Стефан Цанев б ъ л г а р с к и Х р о н и к и

(Какво предупреждение на провидението! Но Филов не му обърнал внимание.)

(Подписването трябвало да стане точно в 12 часа, а немските войски да навлязат в България точно в 12 часа и 1 минута, но поради аварията със самолета подписването закъсняло... Ха познай, читателю, дали и навлизането на войските ще закъснее?)

(Договорът бил подписан в 16 часа и 30 минути, но немските войски навлезли в България, както било предвидено предварително, точно в 12 часа и 1 минута - така че когато Филов подписвал договора, моторизираният авангард на немската армия бил минал вече през София...)

(Странно: преди заминаването Царят бе видимо засегнат твърде болезнено и реагира необикновено силно: „Не! Предпочитам да абдикирам и да се хвърля в обятията на Русия..." и т.н.)

Да видим сега как посрещат съдбоносната новина в Народното събрание:

Заседанието в пленума се откри на 6 ½ ч. при препълнени галерии. Влизането на министрите бе посрещнато с шумни овации и ура и със ставане на крака. Когато се явих на трибуната - продължителни ръкопляскания, след речта ми пак овации.

В къса, но сполучлива реч, от която колегите м[инист]-ри останаха възхитени и казаха, че никога не съм говорил тъй добре и убедително, обясних положението...

Мушанов, П. Стайнов и Держански се опитаха да протестират, но бяха винаги заглушавани с ура; комунистите обаче мълчаха и само се подсмиваха...
Сцена втора:

Как България обяви война на САЩ и Англия
Ремарка. Съединените щати са още извън войната, неутрални. На 7 декември 1941 г., на разсъмване, японците нападат изневиделица с авиация и флота американската база Пърл Харбър на хавайския остров Оаху, унищожават 10 бойни кораба, около 300 самолета и убиват над 2500 американски войници...

На 11 декември Германия обявява война на Съединените щати.

Внимавай сега, читателю, какво ще се случи още на другия ден. Богдан Филов регистрира грижливо събитията:



12.ХІІ. [1941]. Петък. Днес в 12 ч Beckerle¹ и Magistrate² се явили при Попов и му предали едно съобщение, според което се очаква от всички държави, присъединили се към Тристранния пакт, по силата на чл. 3 от пакта да скъсат дипломатическите отношения със САЩ и да обявят положение на война както по отношение на тях, така и по отношение на съюзницата им Англия.

Телеграфирахме веднага това съобщение на Ц, който е в Кричим и обеща веднага да се върне.

В 3 ½ свиках Съвета [Министерския], който единодушно реши да приеме предложението.

В 7 часа ни извикаха с Попов при Ц. Той одобри решението ни, но очевидно неохотно и беше доста нервен...

- Вие трябваше да се съпротивлявате, да ви скъсат гащите и тогава да ви онождат, а вие сами сте ги смъкнали, че и вазелин сте им дали - казал бил Царят.¹

- Няма нищо, Ваше Величество, това е само символична война - успокоил го Филов.

13.XIІ. Събота. Заседанието [на Народното събрание] се откри в 12 ½. Речите, от които моята се предаваше по радиото, бяха посрещнати с акламации и ура.²

Само Мушанов се опита да иска думата, но се нахвърлиха към него с викове „долу!" и го принудиха да седне.

Не ръкопляскаха на речта ми: Н. Мушанов, П. Стайнов, Н. Сакаров, Филип Махмудиев (горнооряховски депутат, бивш демократ, сега приобщен³) и еленският депутат П. Марков - те демонстративно оставаха седнали на местата си, когато другите ставаха на крака.

Ал. Цанков ръкопляскаше на декларацията, но не и лично на мене вън от речта. Д-р Н. Николаев също не ръкопляскаше, но ставал с другите депутати. Сп. Ганев ръкопляскал съвсем слабо.⁴
Ето така, скъпи читателю, била решена съдбата на България. Не си правя майтап, всичко дословно съм преписал от дневника на министър-председателя Богдан Филов...

Между тези две сцени - от 1 март до 13 декември 1941 година, се случили следните събития: докато народните представители викали ура, а комунистите се подсмивали, от Румъния през Дунава край Русе по огромния понтонен исторически вече мост минаха всички германски войски, дойдоха у нас, отидоха на юг и освободиха Македония и Тракия - пише сантименталната г-жа Евдокия Богдан Филова⁵:

на 27 март генерал Симович извършва преврат и анулира подписания договор;

на 6 април Хитлер хвърля срещу Югославия 80 сухопътни дивизии и 2236 самолета;

на 7 април германците напредват в Македония, превземат Струмица и Куманово, вечерта влизат в Скопие.

(Това, скъпи читателю, не е излияние на някоя си сантиментална госпожица, а стриктно и хладнокръвно регистриране на фактите от тогавашния министър на правосъдието Васил Митаков¹...)

И там възторг. Няма съмнение. Цар Борис III бил провъзгласен за Цар-Обединител.

Около цялата тази възторжена история обаче витае една мистериозна мъгла:

Желанието на фюрера, съобщено в началото на април 1941 година, е било, както видяхме преди малко, българите да окупират и да поемат администрацията на тези земи, за да могат да се освободят германските войски, това се потвърждава и от спогодбата „Клодиус-Попов" (външни министри на Германия и България), подписана на 24 април 1941 г. в София: Германия ни разрешава да поемем администрацията на Тракия и Македония до края на войната. Нататък - ще видим...

Никога не било казано, никъде не било написано, че тези територии са включени или че ще бъдат включени в границите на България (както беше включена с договор Южна Добруджа) - въпреки това, ние храбро наричаме тези земи новоосвободени или новоприсъединени, без да сме ги освобождавали, без някой да ни ги е присъединил - откъде тази самонадеяност?

(За сравнение: Южна Добруджа и на двете карти е включена в границите на България.)

Че Хитлер е държал Македония и Тракия като разменна монета, като примамка или като коз за изнудване, става ясно малко по-късно: в края на 1944 година, когато съвсем закъсал, фюрерът предложил на Ванче Михайлов (както видяхме в предишната глава) да го направи президент на независима Македония срещу дребната отплата Ванче да сформира десетина Waffen-SS ² батальона от активисти на ВМРО под немско командване с обща численост между 5000 и 8000 души³.

Явно сме си правели сметката без кръчмаря...

Остава да си задаваме въпроса, без надежда да получим отговор от умрелите: това самозаблуда ли е било, патриотична самоизмама - или умишлена заблуда и измама на народа, за да се оправдае фаталното ни присъединяване към Тристранния пакт и по-нататъшното ни затъване във войната?

Както и да е... Народът се радвал, прославял своя Цар-Обединител, неговата власт ставала все по-безспорна, все по-неограничавана от никого...

Подражавайки на Германия и Италия (и на СССР), царят и назначените от него правителства продължили започнатото от Кимон Георгиев организиране на гражданството в идейно единни общонародни групировки, т.е. започнало се „тотално обхващане на населението в казионни масови организации" под надзора на държавата:

според Закона за работническите професионални организации целта е те „да служат като органи на държавата за провеждане на нейната стопанска и социална политика", „възпитание в национален дух", „в привързаност и култ към Царя и държавата" и т.н.;

членуването в задругите, както и в работническите сдружения, било задължително.

Както вече споменах, на 29 декември 1940 г. Народното събрание приело Закон за организиране на българската младеж в казионната организация „Бранник", чиято цел е„да приобщава младежта и да възпитава в нея преданост към Царя и държавата (девизът й бил бранник: Бог, Борис, България!"),

организацията обхващала всички младежи от 10 до 21 години, а за студенти - до 30 години, членуването в нея било задължително;

наред с това на „Бранник" се предоставяло правото да надзирава и да ръководи работата във всички училища и във всички младежки организации.
По този начин, чрез унификация на обществото в масови казионни организации, бавно и полека, стъпка подир стъпка, се вървяло към създаването на тоталитарна, в случая - фашистка държавна система.

Е, за да завършим системата - имали сме си, както споменах, и расистки закон против евреите, имали сме си и концлагери: споменатия вече остров Св. Анастасия край Бургас, „Св. Никола" (за жени), „Св. Кирик" (много светии станаха!) и „Гонда вода" край Асеновград, лагерите при селата Галата, Варненско, и Тодоровци край р. Брегалница, „Кръсто поле" до село Еникьой край Ксанти - вярно, нямало е там газови камери, нямало е крематориуми, служели са тези лагери по-скоро за изолиране на „политически опасните елементи".

Липсвало само едно нещо: тъй като били разтурени всички партии, нямало еднопартийна власт¹, но царят я заместил със собствената си Особа (цар партия), а „единствено правилната партийна идеология" била заменена с неговата икона - с вярата в добрия, състрадателен, любвеобилен, всемъдър, непогрешим, почти Свети цар Борис III.

Узнавам - пише татко му Фердинанд, - че е разпоредено до най-затънтените паланки да се величае само твоята Особа и да ти се приписват божествени качества.²

Иконографията на Борис - пояснява царица Йоанна – е изпълнена със сцени, в които той разговаря с най-обикновени хора: работници и селяни, стари и млади. Не става въпрос за фотографии повече или по-малко „нагласени" и реторични, но за документи с реална стойност и „сериозна" практика на контакт между царя и гражданите. Балканите и България, особено в селата, са антични земи, в голямата си част останали в известна степен на наивност. Царят, който се навежда над леглото на болния и, докосвайки го с ръце, го излекува...³

Стотици подобни случки са описани в тогавашната царска литература: как царят кара локомотив, как се движи сред народа без всякаква охрана, как помогнал на селянин да изкара каруцата си от гьола, как попаднал на сватба в някакво село и подарил златна пендара на невестата; как влиза сред войнишките редици и разговаря с всеки войник, разпитва го за баща му, за майка му, за жената, за децата; как споделял с благодарност бедната трапеза с хляб и лучец на овчари и орачи, а като му се оплаквали по време на войната, че ядат черен хляб, той им казвал:

- По-добре черен хляб, отколкото черни забрадки.

- Той е истински народен цар! - възкликнал възхитено в дневника си дори Гьобелс, черният гений на пропагандата.

Комедия ли е разигравал цар Борис пред народа - или е бил искрен? Фердинанд откровено е презирал народа - каналия,тази долна раса, тези миризливи българи и балканджийски потурановци, когато е трябвало - лицемерел грубо, преигравал до отвратителност...

Борис, ако е играел, играел ролята си добре, естествено, дето се вика - по системата на Станиславски: вживявал се, страдал... и народът, останал в известна степен на наивност, както казва царицата, вярвал на представлението; възможно е постепенно, самовнушавайки си, тази роля на царя да е станала негова същност, което превърнало живота му в трагедия.

А може би царят наистина е носел тази естественост и доброта, тази простота и народност в душата си, а другата роля, царската, му е била чужда и цял живот се е мъчел да я играе - което било още по-голяма трагедия? - нека това да си остане тайна и всеки да си я дописва, както му харесва...

На север започвал друг страшен театър.
На 18 юни 1941 година немският посланик в Москва Шуленберг поканил на обяд съветския посланик в Берлин Деканозов и му казал:

- Господин посланик, може би това не се е случвало в историята на дипломацията, защото аз имам намерение да ви съобщя държавна тайна № 1: предайте на господин Сталин, че Хитлер е взел решение на 22 юни да започне война срещу СССР.

Берия (шеф на съветските тайни служби) се разпоредил да отзоват Деканозов и да го арестуват за разпространение на вражески слухове.
На 22 юни 1941 година в 4 часа и 45 минути сутринта по заповед на Хитлер 5 милиона и половина германски войници, въоръжени с автомати, картечници, минохвъргачки, оръдия, танкове и самолети, нахлули в пределите на Съветския съюз.

Когато го събудили, другарят Сталин не повярвал, че другарят Хитлер може да го измами:

- Това е провокация! - извикал той. - Хитлер сигурно не знае. Позвънете в Берлин...

Като разбрал истината, заповядал „да отблъснат врага и да го унищожат на негова територия!".

Хитлер припаднал от смях: армиите му вече били навлезли на стотици километри и продължавали да напредват почти без никаква съпротива по 3000-километров фронт към Ленинград, Москва и Киев, до есента смятал да стигне до Урал...

Сталин се сринал психически, затворил са в дачата си и 12 дни не приемал никого. Чак на 3 юли се обадил по радиото, обърнал се към народа почти разплакан:

- Другари! Граждани! Братя и сестри! Бойци от нашата армия и флот! Към вас се обръщам аз, приятели мои!...
Какъв ще бъде краят на войната - знаем всички. Не знам обаче замислял ли си се, читателю: а какво щеше да стане, ако Хитлер не беше нападнал Съветския съюз, ако Германия и СССР останеха верни съюзници, ако, накрая, СССР беше се присъединил към Тристранния пакт, каквото намерение имаше?

Какво щеше да стане с Европа и със света, ако се обединяха трите мощни тоталитарни държави: СССР, Германия и Япония? Нямаше ли целият свят да бъде завладян от тях, както вече бяха почнали да си го разпределят, щеше ли да оцелее някъде демокрацията, нямаше ли днес целият свят да бъде под кървавия ботуш на тоталитаризма?

И колкото да е парадоксално, май трябва да благодарим на Хитлер за тази му историческа глупост...
Дотук за съпротива в България не стана дума, драги читателю, защото съпротива е нямало, ако изключим опитите на Никола Мушанов и другите 5-6 опозиционни депутати да извикат в Народното събрание своето самотно „не", заглушавано от дружното „ура". Толкоз.

Дори комунистите нямали срещу кого да се борят, щом като другарят Сталин станал другарче на другаря Хитлер, мълчаха и само се подсмиваха...

След 22 юни 1941 година шокът бил побъркващ, макар да казват, че от всички жители на планетата само Сталин не е знаел, че Хитлер ще нападне Съветския съюз.

Същия ден ЦК на БРП призовал на въоръжена борба срещу хитлеристките нашественици и българските монархофашисти.

Тъй като в България хитлеристки нашественици нямало (ако имало някакви немци - те били съюзници) и фашизъм, както видяхме, я имало, я нямало - срещу кого тогава са се борели нашите антифашисти?

Съпротивителното антифашистко движение във Франция, в Югославия, в Гърция и в другите окупирани от германците държави воювало против фашистките окупатори; българските антифашисти се борели срещу българското правителство.

освен че в нови 22 члена за действия против властта се искало смъртно наказание, тези, които говорят против държавното управление и държавната политика или тълкуват факти и обстоятелства, вредни за народното спокойствие - се наказват със смърт;

Никола Мушанов не издържал и се провикнал в Народното събрание:

Че въоръженото съпротивително движение у нас е било незаконно срещу законната и суверенна българска власт, срещу българската войска, срещу българската полиция - това като юридически казус се поддържа и от сериозни наши историци.

Ироничният въпрос в случая е: а законна ли е била тогавашната власт в България?

Подминавам дреболията, че цар Борис не е полагал клетва нито пред Велико, нито пред никакво Народно събрание и, юридически погледнато, седял на трона незаконно.

Има обаче нещо по-съществено: на 19 май 1934 година се извършва въоръжен преврат срещу наистина законното, избрано на демократични избори демократично правителство на Малинов-Мушанов, а, доколкото знам, никой преврат срещу законно избрано правителство не може да се счита за законен; цар Борис не само не се противопоставил на този незаконен преврат, напротив: той, както видяхме: турил III степен за храброст на куртката си и се опасал с габровския каиш, турил си и саблята, с която в славни времена влязъл тържествено в Солун, па извикал още в 3 часа и половина през нощта Кимон Георгиев и в продължение на два часа обсъдили цялата обстановка, след което подписал указа за назначаването на новото незаконно правителство.

Това още е нищо. Нататък царят сам обявява себе си за наследник на незаконния преврат, прокламирайки съвсем открито в царствения си Манифест към българския народ на 21 април 1935 година:

поправките: за вероизповеданието на престолонаследника (чл. 38) и за сключването на външни договори без разрешение от Народното събрание (чл. 17) са направени от свиканите за случая Велики народни събрания.

Но да спрем със словесната еквилибристика и да погледнем фактите в очите.

По време на Втората световна война светът се разделя на две като с нож: на фашисти и антифашисти.

Това важало за хората, още повече - за държавите: 48 антифашистки държави се изправили срещу 13 фашистки държави.

България, за съжаление, била в компанията на тези 13 фашистки държави - в това спор няма: България е не само съюзник, но и съучастник на фашистка Германия.

Фашистко, полуфашистко, профашистко, псевдофашистко или нефашистко - правителството на България провеждало прогерманска фашистка политика и борбата срещу тази политика е антифашистка борба - като борбата на френските, гръцките, сръбските, английските, американските, съветските и прочие антифашисти по целия свят.

(Какви бяха за България последствията от тази борба, какво ни докара тя сетне до главата - това е друг въпрос...)

Световното антифашистко движение имало два центъра: буржоазен център (Англия, Франция, САЩ) и комунистически (СССР) - въпреки идейните си различия, те се обединили срещу общия враг; съответно в България антифашистката съпротива се разделила на две крила: дясното - на буржоазната опозиция, лявото на тъй наречения Отечествен фронт, обединяващ Работническата партия, БЗНС „Пладне" и социалдемократите, по-късно към тях ще се присъединят „Звено" и независими интелигенти; тези две крила обаче не се обединяват срещу общия враг, защото се борят за две различни неща: целта на дясното крило е възстановяване на старата парламентарна демокрация, целта на лявото крило (макар и скрита в началото) е радикална промяна на социалния строй; дясното крило води легална парламентарна борба, лявото - нелегална и въоръжена.

Може би защото през комунистическо време Комунистическата партия приписваше антифашистката съпротива на себе си, у мнозина българи омразата към комунистите се прехвърли и върху антифашистите, но не бива да оглупяваме от омраза: може всички комунисти да са били антифашисти, но не всички антифашисти са били комунисти.

Иначе ще излезе, че комунисти са били и Чърчил, и Дьо Гол, и Рузвелт...

Комунисти ли са били всичките бойци на френската съпротива, всичките гръцки и всичките сръбски партизани?

Рисковано обобщение.

Така стои въпросът и с нашата антифашистка съпротива.

Комунистическата партия по онова време е имала около 5000 членове, а според архивите на Министерството на войната от 1 януари 1942 до 9 септември 1944 година по подозрение за конспиративна дейност под следствие са били привлечени 64 345 души -

4345 да са били комунисти, а другите 60 000?

Е, вярно, нашата антифашистка съпротива не е била като съпротивата във Франция, като в Югославия, нито като в Гърция или в Полша (дето се вика: какъвто ни е бил фашизмът – такава ни е и съпротивата), но все пак: според сборни данни към септември 1944 година из горите в цяла България са шетали около 7000 партизани, техните ятаци и помагачи из селата и градовете били около 30 000; само през периода от 1 март 1943 до края на август 1944 година в границите на стара България са проведени 2934 бойни действия и въоръжени акции, извършени са 520 нападения, овладени са временно 1120 селища¹; през годините 1942 -1944 са били осъдени на смърт 1590 души, 8447 били хвърлени в затворите, през концлагерите минали над 5700 души, интернираните в глухата провинция били още повече¹; според архивите на Министерството на вътрешните работи² от 1941 до 1944 година са раздадени 65 153 772 лева на полицаи, кметове и други лица като награди за убити 4636 партизани, ятаци и нелегални.

срещу тях (само през юли-август 1944 г.) правителството хвърлило 100 000 войници, полицаи и жандармеристи,

а през периода 1941-1944 г. били загинали 9140 партизани и 20 070 ятаци и помагачи - или общо 29 210 антифашисти.

Струва ми се, че нашите академици малко са се поувлекли...

Извинявам ти се, читателю, за тази черна статистика, ако черните кръстчета ти се виждат прекалени, намали ги тройно - и пак е страшно, особено ако се върнеш стотина страници назад и си припомниш колко бяха убитите по време на кървавия тиранин Стамболов⁶ и ако ги сравниш с убитите по времето на хрисимия народен цар Борис III - ще се разплачеш...

Върху съвестта на цар Борис и върху съвестта на неговото правителство тежат не само изброените дотук жертви.

Често ще чуете или ще прочетете оправданието: да, но цар Борис спаси България от участие във войната, ние само формално сме били с фашистка Германия, войната с Америка и Англия била символична, изобщо България не е участвала във войната!

Когато говорим, че България не е участвала във Втората световна война, че сме били един невоюващ съюзник⁷ на Германия, трябва да гледаме да не ни чуят поне комшиите.

Вярно е, че на Източния фронт срещу Русия правителството на цар Борис не изпраща нито един войник - но тук на Балканския фронт сме действали с 13 дивизии или със 150-200 хиляди войници.

Ако шумно се хвалим, че в Македония и Тракия сме отишли не като окупатори, а като освободители (за триумфалното посрещане на нашите войски в Тракия и Македония вече разказах), то за действията на нашия Първи окупационен корпус в Югославия гузно и не случайно мълчим...

Твърде лаконичен по този въпрос е и Богдан Филов в дневника си, но ако проследим внимателно тънката кървава нишка, ще видим как бавно и сигурно България се е намъквала все по-навътре в лабиринта на войната:

и след една седмица, на 30.XII.1941 г., българският тъй наречен Първи окупационен корпус навлязъл в Сърбия и окупирал района на Зайчар, Крагуевац, Прищина и Бела паланка;

и хайде, окупирали сме и Неготинско;

и без много бавене, на 5.VII.1943 г., нашата Втора армия (10-а и 11-а дивизия) завзела Беломорска Тракия, а Втори корпус (7-а, 16-а и 28-а дивизия) завзел Халкидическия полуостров и гръцка Македония,

(във Вардарска Македония била разположена Пета армия: 14-а, 15-а и 17-а пехотна дивизия, 1-ва кавалерийска бригада и други армейски части, общо 58 000 души),

а съставът на корпуса в Югославия, поради разрасналото се партизанско движение, бил увеличен - състоял се от 22-ра, 24-та, 25-а, 27-а и 29-а пехотна дивизия, две тежкокартечни дружини, артилерийски полк,, гаубично отделение, две товарни артилерийски отделения, инженерна дружина и авиационно ято от 6 самолета;

фактически сме окупирали цяла Сърбия без Белград и околностите му (там действала германскса окупационна групировка).
Трудно е да се каже, че мисията ни в Сърбия е била освободителна - в Сърбия, както го казва и Филов, ние сме замествали окупационните войски на фашистка Германия (за да отидат те да спасяват Източния фронт), в братска Сърбия сме вършили тяхната мръсна и кървава работа, там сме играли ролята на фашистки окупатори и сме избивали безмилостно всички, които са се съпротивлявали срещу тази окупация.
Какви „геройства" сме сторили не само срещу сръбските шумкари, но и срещу мирното сръбско население, срещу жените и децата, аз съм чувал от разказите на баща си, който беше мобилизиран редник в окупационния корпус -

няма да разказвам непатриотични подробности, само ще ти кажа, читателю, че като остаря, баща ми беше обладан от кошмарните видения на тази окупация, след половин век тези видения го настигнаха: внезапно започваше да говори като картечница, разказваше за сраженията край Крагуевац и за разстрелите, надаваше смъртни викове като екзекутираните, плачеше и виеше като жените пред запалените им къщи...

Едва ли случайно за областен управител в Беломорска Тракия през 1942 година е бил изпратен върховният командир на „Бранник" полковник Стефан Клечков, какво е вършил там, не знам (200 000 гърци са били прогонени), но отмъщението на гърците било зловещо: след войната го заровили жив край старото гробище на Драма, само главата му стърчала над земята, гарвани изкълвали очите му, стоновете му се носели над драмското поле три денонощия...

(Ако се проведе олимпиада по зверства, не знам кой балкански народ ще излезе начело...)

А какво сме правили в Македония разказва сам министър-председателят на българското правителство.

От 8 до 12 юли 1943 година Богдан Филов прави обиколка из Македония. Покрай „посрещнаха ни радушно, военна музика, хоро с национални носии" и пр. професорът записва в дневника си:
Гевгели... Порицах избягалите в гората (това тук е главният въпрос), но обещах снизхождение за тези, които биха се върнали. Оплакват се от интернирванията в Чучулигово в работните групи на комунистите, понеже изпратените не били комунисти. Обещах разследване.

В Кавадарци болният въпрос е също с избягалите младежи. Между посрещачите беше и заможният търговец Манов, чиято дъщеря също забягнала. Тук при Витолище военните са имали нетактичността да разстрелят 12 души младежи, подозрени в укривателство на забягналите, и то без да вземат мерки поне това да стане покрито. Това създало много лоши настроения.

Посрещнаха ни и в село Енковец [Ресенско]. При сръбския режим 99% от населението държало здраво за българщината, обаче сега не било чудно, ако поради чиновничеството¹ населението почне да съжалява за сръбския режим. Това разсъждение не би ми направило впечатление, ако не беше казано от селянин.

В Куманово говорих с войводата Кръстю Лазаров. Той смята положението в Кумановско за изпуснато поради невъзможността на властта да се справи с четите в Козяк планина, които нахълтват откъм Сърбия и намират подкрепа у сърбоманското население...
Както е известно, Сърбия оказва яростна и масова партизанска съпротива срещу фашистките окупатори (срещу немците и срещу нас), четите нахълтват и в Македония, там зачестяват избягалите в гората (както видяхме от Архива на МВР, те били 7480), в Македония обаче немци няма, там избягалите в гората се биели срещу нас: срещу българската администрация, срещу българската полиция, срещу българската армия (която разстрелвала младежи, както видяхме, дори само по подозрение в укривателство) - фашизмът в Македония се олицетворявал от нас, българите, и антифашистката борба в Македония се изродила в антибългарска съпротива (в градинките из македонските села и градове днес може да видите хиляди² паметници на техни херои и под името на всеки пише убит от бугарите) - всичко това постепенно отчуждило македонското население от България.

Но за това ще говорим по-нататък в главата „Плач по Македония" в следващата Книга пета на „Хрониките"...

Списъкът на жертвите, които тежат върху съвестта на царя, не свършва тук.
Сигурно ще бъда обвинен от мнозина, че несправедливо хвърлям върху цар Борис вината за всичко.

Самият той твърде често демонстрирал, че не е съгласен, че не е знаел, че това и онова е извършено пряко волята му, че е поставен пред свършен факт -

все е против (но не забранява), все съжалява (но одобрява), възмущавал се даже („Трябваше да се съпротивлявате, а вие сами сте си смъкнали гащите!")

и като някакъв нов Пилат си измивал ръцете, прехвърляйки вината на другите.

Върхът на това пилатство е окайването му, че Кимон-Георгиевото правителство му било отнело правото да подписва или да не подписва смъртните присъди - иначе поне половината нямало да бъдат изпълнени - а защо не си е възвърнал това конституционно право, след като цялата власт е била в ръцете му?

Всичко това влизало в неговата „игра на добър цар" - двулична игра, защото от 1935 година насам, когато царят поема юздите, всичко в държавата се вършело по негово решение или най-малкото - с негово разрешение.

Колкото повече време минава - спасителите на евреите се увеличават. И още по-безсрамно е, че много от палачите си слагат ореоли на спасители...

Както вече споменах, през декември 1940 година Народното събрание приело Закона за защита на нацията:

Лицата от еврейски произход не могат: да бъдат български поданици, да бъдат избиратели и да бъдат избирани, да заемат държавни и общински служби, да встъпват в брак с лица от български произход, да държат прислуга от български произход... и т.н.

Законът, макар да е дословно преписан от съответния немски расистки антиеврейски закон, не ни е наложен от немците - инициатор е цар Борис, той сам казва на Лулчев: „Реших, че е по-добре да се направи от нас, отколкото да ни го наложат ".

В началото на 1942 година Хитлер, Гьоринг и Сие стигнали до средновековното прозрение, че евреите са виновни за всичко, за всички природни бедствия, земетресения, чуми, наводнения, суши и прочие, виновни били, разбира се, и за погрома на германските войски край Москва и взели решение за „окончателното решаване на еврейския въпрос" - сиреч: за физическото им унищожение.

Между милионите други набелязани евреи в списъците за унищожение били включени и 48 000 български евреи и на 14 октомври 1942 година германското правителство съобщило на българското правителство, че ние сме готови да приемем тези евреи, като срещу тази скъпа услуга българите участват в разноските с 250 райхсмарки на човек.¹

След дълго обсъждане с царя, на 12 ноември българското правителство с голяма готовност се съгласява с предложението на германското правителство да се извърши изселването на евреите от България... и че е съгласно по принцип да заплати една обща сума за изселените евреи, но счита исканата такса от 250 райхсмарки на човек извънредно висока², след което на 2 март 1943 с наредба № 127 правителството (разбирай царят) одобрява и утвърждава споразумението с Германия по изселването най-първо на 20 000 евреи без разлика на възраст и пол от новите български земи Тракия и Македония³ в източните германски области и веднага, още на другия ден, навръх 3 март, деня на Освобождението, по заповед на българското правителство (разбирай по заповед на царя българската полиция и българската армия⁴ арестували всичките 4058 евреи в Беломорието, всичките 7144 евреи в Македония и всичките 161 евреи в Пиротско, натъпкали ги в конските вагони на предварително композираните български влакове и за да не се чуват писъците им, тайно ги откарали през тъмните и ледени български нощи до българското пристанище Лом, където ги предали на германците, платили им по колкото се били спазарили райхсмарки за всяка изселена еврейска глава, германците ги натоварили на шлепове и ги откарали в източните немски области, сиреч в Полша и по-точно - в концлагера Треблинка...

От всичките 11 363 души, без разлика на възраст и на пол,оцелели по-малко от 300.

За да не каже някой, че царят хабер си нямал или че пък е бил дори против, да надникнем пак в дневника на Богдан Филов:

15.III. Понеделник. Аудиенция от 4 ½ до 6 ½ ч. Говорихме главно по еврейския въпрос, по който Ц. държи за едно твърдо поведение. Стана дума и за разискванията в Мин. съвет, дето често трябваше да налагам на министрите известни становища, което Ц. напълно одобрява, даже ако това би довело до подаване на оставки.

Всичко вървяло тихомълком и скрито-покрито, докато не започнали да събират из Стара България недостигащите 8637 евреи, за да попълнят договореното с немците число 20 000.

Някои дори лансират идеята, че царят бил подкокоросал Пешев да протестира, та да използва протеста му като аргумент да спре депортирането на евреите.

Да видим какво казва по този въпрос Богдан Филов:

23.III. Вторник. Сутринта бях при Ц... Ц. е съгласен да бламираме Пешева и да го обезвредим веднъж завинаги.

И Пешев е бламиран⁵ и обезвреден без разисквания, с ура и акламации...,

след което 8637 „вредни" евреи, арестувани из Стара България, били струпани на Пловдивската гара и започнали да ги товарят в конските вагони, за да последват към ада своите 11 363-ма братя..., но не щеш ли, в този момент на гарата дотичал, разрошен и неистов като библейски пророк, пловдивският митрополит Кирил (който после стана патриарх Български), качил се в първия вагон при евреите, седнал сред тях и извикал на шашардисаните войници и полицаи:

- Ако не ги освободите - и аз ще замина с тях!
Зад Кирил застанал целият Синод на Българската православна църква - изпратено било писмо до правителството:

„Българската Православна Църква не може да споделя принципите, какъвто е например расисткият, чрез който може да се създаде омраза и да се вършат насилие и жестокости; тя не може да приеме началото, че някои раси трябва да бъдат лишени от човешки права за живеене" -

подписали писмото митрополитите Неофит Видински, Стефан Софийски, Максим Доростолски и Червенски, Паисий Врачански, Борис Неврокопски, Софроний Търновски, Йосиф Варненски и Преславски, Кирил Пловдивски, Евлогий Сливенски и Климент Старозагорски¹;

след митрополитите протестни петиции до царя и правителството изпратили стотици граждани, още депутати, общественици и политици (сред които: Любомир Лулчев, Екатерина Каравелова, Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Никола Петков, Никола Мушанов, проф. Петко Стайнов, Янко Сакъзов, Димо Казасов, Атанас Буров, Кръстю Пастухов²);

много писатели (сред тях: Стилиян Чилингиров, Тодор Влайков, Елин Пелин, Людмил Стоянов, Константин Константинов, Христо Цанков - Дерижан, Николай Лилиев, Трифон Кунев, Елисавета Багряна, Младен Исаев, Владимир Русалиев, Илия Волен, Анна Каменова);

инвалиди от войните, адвокати, банкери, дипломати, учители, ученици, художници, тютюноработници, текстилни работници, работници от хранителния бранш, сладкарски работници, техници, обущари, шивачи, майстори столари, амбулантни търговци...³

Дето се казва - дигнал се целият български народ. И царят нямало как да не отстъпи, спрял депортирането на евреите...
„Дигнал се целият народ и царят спрял депортирането на евреите" - звучи романтично, но прекалено наивно. Чест му прави, разбира се, на българския народ, че писал протестни петиции, че викал по митингите, но на царя нищо не би му струвало да потуши този словесен бунт с мълчание, той бил цар на този номер.

Митрополит Стефан писал направо на царя: „Не гони, за да не те гонят. С каквато мярка мериш, с такава ще те мерят. Знай, Борисе, че за твоите дела Бог бди на небето!" -

Божието око обаче не разтревожило много царя - митрополит Стефан му връчил писмото си на 24 май, а на 26 май Богдан Филов пише в дневника си: От 6 до 7 ½ при Ц. на „Московска". Одобрява напълно мерките против евреите...

Все пак, ако всичко в държавата се вършело по негово решение или най-малкото с негово разрешение - какво е принудило в края на краищата цар Борис да реши да спре депортирането на евреите?

Ровейки се из многото книги, случайно се натъкнах на две-три думи, в които, струва ми се, е скрито разковничето на тайната.
След като Евдокия Филова се оплаква на 19 март 1943 г. в дневника си, че ето вече повече от два месеца и половина Царицата не ме е викала, сигурно има някакви интриги, предполагам, че произхождат от Мариана Станчева, тя е в двореца Persona grata... -

нататък министър-председателшата съобщава нещо твърде важно:

Като се венчаваше за цар Борис, стана дума, че е дъщеря на италианския крал Виктор-Емануил; сега трябва да прибавим, че майка й, италианската царица Елена, е дъщеря на черногорския крал Никита.

Изследователите⁴ пишат, че Йоанна била жизнена, напориста, със силен сексуален подтик (виж по-горе изповедта на царя пред Лулчев), независима, със свое мнение, непокорна, склонна към словесна атака; черногорската кръв у нея дава не само емоционален излишък, но и упоритост при всеки спор.

„Няма мир - оплаквал се Борис на Лулчев, - щом дойде тази жена, всичко обръща с главата надолу. Някой ден ще си пръсна черепа, за да оставя трупа си само на нея...”¹

След тази характеристика, скъпи читателю, не е трудно да си представим сцената, която се е разиграла още същата вечер, когато царят е влязъл в спалнята на царицата: тя едва ли само е плакала много...
Че царица Йоанна не само е плакала много, а че е действала и с други средства, свидетелства една анекдотична история, разнасяна из София от нейните придворни дами.

Цар Борис имал в двореца „Врана" голям розариум, в който били събрани редки видове рози от целия Изток, всяка роза си имала име, царят обичал сутрин да се разхожда сред тях, да им приказва и да вдишва до замайване аромата на всяка роза...

Една сутрин станал и тръгнал пак към розариума, но там що да види: всички рози били обезглавени, розовите цветове се търкаляли по земята.

Цар Борис изпаднал в хистеричен бяс, втурнал се в спалнята на Йоанна, крещейки:

- Сега какво искаш? Какво са ти направили розите?

Царица Йоанна му отвърнала:

- А на теб какво са ти направили евреите?
Понякога това, което не може цял народ, може го една жена, скъпи читателю. И не е лошо нашите спасени евреи да споменават в молитвите си царица Йоанна...

Отклонихме се твърде много. Докато спасявахме нашите евреи, немците претърпели страшно поражение при Сталинград - убити били 400 000 германци, 100 000 били пленени заедно с 24 генерали и воглаве с фелдмаршал Паулус; в Германия обявили тридневен траур.

И започнало паническо отстъпление на немците: поражение при Курск, при Харков, при Смоленск, при Киев...

Повторила се историята на Наполеон.

През това време, на 9 юли 1943 година, американците и англичаните извършили въздушен десант в Сицилия, започнали да бомбардират Рим; на 25 юли крал Виктор-Емануил заповядал на маршал Бадолио да арестува Мусолини, Дучето избягал на север (основал си там република, но скоро ще бъде застрелян и обесен с главата надолу), Италия капитулирала пред американците и англичаните.

Хитлер побеснял: кралят забил нож в гърба му! На 9 август извикал спешно при себе си кралския зет - цар Борис.

Цар Борис, изглежда, е знаел какво го чака, затова протакал заминаването си, обаче на 13 август Хитлер изпратил личния си самолет в София, понеже цар Борис бил фаталист, отказал да пътува на 13-о число, но вече нямало накъде - рано сутринта на 14 август отлетял за Германия.

Фюрерът го чакал в бункера си, скрит някъде из горите на Източна Прусия. На първия разговор присъствали Рибентроп и Кайтел.

През нощта цар Борис спал в бункера.

На 15 август сутринта цар Борис и Хитлер разговаряли на четири очи, без чуждо присъствие, четири часа, до обяд.

Какво са си говорили, как са си говорили, какво са правили - през бетонните стени не се виждало, нито се чувало...

Същия ден следобед цар Борис се завърнал със същия самолет в София. Бил уморен, бледен и нервен.

Дали наистина само това са поискали германците - или Борис се е преструвал пред Филов като пред Бекерле?

Искането на още две дивизии наистина не може да бъде причина за толкоз песимизъм (където са 13 дивизии - там са и 15), та царят чак да е пожелал да го срещне неприятелски аероплан, та да се свърши с него...

Хитлер е имал основания да подозира, че цар Борис се готви да му забие нож в гърба като бабалъка си крал Виктор-Емануил, т.е. да излезе от Тристранния пакт и да премине на страната на жънещите вече победи съюзници СССР, САЩ и Англия¹ - тези основания са били най-малко три: цар Борис продължавал да поддържа дипломатически отношения със СССР, и то в момент, когато СССР громи германските армии; отказвал да изпрати български войски на Източния фронт; забавял или направо отказвал да депортира всички български евреи.

Цар Борис, няма съмнение, е отричал, извъртал се е със старите си аргументи, че е по-добре България да задържа 24 турски дивизии, отколкото ако почне война невъоръжена, па даже и въоръжена, че народът ни след толкова нещастни войни не ще война² и пр., но Хитлер е искал доказателства за вярност, а именно: цар Борис да обяви война на СССР, да прати войници на Източния фронт и да депортира всички български евреи. Или поне едно от трите.

- Хитлер побесня, когато му отказах за Русия - разправял цар Борис на Добрович, старият съветник на баща му, при когото отишъл на следващия ден след завръщането си. - Крещящ като луд, той се нахвърли срещу мен и България с цял порой обвинения, нападки и закани. Ужас беше...³

И как да не вика - Хитлер бил прав: в средата на 1943 година, когато краят на войната вече бил ясен, най-верният ход на цар Борис би бил да направи точно това, в което го подозирал фюрерът.

И цар Борис, изглежда, е имал такова намерение - поне пред Добрович се хвалел:

- Ужас беше, но не му отстъпих в нищо. Изложих му положението ни, ясно и недвусмислено, т.е. че съм решил ние да тръгнем по свои собствени пътища. Сега съм с развързани ръце... даже да заплатя за това...⁴

Но за да реализира това свое намерение, трябвало кураж, трябвало воля. И тръгнал царят наш из планините, сякаш да събира сили, качил се чак на връх Мусала, огледал оттам царството си; какви мисли са бушували в главата му, какви чувства са раздирали сърцето му - може само да се предполага... но когато се върнал в София, старата нерешителност и старият страх отново вързали ръцете му:

И само седмица след като се завърнал в България, на 23 август, в понеделник, цар Борис припаднал в кабинета си и загубил съзнание.

От Берлин спешно извикали д-р Зайц, а от Виена - д-р Епингер.

На 28 август, събота, точно две седмици след разговора му с Хитлер, в 4 часа и 22 минути следобед цар Борис III предал Богу дух.

Веднага се разнесла мълвата, че царят не е умрял от естествена смърт.
Ден преди да настъпи смъртта, на 27 август, генерал Фон Шьонебек, военновъздушен аташе при германското посолство в София, пише в своя дневник:

За първи път докторът (Епингер) гласно изрази подозрението, че царят може би е бил отровен.

А в деня на смъртта, на 28 август, разказва по-подробно:

На другия ден след смъртта, 29 август, немският посланик в София Бекерле пише в своя дневник:

Същия ден телеграфирал на Рибентроп:

„Днес повиках германските лекари Де Кринис, Епингер и Зайц. Поради съществуващите подозрения аз запитах господата, дали болестта и смъртта не биха могли да се дължат на някаква друга причина. Тримата лекари дадоха единодушно и незабавно утвърдителен отговор. Лекарите са убедени, че се касае за насилствена смърт.",

Самата царица Йоанна говорела:

На 30 август Бекерле изпраща втора телеграма до Рибентроп:

„Многобройните слухове хвърлят вината за смъртта на царя върху германците. Вярвам, че една силна контра-пропаганда ще спре слуховете. Вече действам да се разпространи впечатлението, че за смъртта на царя са виновни нашите неприятели".

Парижкият в. „Фигаро" писал, че в намерения по-късно доклад на Бауер, личният пилот на Хитлер, се съобщавало: „Според получената заповед аз вдигах самолета рязко на 8000 метра височина, после се спусках вертикално почти до земното равнище и отново се качвах на 6000 метра" - поради което царят получил сърдечна криза.

Личният шофьор на цар Борис Сава Джеврев, който посрещнал царя на летището, съобщава в своите спомени²:

Като потеглихме, генерал Жечев³ го попита как е, как е минало пътуването. „Генерале - отговори му царят, като се потупа по сърцето, - карбураторът нещо не ми харесва".

Мнението на българските лекари е в тази посока. Диагнозата на дворцовия лекар проф. Даскалов е: Thrombosis arteriae coronariae sinistrae (тромбоза на коронарната артерия), вследствие на което се развила двойна пневмония с оток в белите дробове и мозъка,

а коментарът на проф. д-р Б. Цонев бил:

- Отрова, която да предизвика инфаркт, не е известна. А инфаркт беше установен по време на аутопсията - беше засегнат долният край на сърцето, където се явява най-често и най-често има фатален край.

Въпреки това, 15 дни по-късно, на 10 септември, Гьобелс отбелязва в своя дневник (изглежда, всички немци водят дневници):

На 11 септември Гьобелс вече е убеден:

За немската пропаганда няма значение фактът, че Мафалда не е била в София няколко седмици преди смъртта на цар Борис, а че дошла само за погребението му -

и Хитлер жестоко си отмъстил за измяната на баща й: на връщане от погребението на цар Борис Мафалда била арестувана, захвърлили я в концлагера Бухенвалд, където била задушена в газовите камери.

Има и други версии за смъртта на цар Борис: че е бил отровен от англичаните, или от съветските тайни служби, или от нашите комунисти, или дори че се е самоубил.

Едно е безспорно вярно - че след посещението си в бункера на Хитлер той се върнал смачкан и отчаян, но твърде старателно играел на весел и бодър; и нищо чудно, не виждайки изход от задаващата се трагедия¹, като мистик и фаталист със силна способност за самовнушение да е втълпил не само на съзнанието си, но и на своя организъм онова отчаяно „не мога вече, не мога, аз вече не мога да живея..." и сам да е предрешил, както разправят някои, дори деня и часа на своята смърт, предсказана му от пророчицата Ванга. Тя му била рекла:

На 28 август бил положен в орехов ковчег. Казват, че последните му думи били:

- Моето представление свърши. Finita la commedia.

Народът ридаел.

По-точно щеше да бъде да бях написал: народът ридаеше. Защото го помня.

През същия месец септември, когато погребваха цар Борис в Рилския манастир, аз тръгвах на училище.

Царят е бил щастлив, че не доживя да види финала на комедията, а нещастният народ ридаеше - оплакваше себе си.

Погрешно ми се струва убеждението, което съм изразявал и аз, че за окаяното духовно състояние на българския народ е виновно петвековното турско робство.

Напротив - от робството ние излизаме като възкръснали, с жажда за свобода, надъхани с надежди и оптимизъм, енергични и единни, вдъхновени от един общ национален идеал.

Духовната трагедия се случи по-късно.

Националните катастрофи разсипаха България не само икономически, не само оръфаха територията й, това бе по-малката беда - пречупен бе духът на българския народ: нямаше я предишната вяра в собственото му възкресение, убита бе вярата в собствените му сили, рухнаха идеалите му, залезли бяха оптимизмът и стремежът му към щастие, помръкна веселостта, погребан бе смехът - българският народ стана народ мрачен, зъл и жесток, склонен към братоубийство, скептичен и инертен, безразличен към собствената си съдба, болен народ, изпаднал сякаш в кома, в дълъг летаргичен сън, от който вече век не може да се събуди; отгоре на всичко тоталитарният рай на комунизма, в който осъмнахме, ни направи страхливи и двулични...

Но за това ще говорим, живот и здраве, по-нататък, търпеливи мой читателю - нататък комедията се разиграваше пред очите ми.

Октомври 2008 г.

Стефан Цанев