Същност, смисъл и съдържание на сигурността
Програмно (целево) финансиране
Изтегляне 2.8 Mb. Pdf просмотр
|
| Програмно (целево) финансиране. При първия подход на т.нар. Обща сума се определят общите разходи, които държавата може да отдели за сигурността — торбата с пари, както се казва, и после от нея почва да се вади: това за едно, това — за друго, това — за трето и така, докато Общата сума за годината се изчерпи. Само на пръв поглед този подход звучи лековато и архаично. Не би било възможно изобщо да се планират средствата за сигурност, ако властта не си изясни все пак каква Обща сума да задели за обезпечаването на своята сигурност, отбрана и обществен ред. И като тази сума е изяснена, избягването на излишно детайлизиране позволява повече гъвкавост, прехвърляне на ресурси от едни пера към други, от едни програми, проекти и задачи, към други такива. Обаче при подобно разпределяне на средствата наистина има и твърде много възможности за конюнктурни решения, случайности, субективизъм, лобиране, дори противопоставяне между отделните структури и подразделения в системата за национална сигурност. Например би могло много лесно един министър да започне да плаща данък на собствените си предпочитания, политически позиции и дори предубеждения, или пък отделните видове и родове войски да влязат в разпри и раздори в борбата за по-добро финансиране. Ето защо вторият подход, в една или друга форма, намира израз във все по-широкото внедряване на т.нар. Програмно (целево) финансиране на националната сигурност. Самото наименование на подхода говори за неговата същност, т.е. да се определят онези програми или цели, проекти, задачи (да речем закриване на военни бази, съкращаване и пенсиониране на военнослужещи, разходи за социална адаптация, приоритети в модернизацията на оръжейните системи и т.н.), които да са обект на финансиране през съответната година (може да става дума и за по-продължителен период). Гореспоменатите програми (проекти) се разбиват на няколко групи: ▪ програми, чието финансиране се прекратява окончателно; ▪ програми, чието финансиране временно се замразява; ▪ програми, чието финансиране частично се орязва (получават частично финансиране); ▪ програми, чието финансиране се подкрепя във вида, в който е предложено от професионалистите; ▪ програми, чието финансиране се увеличава с допълнителни средства (преценява се, че работата по тях ще се ускори или обемът от техните дейности трябва да се увеличи); ▪ програми, чието финансиране стартира, защото са възложени от политиците (управляващите, цивилните мениджъри на сигурноста и отбраната) за разработване или изпълнение, независимо, че дотогава те не са предлагани от експертите (например военните). 209 Логично е да се зададе въпросът: „Откъде политиците биха могли да знаят по-добре от специалистите в сферата на сигурността, какви задачи и програми с какъв приоритет трябва да се реализират?”. Отговорът е, че именно политиците вземат решенията, те определят Какво трябва да се прави в националната сигурност (например с кого да се воюва и на чия страна да се застане, кой договор да се спазва и кой договор да се суспендира CXCII , какво ще бъде предприето в краткосрочен и средносрочен период, а също така — ако са зорки, зрящи и прозорливи, — и в дългосрочен период). Те трябва да калкулират не само реалните потребности на обществото, но и понякога ирационалните обществени нагласи), докато професионалистите (военните, ако се говори примерно за военното дело) трябва да кажат Как това да се направи. Но тези идеи са абстрактна теория по разпределение на правомощията. В реалния живот и при правилната политика, решенията макар и да се определят от този, който има легитимното право да стори това, трябва да се вземат с експертизата на този, който разбира от тях. Иначе вероятността решенията да са грешни става много висока. Не звучи вече кощунствено, дори не изглежда никак странно, ако властта търси съвет и експертиза от неправителствени структури, т.нар. „Неправителствени организации” (НПО) или Non-Governmental Organisations (NGOs) , главно по технологията на съставяне на бюджета, при подготовката на специалисти в планирането и управлението на дейностите в секторите от системата за национална сигурност. Иначе вероятността решенията да бъдат погрешни става много висока. Ето защо казах, че планирането и управлението на политиката за сигурност е най- сложната политика, че то е висш държавнически пилотаж. Когато се говори за Сигурността на Държавата и за Държавата в Сигурността, трябва задължително да се разгледа и една от най-актуалните теми в международния дебат за ролята и мястото на Държавата по отношение на гарантирането на сигурността — тази за еволюцията на Класическата Държава на Сигурността и на нейните институционални опори. Класическата Държава на сигурността има четири институционални Изтегляне 2.8 Mb. Сподели с приятели:
|