Същност на категорията текст І. Граници на понятието текст

а) Тематична свързаност. Други термини, които се използват за обозначаването й са дълбинна свързаност, съдържателна, смислова и кохерентност.

Това е свързаност в съдържателен план, свързаност по отношение на смисъла на текста, логическа свързаност между понятийните категории в текста.

Всеки текст притежава тема, която се възприема като смислово ядро на текста, в нея се обобщава цялостният съдържателен потенциал на текста. Темата обаче е само смисловото ядрото на текста. За да съществува текстът, ядреният смисъл трябва да бъде разгърнат и да бъде сведен до всеки един елемент на текста, т.е. всеки компонент на текста трябва да го носи в себе си. Освен това единиците на текста не съществуват самостоятелно, отделени една от друга. Те влизат в различни комбинации помежду си и по този начин изграждат връзки помежду си. Тези връзки също трябва да са подчинени на общия смисъл, да служат на възприемането му като единство, като цялост.

Как се осъществява смисловата свързаност?

Отделните логически елементи (понятия за обекти, лица, действия, признаци, обстоятелства и пр.) влизат в логически отношения помежду си (времеви, пространствени, на причина и следствие, на умозаключения, на условие пр.). Както понятията, така и връзките между тях се диктуват от текстовата тема, т.е. от начина, по който даден извънтекстов обект ще се превърне в обект на текста. Те трябва да са насочени към изразяването на единно значение, идещо от обвързаността на текста с денотата на текста. Ако липсва смисловата споеност между съдържателните компоненти на текста, то той няма да се възприема като автономно и цялостно образувание, а отделните му елементи ще се схващат не като подчинени на общата тема, а като излишни и ненужни и оттам може да се наруши разбирането на текста.

И така под тематична свързаност се разбира споеност на съдържателните компоненти на текста, за да бъде той цялостно и свързано образувание, да носи единен смисъл, единно послание.

б) Повърхнинна свързаност, нарича се още кохезия

Логическите елементи (понятия за обекти, лица, признаци, обстоятелства) и отношения между тях (времеви, пространствени, на причина и следствие, на умозаключения, на условие пр.), които стоят в основата на смисловата свързаност на текста, се овъншняват чрез езикови единици, т.е. по този начин смисълът на текста става възможен за възприемане.

Повърхнинната свързаност е вторична спрямо дълбинната. Защото без наличието на смислова връзка не може да съществува и формално обвързване между елементите, които овъншняват смисловата споеност.

Повърхнинната свързаност може да се разглежда като съвкупност от връзки на морфологично, лексикално и синтактично равнище, напр. членуване, заместване с местоимения, употреба на повторения, на синоними и т.н. – всички те са външни показатели за тематична свързаност.

Повърхнинната свързаност се изразява чрез определени механизми и средства за свързаност, напр. механизмите синонимизация, прономинализация, наминализация и пр. и техните средства – синоними, местоимения и т.н.

Повърхнинната свързаност не изгражда глобалната текстова свързаност, а е само нейна външна проява.

3. Граматичност –подреденост и взаимна свързаност по определени правила на текстовите елементи. Правилата действат не в рамките на отделното словосъчетание или изречение, а в границите на текста като цяло, извън границите на отделното изречение. Напр. употребата на членни форми и представяне на даден обект от текста като познат или непознат; заместване с местоимения; съгласуване на времената; въвеждане на чужда реч; елиптиране; назоваване на обектите в текста и пр.

Конкретни граматически правила:

• 
  Представяне на даден обект от текста като познат или непознат, напр. чрез употребата на нечленувана форма се обозначава непознат обект, появил се в текста (Купих вестник). Следващата употреба на същия обект изисква задължително назоваване чрез членуван вариант, защото обектът вече е познат (Вестникът струваше 70 ст.). Не е възможно да се използва отново нечленувана форма, тъй като обектът е вече определен и за целите на текста е важно да бъде идентифициран като същия, а не като различен.
  
• 
  Правила, свързани с номинация на обекти. Ако даден обект е от особена важност за текста, се налага да бъде назоваван множество пъти. Оттук е продиктуван и стремежът за по-разнообразна номинация, но тя трябва да е достатъчно прозрачна, т.е. да не се стига до двусмислици, до невъзможност да се идентифицира назоваваният обект, напр. Мика Хакинен посъветва Кими Райконен да не напуска Мерцедес. Финландецът присъства на шоуто, организирано от отбора ... И двамата са финландци и не е ясно, за кого става дума.
  

Уместността е свързана и с това, какво назоваваме (лице, предмет, действие, признак и пр.), как – чрез повторение, местоимение, синоними, описателни изрази; къде – в началото или по-нататък в текста.

• 
  Правила за използване на времеви маркери. Типът текст определя времевата структура на действията, представени в него. Например повествователните текстове обикновено използват миналите времена за разгръщане на описваните в тях събития, новинарските текстове разчитат на сегашното време и пр.
  

Информативността може да се осмисли, първо, като информацията, която текстът носи по отношение на извънезиковия обект – всеки текст казва нещо за обекта, който обозначава, т.е. насища текст с някакъв смисъл, независимо дали информацията за денотата е удовлетворяваща или не адресата по отношение на количество, актуалност, уместност и пр.

По принцип текстовете носят и позната, и непозната информация – няма текст, който да съдържа само нова информация, тъй като разбирането ще бъде много затруднено и текстът няма да се възприеме.

Новото, което носи текстът, може да е напълно непознато (напр. резултатите от изборите), но може да е включено в нов контекст (напр. анализ на резултатите от изборите от гледна точка на астрологията) и оттам да се срещат проблеми при разбирането или подобно положение да удовлетвори реципиента, тъй като той може да види някои нови аспекти от описания обект или да го приеме в нова светлина.

Един и същ текст може да бъде различно информативен за различни реципиенти. Напр. новинарски материал за борсовите индекси се възприема по различен начин в зависимост от познанията на реципиента по отношение на темата на текста.

Информацията, която носи текстът, е три вида:

è фактуална – съобщава нещо за денотата си; всеки един текст съдържа подобен тип информация. Тя е особено задължителна за осведомителните текстове, за научните, юридическите и пр.

è концептуална – субективно осмисляне на фактуалната информация – тълкуване, интерпретиране на представената фактуална информация във връзка с определени идеологически, естетически, политически, религиозни и т.н. критерии

è подтекстова – не е явно изразена, а се налага адресантът да установи наличието й като включва различни свои компетенции. Напр. виц за евреи налага познаването на еврейската култура или поне на стереотипните образи, които се градят за евреите.

В зависимост от обема на новата информация, която съдържа текстът, се говори за степени на информативност на текста:

- първа – ограничена нова информация за адресата, т.е. ниска степен на информативност, напр.

- втора – присъства позната информация, но основното съдържание е непознато; така се обогатява осведомеността на адресата – стандартните текстове обикновено са с такава степен на информативност

- трета – съществена нова информация, непозната за адресата, значително количество нова фактуална и концептуална информация

- необходим е баланс между нова и стара информация, за да бъде текстът наистина информативен.

5. Цялостност – чрез този признак текстът е самостоен и независим обект, защото компонентите му са обединени в такава структура, която като цяло носи смисъл, организиран по определен модел, като цяло е формално организирана по определени правила и като цяло изпълнява основната си функция – комуникативната

è може да се разгледа в два аспекта – на адресанта и на адресата – които решават доколко даден текст е смислово конструирана и йерархически организирана структура, която служи за общуване

è свързва се с качеството глобална кохерентност – свързаност на елементите на текста на базата на общата тема

è целостността на текста е обвързана с жанровия модел, който определя обема на текста, съдържанието на текста, тематичната съотнесеност, употребата на специфични езикови средства и пр., с композиционната схема (подреждането на текста по определен порядък), т.е. текстът постига цялост, подчинявайки се на модела, зададен му от жанровата схема

èформално изразяване на целостта – чрез посочване на начало и край на текста

è съдържателната пълнота на текста

è разгръщане на текстовата тема дотолкова, доколкото е необходимо, за да бъде поднесена предвидената от адресанта информация за денотата

è авторът има решаваща роля при определяне на завършеността

èсвързва се със затварянето в определен жанров модел и определена композиционна структура, определена ситуация на общуване, определен дискурс

èоценка на реципиента – винаги при продуцирането на текста трябва да се имат пред вид очакванията на адресата по отношение на изчерпателността на темата

è относителен признак, тъй като по принцип липсва тотална тематична изчерпаност; в един момент може да е изчерпана, но в друг – не

è завършеност и край на текста не са идентични понятия – текстът трябва да има край и този край може формално да бъде изразен (чрез кода например; кода се нарича формалният маркер за завършеност, напр. край, спирам дотук, следващият път ще продължим и пр.), но той е завършен или незавършен независимо от факта, че има край.

Като езикова единица, т.е. като елемент на системата на езика, текстът се разглежда като изграден от по-малки езикови единици.

Езиковите единици, които служат за изграждането на текста, се определят като негови конститутивни единици: макротекст, микротекст, тематичен блок, пропозитивна номинация (ПН).

Единиците на езиковия текст са йерархически организирани, т.е. всяка една единица с по-нисш йерархически ранг се включва и изгражда единица от по-висш йерархически ранг. Този начин на организация на текста насочва към неговата структурна сложност и е залегнал в основата на принципното структуриране на текста. Това положение на нещата може да се представи в следната схема:

МАКРОТЕКСТ





ТЕМАТИЧЕН БЛОК 1 ТЕМАТИЧЕН БЛОК 2


МИКРОТХ 1 МИКРОТХ 2 МИКРОТХ1 МИКРОТХ2 МИКРОТХ3

ПН1 ПН2 ПН3 ПН1……..

Наличието на всички тези единици зависи от това, в каква степен е разгърната текстовата тема. Ако тя не се разгръща достатъчно подробно, означава, че някои от конститутивните единици могат да липсват. Абсолютно задължителни са само ПН.

ПН = приписването или отричането на признак на даден обект в определено време и в определена реалност (тази реалност може да бъде възможна/невъзможна, предполагаема, желана и пр., напр. Иван чете книга – възможна, Иван би чел книга – предполагаема и пр.). В посочения пример на обекта Иван се приписва признакът четене; ще се отрече чрез използване на отрицателни елементи – Иван не чете книга.

ПН се изгражда от елементни номинации. ЕН са назовавания за отделни обекти от текста. В изречението Премиерът на България посети дом за сираци в пловдивското село Ягода са налице следните ЕН: премиерът на България, посети, дом за сираци, пловдивското село Ягода.

ЕН се свързват помежду си чрез различни свързващи елементи, които се наричат релатори, напр. предлози, съюзи, съгласуване и пр.

ЕН са съществена част от ПН и тя не може да съществува без тях, но те не са преки конституенти на текста, текстът не може да се изгражда директно чрез тях. Те влизат в състава на текста само чрез ПН, като елементи на ПН.

ПН се вграждат в текста по два начина:

• 
  пряко – когато 1 ПН или няколко ПН, изграждащи сложно изречение, конструират цялостен текст, напр. Вход забранен, Само за служители; Внимание! Опасно за живота; Когато се прибереш, изчисти!
  
• 
  опосредствано – това е по-често срещаният случай и се осъществява, когато ПН най-напред влиза в състава на по-висша конститутивна ед. на текста, напр. микротекст, и чрез нея се включва в макротекста.
  

Когато ПН е една, тя не се включва в йерархически отношения, тъй като изчерпва текста напълно и тогава тази ПН е равна на макротекста.

МИКРОТХ
Миротекстовете представят в повърхността на текста някаква минимална тема, т.е. някаква микротема. Те са обединения от няколко ПН, които са обвързани в минимално тематично единство. Основният тип микротекстовете се обособяват вследствие на разклоняването на темата на текста до опрeделен брой микротеми.

Делят се на:

• 
  същински – тези, които служат за представянето на същинската, основната тема на текста
  
• 
  организационни – служат основно за вписване на текста в процеса на актуалната комуникативна ситуация, затова са обвързани с различни елементи на комоникативната ситуация – комуникативни партньори, денотат, време, място и пр. Тези микротекстове са: името на автора, датата, мястото на написване на текста, заглавието, мотото, етикетни формули в началото и края на разговора и пр.
  

Той е обединение от микротекстове, които представят 1 подтема на текста; задължително обединява повече от 1 микротекст. Свързан е със същинския текст; отразява в повърхността на текстовата подтема от същинската тема на текста. Също така може да се говори и за организационен блок, когато е свързан с организационната структура на текста.

От своя страна тематичните блокове могат да се обединяват в тематични ансамбли. Два или повече тематични блока образуват един тематичен ансамбъл.

От конститутивните единици на текста абсолютно задължителна, за да съществува текст, е само ПН, другите единици са факултативни.

- по отношение на извънтекстовата реалност

- на тематичната цялост на тх

- на продукцията и рецепцията на тх

Обектът от извънтекстовата реалност се нарича денотат на тх. По принцип всичко от извънтекстовата реалност може да бъде денотат на тх – и реални, и нереални (русалки, демони, междузвездни войни и др.) конструкти

Аспектът, от който е представен този денотат, се нарича тема на тх.

Кой аспект от денотата да стане център на тх, зависи от множество фактори:

• 
  типа дискурс, който определя темите, по които може да се говори в дадена социална сфера, напр. човешката ръка като анатомичен орган ще бъде тема в медицинския дискурс, но като естетически обект - на склуптура на Роден;
  
• 
  целите, които се преследват чрез съответния тх – убеждаване, съобщаване, представяне на някакъв факт, подбуждане към някакво действие, отправяне на молба и пр.
  
• 
  позицията на дадена институция – да говори или не по определени теми, да избира само положителните аспекти или обратно, да има претенции за обективност, като избягва коментар и пр.
  
• 
  позицията на автора – лична или съобразена с институцията
  
• 
  определени социални и възрастови характеристики на реципиента и пр.
  

Съвкупността от теми за дадена социална сфера, за даден тип тх, за определени социални роли, за определени ситуации и т.н. се нарича тематичен репертоар.

Темата обединява текста около себе си, тя е неговият смислов център, неговото съдържателно ядро, осигуряващо целостта и автономността на тх. Туейн ван Дайк определя темата като дълбочинна макроструктура. От тази макроструктура се извежда цялостното съдържание на текста или на отрязък от тх и съответно това целокупно съдържание се свежда до тази макроструктура. Всички елементи на тх са обвързани с темата; тя е “снета” във значението на всеки един от тях – предстявят я, развиват я, разгръщат я. И обратно тя може да бъде извлечена на базата на отделните единици на тх – да се сведе до едно съдържателно ядро. Тези два процеса – на разгръщане и на извличане се осъществяват едновременно с продукцията и рецепцията на тх.

Когато се изгражда даден тх авторът задължително изхожда от някаква тема, така че темата е изходен пункт за изграждането на текста, а при адресата – краен пункт на интерпретацията на тх.

При изграждането на тх основната цел на адресанта е да разгърне темата по протежението на тх, т.е. да разчлени съвкупната информация, която се съдържа в тематичното ядро, като прави тази информация по-конкретна, като представя различни нейни детайли и същевременно я закрепва в езиковите единици от текстовата повърхнина. Извличането на темата е свързано с възприемането на тх и се изразява в обратния процес - обобщаването на конкретните смислови единици до някакъв глобален смисъл, който да бъде приписан на цялостния тх.

1. Разгръщане на темата – включва два процеса:

а) Семантична дифузия

– разчленяване на кондензираната в смисловото ядро на текста информация до минимални смислови единици, които по повърхността на тх се изразяват от отделни думи и словосъчетания, напр. тематичното ядро “кметските избори в София” ще се разгърне, като бъде раздробено и изразено в думи и словосъчетания от типа: кмет, кметски избори, провеждам, вот, гласувам, събота, 18.09., София, кандидати, партии, предизборни програми, НДСВ, БСП, ДСБ, СДС, избирателна активност, ЦИК, гласувам, премахване на корупцията, чиста и модерна столица, решаване на проблеми и пр. Всички тези единици носят в своето значение частица от глобалната тема.

Степента на разгърнатост на темата зависи от целите, които си поставя даденият тх – най-общо дали да представи темата в най-големи детайли, или само съществена част от нея. По принцип темата е разгърната в най-голяма степен, ако нейните най-малки тематични обединения, наречени макротеми, първо са множество на брой, и второ, представят в най-големи подробности темата на тх.

2. 
   Извличане на темата
   

Представлява обобщаването на конкретните смислови единици до някакъв глобален смисъл, който да бъде приписан на цялостния тх.

Включва два процеса:

а) Семантична концентрация – обобщаване на присъстващите в тх лексикални и граматически значения до по-общи смислови ядра, например обобщаването на повтарящите се значения в целия тх или отрязък от тх (кмет, градоначалник, кмет на София) до единствен смислов компонент (кмет) (или столицата, София, столицата на България – до София); свеждането на съотносими едно с друго значения (избирам, правя избор, давам своя глас, гласувам, участват в избирането и пр.) също до единични компоненти (избор); отхвърлянето на несъществени подробности, признаци, свързани с темата и появили се в процеса на нейното разгръщане (напр. качества на кандидата, партийна принадлежност, време на гласуването и пр.); открояване на основните действащи лица – обекти в тх (напр. избор, кмет), и свеждането до най-важния за развитието на тх обект (кметски избор) и по този начин се стига до максималното обобщаване на смисъла, заложен в тх в едно родово понятие (в случая – кметски избори).

б) Синтактична редукция – опростяване, съкращаване, отстраняване на синтактични структури в тх; обобщаване на логически отношения, като се отчитат повтарящите се връзки, тъждествените или близките по значение връзки, излишните обвързаности и пр., докато се стигне до по-общи категории (напр. едновременност, пространственост, причинност и пр.), които да представят отношенията между обектите в тх, действията, които извършват, процесите, които осъществяват (напр. правеното на избори за кмет в София).

По протежението на процеса на извличане на темата се правят множество частни обобщения, свързани с различните разчленения на темата – на подтеми, на микротеми. Тези частни обобщения, свързани с дадена подтема или микротема, се обобщават на още по-висше равнище, докато се стигне до глобалната тема на тх или до макротемата, която в най-концентриран вид представя общото смислово съдържание на даден тх (“кметските избори в София”).

За извличането на темата се използват различни стратегии, които могат да се обобщят до следните:

• 
  познаване на типа дискурс
  
• 
  знание за конкретната комуникативна ситуация къде, кога, как се осъществява общуването
  
• 
  с какви цели се гради тх
  
• 
  културния контекст на автора – социална позиция, професия, групова принадлежност, възраст, образование и пр.
  
• 
  познавателни модели на адресата относно обекта на тх, относно типове текстове, жанрови модели, езикови елементи и структури, които могат да представят дадена тема и др.
  
• 
  културен контекст на адресата и пр.