяваме, Той наистина остава в нас, но вместо да изпълва целия ни дом, се оттегля в килера или в мазето.

Опасно е да оскърбяваме Божия Дух. От Исая 63:10 научаваме, че израилтяните оскърбиха Светия Дух в пустинята. Тогава Той им стана враг и дори воюваше против тях. Наистина Той все още беше в техния стан – Божията слава все още беше в светилището – но Той отказа да ги води дори и една крачка по-нататък. Така те загубиха 38 скъпоценни години и блуждаха в пустинята в пълна безнадеждност.

Но в мига, в който призная греховете си, Светият Дух вече не е оскърбен и отново започва да ме изпълва. Аз отново имам общение с моя Баща. На Него Му е все едно колко ще плача за греха си, докато съм в Неговите обятия, а не в далечната страна при свинете.

Следователно първото условие за пълнотата на Духа може да се обобщи в една-единствена дума: покаяние. Но покаянието не означава просто да си тъжен. Блудният син наистина беше много тъжен при свинете, но това ни най-малко не му помогна! Той трябваше да признае истината и да изповяда греха си пред своя баща, когото беше наскърбил. Истинското покаяние винаги се изразява в изповядване на греха, иначе то няма стойност – както при Исав, който бе отхвърлен въпреки сълзите си (Евреи 12:7). В Притчи 28:13 се казва: „Който крие престъпленията си, няма да успее, а който ги изповяда и оставя, ще намери милост“ (Притчи 28:13).

Вторият проблем за вярата е злата воля. Ние трябва всекидневно да изпитваме съвестта и волята си, за да бъдем постоянно изправни пред Бога. Иначе вярата ни започва да отслабва.

Тази втора специална заповед, която се отнася до Святия Дух, е свързана с нашата воля. Да угасваш Духа, означава да Му се противопоставяш. Когато един пламък се покрие, той угасва. Може би продължава да тлее, но вече не пламти буйно.
Непокорството угасва Духа

След като десет пъти изкуши Бога в пустинята, Израил достигна момента, когато Святият Дух беше не само оскърбен, но и угасен (Числа 14:20–23). По време на тридесет и осемте дълги години, които последваха, Той наистина беше в стана им, но мълчеше. Въпреки че преди техния бунт Святият Дух им беше давал много откровения чрез Мойсей, след това Той почти спря да им говори. Това беше време на болезнено безплодие. Израил съзнателно отказа да се покорява и Божият Дух ги остави сами. Това е едно страшно наказание – когато Святият Дух престане да ни безпокои или задвижва повече, когато вече не ни отваря рая на общението с Отца.

Това може да се случи не само на отделен човек, но и на цели църкви, общества и духовни движения. Историята на християнството е пълна с подобни трагични примери. Божият Дух е много търпелив и състрадателен. Той върши всичко възможно, за да ни доведе до послушание, но Той не ни насилва да се подчиним. Той уважава нашата личност и нашата воля, за разлика от злите духове, които не се съобразяват нито с едното, нито с другото. Така че, ако упорствам в своето непослушание, най-накрая Святият Дух замълчава. Това е най-зловещото нещо, което може да се случи на едно Божие дете или на една църква.

Всеки един акт на непокорство е фактически началото на този процес; всяко най-малко своеволие може да доведе в крайна сметка до угасяването на Духа. От Битие до Откровение Библията набляга на необходимостта от послушание на Божия глас. Ако човек не се подчинява на законите на творението, той неизбежно ще трябва да носи последствията от своята глупост. Мъдрият човек съобразява живота си със законите на физиката, химията и биологията. Той добре знае, че те съществуват, за да поддържат живота и здравето му, и че всяка злоупотреба ще доведе до накърняването на неговите способности или дори смърт. По същия начин и духовният християнин съобразява живота си със законите на Божия Дух. Той знае, че те са създадени за негово добро и го приближават до Бога. Святият Дух е вдъхновил цялото Писание, за да познаваме Божиите мисли и да се съобразяваме с тях. Ако непокорството е опасно в материалната област, колко повече – в духовната!

Новият Завет осъжда законничеството, но държи на послушанието. Освен това се прави разлика между „мъртви дела“ (Евреи 6:1; 9:14) и „добри дела“ (1 Тимотей 5:10; 2 Тимотей 3:14; Тит 2:7; 3:1, 8, 14 и др.). Мъртви дела са всички усилия на плътта да се оправдае и да се представи за нещо годно; мотивът им е гордост или егоизъм. За разлика от това добрите дела са естественото разцъфване на Христовия живот в нас. Законникът действа със задната мисъл да „купи“ Божието благоразположение или да направи впечатление на другите хора. Духовният вярващ действа от любов и благодарност към Бога, защото знае, че е вече спасен.

В действителност между вярата и закона не съществува конфликт. В Матей 22:37–40 Исус обобщава целия Божий закон в една дума: любов. Ако любя Бога с цялото си сърце, спонтанно ще върша нещата, които Му харесват, и с отвращение ще се отвърна от нещата, които Той смята за грях. Ако любя ближния си както себе си, за нищо на света няма да му нанеса някаква вреда. Напротив – ще направя всичко, за да му помогна.
Любовта изпълнява закона

Плодът на Духа е любов (Галатяни 5:22). Когато сме изпълнени с Духа, ние изпитваме една истинска и силна любов към Бога и ближния си. Ние сме движени от постоянното желание да вършим Божията воля и да правим добро на ближния си. Затова Павел казва, че „любовта изпълнява закона“ (Римляни 13:10) и че истинската вяра „действа чрез любов“ (Галатяни 5:6). Пълнотата на Духа развива моята вяра. Вярата от своя страна се изразява в любов, а любовта иска да съдейства за добро. Божият закон е записан на сърцето ми от Божия Дух (Евреи 10:16). Този закон вече не е потискащо иго, а чиста радост.

През нощта, преди да умре, в горната стая Исус каза на учениците Си: „Ако ме любите, ще пазите Моите заповеди“ (Йоан 14:15). Именно нашето послушание спрямо Христос доказва любовта ни към Него.

След това (Йоан 14:22–23) Господ Исус дава едно обещание на онези, които пазят заповедите Му. Той ще им открие Себе Си и Своята любов. Сам Отец ще им се открие. Непокорният християнин не познава тези изключителни благословения. Той живее на границата на действителността, в полумрака на света. А човекът, който живее в непомрачено общение с Бога, е в рая още тук, на земята, тъй като раят е присъствието на Христос.

Често е трудно да се върши Божията воля, защото Бог изисква от нас смели и предани решения, които надхвърлят силите ни. Може дори да се каже, че всеки истински духовен живот (в който се изпълнява Божията воля) всъщност е свръхестествен. Без пълнотата на Духа е невъзможно да се живее християнски живот в този свят, който разпъна Исус. Такъв живот е възможен само за един вярващ християнин. Не казва ли Исус: „Нека ти бъде според вярата ти“? Апостол Павел нарича това „послушност към вярата“ (Римляни 1:5). Библията е пълна с примери на такова доверие към Бога. Ной повярва на Бога и затова построи ковчега (Евреи 11:7). Каква постъпка на вяра и послушание! Авраам повярва и излезе от земята си, без да знае къде отива (Евреи 11:8; Рим. 4:18–21). Мойсей дръзна да се появи пред фараона без оръжие или човешката сила (Евреи 11:24–27). Исус Навиев се довери на Бога и с целия народ тръгна право към водите на придошлия Йордан (Исус Навин 3:5–17; 4:10, 18). Също така сакатият човек простря изсъхналата си ръка. Той беше изцелен, като се покори (Матей 12:13). От нас като Божии деца се очаква същото послушание. Често ни изглежда невъзможно да последваме Божията воля. Но щом Той ни вика или заповядва, трябва да Го послушаме. И каква награда ни очаква! Историята на истинската църква и на великите Христови мисионери е пълна с такива примери – мъже и жени, в повечето случаи без особени природни способности, които са се основавали на Бога и са извършвали невъзможното.

Спомням си трагичната история на цар Саул (1 Царе 13– 15). Той три пъти отказа да се покори на Божието Слово за привидно незначителни неща. Той вършеше Божията воля, но не изцяло. Опитваше се да прави компромиси. За един духовен ръководител това е тежък провал. Поради това Бог го отхвърли. Неговият ужасен край и днес е сериозно предупреждение за всеки един от нас (1 Царе 28– 31). Защо Бог отхвърли един човек, който до голяма степен беше вършил Неговата воля? Бог е любов. Любовта е готова да даде всичко, но тя също така изисква всичко. Никой брак не може да просъществува, ако не е изграден на основата на взаимна и всеотдайна любов. Любовта не може да търпи никаква невярност. Бог ни обича с безгранична любов, чиято величина може да се измери само на кръста. Затова Той не може да търпи, ако ние Го обичаме с половин сърце. Никоя девойка, освен ако не е луда, не би се омъжила за един млад мъж, който обещава само 90% от своя живот и своето сърце! Бог иска да изгради едно взаимоотношение между Себе Си и теб. В този диалог Той копнее за безрезервна откровеност. В един стих от книгата Притчи Бог казва: „Сине мой, дай сърцето си на Мене“ (Притчи 23:26). Това е послушанието, което Бог търси.

На човека, който Му отдава сърцето си, Бог разтваря цялото Си небе. Той започва да отдава Сам Себе Си и да открива любовта Си. Бог прави достъпни Своите огромни богатства. Това Той нарича пълнотата на Своя Дух. Човекът, който постоянно прави сметки колко да даде и колко да задържи, никога няма да притежава това съкровище. Любовта не позволява да се задържи нищо. Ти трябва да се връщаш при кръста всеки ден, за да научаваш отново тази истина.

Следователно второто условие за пълнотата на Духа също може да се обобщи в една дума: послушание. Преди всичко послушание спрямо Божието Слово.