Същност, смисъл и съдържание на сигурността

82 едната или двете страни в конфликта са удовлетворени от това как са защитени техните интереси при това регулиране.
Втората област е свързана с политическите методи и средства за регулиране на конфликтите. В известна степен това е подход, характерен за западната система на организация на науката и знанието и затова там изучаването на международните отношения в университетите е в рамките на факултетите за обществени науки. При този подход преди всичко се търси намирането на политическо решение, което да удовлетвори чрез компромис в някаква (та дори и различна) степен интересите на двете страни.
Тези два подхода наистина са взаимосвързани, преплитат се,
„подпомагат се”. Защото ако един спор е урегулиран политически и в разрез с международното право, то той е уязвим (може урегулирането му да е станало конюнктурно, чрез сила). А ако е урегулиран юридически, но не и политически, той също е уязвим, защото не предотвратява същинските противоречия. Така че двата подхода вървят ръка за ръка. Много често обаче първо се намира политическото решение, а после то се облича в някаква правна форма.
Нека се върнем към теоретичните характеристики на конфликта. Както бе казано, конфликтът е срещата на различните интереси. Но макар системите да имат цели палитри, ветрила, спектри от интереси, не всички от тези интереси попадат в конфликтното поле. Затова за разрешаването на всеки конкретен конфликт трябва да се направи анализ на интересите, попадащи в неговото конфликтно поле.
Държавите са като хората — когато се карат за нещо, те се карат за всичко. А не бива да бъде така. „Караницата” трябва да се води само за това, което е предмет на конкретния спор (конфликт), което влиза в съответното конфликтно поле. Всъщност, независимо от сложността и многообразието от различни интереси, когато разглеждаме даден конфликт, в него интересите на двете страни могат да се систематизират в три типа: непресичащи се интереси, съвпадащи интереси и взаимноизключващи се интереси
178,179
(вж.
фиг. 2).

83
Първо, това са непресичащите се интереси (антагонистични и идентични), т.е. интересите, които не попадат в конфликтното поле. Тези интереси трябва да се отделят, защото те не са предмет на конкретния конфликт. Така антагонистичните сред тях няма да допривнасят нови конфронтационни елементи, а идентичните сред тях няма да бъдат подложени на негативни въздействия, които могат да ги превърнат също в предмет на спора.
Например двамата родители спорят какъв да стане техният син. Майката иска той да бъде пианист, а бащата — баскетболист. Тогава не е никак разумно в спора за бъдещето на детето да се въвличат други проблеми на семейните отношения, като това, бащата да каже: „Какъв пианист ще става, като расте на практика без майка! Ти никога не се прибираш навреме след работа, вечно пиеш кафе с приятелките, детето яде каквото му падне — хамбургери, пици, вафли!”, а пък майката да каже: „Какъв баскетболист ще става, като в къщи няма мъж, крановете постоянно капят, бушоните вечно избиват, аз сама мъкна тежките торби от магазина!”. Ясно е, че това са важни въпроси, които трябва да бъдат регулирани, но по принцип тяхното намесване в спора за избора на занимание на сина само замъглява картината и отдалечава от намирането на решение. Както ще стане ясно, и тези поводи за разправии могат да се привлекат в конкретния спор, но с цел не задълбочаване на конфликта, а за намиране на удовлетворително решение.
Второ, това са съвпадащите интереси, попадащи в конфликтното поле.
По принцип при всеки конфликт двете страни имат поне минимални общи интереси. Спорещите по-горе родители (пианист или баскетболист) може и да са на непримирими засега позиции, но те имат и общ интерес — разправиите помежду им да не са за сметка на здравето на детето, да не започне то да заеква, да примигва, да се страхува. Дори по време на Студената война, въпреки високата степен на конфронтация между САЩ и Русия, съществуваха някои неписани правила (tacit rules
180
), преди всичко тази конфронтация да не доведе до ядрена катастрофа, а в частност — никоя от двете велики сили да не се намесва явно и с военна мощ в сферата на влияние на другата велика сила
(тайно, скрито, с разузнавателни служби и помощ на опозиционните сили обаче може). Съвпадащите интереси трябва да се отделят, за да не бъдат въвлечени в спиралата на конфронтацията. Те могат да се използват за „гасене” на конфликтния потенциал, за изграждане на мостове на разбирателство и канали за комуникация.
Трето, това са взаимноизключващите се интереси, попадащи в конфликтното поле. Това са интересите, по които трябва да се работи. Те са истинският предмет на спора.
Конфликтното поле може да се манипулира във всеки конфликт.
От една страна, то може да бъде разширявано. Тогава в него влизат и стават предмет на спора допълнителни интереси на двете страни (в някои случаи това се нарича „пакетиране” — едната страна може да обвърже конкретния предмет на спора, в който тя е по-слаба, с друг спорен въпрос, в който тя е по-силна и така да компенсира частично слабостта си). Ако се вземе отново горният спор между родителите, майката би могла да каже: „Добре, нека да опитаме с баскетбола, но няма и това да легне на моите плещи — ще го водиш на тренировки и го довеждаш след тях вкъщи ти, а освен това ще го учиш да бъде мъж, да бъде отговорен към дома — като всички кранове бъдат оправени, бушоните — ремонтирани, на връщане от тренировка ще

84 напазарувате заедно!”. А бащата би могъл да каже: „Нямам нищо против да тръгне на школа по пиано, но от този ден нататък то трябва да расте с грижовна майка, която се е прибрала навреме, приготвила е вечеря, помогнала му е да си научи уроците и напише домашните!”.
От друга страна, конфликтното поле може да бъде стеснявано. Тогава част от интересите, предмет на спора излизат от него (в някои случаи това се нарича „минимизиране на целите” — страните частично се отказват да превръщат определени разминавания помежду си в предмет на техните отношения). В примера с двамата спорещи родители те могат да се разберат синът им да опита да бъде едновременно и пианист, и баскетболист, поне докато не се определи какво повече го влече и му се отдава, но в такъв случай няма да се изисква от него отличен успех в училище. Да речем, в понеделник, сряда и петък ще ходи на уроци по пиано, във вторник, четвъртък и събота — на тренировка по баскетбол, а в неделя ще си готви уроците и колкото може, ще наваксва с училище изпуснатото през седмицата.
Естествено, всеки от родителите, казано на шега, може да добави нещо от себе си. Майката да вметне, че в такъв случай ходенето на риба в неделя отпада, всички са тук и помагат в уроците на детето. А бащата пък да се възползва от случая и да постави „ултиматум”, че това несъмнено означава, че тъща му повече няма да виси всяка неделя у тях, защото всички ще са заети с въпросните уроци!
Тъй като интересите са осъзнати потребности, а осъзнати — това означава о-съзна-ти, т.е. пречупени през съзнанието, то чрез въздействие върху съзнанието, напр. с разумни аргументи и логически доводи, със заблуждаване и дезинформиране, със заплахи и „подкупи”, двете страни могат да бъдат убедени, че някои от техните несъвпадащи интереси не са такива, а напротив са съвпадащи, или най-малкото не попадат в конфликтното поле. С други думи, може да се манипулират както конфликтното поле, така и конфликтните интереси, докато се постигне работещо решение на конфликта.
Освен за трите типа интереси, замесени в конфликтите, може да се говори и за три типа възможни решения на тези конфликти
181
: симетрично, асиметрично и принципно ново.
При симетричното решение всяка от двете страни получава половината от това, за което се спори. Особено често този тип решение се прилага, когато става дума за някакви измерими величини — пари, количества, територии.
Макар да се смята на пръв поглед за най-справедливия изход от конфликта, симетричното решение като правило е най-слабо устойчивото и най-малко ефективното, защото то не „атакува” същността на конфликта (предметът на спора остава в сила, конфликтът не е разрешен). Освен това е много трудно да се намери такава идеална ситуация, при която двете страни — участнички в конфликта, да са равностойни в своята материална сила, юридическа правота или ценностна мотивация, така че да смятат, че решението ги удовлетворява в еднаква степен. По принцип винаги едната страна има някакво предимство и при симетрично решения тя ще се чувства ощетена, така че няма да е готова твърде дълго да съблюдава постигнатото решение. А дори към дадения момент между двете страни да съществува примерно равенство, в динамичната ситуация неизбежно ще настъпи асиметрия между двете страни и едната от тях ще се стреми (явно или скрито) към ревизия на постигнатото споразумение.

85
Ще дам и тук пример, който може да изглежда като взет от реалния живот. Двама души се пазарят за цената на една кола. Човекът Х иска да продаде колата си за 10 000 лв., а човекът У желае да я купи за 2 000 лв.
Симетричното решение е 6 000 лв. — при него всеки отстъпва с 4 000 лв.
Веднага се вижда, че това решение е формално, тъй като макар и на пръв поглед да е справедливо, то не се интересува изобщо защо се е стигнало до пазарлъка, защо Х е решил задължително да продаде колата си и защо У иска на всяка цена да купи тази кола.
Понякога симетричното решение се нарича „майчин тип решение”
(

Изтегляне 2.8 Mb.

Сподели с приятели: