ОБЪРКВАНЕТО НА ТЕКСТОВЕТЕ

Пол Валери, 1871-1945 г.

Безспорно тези писания съдържат много безсмислици и пожелания. Били обожествявани и издигани на пиедестал популярни водачи, мечтатели превръщали фигурите на облаците в небесни знаци или всекидневни събития като смъртта били описвани като пътувания към долния свят. Нещо по-лошо: нашите любознателни предци, вдъхновявани от истинската вяра и в стремежа си да разберат текстовете, подправяли и фалшифицирали писанията. Свързвали събития, които в оригинала нямали нищо общо помежду си. За по-доброто им разбиране се добавяли вмъквания от чужда ръка, които после изведнъж фокус-мокус — се предавали по-нататък отново като оригинали. Преплели се морал, етика, племенна история, добавени били чужди елементи от други културни области и се фабрикували текстове, чийто произход и първоначален смисъл вероятно никога вече не могат да се установят.

Объркването е разбираемо. В края на краищата става дума за хилядолетни преписи и направо постоянните старания на предшествениците ни да разберат смисъла на историите. Най-понятна е бъркотията в старите текстове, като се вземе предвид, че за постигането й били нужни хилядолетия. Но става и по-кратко.

Ето един пример: Всеки вярващ християнин е убеден, че Библията съдържа Божието слово. А колкото до евангелията, се смята, че спътниците на Иисус от Назарет, така да се каже, са записали неговите речи, жизнени правила и пророчества. Вярва се, че евангелистите в края на краищата са преживели пътуванията и чудесата на учителя си и после са ги записали в хроника. На тази „хроника” лепнали името „пратекстове”.

Фактически — и всеки богослов с няколко години висше образование зад гърба си го знае — няма нищо такова. Много използваните и толкова цитирани в теологията „пратекстове” изобщо не съществуват. Какво имаме в ръце ли? Преписи, които без изключение възникнали между четвърти и десети век след Христа. А тези кръгло около 1500 преписи са от своя страна преписи от преписи и нито един-единствен препис не съвпада с другия. Преброени са над 80 000 (осемдесет хиляди!) различия. Няма нито една страница от тези „пратекстове”, по която да не се появяват противоречия. От препис на препис стиховете били изменяни от авторите в съответствие с актуалните потребности.

При това библейските „пратекстове” гъмжат от лесно доказуеми грешки. Най-известният „пратекст”, Синайският кодекс (Codex Sinaiticus) — възникнал като Ватиканския кодекс през четвърти век бил намерен през 1844 г. в Синайски манастир. Той съдържа не по-малко от 16 000 (шестнайсет хиляди!) корекции, дължащи се на поне седем коректори. Някои места били многократно променяни и замествани от нов „пратекст”. Професор д-р Фридрих Делицш, специалист от най-висока класа, намерил сам около 3000 грешки в преписите на „пратекста”.(1)

Всичко това става разбираемо, когато вземем предвид, че никой от евангелистите не е бил съвременник на Иисус, а никой от съвременниците му не е записал преживяванията си като очевидец. Едва след разрушаването на Йерусалим от римския император Тит (39-81 г. сл. Хр.) през 70 г. някой започнал да пише за Иисус и учениците му. Евангелистът Марко, първият в Новия завет, съчинил версията си най-малко четирийсет години след смъртта на кръста на своя учител. А още църковните отци от първите след християнски векове поне били на едно мнение, че „пратекстовете” били подправени. Те съвсем открито говорели за „вмъкване, оскверняване, унищожаване, поправяне, разваляне и изтриване”. Но това било много отдавна и играта на думи не променя с нищо обективните факти. Цюрихският специалист д-р Роберт Кел отбелязва (2):

„Доста често се случвало едно и също място да бъде коригирано от някой коректор и да му бъде върнат първоначалният противоположен смисъл от друг, според това какви догматични схващания се застъпвали от съответната школа. Във всеки случай чрез отделните, но още повече поради планомерните корекции възниквал напълно неразбираем хаос в текста.”

Всеки, който има Библия в дома си, може да провери тези тежки упреци. Ще го докажа с няколко примера. Отворете евангелията на Матей, Лука и Марко. Първите двама твърдят, че Иисус бил „роден във Витлеем”. Марк пък назовава за родното му място Назарет.

Евангелието на Матей започва с произхода на Иисус, „сина Давидов, сина Авраамов”. Изброяват се предшествениците до Иаков, който заченал Йосиф. Последният бил съпруг на Мария. Но каква полза от цялото родословно дърво, след като Иисус изобщо не бил заченат от Йосиф (нали Иисус бил заченат непорочно). Матей назовава четирийсет и двама предци на Иисус — Лука пък седемдесет и шест.

Несъгласие сред евангелистите има и по последните думи на Иисус на кръста. Според Марко (15, 34) и Матей (27, 46) извикал със силен глас: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?”

Според Лука (23, 46) пък бил извикал: „Отче! В Твоите ръце предавам духа Си.”

У Йоан (19, 30) се казва: „Свърши се! И като наведе глава, предаде дух.”

Дори и за най-впечатляващата случка около Иисус (възнесението му) се съобщават различни неща:

Според Матей (28,16-17) Иисус заповядал на последователите си да се явят на планината в Галилея. „И когато го видяха, поклониха Му се, а някои се усъмниха.” Все още ли? Матей не добавя нищо повече за възнесението.

Марко (16,19) написал само едно изречение за феноменалното събитие: „А след разговора с тях, Господ се възнесе на небето и седна отдясно на Бога.” Толкова лесно било то.

Според Лука (24, 50-52) пък Иисус отвел учениците си „вън до Витания”. „И както ги благославяше, отдели се от тях и се възнасяше на небето.”

Йоан, любимият ученик на Иисус, не знае нищо за някакво възнесение.

Това са само няколко примера от библейските текстове, достъпни за всеки, като изреченията са различни във всяка отделна Библия според превода и желанията на съответната църква. (Цитатите ми са от Цюрихската Библия)(3). Би било хубаво, ако поне богословите бяха на едно мнение! Но те, съгласно схващанията на своята църква, са се хванали за косите. Ожесточено се нападат за тълкуванията си, кога гневно, кога със свещен яд. Лаикът направо не е в състояние да прогледне през гъсталака от противоречия и изопачавания. Колкото до теолозите пък често оставам с впечатлението, че въпреки червения си телефон с най-висшата инстанция постоянно попадат на грешна връзка.

Щом текстовете от една позната епоха (в края на краищата познаваме римската история) са толкова изкривени и извъртяни, какви ли трябва да са преданията, които са на много хилядолетия? Към тези древни писания все едно от кой географски или религиозен край са ни сервират и мешана салата. Човек може да се удави в хилядите страници с коментари, написани и разработени несъмнено от безукорни и витиевати учени. Само че не са единни. Още по-малко през различните поколения.

Предвид кашата от коментари по преданията на човечеството твърдя, че въпреки умните глави много хваленият метод на изследвания, анализ и сравнения не ни е придвижил и сантиметър напред. Вековните размисли и задълбоченото философстване от страна на безспорно изтъкнати учени не донесоха убедителни отговори, да не говорим за доказателства за Бог, боговете, ангелите или небесните войнства. Литературата на тълкуванията на Библията пълни цели библиотеки. Но никой вече не може да я разбере. Резултатите в най-добрия случай отговарят на съответната школа — и се менят с времето. Вчера едно, завчера нещо друго. Няма значение, нали следващите поколения бездруго не знаят нищо, а често и не искат да знаят какво е било мнението на дядовците им.

В диалога си „Федър” философът Платон цитира предание, записано от колегата му Сократ(4)

„В Наукратис в Египет бил един от тамошните стари богове, същият, комуто била посветена птицата, която се казва Ибис. Името на бога обаче било Тевт. Той пръв изнамерил числата и пропорциите, после науката за измерване и знанието за звездите. Освен това играта с дъсчици и зарове, а също така и буквите…”

Бог Тевт предал писмеността на тогавашния фараон с думите: „Това изкуство, царю, ще направи египтяните по-мъдри и по-богати на спомени, защото е изнамерено като средство за разума и паметта.”

Фараонът бил на друго мнение и възразил на бога:

„Изобретението пo-скоро ще влее забрава в учещите се души…, защото доверявайки се на писмеността, те ще си спомнят само външно и посредством чуждите знаци, но не и вътрешно и непосредствено. Така че не за паметта, а за спомена си изнамерил това средство.”

Имал е право. Хилядолетните писания могат само да ни напомнят за нещо, което може би някога и някъде и наистина се е случило. Но не го знаем.

Кой помни още, че добрият Господ - когото и да имаме предвид дълго преди създаването на Земята е сътворил други светове? Това може да се прочете в „Легенди на евреите за правремето”(5)

„В началото Господ сътворил хиляда светове; после създал и други и всички те са нищо за него. Господ създавал светове и ги разрушавал, садил дървета и ги изкоренявал, защото били в безпорядък и взаимно си пречели. И продължил да създава светове и да ги руши, докато сътворил нашия свят; тогава казал: Този ми харесва, онези не.”
Небесен дар

Човекът ли бил онзи, комуто след трудния и продължителен акт на вразумяване хрумнало да надраска първите писмени знаци? Ами, разбира се! Така ли? Преданията от древността разказват, че писмеността била създадена цели две хиляди години преди Сътворението. Тъй като по онова време логично не е имало свитъци пергамент, а и нямало животни, на които да свалят кожата, нямало и метали, а поради отсъствието на дървета липсвали и дървесни плоскости, онази книга съществувала във вид на сапфир. Един ангел на име „Рациел, същият, който седял край реката, извираща от Едем”, предал странната книга на нашия праотец Адам. Трябва да е бил своеобразен екземпляр, защото съдържал не само всичко, което трябвало да се знае, а и предсказания за бъдещето. Ангелът Рациел уверил Адам, че от свещената книга щял да узнае „какво ще те сполети до деня, в който ще умреш”.

Не само Адам щял да черпи знания от чудната книга, а и потомците му:

„И от твоите деца, които ще дойдат след тебе, до последния род всеки, който си служи с книгата…, ще знае какво ще се случва месец след месец и какво между деня и нощта; всяко нещо ще е открито за него…, дали нещастие, дали ще избухне глад, дали ще има много или малко жито, дали ще преобладава дъжд или суша.”

Колко струва някой наръчник и дори енциклопедия в сравнение с подобна свръх книга? Авторите на феноменалното произведение трябва да търсим сред небесните войнства, защото след като ангелът Рациел дал книгата на праотеца ни Адам и дори малко му почел от нея, се случило нещо удивително:

„И в часа, в който Адам поел книгата, на брега на реката се запалил огън и ангелът се издигнал в пламъците към небето. Тогава Адам разбрал, че пратеникът бил божий ангел и че книгата му е изпратена от светия Господ. И той я пазеше свещена и чиста.”

Отбелязани са дори подробности по съдържанието на куриозното произведение. Направо не може да се надмине изобретателността на авторите от сивата праисторическа епоха:

„Вътре в книгата бяха вдълбани висшите знаци на свещената мъдрост и в нея се съдържаха седемдесет и два вида науки, които от своя страна се деляха на шестстотин и седемдесет знаци на най-висшите тайни. В книгата бяха скрити също и хиляда и петстотин ключа, които не бяха поверени на светците от горния свят.”

Праотецът Адам чел прилежно книгата, защото само благодарение на небесното произведение изобщо бил в състояние да даде имена на всяко нещо и на всяко животно. Когато Адам обаче прегрешил, „книгата отлетяла от него”. Абракадабра.

Но не за дълго. Адам заплакал горчиво и влязъл до врата във водите на реката. Когато накрая тялото му подпухнало, Господ се смилил. Командировал ангела Рациел при Адам и той му върнал богатия на съдържание сапфир. Но той, изглежда, не помогнал много на човечеството.

Адам предал вълшебната книга в наследство на десетгодишния си син Сет, който явно бил доста будно дете. Адам наистина подробно информирал момчето „за силата на книгата”, както и „в какво се състояли силата и чудесата й. Говорил с него как сам се отнасял с книгата и че я бил сложил в скална цепнатина”. Накрая Сет получил и упътване за използването й и „как да разговаря с книгата”. Само с покорство и смирение можел да се доближава до нея. Освен това не трябвало да яде лук, чесън и други подправки и предварително трябвало основно да се измие. Праотецът особено наблегнал пред сина си никога да не се доближава до книгата „лекомислено”.

Сет се придържал към бащините указания, учил се цял живот от свещения сапфир и накрая конструирал „…златен сандък, сложил книгата вътре и скрил ковчега в пещера на град Енох”.

Там останала, докато патриархът Енох „на сън не получил откровение за мястото, на което била книгата на Адам”.

Енох, най-умният на своето време, тръгнал рано-рано на път, стигнал назованата пещера и зачакал. „Направил така, че местните хора да не забележат нищо.” По някакъв парапсихологичен или друг гностичен начин му било съобщено как да борави с тайнствената книга. А „в часа, в който му се изяснил смисълът на книгата, му просветнало”.

Трябва да са му светнали с цели полилеи, защото Енох: „…вече познавал годишните времена, планетите и светлините, които всеки месец изпълняват службата си, можел да назове също и името на всеки кръговрат и познавал ангелите, които изпълняват работата си.”

Страхотно! Червената нишка, която се проточва с Адамовата книга през поколенията, не се съдържа само на две страници от „Легенди от древността”. В различни раздели се срещат откъслечно продължения и допълнения. Аз не съм добавил нито една дума, но се опитах да събера мънистата в гердана. Къде изчезнала книгата?

С помощта на ангела Рафаел стигнала до ръцете на Ной. В случая Рафаел обяснил на Ной как да я използва. Все още книгата била „написана върху камък сапфир” и Ной праотецът след потопа научил от нея да разбира всички орбити на планетите, също и „орбитите на Алдебаран, на Орион и на Сириус”. От книгата Ной узнал „…имената на всяко отделно небе… и кои са имената на небесните слуги”.

Не ми е ясно защо Ной се интересувал от орбитите на Алдебаран, Сириус и Орион и какво е можел да направи с имената на „небесните слуги”. След потопа — винаги съм смятал така — оцелелите всъщност би трябвало да имат съвсем други грижи. А, да, Ной сложил книгата „в златен сандък и с него я сложил в ковчега”. Става дума за Ноевия ковчег.

„И след като излезе от ковчега, Ной носел в ръка книгата през всичките дни на живота си. В часа на смъртта си я предаде на Сем. Сем я предаде на Авраам, Авраам я даде на Исаак. Исаак я даде на Иаков, Иаков я даде на Леви, Леви на Кехат, Кехат на Амром, Амром на Мойсей, Мойсей я даде на Иисус Навински, Иисус я даде на старейшините, те на пророците, пророците я дадоха на мъдреците и така от поколение на поколение стигнала до цар Соломон. На него била разкрита книгата с тайните и по този начин станал извънредно мъдър… Издигнал строежи и успял във всичко чрез мъдростта на свещената книга… Благословено да е окото, което е видяло това, и ухото, което го е чуло, сърцето, което го е разбрало и е познало мъдростта на книгата.”

Фантастичната история около книгата на Адам може бездруго да бъде отхвърлена като „свободно съчинение”, ако нямаше някои дреболии, които са озадачаващи. Разбирам желанието да се припише на праотеца ни Адам някаква книга, защото все отнякъде самотният ни прародител трябва да е получил знанията си. За целта не е нужна някаква книга, защото в края на краищата Адам бил буден човек, който ден след ден събирал опит и се учел на нови неща. Разбирам също, че хронистите се питали къде е останала книгата и така съчинили историята на потомците.

Затруднява ме само идеята за „сапфирения камък”. Който и да е бил първият съчинител на историята, е можел да си представи само книги от хартия, пергамент, глинени, дървени или шистени плочки, ако щете и надписи по кожи и скални драсканици. Как, дявол да го вземе, са стигнали до идеята за сапфирен камък? Мисълта за енциклопедия върху скъпоценен камък била напълно абсурдна преди векове, както и преди хилядолетия. Но не и днес. В епохата на компютрите са възможни речници върху микрочипове. Занимават се и с идеята да запаметяват информации в кристали. А Адам дори „разговарял” с тази книга върху сапфира. Как? Какво само си е представял съчинителят на тази история? И как му е хрумнало да измисля подробности като „седемдесет и два вида науки”, които книгата уж съдържала, „шестстотин и седемдесет знаци на висшите тайни” и „хиляда и петстотин ключа”? Това са прецизни данни, които не можеш да измъкнеш като фокусник от ръкава и още по-малко да ги припишеш на някой ангел.

Безспорно преди хилядолетия хората са били по-лековерни от нас, но били и по-дълбоко вярващи. Може да са взимали всяка глупост за чиста монета, но вярата им в библейското сътворение оставала във всеки случай непоклатима. Ангелите били смятани за нещо свръхчовешко, нали в края на краищата били мечът и посланиците на правечния бог. С тях шега не бивало, страхували се от гнева им. Защо тогава някакъв писар стига дотам да вгради и ангели в своята научно фантастична история за миналото? Ангелът Рациел донесъл на Адам книгата върху сапфира, а Рациел бил онзи, „който седял край реката, извираща от Едем”. Нагло и лъжливо твърдение? Не стига това, ами след греха архангел Рациел бил натоварен да върне книгата на Адам.

Не надценявам съдържанието на тайнствената книга и все пак се питам защо непознатият автор е отдал толкова голямо значение на определени звездни констелации. За какво му е притрябвало на Адам и потомците му да познават орбитите на Алдебаран, Сириус и Орион? За земния календар имало по-прости методи.
Ева и НЛО

Ангелът Рациел, който донесъл книгата върху сапфирения камък, се издигнал и „в пламъците към небето”, но едва след като на брега на реката се запалил огън. За огън и летящи возила по Адамово време четем и в апокрифния текст „Животът на Адам и Ева”.(6) Настоящата версия е от 730 г. сл. Хр., но се базира на ръкописи на неизвестен автор.

„Тогава Ева погледна към небето и видя да идва кола със светлини, теглена от бляскави орли, чието великолепие не може да изрази никой роден от майчина утроба.” Прамайката Ева като първа очевидка на НЛО? Същият господар, който бил създал Адам и Ева и от време на време се забавлявал в градината Едем, се качил в НЛО:

„И виж, Господ, силният, се качи в колата; четири ветрове я теглеха, херувимите направляваха ветровете, а ангелите от небето вървяха пред тях…”

Дявол да го вземе! От книгата във вид на сапфир Адам бил научил и имената на отделните небеса, както и имената на небесните слуги. За кои небеса изобщо става дума тук?

Древноюдейските „Легенди за древността” уточняват. Първото небе се казвало „Вилон”, от него били наблюдавани хората. Над Вилон било разположено „Ракиа”, там се намирали планетите и звездите. Още по-горе се намирал „Шехаким”, а над него небесата с имена „Гебул”, „Макхон” и „Маон”. Накрая над небето Маон е най-високото небе, което се казва „Аработ”. А там „пребивават серафимите, там са свещените колела и херувимите. От огън и вода са направени телата им и все пак остават цели, защото водата не гаси огъня, а огънят не поглъща водата. А ангелите възхваляват Най-висшия, благословено да е името му. Но далеч от блясъка на Господа стоят ангелите; на пространство от трийсет и шест хиляди мили са отдалечени от него и не виждат мястото, където е славата му”. Естествено, че в първоначалния текст няма да открием думата „мили”, става дума за мярка, добавена от преводача на мястото на друга неразбираема мерна единица. Числото трийсет и шест хиляди не е променено. Въпреки това историята си остава любопитна, защото различните небеса са обозначени не само с мерни единици, а и с времеви. Между едно небе и друго има „стълби”, а между тях са епохи от „петстотингодишни пътувания”. Ако прочетем последното през съвременни очила, то съответства на разстояние от десет светлинни години при скорост от два процента от скоростта на светлината.

Преразказаните досега предания се водят всички под „Легенди и митове”, а те от своя страна не са напълно за вярване. Само „налудничави басни”, както още преди двеста години иронизирал теологът д-р Айзенменгер (7). Така е по-лесно. Като неистински исторически разказ легендата е в противоречие с историята. При това митовете и легендите изобщо не съблюдават хронологичното протичане на нещата и ни най-малко не се вълнуват от исторически факти. Легендата е „народна спекулация и народна фантазия” (8) и все пак остава ценно свързващо звено между историческите изследвания и науката. Защото легендата допълва историята, запълва дупките и осветлява мрака. Легендата не възниква от нищото и дори съдържанието й да не съвпада с историческите източници, то тя все пак си остава „религиозната историческа философия на даден народ”. Още гръцкият географ Страбон (около 63 г. пр. Хр. до 26 г. сл. Хр.), автор на 17-томната „Географика”, отбелязва сухо (9):

„Не е по омировски да разказваш без зрънце истина.”

Легендата уголемява голямото, омагьосва загадъчното и украсява героите с много фантазия. И все пак тя не е измислена лъжлива историйка. Винаги е свързана с исторически личности и истински случки. Често тя иска да запази като истина онова, което историците разрушават. Всеки швейцарец-например знае легендата за Вилхелм Тел и изстрела му по ябълката. Историците отнеха вълшебството й. Какво ги интересува тях народната душа? Историята с изстрела по ябълката трябва да се е разиграла. И край!

При това легендите са междуконтинентални, и то не от днес. Такива са били и преди хилядолетия. (На друго място посочих изумителните връзки между Библията и преданията на централноамериканските индианци (10).) Несъмнено и при юдейските легенди (което е лесно за доказване) има сродства с персийски, арабски, гръцки, индийски и дори американски предания. Макар и с други имена и герои, с непознати богове и тайнствени природни явления — ядрото на историята се запазва. Или някой ще ми възрази, ако кажа, че легендата за потопа е световно предание?

В легендите всяка датировка е объркана. Няма значение кога се е разиграло нещо, важното е, че е станало. Но това важи с пълна мяра за много от свещените книги. Като пример ще назова библейската версия на потопа с Ной и неговия ковчег. В нея вярвали, докато на хълма в Куюнджик (някогашната Ниневия) била направена вълнуваща находка. Там археолозите извадили на дневна светлина дванайсет глинени плочки, които някога принадлежали към библиотеката на асирийския цар Ашурбанипал. Те разказват историята за Гилгамеш, царя на Урук, който бил смесица от бог и човек и накрая потеглил да търси своя земен баща с името „Утнапиштим”.

За наше изумление получаваме от Утнапиштим точно описание на потопа; той разказва, че боговете го предупредили за идващия потоп и му поръчали да построи лодка, в които да спаси жени и деца, роднините си и занаятчии от всякакъв вид. Описанието на бурята, на мрака, покачващите се води и отчаянието на хората, които не успял да вземе, имат и днес затрогваща разказваческа сила. И тук можем да прочетем — сходно на разказа на Ной в библията — историята за гарвана и гълъба, които били пуснати, и как накрая, когато водите спаднали, лодката се приземила на една планина.

Паралелите между разказа за потопа в епоса за Гилгамеш и онзи в Библията са безспорни, в тях не се съмнява и никой изследовател. Смайващото в паралелността е, че става дума за други поличби и други богове. Ако разказът за потопа в Библията е от втора ръка, то разказът в първо лице в епоса за Гилгамеш сочи един оцелял, т. е. разказ на очевидец.

Кой от кого е заел историята? През шейсетте години на XX век се появиха още по-стари версии на същата история, така че къде е възникнала? Кой може да я датира? При това в тази хронологична бъркотия е възможно и невъзможното, а именно, че библейският вариант все пак е по-стар от другите. Моля? Не казах ли току-що точно обратното? И макар че богословите и други сродни учени не обичат да го чуват: Датирането на библейските патриарси до Ной (а и след това) е същинска катастрофа, възникнала от набожното желание за придържане към родовата последователност в Библията. Във всеки случай библейските датировки не са исторически доказуеми. Не могат да се съгласуват и в най-широки рамки. Така съществува теоретичната възможност библейският вариант на историята за потопа в ядрото си да е по-стар от акадския или шумерския, макар че е бил записан по-късно.

Само едно не се е променило: споменът на хората за древните събития. Историческите книги и учебниците изгниват, мухлясват, изгарят, но не и легендата. Тя се задържа упорито в съзнанието на народите и бива отново записвана след всяко унищожение, след всяка война. Легендата е неясната памет, смътният завет от миналото към бъдещето. Така че ще останем при легендите и ще се опитам да оживя древния им дух със съвременни средства.

Ако проследим преданията на човечеството — и този път имам предвид буквално всички по цялото земно кълбо, — то един Господ, Най-свят или Най-висш, добър бог създал първия човек. Поставил това същество в градината Едем или някъде сред прекрасната природа. Според древноюдейското предание градината Едем съществувала много дълго, преди да бъде сътворен светът, и то готова за обитаване:

„…всичките съоръжения и насаждения, също и сводът над нея, както и земята под нея — всичко вече го имало и едва хиляда триста и шейсет години след това били сътворени небето и Земята.”

И се питаме защо след толкова упорити търсения градината Едем никога не била намерена! (За безуспешните търсения писах в предишна своя книга (11). Вероятно опитната станция с експеримента „Адам и Ева”- биосфера1 - била отново ликвидирана. И ако досега винаги съм вярвал, че нашите прародители са били единствените хора в съмнителната градина Едем, то юдейските легенди ме поправят: „Сера, дъщерята на Асер, е една от деветимата, които живи дошли в градината Едем.” А кои са били останалите шест?

Висшият си бил наумил да създаде човека. Преди това обаче чисто формално — запитал ангелите си какво мислят по въпроса. Те били против. „Тогава Господ протегнал пръст и ги изгорил всичките.” Отново попитал другите ангели, резултатът бил същият. Третата група ангели отговорили, че Господ бездруго правел каквото си ще, така че да бъдела волята му. Така той създал Адам „със собствените си ръце”. Първият модел за човек трябва по някакъв начин да е превъзхождал ангелите. Особено ги ядосвало, че човекът щял да има власт над една цяла планета и освен това щял да се плоди. Защото ангелите са безплодни, не могат да се размножават. На небето се стигнало до завист и ревност.

„Семаел бил най-големият княз сред тях на небето, защото свещените животни и серафимите имали по шест чифта крила, той обаче притежавал дванайсет. И Семаел отишъл и се съюзил с всички най-висши войнства против господаря си и събрал войската около себе си и слязъл и започнал да си търси другар на Земята.”

Най-висшият не можел да позволи подобен бунт. И станало каквото имало да става: Висшият „събори Семаел и дружината му от мястото на светостта и ги хвърли надолу от небето”. Според юдейската легенда при греха в градината Едем в никакъв случай не ставало дума за прочутата ябълка, а водачът на метежа Семаел прелъстил Ева, която забременяла от него. След половия акт „тя погледнала в лицето му и, я виж, той не приличал на земните, а на небесните”.

Побъркана история? Напълно недостоверна? Продукт само на човешката фантазия? Едва ли. Преписваните през хилядолетията и отново, и отново интерпретирани истории съдържат общо ядро, което се появява постоянно у безброй и живеещи отдалечено народи — прелъстяването на човека. Какво ли се е случило в мъглявото минало на Земята? Нека си припомним: Цялата християнска религия е построена върху това, че Иисус е трябвало да дойде, за да спаси човека. Да го спаси от какво? От първородния грях. Който пък се случил в рая, онази прекрасна градина Едем. Дали ябълка или секс, или Едем, решаващото събитие се разиграло някъде. Прелъстяването на прамайката Ева станало чрез змията или чрез изгонения от небето архангел. Съвременните теолози, които се въртят неспокойно на стола си, защото им потъват гемиите, обявиха напоследък, че не е имало първороден грях. С това те отнеха почвата под идеята за избавлението, но това всъщност е техен проблем, не мой.

И сега изпадаме в парадоксална ситуация — според общоприетото мнение небето е мястото на абсолютното щастие. Небето е нашата цел след смъртта. Всеки иска да отиде на небето — най-после да се освободи от Долината на мъките, свободен от страхове, ревност и завист, свободен от нещастия и беди. Небето е място на копнежите, мечтаната цел на всичките ни желания, реализиране на всичките ни надежди.

Стоп! Нещо не е наред. На небето е имало завист и противопоставяне, спорове и разправии със смъртоносен изход, преди да е бил създаден човекът. Може би грешно сме разбрали понятието „небе”? Не говорят ли древните текстове за небето като място, където живее всемогъщият бог? Дилемата остава налице дори и ако не вярваме на юдейските предания или ги оставим настрана със снизходителна усмивка. Защото причината за променящия всичко грях бил прелъстителят на Ева. Дори и ако грехът никога не бе се случил, той остава в християнската вяра като основание за по-късното избавление от страна на Иисус. Легенда, не-легенда, ако не е имало първороден грях, автоматично отпада всяко основание за спасението. Дали съблазнителят се казва „Семаел”, „Луцифер” или „дявол”, не променя нищо по същество. Логично, нали?

Както всеки знае от Библията, Бог всемогъщият докарал потопа, за да удави човешкия род. Защо ли всъщност? Нали преди това „със собствените си ръце” направил прачовека и — като вечният Бог — познавал бъдещето. Трябва предварително да е знаел какво щяло да се случи. Или може би не? Тогава под Най-висшия сигурно са имали нещо друго предвид от онова, което аз и милиони вярващи разбират под Бог. Юдейските легенди съобщават, че след прелъстяването на Ева се създали два рода — на Каин и на Авел. Родовата линия на Каин се държала като животни:

„С открита голота вървели родовете на Каин, а мъжът и жената били като добитък. Обикаляли голи по пазара…, и мъжът спял с майка си и с дъщеря си и жената на брат си открито по улиците.”

Злините и коварството на този род се описват в легендите за Содом и Гомора. Жителите им не се придържали нито към законите, нито към морала, и правели каквото си искали. Един малък пример, отново актуален, го онагледява:

„Хората от Содом и Гомора сложили легла по улиците. Който влезел в града, бил хващан и със сила го просвали на едно от леглата. Ако странникът бил по-къс от леглото, то трима души го дърпали за главата, а другите за краката. Човекът крещял, а те не му обръщали внимание. Ако обаче пришелецът бил по-дълъг от леглото, по трима души заставали от двете му страни и го дърпали на ширина и го измъчвали до смърт. Ако чужденецът викал, те отговаряли: „Така става с всеки, който идва в Содом.”

И не само това. В общия упадък на нравите и епидемията от сладострастие се присъединили и „паднали ангели”, които слизали от небето на цели групи и си взимали „човешки жени”. Този вид ангели едва ли можем да определим като невинни. Плодовете от телата им израствали като великани:

„От тях дойдоха после исполините, които имаха огромен ръст и които протягаха ръце за грабеж и плячкосване и за кръвопролития. Исполините зачеваха деца и се размножаваха като влечуги; раждаха се и наведнъж по шест.”

Нищо не помагало срещу тази свинщина, вече било невъзможно да се направи селекция на добри и лоши. Какво му оставало на Висшия, освен да издави цялото котило и да започне на чисто? С което всъщност става ясно, че Висшият в никакъв случай не може да е бил същинският бог, когото почитат вярващите от всички религии.

Великани зачевали те, онези „паднали ангели”. За тях писах в предишните си книги и искам по възможност да си спестя повторенията. Само няколко дума за точност:

„Легендите на юдеите за древността” назовават дори родовете на исполините. Това били Емеритите, или Страшните, после Рефаитите, или Гигантите, имало и Гиборим, или Могъщите, Самсунити, или Хитрите и накрая Авиди, които били Обратните, а и още Нефелим, които били Покварителите.

На Земята трябва да се е събрала великолепна компания. В апокрифите на пророка Барух дори се назовава и броя им (12):

„Бог докара потопа на Земята и унищожи Всичката плът, а също и 4 090 000 исполини.”

Кой свещен или несвещен дух трябва да е подсказал това число на пророка Барух? Естествено, и по отношение на исполините библейската датировка изобщо не е вярна. Например живелият дълго след потопа Давид трябвало да се бори срещу исполини с шест пръста на ръцете и краката, разказва Втора книга Царства (21, 18-22). Една хронологична глупост.

Удивлявам се на действията, не на времената, които бездруго вече не могат да се подредят. „Легендите на юдеите за древността” разказват за странни хибридни същества, т. е. куриозни форми на живот, които не са продукт на еволюцията. Имало същества, които имали „само едно око посред челото”, други, които „притежавали тяло на кон, обаче глава на овен”, други пък с „човешка глава и лъвско тяло” и накрая дори хора без вратове с очи на гърба и — още по-странно — „същества с човешки лица и конски крака”.

Дали тази менажерия на абсурдното е само безумие, възникнало в обърканото въображение на пияница? Възможно е. И все пак ме смущава двуякостта на описаните събития. Защото за подобни чудовища разказва и египтянинът Манетон. Той бил жрец и върховен писар на свещените храмове в Египет. У гръцкия историк Плутарх Манетон се споменава като съвременник на първия владетел от Птоломеите (304-282 пр. Хр.). Манетон живял в Себенитос, град в Делтата на Нил, където написал и тритомния си труд за историята на Египет. Като очевидец бил преживял края на трихилядолетната фараонска империя, като познавач написал хрониката на боговете и царете й.

Пратекстовете на Манетон са се загубили, но историците Юлиус Африканус (поч. 240 г. сл. Хр.) и Евзебий или Еузебий,според изписването (поч. 339 г. сл. Хр.) поместили важни части от произведенията на Манетон. Евзебий влязъл в църковната история като епископ на Цезарея и като раннохристиянски хронист. А Манетон твърдял, че боговете създавали различни същества, смесени създания и чудовища от всякакъв вид. У Евзебий четем следното (13):

„…и те заченали хора с двойни крила; освен тях и други с четири крила и две лица и едно тяло с две глави, жени и мъже и две природи мъжка и женска; по-нататък и други хора с бедра на кози и рога на главите; още други с конски крака, и други с външност на коне отзад и с човешки вид отпред; създали също и бикове с човешки глави, и кучета с по четири тела, чиито опашки като на рибите излизали от задните им части; също така коне с кучешки глави; и хора, както и други чудовища;… така и много драконоподобни създания…, и много чудни същества, и различно оформени, чиито образи слагали в храма на Белос и ги съхранявали.”

Манетон, респективно Евзебий имал право с образите. Днес всеки по-голям музей показва скулптури на хибридни същества от античността. Следователно легендите на юдеите и онези на египтяните не разказват само неприятни измислици, а явно описват някогашни реалности. И ако чудовищата от стаята на ужасите никога не са съществували, остава въпросът откъде са взели идеите си съчинителите им, върху каква хранителна почва са расли страшните създания — също така и откъде каменоделците и художниците от древните култури са взели образците си. Явно само от преданията.

А те между другото са педантично прецизни, направо неприятно за глупави легенди и митове.

Библията разказва за строежа на Ноевия ковчег в книга Битие (6,15 и по-нататък):

„…дължината на ковчега-триста лакти; ширината му - петдесет лакти, а височината му — трийсет лакти.”

Юдейските легенди са по-точни:

„Сто и петдесет камери да е дълго дясното крило, сто и петдесет камери да е дълго лявото крило; трийсет и три камери да е широк отпред, трийсет и три камери да е широк отзад. В средата да има десет помещения за хранителни запаси, освен това още пет склада на лявата страна на ковчега; в тях да има тръби, които довеждат вода; те се отварят и затварят. Ковчегът трябва да е три етажа висок; какъвто е най-долният етаж, трябва да е вторият и третият; на най-долния етаж да живеят добитъкът и дивите животни, в средния да гнездят птиците, най-горният етаж е за хората и пълзящите.
Светлина за Ноевия ковчег

След като ковчегът бил навсякъде насмолен и всяка цепнатина била уплътнена, в допотопния кораб всъщност трябва да е царяла най-черна тъмнина. Но не било така, защото:

„В ковчега обаче висеше голяма перла, която светеше на всички създания като светлина, която заблестява с пълна сила.” Ето и две удивителни забележки по въпроса: Книгата Мормон е Библията на църквата на Иисус Христос на светците на последните дни, една разраснала се в САЩ религиозна общност. Книгата била предадена на основателя на мормонската църква, пророка Джозеф Смит (1805-1844 г.) от един ангел. Ако се вярва на мормоните, книгата под формата на метални плочи била скрита хилядолетия наред в един хълм. Само благодарение на два камъка с преводи, които Джозеф Смит получил от ангела Морони, той успял да преведе писмените знаци на английски. В нея се описва историята на яредитите, един народ, който по време на строежа на кулата във Вавилон е напуснал родината си и с няколко кораби достигнал Южна Америка. Корабите били „…уплътнени като бъчви и когато вратите били затворени, те били плътни като бъчви” (14).

Въпреки това в тях не било тъмно, защото Господ подарил на яредитите шестнайсет светещи камъка, по два за всеки кораб, и по време на продължилото триста четирийсет и четири дни пътуване давали ярка светлина. Първа класа! Може би е бил същият тайнствен източник на светлина като в Ноевия ковчег. Според юдейското предание Господ лично начертал на Ной схема на ковчега: „И Господ начерта на Ной с пръст и му каза: Виж, така и така трябва да изглежда ковчегът.”

Не по-различно било и с мормоните. В книга „Нефи” (1,6) четем: „Ти ще построиш кораб по начина, по който ще ти покажа, за да преведа народа ти през водата.”

Дали пък мормоните са заели нещо от някои юдейски легенди? Или юдеите от шумерския епос за Гилгамеш или от вавилонсия Енума елиш? Защото в тях е записан друг вариант на потопа с оцелелия Атра Харис и — как може да е другояче — бог Енки иска водонепроницаем кораб без отвори. Не липсвали нито компас, нито източник на светлина. Не може да се отговори на въпроса кой от кого е преписвал. Освен това не е нужно да се плагиатства, за да се стигне до легенди и свещени книги с подобни детайли. Какво всъщност ни дава право да изключваме, че източникът на книгата Мормон фактически е бил гравиран върху древни метални плочи? Сигурно само нашето християнско-юдейско деспотично налагане на мнение. И че историята за потопа се повтаря у други култури под различни имена, не доказва, че юдейските разказвачи са я откраднали. В края на краищата имало много потомци на първото поколение след потопа — и всички те разпространявали собствената си версия на историята.

Авторите на различните легенди живели в различни страни, континенти, култури и религии. Още нямало носители на информация, междуконтиненталните пътувания не били на дневен ред. Въпреки това има предания от всички небесни посоки и от безбройни източници, които разказват почти едно и също. Дали в мозъците на пишещите се криел един и същи дух? Може би всички те направо маниакално били измъчвани от една и съща мисъл? В никакъв случай. Някои неща не могат да се измислят. Никоя фантазия не може — и то преди хилядолетия! - да е действала по този начин по целия свят. Направо униформените разкази могат да се дължат само на факти, т. е. на праисторически събития. Първоначално разказвали какво е преживял някой. В течение на хилядолетията разказите били оформени с много въображение и били приписвани на собствените народни герои и пророци. В центъра им обаче винаги оставало голямото събитие.
Историята с потопа

По този начин - след първородния грях се озоваваме във втората дилема: Свещените книги съобщават на човешкия род, че добрият Господ предизвикал потопа, за да накаже злото. Потопът явно се е състоял, което вече може да се потвърди и по научен път (15). Освен това международен екип от учени бил локализирал останки от Ноевия ковчег по склоновете на планината Ап Юди. Това е точно онзи масив в планината Арарат, на който според свещения Коран заседнал Ноевият ковчег. Ръководителят на експедицията, геофизикът Дейвид Фазолд, обяснил пред журналисти, че са направили отлични снимки с помощта на наземен радар. Снимките били толкова ясни, че дори можели да се преброят талпите между стените на корпуса. А професор Салих Байрактутан, директор на геологическия институт на университета „Ататюрк” в Анкара, казал пред журналисти от лондонския „Обзървър”: „Става дума за направена от човешка ръка голяма конструкция, която може да е само Ноевият ковчег.” (16)

Следователно дали добрият Господ е наредил да се построи корабът? Във всеки случай тази загадъчна фигура знае много точно какво прави, защото Бог искал да спаси поне някои хора от водните маси. Така че дал на избраника или избраниците (зависи от преданието) указания за строежа. Дори собственоръчно начертал плановете и/или продиктувал точните размери. Раздал загадъчни, светещи перли или камъни и дори компаси. Едва след това започнало Голямото унищожение. Но защо толкова сложно? Ако Бог — и за втори път имам предвид бога на всички религии е искал да унищожи някои несполучливи ангели, исполини или лоши хора, е можел да го направи и само със символично мигане с очи. Или както пише в Корана, свещената книга на мюсюлманите: „Когато той (Аллах) реши нещо, само казва: да бъде — и то е.” (сура 2, стих 118). Не е нужен кораб с планове и мерни единици, смола или тайнствени крушки за осветление, фактът за строежа на кораба обаче доказва, че някой друг е искал да бъде така или не е виждал друга възможност. Защо била избрана техниката, а не чудото? Истинският бог би трябвало в последна сметка да знае, че техническият вариант (строежа на кораба) след хилядолетия щял само да подхранва съмненията в неговото всемогъщество. Като всезнаещ знаел също така, че някога в бъдеще за потопа щяло да има безброй различни разкази. Защо тогава е предпочел строежа на кораба, а не категоричното божествено решение? Както е известно, чудесата убягват от сметките на критичния разум. Следователно какъв вид бог трябва да е бил онзи, който предизвикал потопа и подпомогнал строежа на Ноевия ковчег с планове и мерки?

Пардон! А ако не е предизвикал потопа, т. е. по никакъв начин не е спомогнал да се издави някогашното човечество, ако потопът е бил природно явление или природна катастрофа — то този бог не е бил богът на религиите. В такъв случай хората са приписали на бога Страшния съд, какъвто той изобщо не е предизвиквал. Тогава вярата изтича надолу по реката. Който предпочита природното явление, трябва обаче да обясни защо разказите за потопа са тема на интернационалните легенди, митове и свещени книги.

И още нещо: Потопът като природно явление или като космическа катастрофа (сблъсък с комета или метеорит) с нищо не променя това, че Висшият е бил предварително информиран. Иначе нямаше да може да предупреди протежетата си, не би им диктувал данни за построяването на Ноевия ковчег и не би им дал указания непременно да направят кораба водонепроницаем.

Всъщност досега е ясно само едно: Този бог от преданията в никакъв случай не може да е бил истинският бог, когото почитат вярващите от всички религии. Кой друг остава?

Ще кажа няколко думи за себе си. Всеки път, когато пиша нещо ново в компютъра, изпадам в същата дилема. Как да обясня на читателите си някоя насока в мисленето, без постоянно да повтарям стари неща? Лесно им е на учителите и на доцентите в университета. Те приемат, че студентите са схванали предишните знания и могат да продължат да градят по-нагоре. Който не знае азбуката, не отива в по-горния клас. Авторът обаче има съвсем други затруднения. Може да приеме, че читателите му са чели предишните му книги. Тогава повторенията са излишни и изнервящи, нали в края на краищата пише за начетена публика. От тази гледна точка обаче той изключва новите читатели, които не могат да го разберат и са принудени да си купят по-ранните произведения. Това може наистина да носи оборот, но не е много редно. Ако авторът все пак реши да пише само за постоянните си читатели, то той „отглежда” читателска публика от запознати с въпроса, които скоро образуват нещо като „вътрешен кръжок”. Това са знаещите, информираните и аутсайдерите нямат шанс да следят материала.

Разсичам този Гордиев възел, като си позволявам повторения там, където са неизбежни за новия читател, за да не увисне той във въздуха. При което — и то за постоянния читател — повторенията не са просто повторения. По всеки отделен въпрос има допълнения. Науката не изостава и днес аз знам доста повече за легендата за Адам или за допотопния партиарх Енох, отколкото преди седем години. Прилежни библиотекари мъкнат нови книги в кабинета ми, добронамерени читатели насочват вниманието ми към допълнителни източници, учени от различните лагери ме снабдяват с пресни информации. Така че не ми остава нищо друго освен тук-там да поднасям известни неща и да ги допълвам. Постоянният читател може да ги прелисти и да си спести четенето, а „ученикът” ще е признателен за повторението, дори и да е кратко.

Приемам за известно на всички, че застъпвам теорията, че преди хилядолетия извънземни са посетили добрата ни стара Земя. По въпроса написах двайсет книги и заснех телевизионен сериал от 24 части (17). Подробно съм писал и за причините и техническите способи за посещението. За тях няма да говорим тук, както и за безбройните археологически находки по цялото земно кълбо.

Този път става дума за една ПАЛЕО-СЕТИ-философия (палео = стар, от гр. ез. palaios); SETI = Search for extraterrestrial Intelligence (търсене на извънземен разум); за мисловна конструкция, която осветлява смисъла и безсмислиците в досегашните религиозни схващания и отваря път за нов начин на мислене. В никакъв случай не става дума за нова религия или, както отбелязват критиците, „ерзацрелигия”.

Религиите изискват вяра, а тук изобщо не се налага да вярвате. Религиите дават обещания, дори и за след смъртта — аз не обещавам нищо. Религиите строят църкви и храмове, в които почитат своя бог и апостоли, светци и пророци. При Палео-СЕТИ-философията няма нито храмове, нито божия почит. И накрая религиите изискват някакви етични норми на поведение — нищо такова няма при мен и съмишлениците ми. И най-после, религиите събират ежегодния си данък. Чувстваш ли се, уважаеми читателю, финансово използван, защото си купил или заел тази книга?

Когато огромният кораб майка на извънземните се насочил към нашата Слънчева система, те отдавна били информирани за устройството на третата й планета. Само върху тази синя планета съществували всички предпоставки за живот. Пришълците открили изобилие от жизнени форми, сред които и нашите примитивни предшественици. Въпреки несъвършенствата си те представлявали най-напредналата форма на живот на Земята. Хванали един екземпляр и го изменили генетично, което от днешна гледна точка вече не е сериозен проблем.

По някое време група извънземни решили, че експериментът им с първия Хомо сапиенс бил успешен и всъщност можели да оставят Земята на местните хора. Все пак те били по-умни от всичко, което пълзяло и летяло наоколо, а наред с това разполагали и с идеалните възможности да хващат каквото си поискат — ръцете. За да се постигне разпространението на това същество, бил нужен и женски екземпляр Ева, или както и да са наричали прамайката.

Първите разумни хора не познавали езика, а и откъде ли? Преките им прародители произлизали от маймунското царство, грухтели и тръбели. Така че извънземните решили да проведат програма за обучение. Настанили двойката в изолирана градина — биосфера 1 и им предали първия език, както се разказва в книга Битие (11,1): „По цялата земя имаше един език и един говор.” Най-после Адам можел да нарече всичко с име! Обучението вероятно съдържало и морални норми, и практически указания за земеделието и занаятчийството.

Друга група извънземни експериментирала с наличните на Земята животни. За какво им е било да го правят ли? Екипажът на гигантския космически кораб, така нареченият космически хабитат, със сигурност познавал и други слънчеви системи и планети освен Земята. Трябва да са познавали поне собствената си родна система. Много от планетите може да са били по-големи или по-малки от Земята, може да са разположени по-близо или по-далече от слънцата си. Може да са по-горещи или по-студени, по-сухи или по-влажни, а и гравитацията може да действа по-силно или по-слабо.

А както е известно, Земята гъмжи от форми на живот, които са се приспособили и към най-невъзможните климатични зони. Северната мечка спи в леда, което едва ли може да се препоръча на лъва; кенгуруто извършва огромни скокове, докато костенурката едва пълзи; някои видове змии са се приспособили към тропическия климат и замръзват на студено. Какво по-близо до ума от това да се експериментира с наличния на Земята генетичен материал? Искали да знаят кое животно най-добре се приспособява към околните условия, кое най-лесно може да се използва, както и кой животински вид е най-устойчив. Абсурдно ли изглежда?

Нали ние сме правили и правим същото. Но не по генетичен път (по който едва сега поемаме), а по пътя на селекцията. Отгледали сме швейцарски и немски крави, които днес пасат в тропическия климат на Кения; смесихме породи волове, за да получим по-устойчиви крави с по-висок добив на мляко; кръстосахме овце и кози; отгледахме и смесихме сортове жито, рапица и други растения, за да ги пригодим към новото им обкръжение; а днес тъкмо сме на път да произвеждаме сортове зеленчуци по генетичен път. И господ не знае, какво още ще хрумне на учените ни в тази област и дали изведнъж няма по генетичен път да създадем човек, който ще живее двеста и четирийсет години.

Така възникнали чудовищата, хибридни същества, каквито преди това нямало по земното кълбо. Хората заговорили развълнувано за тях, удивлявали се и се страхували от „божествените” създания. А след като измрели или били унищожени от потопа, ужасните животни веднага се преселили в народната памет. Превърнали се в митове и легенди, разказвали за далечни времена, в които боговете създали хибридите.

Все пак не подценявам човешката фантазия. Гръцият поет Омир (около 800 г. пр. Хр.) описал в приключенията на Одисеи сирените, които пеели така покъртително, че моряците загубвали волята си и забравяли целите си. Макар че Омир никъде не уточнил външния вид на сирените, въображението на по-късни автори направило от тях крилати жени с птичи крака.

Или гъркът Хезоид (около 700 г. пр. Хр.), измислил чудовището Медуза, от чиято глава излизали змии и чийто вид бил толкова страшен, че хората се вкаменявали. Хезоид със сигурност никога не е виждал чудовището Медуза. Всички познаваме легендите за летящия кон Пегас или за Феникс, който постоянно възкръсвал от пепелта. Всичко това и още много неща произлизат от човешката фантазия, без която не минава никоя приказка. Но фантазията не се пробужда от нищото, тя се нуждае от опорни точки, чрез които цялото вълшебство попада в света на фантазиите. Дори и ако нашият разум (все още) се съпротивлява да вземе предвид зоопарк от чудовища, живели някога, то това не променя нищо в двата непоклатими факта:

1. Античните писатели и историци описали тези създания и твърдели отгоре на всичко, че са били сътворени от боговете.

2. Каменоделците и художниците преди хилядолетия овековечили хибридните същества.

Междувременно в кораба майка избухнал метеж. Част от по висшите офицери искали нещо различно от коменданта, Висшия. Няма значение дали водачът на бунтовниците се казва Семаел, Луцифер или по друг начин. В легендата той е наречен „най-великият княз сред другите”, в научнофантастичната балада за космическия кораб „Ентърпрайз” явно е Първия офицер. Все пак Семаел или Хикс трябва да е имал повече власт от останалия екипаж, защото единствен притежавал „дванайсет чифта крила”. Семаел и метежниците загубили битката на борда и били изхвърлени от небето. Поне в началото това, изглежда, не смутило особено групата. Вероятно са смятали, че благодарение на техническото си превъзходство отново ще вземат надмощие.

Едва стигнали на Земята, и отритнатият екипаж изпитал желание за секс. Във версията от легендата Семаел прелъстил направо Ева: „…и, я виж, той не приличаше на земните, а на небесните.” Другите членове на екипажа по желание си взели хубави момичета, а и момчета. Ако вярващите от всякакви течения вярват в Библията, не могат да отминат това изречение в Битие (6,1 и нат.):

„Когато човеците взеха да се умножават и им се родиха дъщери, тогава синовете Божии видяха, че дъщерите човешки са хубави и взимаха си от тях за жени, кой, каквато си избереше.”

Научният спор, бушуващ около думичката „божии синове” и довел до хиляди страници с противоположни коментари, може да предизвиква у запознатия само уморена усмивка. Понякога „божии синове” се превежда с „исполини”, друг път с „божии деца”, после пък с „паднали ангели” или „изменнически духове”. Направо да се разплачеш! Една единствена думичка обръща смисъла в противното. При това всеки специалист, който е учил хебрейски и познава писмените му знаци и значението им, съвсем точно знае какво казват следните срички:

„Слезлите от горе бяха човекоподобни и много по-едри от хората.” (18)

Само дето не казват, каквото мислят. Аз обаче го казвам, без никакви условности.

Вечното възражение. Че извънземните не можели да се чифтосват със земните, отдавна не е актуално. Повторенията са излишни. („И боговете създали хората по свой образ и подобие…”)

В драмата на праисторията Висшият (Върховният) явно притежавал по-добри карти от отцепническия екипаж. Той със загриженост наблюдавал ставащото и развитието на Земята. Чрез смесването на извънземни с хора възникнали креатури, които били напълно противоположни на линията на Хомо сапиенс. Това бил първородният грях в митологията. Сега хората наследявали погрешни генетични послания: „И разкая се Господ, задето бе създал човека на земята, и се огорчи в сърцето си”, се казва в Битие (6,6). По някакъв начин Върховният трябвало да прекъсне експеримента „човек” и да започне отначало. Но как? Вероятно ангелите изменници разполагали с добри оръжия, можели да се скрият в пещерите или да се окопаят в къщите. Било невъзможно поотделно да се преследват лошите. Дали потопът бил предизвикан преднамерено, или голям метеорит се блъснал в Земята, не може да се разбере от легендите и религиозните текстове. Възможно е да се предизвика изкуствен потоп — днес го можем и ние, а метеоритите постоянно се удрят по глобуса. Във всеки случай Върховният би трябвало да знае точния момент на наводнението. Само така било възможно да се предупреди една група от добрите и да им се дадат съвети за строежа на кораба.

Начинът на разглеждане, с който пренасям древните легенди и религии в съвременна светлина, се вдъхновява от духа на времето. Публично застъпвам това мнение от 1964 г. Тогава канадският вестник „Нордвестен” първи има смелостта да отпечата статия от цяла страница от моето перо (19). По-късно последваха книгите, в които успях да разгледам многото отделни въпроси. Естествено засега мисловната конструкция остава само теория, макар че в някои области отдавна излезе от теоретичния стадий, философията Палео СЕТИ е конструкция, която може разумно да разкрие много от досега напълно необяснимите аспекти на религиозните предания. Във всеки случай актуалното им разглеждане има много повече смисъл от теологичните упражнения, които от хилядолетия не ни позволяват да напреднем и оцеляха само поради задължението да вярваме в тях.

Преди сто и петдесет години богословът д-р Карл Гиргензон писа (20):

„Живеем във време, в което прогресът се извършва със скорости, каквито никога преди не е имало в историята. Онова, което в сегашния момент се струва немислимо за много хора, може вече в някой кабинет или лаборатория да е обмислено или доказано: След няколко седмици ще го знаят всички специалисти, а след няколко години ще е достояние на всички образовани. Никога древният спор между бащи и синове не е бил така изострен, както в наши дни.”

Тези изречения са формулирани през 1910 г. Господин професорът Гиргензон е преживял в най-добрия случай само зазоряването на една утопия. Междувременно ние се оказахме посред утопичната реалност. Колкото до мен, аз бездруго съм черноглед относно богословието в досегашния му смисъл. Теолозите може да вярват в откровения, но никога няма да успеят да направят рационално нещо, което не е рационално. При това няма да оспорвам научния характер на систематичната теология. В нея се сравняват текстове с исторически факти, публикуват се ръкописи или се правят опити за оценка на няколко твърдения чрез сравнителен анализ. Например кои пророци кога и къде са се изказвали по образа на месията? Кои от тези твърдения са категорични, на кои трябва да се отдава по-малко значение, кои думи са по-общи, с кои други изказвания се покрива пророческото слово на Хикс? Ако теолозите претендираха за термина „наука” само за това, нямаше да има възражение. С изключение на термина „теология”. В края на краищата той съдържа theos (= бог) и logos (= слово) — божието слово. А точно с това богословието не се занимава. Наистина всички богослови са дълбоко убедени, че се занимават с божието слово (иначе никога не биха си избрали тази специалност), но тъкмо това убеждение вече представлява вяра. Вярват, че свещените и по-малко свещените писания произлизат от божията уста, от бог, който ги издиктувал или ги е разкрил пред избрани люде. Какво остава от текстовете, ако я няма вярата?

Текстовете обаче са загубили своята святост. Може да са достопочтени, защото са стари, може да се отнасяме към тях с уважение, защото описват случки от исторически непознато време, трябва да ги анализираме научно, защото съдържат много интересен материал. И след като липсва светостта на писанията, те могат да бъдат обсъждани делово. Нашата представа за светостта им е онази, която блокира съвременния им анализ.

От друга страна, Палео-СЕТИ-философията също е въпрос на мнение, т. е. мнение, което наистина е отлично подкрепено, но още не може да бъде доказано. Не е ли същото и с теологията? Къде са точните научни доказателства за нейните схващания? Както е известно, едва ли има нещо по-субективно от вкуса и по него не бива да се спори. Но все пак спорят, защото смяната на поколенията заедно с духа на времето бунтува вътрешния мир на хората. Едните искат своята твърда крепост на вярата, а другите искат просвещение. „Наука” (нем. ез. Wissenschaft) идва от „създавам знание”.

По смисъла на точната наука разкритията на богословието са негодни. Пълни са с противоречия и в края на краищата си остават въпрос на вяра или емоции на отделните школи. Същото се отнася и до Палео СЕТИ-философията. Само че последната показва ясно очертана линия, която прави понятно неразбираемото и съответства на разума. Палео-СЕТИ-философията внася смисъл в завчерашните безсмислици. Всъщност всички окултисти могат да угасят лампите си, а членовете на тайни братства да съблекат расата си. Отлично продаваната през хилядолетията верска стока все по-трудно ще стига до хората. Едва чрез познаването на настоящето е възможно разбираемо тълкуване на миналото. И това не е някаква глупава случайност, а се корени в природата на въпроса. Както е известно, ябълките падат, когато са узрели. Така моят прадядо не е можел да стигне до идеите, които днес застъпвам аз. За него космонавтиката не е съществувала, не е знаел нищо за гени и генни манипулации, за него ангелите били неприкосновените пратеници на бога. Нямало как да не смята холограмите за видения, а телевизора за говорящо стъкло. Хвала на камъка на свети Берлиц!

Мъглите се вдигат и не защото се сменят хилядолетията, а защото науката и техниката отвориха портите си. Ако хората бяха обсъждали едва през 2010 г. възможностите на космонавтиката, ако едва тогава бяха открили компютъра и бяха разчели генетичния код, щяхме едва тогава да нахвърляме въпросите, които поставяме днес. Да предположим, че прадядо ми имал преди двеста години великолепна находка. В усамотена пещера открил изписани плочки, които били разчетени от образованите. По тях имало текстове, разказващи за пътуване от далечен свят към Земята. Тук, така било написано, пришълците били приети от земното население негостоприемно и нелюбезно. Какво е могъл прадядо ми или учените отпреди двеста години да направят с подобни писания? Биха признали на непознатия автор „изумителна фантазия”, биха говорили за алегории (= параболи). Щели да спазят правилото: „Бъдете любезни с непознати, дори и да не знаете откъде идват.” Учените от онова време щели да квалифицират текстовете като епос, само поради времевия им хоризонт нямало да стигнат до главната мисъл: Нямало да прозрат факта за бъдещата космонавтика. Преди двеста години тя не била тема за дискусии за сериозните хора.

Не става дума за закостенялостта на другояче мислещите, макар че този вид хора си живеят доста самовластно в собствената си кула от слонова кост. Става дума за съвременното разглеждане на прастари въпроси на човечеството. А днес то би трябвало да е много по-лесно, отколкото по времето на прадядо ми. Вече няма анатеми, премахнато е преследването на вещици, а съвременните комуникационни средства позволяват бързото размножаване на новите теории. Разбирам дори гвардейците, които с дебелоглавието на вярващия се опитват да спрат приливите на духа. Те може да предизвикат известно забавяне, както е ставало при всяка теория, но няма сила, която може да блокира разкритията на бъдещето. Онова, което в една страна се забранява под опеката на религията или идеологията, толкова се развива по-бурно в друга страна.

Критиците постоянно ме питат защо съм толкова сигурен, че съм на правилен път. Нали мисловната ми конструкция била само една фикс идея, с нищо недоказуема. Освен това съм подхождал много избирателно и съм взимал само онези пасажи от преданията, които подкрепят теорията им, а не съм обръщал внимание на останалото.

Защо всъщност ме обвиняват в онова, което целият свят трябва да прави поради изобилието от материал? Всяка книга, която чета, е подбор на онова, което авторът иска да подкрепи. Възражението, че не било така в научната литература, е хубава приказка, в която все още вярват само девствените студенти. През изминалите четири години изконсумирах около триста богословски произведения — и всеки път накрая излизаше онова, което авторът е искал да каже. Многобройните указания за напречни връзки, особено в докторските дисертации, се използват точно за примери, че противникът е на погрешно мнение по един или друг пункт. Литературният поток във всяка дисциплина вече е толкова огромен, че никой автор по света не може да го обхване. И никой не е в състояние да преработи произведенията на всичките си предшественици или да ги включи в собствения си труд. Налага се да се селекционира, баластът излита мълчаливо през борда. В края на краищата специалистът познава мнението на противника и литературата му, а подобно нещо не може да се очаква от лаика. Още по-малко от издателите и търговците на книги. Критерият за оценка предвид задължителната селекция би трябвало да е честното отношение, авторът да каже какво иска и какво търси и защо всичко останало пада под масата.

Религиозните текстове са пропити от етика и морал, които изобщо не ме интересуват. Следователно си спестявам стотиците страници с думи на пророци с предупреждения, заплахи, предсказания и предписания. Не ми е работа да просвещавам читателя защо не може да се яде свинско месо и при какви обстоятелства трябва да се отблъсква жената. Още повече, че всеки специалист знае, че в много от случаите думите на пророците не са оригиналните. По-късните поколения са добавяли, вмъквали, допълвали и са нагаждали стария текст според вкуса си. Така че критерий първи пада под масата. Вторият груб подбор засяга религиозните датировки. Каква работа вършат изречения като: „…Тара роди Авраам, Авраам роди Исаак…”, щом Авраам вероятно изобщо не е съществувал?

Казахте ли нещо? Че все пак има текстове за Авраам, за него са писани истории, а преживяванията в апокалипсиса на Авраам дори описват детайлни подробности. Правилно. Подобни текстове има и те са много ценни и за моя труд. И все пак не може да се докаже, че те са оригинали от ръката на Авраам или най-близкото му обкръжение. В Хрониката на Йерамеел (21), която се базира на още по-стари източници, се твърди, че Авраам бил най-големият маг и астролог. Знанията си бил получил директно от ангелите. На нас, християните, ни е втълпявано, че Авраам бил праотец на човечеството; в действителност всички учени изобщо не са сигурни дали е съществувал и какво означавало името му.

Франц М. Бьол, професор в университета в Лайден, констатира (22):

„Името Аврам, което не се среща никъде освен в Битие 11,26-17,5, означава величавият баща или бащата е величав. По такъв начин думата патриарх може да се приеме като превод на това име… най-вероятно при Авр-аам става дума само за диалектен вариант (= разтегляне) на по-често срещаното име Ав-рам.”

Горната констатация е от 1930 г., но до сходен извод стигнали и по-късните учени. Само пет години след професор Бьол Журнал за библейска литература отбелязал кратко и ясно (23):

„Първоначално Авраам не било лично име, а име на божество.” Оттогава са изминали шейсет години на изследвания на Авраам, но те не донесоха яснота. В публикация на Йелския университет чета забележителното изречение (24):

„Вероятно никога няма да сме в състояние да докажем, че Авраам наистина е съществувал.”

Следователно как при тази теологична бъркотия мога да взимам предвид в работата си датировките на някакви думи на пророци? Още повече, че същият театър се разиграва и около другите пророци? Йезекиил, един от главните свидетели за Палео-СЕТИ-философията (25), трябвало да претърпи през вековете невероятни преображения. В един труд от 1981 г. са обработени не по-малко от двеста и седемдесет изследвания на пророка (26). Цифром и словом двеста и седемдесет учени глави посветили години от живота си на изучаването на Йезекиил. Образът на пророка претърпял изумителни изменения. Първоначално словото му било неприкосновено, после се появил „визионерът”, накрая „мечтателят” и „фантастът”, а в по-ново време превърнаха Йезекиил в „каталептик” (което означава болен от шизофрения с гърчове). И Йезекииловите текстове били подложени на теологична аутопсия. Обявили горкия пророк за „псевдо-Йезекиил”, чиято книга от 200 г. пр. Хр. била събрана от различни други текстове (28):

„Няма съмнение, че описанието почива върху визионерско преживяване и че визията в никакъв случай не е само форма на писателско изображение.”

А днес? Широко мнозинство от теолозите са на мнение, че книгата на Йезекиил е произведение на няколко редактори — плюс текстове от самия пророк, — смесени с актуални за времето допълнения.

Кой може сериозно да ме упрекне, че взимам пресните листа от тази мешана салата? Освен това салатата съдържа съставки, които я правят направо невъзможна за консумация. В свещените книги се срещат имена и датировки, които са така неподходящи за салатата като нарязани на дребно подметки от обувки, каквито могат да се прочетат например в книга Битие (15,13 и 16):

„И рече Господ на Авраама: знай, че твоите потомци ще бъдат пришълци, не в своя земя, ще ги поробят и ще ги угнетяват четиристотин години… в четвъртия род те ще се върнат тука…”

Британската археоложка Катлийн М. Кениън отбелязва жлъчно (29):

„Хронологията противоречи на самата себе си. Да се приеме период от четиристотин години като престой и същевременно да се констатира, че още четвъртото поколение след отиването в Египет ще участва в Изхода, са толкова явно несъвместими твърдения, че човек трябва да квалифицира резултиращото от това твърдение като неисторическо.”

Теологичните възгледи са не само непрогледни, а и се менят с всеки професори всяко десетилетие. Какво остава? Загадъчните разкази. Онзи вид истории, в които авторът пише в първо лице, т. е. пресъздава преживявания в Аз-ова форма. Както в легендите и митовете, и в религиозната литература се запазва ядрото на преданието. То е онова загадъчно, което не са променили и no-късните редактори. А защо не? От една страна, защото самите те не са го разбирали. По думите на пророците лепнела мистерията, която трябвало неизменена да се предаде на следващите поколения. От друга страна, защото не се осмелявали да припишат собствените си мисли на достопочтения пророк. Защото тогава трябвало да лъжат в първо лице. Само от непонятното, мъгляво време идвал първичният разказа за преживяното: „Видях… Чух… Върховният ми каза…”. По-късните редактори действали само като вмъкващи преоформители, опитвали се да направят разбираемо непонятното. И тъй като самите те не го разбирали, днешният хаос е пълен. О, ако само бяха преписвали старите текстове, непроменени и без добавки! Но това не е възможно за мислещия човек. И днес не го умеем. Вече има версии на Новия завет под формата на комикси и други, още по-ужасни вариации. Уж за да се „пригоди към времето” Светото писание или да се направи разбираемо за младежта, но: „С нечисти средства се получава нечист резултат” (Махатма Ганди,1869-1948 г.).
Селекциониране, но правилно!

Решетото на подбора ми пропуска всичко, което е напълно неразбираемо в днешно време. Което не изключва, че след двайсет години може да бъде анализирано под нова лупа. И който твърди, че подобен подход бил „ненаучен” и че така не се прави, бих отпратил към юдейските учени, които преди векове и хилядолетия били изправени пред съвсем същия проблем. И те не знаели какво точно означавали древните текстове и така всяка дума и всяко изречение били обръщани и превъртани по десет пъти, тълкували ги отново, а следващото поколение ги формулирало отново. Писмени доказателства за това ни предлагат многото книги Мидраш. Известните под това наименование литературни произведения съдържат писмените изследвания на най-изтъкнатите мъдреци през вековете. „Мидраш” е произведение на „тълкуването”, на търсенето на смисъла. Не очаквам от читателите си да си купят „Мидрашим”, затова ще го демонстрирам с няколко примера. Следващият цитат е от „Мидрашим Берешит Рабба”, който се състои от цели сто глави (30):

„Бог каза: Нека да направим човека. С кого се е съветвал Бог? Според равина Йошуа в името на равина Леви: С делото на небето и на Земята. Също като цар, който има двама съветници и нищо не прави без тяхното одобрение. Според равина Самуел бар Нахман Бог се съветвал с делото на всеки отделен ден. Като цар, който имал съдебен съвет и нищо не правел без негово знание. Според равина Ами Бог се съветвал със сърцето си. Като цар, който поръчал на майстор-строител да му направи палат; когато видял папата, не го харесал; тогава на кого да се ядосва? Явно на майстора. Също така и Бог се ядосвал на сърцето си.”

Въпрос на виждане, възникнал от доброто желание да се направят приемливи загадките от преданията. До ден днешен човекът не е разбрал тези загадки. Така в „Мидрашим” се обсъжда и оценява изречение по изречение от светите писания. Вярващите учени били въодушевени от тези текстове, те трябвало да имат някакъв смисъл - така че търсели и разтягали, сравнявали и изпускали. За по-добро разбиране ето още един пример от „Мидраш Шемот Рабба”, който се състои от петдесет и две глави и третира текста на книга Изход (31):

„Тогава Бог каза на Мойсей. Според равина Мамал Бог му казал: Искаш да научиш името ми, наричат ме по делата ми, понякога се казва Бог всемогъщия, понякога Саваот, понякога Елоим, когато водя война срещу осквернителите, се казвам Саваот, когато налагам наказания за греховете на хората, се казвам всемогъщия Бог, а когато се смилявам над света, се казвам Йехова, защото това име не изразява нищо друго освен качеството на милостта…”

И така продължава страници наред. Нови имена, нови тълкувания. А всичко заедно доказва само факта, че още изтъкнатите юдейски учени вече не разбирали първоначалния текст.

Така че как да правя подбор? Какъв подход да приема? Как да филтрирам написаното от учените в миналото и настоящето, кои пасажи някога и някъде са били оригинали и кои не?

Когато пишат за живота на Авраам (32), че при раждането му от небето слезли ангели, баща му бил идолопоклонник, а Авраам го върнал тъпкано на вавилонския цар Нимрод мога да приема, че това са набожните желания на по-късните редактори. Просто са се постарали да изградят образа на праотеца Авраам и да му припишат съответния произход. Ако обаче Авраам (или който и да е бил в оригиналния текст, името е без значение) започне да говори в първо лице, ако разказва преживяване, което му се е случило (или на праавтора), наострям уши. Тези текстове за мен са от пo-първо качество, още повече, ако става дума за удивителен епизод от космоса, което никой по-късен редактор не би могъл да измисли. Защо не ли? Защото му липсвали знания за подробностите.

В текста, който богословите наричат „Апокалипсис на Авраам”, първоначалният автор Хикс описва как на земята слезли „две небесни същества” (33). Двамата небесни понесли Авраам (ще останем при това име) нагоре, защото Върховният искал да говори с него. Авраам уточнява, че двамата не били хора („нечовешки дъх”) и че много се страхувал. Авраам свидетелства, че двамата небесни имали бляскави тела „като сапфир”. Накрая се вдигнал пушек, после огън и „после се издигнахме на горе, сякаш с много ветрове”. Авраам видял „във въздуха, на височината, на която се изкачихме, мощна светлина, която не може да се опише” и накрая високи фигури, които си подвиквали думи, „които не разбирам”. А за онези, които все още не са го схванали, Авраам категорично и недвусмислено заявява къде се намирал:

„Аз обаче исках да падна долу на Земята; високото място, на което стояхме, ту стоеше изправено, ту се завърташе надолу.”

Тук някой от древността ни разказва в първо лице, че си пожелавал „да падне долу на Земята”, следователно, ако все още имаме малко разум в главата, трябва да се е намирал извън Земята. И за какво му е било на някой късен редактор да измисля текста? Защото никой не е можел да знае, че огромните космически кораби — а така ще бъде и при бъдещите космически станции — винаги се въртят около собствената си ос. Защото само при центробежната сила, която възниква от въртенето около себе си, действа изкуствена гравитация. А какво узнаваме от „Апокалипсиса на Авраам”? „…високото място, на което стояхме, ту се изправяше, ту се завърташе на долу…” И всичко било случайност? Защо преди полета си Авраам настоява, че двамата Небесни имали „нечовешки дъх”? Костюмите им блестели „също като сапфир”? - Не, приятели от противната страна! От днешна гледна точка подобни текстове са съвсем ясни. Няма какво повече да се тълкува и да се увърта и нищо вече не може да спре просвещението. Текстовете са налице и времето е назряло. Съвременният човек се насити да слуша религиозно оцветени приказки, докато новото разглеждане на древните предания с един удар осветлява спорните текстове.

Преди да започна напълно нова глава, искам още веднъж да запаля един стар огън, който в течение на годините постоянно се разгаряше. В почти никоя от предишните си книги не съм пропускал пророка Енох, а в „Доказателства” (34) дори се заех подробно с него. Сега няма да е така. Но искам да забия в земята няколко стълба, които не могат да бъдат заобиколени от съвременните тълкувания на Библията. Може, от една страна, да ме упрекнат, че в подбора си използвам онези текстове, които са ми от полза, докато, от друга страна, противниковата страна доста странно мълчи за Енох.

Кой бил той?

В „Легендите на юдеите за древността” (35) Енох е „цар над хората”, който „управлявал точно двеста четирийсет и три години”. Бил преизпълнен с мъдрост и цял свят се съветвал с него.

У древните египтяни Енох бил строителят на Голямата пирамида, пише географът и историк Таки ад-Дин Ахмад бен ‘Апи бен ‘Абд ал-Кадир бен Мухамад ал-Макризи (1364-1442 г.) в произведението си „Хитат”. При това отбелязва, че Енох бил известен сред народите под четири различни имена: Саурид, Хермес, Идрис и Енох. Ето и пасажът от „Хитат”, глава 33 (36):

„…първият Хермес, който бил наричан Тройния в качеството му на пророк, цар и мъдрец (това е онзи, когото юдеите наричат Енох, син на Яред, на сина на Махалалел, на сина на Кенан, на сина на Ен, на сина на Сет, на сина на Адам — благословен да е, — а това е Идрис) прочел по звездите, че щял да настъпи потопът. Тогава наредил да построят пирамидите и да скрият в тях съкровищата, учените писания и всичко, за което се притеснявал, че щяло да се загуби и да изчезне, за да се запазят нещата и да се съхранят.”

За арабите „Идрис” означава „Прамъдрец” или „Праотец”, а за юдейската, както и християнската теология Енох е седмият от общо десетте праотци, един от патриарсите отпреди потопа. Енох бил баща на Матусал, който все пак доживял до библейската възраст от деветстотин шейсет и девет години.

В Стария завет в книга Битие Енох е споменат с цели пет изречения (5, 21-24). Там четем също: „И ходи Енох по Бога, и изчезна, понеже Бог го взе.”

Просто така — хоп и го няма! На хебрейски името Енох означава „Посветения”, „Просветления”, „Знаещия” и този Посветен слава богу се погрижил знанията му да не изчезнат безследно, за яд на някои, които биха предпочели Енох да се разтвори във въздуха, защото той много обичал да пише. А още тогава това било неприемливо.

Защото има две книги, които наистина не са съставна част от Стария завет, но все пак спадат към апокрифните текстове. Църковните отци, които скалъпили нашата Библия, не можели нищо да предприемат с текстовете на Енох, с които също разполагали. Не ги разбирали и затова ги изключили от Библията. Само че етиопската църква игнорирала заповедите на църковните отци и книгата на Ехох се озовала направо в канона на абисинската църква. Освен това се появил още един, славянски вариант на същата книга. Накрая високо академичните текстове и сравнения показали, че оригиналът на двете книги е от един-единствен автор, а той се казвал Енох. От осемнайсети век, когато книгата на Енох станала известна в Европа, в богословските кръгове продължава уморителният спор кой, по дяволите, може да е написал тази книга. Трябвало поне да е някой, който е живял няколко века преди Христос, защото безспорно толкова стара била етиопската книга на Енох. Така че кой бил авторът?
Разказ на един очевидец

Постоянно се озадачавам от едностранната доверчивост на различните ексегети (тълкуватели на Библията — Бел. прев.). Ако някой текст пасва към тяхното верско течение, квалифицират го като „истински”. Ако не пасва, значи трябва да е фалшификат. Направо да откачиш! Книгата на Енох не само е написана в първо лице, но авторът потвърждава многократно и в текста авторството си, сякаш се е опасявал, че бъдещите тълкуватели ще са толкова ограничени, че няма да го разберат. С помощта на два примера от текста ще изтъкна ясните указания за авторството на Енох с курсив.

„През първия месец на 365-ата година, през първия ден на първия месец, аз, Енох, бях сам В дома си, и ми се явиха двама извънредно едри мъже, каквито никога преди не бях виждал на земята…” (37)

„Това е написаното от Енох, писаря, пълно учение за мъдростта… Сега, сине мой, Матусала, ще ти разкажа всичко и ще го напиша за тебе. Аз ти разкрих всичко и ти предадох книгите, които засягат всички тези неща. Запази, сине мой, Матусала, книгите от ръката на твоя баща и ги предай на бъдещите поколения на света.” (38)

По-ясно от това, здраве му кажи. Праоригиналът на книгата на Енох, есенцията, е от допотопния Енох, иначе той не би могъл да нарича Матусала свой син. Да се приеме, че всичко това е дохристиянска фалшификация, означава да се обвини авторът в непрекъснати лъжи. Подобно нещо не е възможно, защото (както в примера с „Апокалипсиса на Авраам”) авторът на книгата на Енох е казал неща за космоса и „падналите ангели”, които никой след него не е могъл да знае, да не говорим, че Енох повтаря, че ангелите са му казали, обяснили или показали едно или друго.

Да се отрича авторството на книгата на Енох отпреди потопа е позор за тълкувателите на Библията, но в същото време е и ярък пример за манипулирането на вярващите. Те могат само да поглъщат онова, което други са сдъвкали. Естествено, правят се и опити неприятният текст на Енох да се представя като видение. Под това мото се приема всичко, което надхвърля разума. Привържениците на тази позиция премълчават, че Енох изрично подчертава, че бил буден. Освен това дал на семейството си и точни указания какво трябвало да става в негово отсъствие. Грамотният Енох не може да е имал и „посмъртно видение”, защото след разговорите си с ангелите се завърнал жив и здрав при близките си, за да изчезне едва много по-късно с огнена кола в облаците.

Какво толкова взривоопасно има в тази книга на Енох ли? По принцип в нея се потвърждава Палео-СЕТИ-философията. Както в Стария завет, и Енох разказва какво става, когато ангелите се бунтуват.
Когато ангелите се бунтуват

В книгата на Енох (6, 1-6) е написано (39): „Когато човеците се размножили, им се родили хубави и гиздави дъщери. Когато ангелите, небесните синове, ги зърнали, ги пожелали и си казали: Да си вземем жени от човеците и да си родим деца. Тогава водачът им Семиаса им казал: Опасявам се, че няма да го направите и сам ще трябва да отнеса наказанието за големия грях. Тогава всички му отговорили: Ще се закълнем и чрез взаимни заклинания ще се задължим да не се отказваме от този план, а да го изпълним. Тогава всички се заклели и се задължили чрез взаимни заклинания. Били всичко двеста, които в дните на Иаред слезли от върха на планината Хермон.”

Ако тук не се описва бунт на „небесните синове”, какво тогава? Любовно обяснение с взаимни клетви? Случаят е ясен, защото (7,1-6):

„Всички други от тях си взели жени и всеки си избрал една. После започнали да ходят при тях и да се омърсяват с тях. И ги учели на магически средства, заклинания и отрязване на корени и ги запознали с растенията. Тогава те забременели и родили исполини, които били високи 3000 лакти. Те изяли всички запаси на другите хора. Когато хората обаче не можели да им дадат нищо повече, исполините се обърнали срещу тях и ги изяли. И започнали да посягат на птиците, дивите животни, пълзящите и рибите, да изяждат месото и да пият кръвта. Тогава земята заплакала от злосторниците.”

Реалистично се описва положението преди потопа, макар че днес ни се струва невероятно, фактически и добрите ангели, онези, които не се включили в метежа, наблюдавали от горе събитията на Земята. Те докладвали на Върховния и той категорично заявил:

„Цялата Земя ще загине, потоп ще залее Земята и ще унищожи всичко по нея.”

Направо феноменални са в книгата на Енох много детайли, които засега не могат да се прочетат в никое друго предание. В глава 69 Енох изброява имената на водачите на метежа, а и обяснява функциите им!

Ще цитирам тук текста, тъй като от писмата на читателите си знам, че не могат да намерят в селските и градски библиотеки екземпляр от книгата на Енох или нямат време да я търсят. Желанието на Енох било книгата да бъде много разпространена. Моето също.

„А това са имената:

Първият от тях е Семиаса,

вторият Артакиса,

третият Армен,

четвъртият Кокабел,

петият Туарел,

шестият Румял,

седмият Данял,

осмият Рекаел,

деветият Баракел,

десетият Азазаел,

единайсетият Армарос,

дванайсетият Батарял,

тринайсетият Бузазеял,

четиринайсетият Хананел.

петнайсетият Турел,

шестнайсетият Симапесиел,

седемнайсетият Йетрел,

осемнайсетият Тумаел,

деветнайсетият Тарел,

двайсетият Румаел,

двайсет и първият Йзезеел.

А това са имената на водачите над сто, петдесет и десет.

Името на първия е Йегун, който изкушил всички деца на ангелите, свалил ги на земята и ги прелъстил чрез човешките дъщери.

Вторият се казва Азбеел; той давал на децата на ангелите лоши съвети, така че покварили телата си чрез човешките дъщери.

Третият се казва Гадреел; това е този, който показал на човешките чеда всякакви смъртоносни удари. Също така показал на хората инструменти за убиване, бронята, щита, бойния меч и изобщо всякакви инструменти за убиване. От ръка на ръка оръжията се разпространили до жителите на сушата за всички времена.

Четвъртият се казва Пенемуе; той показал на човеците разликата между горчиво и сладко и им разкрил всички тайни на мъдростта. Той научил хората да пишат с мастило и хартия…

Петият се казва Касдея; той научил хората на всякакви лоши удари на духовете и демоните, също и удари срещу плода в майчината утроба за помятането му, освен това удари срещу душата, змийско ухапване, топлинни удари и сина на змията, Табат?” ( във всеки превод има и въпросителен знак. В различните преводи начинът на изписване на имената варира).

Бих си спестил коментар по горния текст. Нали всеки може да чете.

Какво станало с Енох? Къде са костите му? Къде е храмът или катедралата, издигната в негова чест?

Не на тази Земя. Старият завет кара Енох да изчезне безследно — Господ го бил взел при себе си. После пък четем — в различните версии на Библията — Енох заминал с огнена колесница в облаците. Древните юдейски легенди описват малко по-подробно заминаването му (40).

Казват, че ангелите обещали на Енох да го вземат горе, но датата явно още не била уточнена: „До мен стигна вик, че ще отида на небето, но не знам деня, когато ще си отида от вас.” Значи хората седели около Енох и той им разказвал за всичко, което досега бил чул от ангелите. Особено им втълпявал да не пазят в тайна книгите му, а да ги направят достъпни за бъдните поколения на Земята — аз следвам съвета му. След няколко дни на обучение напрежението нараснало:

„Но се случи по същото време, когато хората седяха около Енох и той им говореше. Тогава хората вдигнаха очи и видяха фигурата на кон да слиза от небето, и която бурно летеше към Земята. Тогава хората казаха на Енох какво са видели и Енох им каза: „Заради мен слезе този кон. Дойде времето и денят, в който си отивам от вас и вече няма да ви видя.” Тогава пристигна и конят и всички хора го видяха ясно.”

Явно Енох бил информиран от Небесните, че стартът му ще е опасен за живота на околните. Затова Енох се опитал да възпре привържениците си. Няколко пъти предупредил зяпачите да не го следват повече, „за да не умрете”. Някои се поколебали, но най-упоритите искали непременно да видят възнасянето му на небето:

„Те казаха: С теб ще отидем на мястото, където отиваш ти, само смъртта ще ни отдели от теб.” Тъй като упорстваха да отидат с него, той не говори повече с тях и те го последваха и вече не се обърнаха. И тогава се случи, че Енох се издигна на небето върху огнени коне в огнена колесница.”

Пътуването към облаците завършило смъртоносно за всички изпращачи. Защото на другия ден потърсили хората, които се затичали след Енох.

„И търсиха на мястото, на което Енох се вдигна на небето. И когато стигнаха на мястото, намериха цялата земя в сняг на мястото, а върху снега имаше камъни като снежни камъни. Тогава си казаха: Добре, нека разринем снега и да видим дали хората, които тичаха след Енох, не се намират под снега. И разринаха снега и намериха да лежат мъртви хората, които бяха тръгнали с Енох. Търсиха и Енох, но не го намериха, защото бе заминал на небето… Това се случи през сто и тринайсетата година от живота на Ламех, сина на Матусала, когато Енох се възнесе на небето.”

След първородния грях и потопа се изправяме пред третата невъзможност — всъщност нищо вълнуващо, защото досегашната интерпретация на текстовете гъмжи от невъзможности. Сега добрият дядо Господ бездейно гледал как стотици или може би хиляди зяпачи изгорели, докато учителят им Енох отивал на небето? Какво били съгрешили те? Слушали своя мъдрец Енох, почитали го, били привързани към него и накрая го придружили до мястото на старта. Енох „заминал в бурята” и върху „огнени коне в огнена колесница”, а на земята всичко изгоряло, дори и камъните побелели от високата температура и се натрошили на бял прах като снега (някои видове варовик стават снежнобели, ако са подложени на въздействието на високи температури). И това трябва да е добрият Господ, който оставил невинните спътници на Енох да се изпарят? Не е ли разполагал със сила да вземе Енох при себе си по безвреден начин? За какво му е била драматичната и мъчителна смърт от изгаряне на мнозина хора, само за да отиде Енох в облаците?

Всичко това - първороден грях, потоп, възнесението на Енох, но също и космическото пътуване на Авраам — в никакъв случай не пасват към представата ни за милия Господ. Защо един вездесъщ бог трябва да вика Авраам при себе си, за да говори с него? В края на краищата Бог би трябвало да знае какво мисли и чувства Авраам. Защо изобщо добрият Господ се нуждаел от космически кораб, увиснал над Земята и въртящ се около собствената си ос? Защо Бог трябвало първо да изпрати двамина, за да доведат Авраам? Защо му били нужни „огнени коне” за възнесението на Енох?

Отговорите са винаги едни и същи — при описвания Бог, или Върховен в никакъв случай не може да става дума за вездесъщия Творец, когото почитат религиите. Струва ми се едва ли не обидно за истинския Бог да му се приписват подобни грешки и жестокости. Ако обаче на мястото на Бог или Върховния поставим извънземни астронавти, то всички действия, грешки и парадокси стават разбираеми. Веднага разбираме кои са били „падналите ангели” и защо на всичкото отгоре задоволявали и сексуалните си желания. Разбираме причините за потопа, желанието на Върховния да разговаря с отделния човек и защо толкова много хора умрели, тъй като не послушали предупрежденията на Енох.

Вече става разбираем и страхът на хората от Страшния съд, латентният страх от световния съд, защото нали Върховния обещал отново да се завърне.