Страшният съд е започнал отдавна Ерих фон Деникен

Светият отец, главата на всички католици по Земята и епископ на Рим, се взираше изумен в непознатия, който стоеше на другата страна на тъмно лъщящото писалище.

— Кой ви пусна да влезете? — попита несигурно той.

— Никой — отговори самоуверено непознатият, а по ъгълчетата на устата му трепна лека усмивка.

- Лъжете — отговори Светият отец необичайно твърдо, докато дясната му ръка бавно се придвижи към бутона за алармата.

— Не искате ли първо да научите какво ви предлагам? — усмихна се непознатият. Черните му очи излъчваха нещо странно дружелюбно и все пак настойчиво. Папата се поколеба.

— Какво предлагате? — каза най-после той и се постара да изглежда спокоен. Сега пръстите му бяха върху бутона и успя светкавично бързо да го натисне.

— Машината на времето — отвърна спокойно мъжът. Не изглеждаше никак уплашен, пo-скоро развеселен.

— Това май е най-глупавото, което ви дойде в ума — констатира папата. — Машините на времето са измислица на преуморени мозъци. И продължи след няколко секунди размисъл: — Е, да, в светите писания са описани ефекти на изместване във времето. Например у пророка Йеремия и младия му приятел Абимелех. Но там изместванията са предизвикани от всемогъщия Бог. Но, както ви гледам, не приличате на ангел.

И погледна почти състрадателно към непознатия. Наистина странна фигура. Непознатият бе чернокож, на около двайсет и пет години, висок метър и деветдесет, имаше къдрава коса, каквато отива добре на всички черни. Може би беше от Сенегал, защото кожата му блестеше тъмна като сажди. Най-странно бе облеклото му. Носеше черни обувки, черни чорапи, черен панталон, черна риза и елегантно скроено черно сако с широки ревери. На симпатичното му лице белите зъби блестяха като екзотичен перлен гердан.

— Ще ми повярвате ли, ако пред вас се разтворя във въздуха и след петнайсет секунди отново се материализирам? — попита той с любезна усмивка.

Светият отец пое дълбоко въздух. Отново се обаждаха болките в бъбреците му.

— Петнайсет секунди, давам ви ги — повтори подигравателно той.

Без бързане непознатият бръкна в левия външен джоб на сакото си и извади плосък лъскав предмет. Обектът бе не по-голям от портфейл, но изглежда бе от метал или керамика.

— Машината на времето - усмихна се помирително той. — Гледайте точно в мен. Като изчезна, погледнете секундарника на часовника си.

После притисна матово проблясващия предмет към дясното си слепоочие — и изчезна. От изумление главата на католическата църква не успя да погледне часовника си. Напълно изумен се надигна, обиколи огромното писалище и надникна във всички ъгли на работния си кабинет.

- Ало, ето ме пак! — извика радостно непознатият и сложи плоския предмет отново в джоба си. Сега стоеше зад бюрото, точно до креслото на Светия отец.

Последният се подпря, дишайки тежко с ръце на масата, и тихо каза молитва на латински.

— Това е трик — каза после той. — Вие ме хипнотизирахте.

— А, не! — засмя се непознатият и поклати с укор черната си глава. Като религиозен водач сигурно разчитате на собствените си сетива, колкото и да са слаби.

Папата се опита да подреди мислите си. Ако всичко това не бе трик, сигурно се дължеше на дявола — или непознатият бе пратеник, ангел на добрия Господ. Нали ангелите се бяха явили и на Авраам, на патриарха Ной и на светата Дева Мария.

— Кой ви изпраща? От всемогъщия Бог ли идвате или от противника му?

— Не съм нито ангел, нито дявол, а човек като вас — отговори меко странникът. — Идвам от бъдещето.

Папата се опитваше да запази хладокръвие. Накрая каза:

— Имам здравословни проблеми, знаете… Може ли? — и посочи бутона за говорене на малката масичка до писалището.

- Ама, разбира се! - засмя се непознатият и направи подканващо движение.

Светият отец натисна копчето и помоли да му донесат лекарството. После предложи на госта нещо за пиене и седна до огромната дъбова маса, която бе в ъгъла на просторния кабинет.

Влезе възрастна монахиня, погледна учудено непознатия, но не посмя да попита нищо. След като чаят бе сервиран и папата изпи някакъв червен бульон, каза с облекчение:

— Вече съм по-добре. Знаете ли, след атентата съм недоверчив. Как да ви вярвам, едно същество, което успява да се промъкне край всички швейцарски гвардейци от охраната? Нали ви е ясно, че след разговора ни ще бъдете арестуван, ако не се застъпя за вас?

Чернокожият изви глава и се усмихна меко.

— Няма да се стигне дотам. Нали видяхте как изчезнах. Убедително, нали?

— Беше трик, който няма да можете да повторите — отвърна добронамерено Светият отец.

Непознатият го погледна почти състрадателно. После отговори внимателно, но с известна доза настойчивост:

— Ние сме първото поколение, което владее двупосочната машина на времето. Преди няколко години най-добрият ни учен в изследването на измеренията, професор Кларк, се изстреля по лъч в бъдещето. Всички смятахме, че вече няма да се върне. После той се появи отново — с ей това нещо.

Непознатият сложи на масата правоъгълен, блестящ обект.

— Обслужването е много лесно — продължи доволно той. — Виждате ли тези шест малки дупчици? С метален щифт можете да настроите отляво надясно годините, месеците, дните, часовете, минутите и секундите. Само натискате леко и програмирането излиза тук горе.

Той бързо натисна едно след друго малък щифт в отворите. На горния край на странния предмет се появиха цифрите 112, 8,14, 3, 6,14.

— Това е времето, от което идвам: 112 години, 8 месеца, 14 дни, З часа, 6 минути и 14 секунди.

Непознатият замълча, а папата се замисли. После бавно каза:

— Предполагам, че сте пратеник на някаква сила. Не разбирам нищо от техниката ви. С това непредвидената аудиенция приключи.

Светият отец бързо натисна бутона за алармата и се изправи.

— Само още нещо — отбеляза непознатият с усмивка на превъзходство. — За да активирате машината на времето, трябва само да притиснете предмета към дясното си слепоочие. Мозъчните токове задействат началния импулс. Координатите вече са запаметени.

Още докато говореше, бръкна във вътрешния джоб на жилетката си и извади още един блестящ предмет. Секунда преди да нахлуят четиримата швейцарски гвардейци, го притисна леко до слепоочието си и се разтвори в нищото.

Светият отец стоеше доста объркан до бюрото си. От челото му падаха капки пот. Четиримата гвардейци се огледаха безпомощно из кабинета, раздърпаха тежките завеси на прозорците и провериха под мебелите. Накрая папата им се извини и каза, че сигурно погрешно е натиснал бутона за алармата.

Когато гвардейците излязоха, папата повика младия им офицер. После посегна към лъскавия предмет, който все още бе на бюрото му, и помоли:

— Бихте ли подържали това нещо до дясното си слепоочие?

Озадачен, офицерът изпълни желанието на повелителя си. После погледна и вдигна рамене:

— Не чувам нищо.

— Дайте го тук — каза уморено папата. После, следвайки внезапен импулс, притисна предмета до дясното си слепоочие. Последното, което видя, бяха ужасените очи и увисналата брадичка на служителя от гвардията.

Същия ден в средата на Йерусалим, където е центърът на юдейската световна религия, се случи почти същото. Макар че юдейството няма истински църковни власти, все пак главният равин на Йерусалим е смятан за най-големия авторитет в еврейската общност в света. Той бе сам, когато се разтвори във въздуха.

Съвсем различно бе в Мека в Саудитска Арабия. Имамът от племето на кораишите, най-висшата верска инстанция за милиони и милиони мюсюлмани и истински наместник (халиф) на законодателя Мохамед, изчезна пред очите на четирима молли и висш кралски чиновник. За имама шокът бе кратък. За няколко секунди му се стори, че пада в безкрайна шахта, за да бъде засмукан веднага от нещо като свръхмощна прахосмукачка. После усети земята под краката си, бе заобиколен от ярка светлина, но някъде се чуваше трясък и чукане. Първата му мисъл бе за смъртта. Трябваше да е пострадал от инфаркт или мозъчен удар. Но бързо разбра, че е жив. Бе в малка стая без прозорци, не можеше да открие източника на светлината. Смаян се ощипа по ръцете, опипа лицето си. Къде беше? Дали Аллах го бе извикал при себе си? Или — не искаше и да си го помисли - бе паднал в капана на Сатаната?

Изведнъж стените на стаята изчезнаха, сякаш се изпариха. Имамът се огледа несигурно. Намираше се в голяма зала. По средата й имаше триъгълна маса с млечен цвят, а на всеки край стоеше синьо кресло. Масата бе сервирана за трима, а върху нея имаше четири бутилки с различни напитки. До масата огромен глобус се въртеше лениво около собствената си ос. Температурата бе приятна, въздухът ухаеше леко на озон.

Имамът колебливо направи няколко крачки и чу отново тряскането и чукането, което бе стигнало до ушите му още при пристигането. Сигурно бе от съседно помещение.

— Ало, има ли някой? — извика смело той. Шумът рязко спря и в същата секунда се отвори процеп в стената. От другата страна стоеше с навити ръкави и разтворена яка запотен възрастен мъж.

- Този го познавам — мина през ума на имама и все пак не искаше да повярва в онова, което сигнализираха мислите му. Бе виждал снимки на папата в парадно облекло, а този изумително му приличаше, само че повече напомняше някой работник.

Двамата се изгледаха втренчено и преди имамът да започне арабската си словесна тирада, другият изтри потта от лицето си и каза на английски:

— По-добре да използваме общ език.

— Дали сте онзи, за когото ви смятам? — попита имамът с овладян глас.

— Да. Аз съм главата на римокатолическата църква. С кого имам честта?

Имамът се овладя много бързо.

— Аз съм главата на мюсюлманите, имам Али Мухамед Юсуф бен Ибраим — да не продължавам — от Мека. Къде сме?

— Нямам представа — отвърна папата. — Самият аз съм жертва на някаква техническа манипулация.

Той пристъпи към имама и му подаде ръка. Последният се поколеба:

— Вие и вашите ордени нямате нищо общо с това, как да кажа, преместване?

Главата на католическата църква поклати глава с уморена усмивка.

— Ако знаех как се озовах тук, сигурно нямаше да пробивам дупка в стената.

— От кога сте тук?

— Повече от час, струва ми се. Сградата е като затвор. Няма прозорци и врати, освен, ако не се отварят по призрачен начин. Навсякъде проверих. Първо с юмруци, после с обувка. Нищо не може да се направи.

— Не е за вярване! Непонятно! — измърмори имамът в острата си 5рада и добави още няколко арабски думи. После хвана ръката на папата:

— Ще трябва да работим заедно.

— Така, но тук е сервирано за трима. Чакате ли още някого?

Малко резервирано двамата религизони водачи седнаха край масата и се замислиха. Изведнъж задната част на помещението започна да проблясва и се материализира брадата фигура с черна шапчица на тила. С една ръката появилият се закриваше очите си, сякаш не искаше нищо да вижда.

- Добре дошъл! — кимнаха папата и имамът почти едновременно. Вече се разбрахме да говорим на английски. Ще заповядате ли на масата?

Брадатият свали ръка от очите си. По реакцията му се разбра, че моментално е разпознал събеседниците си.

— Не! Не! — завика той, клатейки глава и закривайки отново очи. Това небето ли е или адът?

Имамът се покашля.

— Едва ли е адът. Някой ни е поканил на вечеря. Седнете и приемете реалността. Иначе вие, евреите, схващате бързо!

Поемайки дълбоко въздух, брадатият седна.

— Вие сте главният имам на Мека, така ли? А вие папата на Рим, нали? Аз съм главният равин на Йерусалим.

— Страхотна компания — изръмжа папата. — Сега трябва само да разберем кой е домакинът ни.

— Бих искал да знам — започна главният равин — кой от вас е организирал тази среща. Отвлякоха ме посред важна работа в офиса ми. Сътрудниците ми сигурно отдавна са били тревога.

— Нима? — каза подигравателно имамът. — А мен сред пет напълно будни мъже. Какво си мислите, че междувременно е станало в палата в Мека? Това ще има сериозни последствия!

Имамът и равинът погледнаха очаквателно папата.

— Моля ви, господа, нямам нищо общо с цялата работа. При мен се появи един чернокож. По-черен от черното. Говореше нещо за машината на времето, а аз като слаб човек я използвах, без да размисля повече.

В течение на разговора се установи, че същият чернокож е бил и при главния равин. А имамът каза, че му се сторило сякаш тъмна фигура се появила от нищото и сложила нещо на челото му. Още докато разговаряха, над масата започна да просветва и ненадейно се материализираха три вдигащи пара плата, върху които имаше различни зеленчуци, картофи и три вида месо. Най-подходяшото за всеки вкус, приготвено според обичаите на съответната страна. Мъжете се обслужиха мълчаливо, после Светият отец сведе глава и започна да си мърмори латински изречения.

— На кой бог се молите? — попита имамът и се осмели колебливо да сложи ръка върху ръката на папата.

- На нашия бог. Нали всички се обръщаме към един и същ?

— Не съвсем — вметна главният равин. — Ние сме богоизбраният народ.

— Все старата песен — отбеляза жлъчно имамът. — Не забелязвате ли всъщност, че много хора не могат да ви понасят само защото се смятате за нещо повече?

— О, о! — ядоса се равинът. — Нали вие водите тази агресивна политика и отглеждате религиозни фанатици. Вие сте тези, които искат да наложат на останалите своята вяра!

— Но е факт - студено го поучи имамът и погледна право в очите на опонента си, — че Мохамед — да бъде благословен — е бил последният пророк, изпратен от Аллах. Значи ние, мюсюлманите, съблюдаваме последната воля на Аллах…

И не успя да продължи, защото в стаята изведнъж се появиха големи триизмерни цветни картини. Това бе земното кълбо и около него се носеха гигантски образувания — многоетажни космически кораби със странни надстройки и застрашителни вдлъбнатини и издутини. Също като насекоми, по големите обекти имаше малки, които изчезваха по ярко осветените коридори или се групираха в нови формации. Сред едно космическо обиталище се носеше една камера. Тримата религиозни водачи наблюдаваха изумени хората с различен цвят на кожата, които се състезаваха около голям басейн. Краката им се движеха по неопределима течност, която изглеждаше мека и все пак не им позволяваше да потънат. Трябва да беше някакъв вид спорт. От време на време течността се разлюляваше от вълни, бегачите падаха от пистите си и отново се изправяха.

Друга камера показваше вътрешността на висока кула, в която във въздуха се рееха хора с протегнати ръце. Явно в кулата действаха различни гравитационни полета, защото отделни хора танцуваха грациозно във въздуха, други профучаваха отвесно надолу, после отново започваха да танцуват нагоре. После се появи една-единствена огромна картина, която изпълни половината помещение. Хиляди и хиляди хора като по тайна команда коленичиха на пода. Бегачите коленичиха върху течността, летците в кулата сведоха глави, зрителите коленичиха, където бяха в момента, а бяха показани и екипажите на големи и малки образувания, всеки коленичеше на мястото си със сключени за молитва ръце. След секунди музиката се усили. Идваше от всички стени, първо мека, после все по-силна, стигайки до хорал. Всички инструменти, познати някога на Земята, сякаш участваха визпълнението. Коленичилите хора започнаха да пеят и макар че никой от тримата религиозни водачи не разбираше езика, те бяха трогнати до дъното надушите си. Трептенията на музиката и на песента изпълваха помещението, вибрираха в никога нечувани интервали и тонове, преобръщаха всяка отделна клетка, обземаха ума с неизказано благоговейно чувство.

Сякаш се бяха договорили, тримата се изправиха от столовете си. Направиха го не по принуда или поради някаква хипноза, а подтиквани само от вътрешното си състояние. Камерите показваха лицата на отделни хора, после се насочваха навън към космоса, където се появи размита геометрична шарка. Римският папа коленичи на пода, стиснал ръцете си силно за молитва, имамът на Мека бе легнал по корем върху пластмасовия под с длани нагоре, а главният равин на Йерусалим бе скръстил ръце пред гърдите си и бе навел тялото си надолу. Благоговейно и дълбоко развълнувано всеки се молеше на своя бог. Когато хората по триизмерната проекция отново се изправиха и продължиха работата или спортуването си, се изправиха и тримата религиозни водачи. После, сякаш в уговорена церемония, сложиха една в друга ръцете си и първоначално не забелязаха, че в стаята имаше още един — чернокожият.

— Как смятате, господа, че ще реагират привържениците на вашите религии, когато публикуваме снимките от общата ви молитва и приятелското ви ръкостискане?

Бавно тримата пуснаха ръцете си. Първи се окопити имамът:

— Какво ще спечелите от това?

— Аз, нищо, но човечеството, всичко — засмя се чернокожият.

— Енергично протестирам срещу това отвличане - разгневи се главният равин. — Настоявам веднага да ни върнете обратно!

— Така ще стане — отвърна любезно черният. — А няма пред кого да протестирате, защото никой няма да е забелязал отсъствието ви. Ще ви върнем в същата десета от секундата, в която ви взехме. Доволни ли сте?

— Предполагам — намеси се спокойно и овладяно в разговора папата, — че със събирането ни преследвате определена цел.

— Така е — отговори домакинът им с любезна усмивка. — Вие живеете в 2000 г. Ние от бъдещето знаем, че през следващите години ще се появят доказателства за извънземен живот. А след още няколко години ще бъде установен контакт с извънземните. Скоро след това земната орбита ще гъмжи от чужди космически кораби. Видяхте го на нашата холограма. Това, господа, бяха картини на живо, предадени преди няколко минути.

— Започвам да разбирам — каза папата. - Трябва да се споразумеем за една глобална религия.

— Начело с Аллах -прекъсна го имамът.

— Не, с Яхве! — надвика го равинът.

— Но, моля ви, господа — успокои ги чернокожият с любезна усмивка. — Дали Алах, Яхве или Господ-бог, все едно — грандиозният дух на вечното творение. На него се молят хората от бъдещето, него почитат съкровено и благодарно. Нали видяхте в триизмерната проекция със собствените си очи и дори се молихте с тях. Трябва да се обедините, няма друг избор. Ако не го направите, това означава сигурна гибел за религиозната общност, която представлявате.

Така неочаквано, както бе изчезнал, Светият отец се появи в работния си кабинет. Швейцарският гвардеец премигна изумен, поклати глава и се пипна по челото.

— Не се ли чувствате добре? - усмихна се папата.

— Или съм имал халюцинация, или очите ми нещо не са в ред.

— Преуморен сте. Предлагам да си вземете няколко дни отпуск и да отидете на планина - отговори папата и се засмя добродушно.

Когато гвардеецът напусна стаята, Светият отец с тежко дишане се облегна назад в коженото си кресло. Дали пък той нямаше халюцинации? Срещата с имама и главния равин не можеше да е била реална. Той избърса очи и се вгледа в документите върху катедрата. Едва тогава забеляза предмета, който не бе негов. Колебливо посегна към него. Бе сребристо проблясваща рамка на снимка точно каквито се използват за фотографии, но малко по-дебела. Първо с отворена уста, после с усмивка на разбиране главата на римокатолическата църква се взря в снимката. Беше холограма в ярки цветове, на която се виждаха тримата църковни водачи в приятелска прегръдка.

Когато звънна телефонът, папата инстинктивно позна кой се обажда.

— Аз съм — чу се дълбок глас с арабски акцент. - И вие ли имате триизмерна холограма на бюрото си?

Малко след това същото попита и главният равин на Йерусалим.

(Йохан Волфганг фон Гьоте, 1749-1832 г.)

Страхът на отделния човек е ужас и за масите. Народите се страхуват от войни, от мълнията на атомната бомба, от гнева на чужди войници, от гибелта на околния свят. Притеснени мислят за ужасяващото събитие, обещавано им от свещените книги — Страшния съд. В Новия завет той е огласен например в евангелието на Марко (13, 24 и нат.):

„Но в ония дни, след оная скръб, слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си, и звездите небесни ще изпадат, и силите, които са на небето, ще се разклатят.”

Колегата му Лука е още по-прецизен, като дори назовава предзнаменованията, които предшестват Страшния съд (21,10 и нат.):

„ще въстане народ против народ, и царство против царство; на места ще има големи трусове и глад, и мор, ще има и страхотии, и големи поличби от небето… И ще бъдат поличби по слънцето и месечината и по звездите, а по земята тъга у народите от недоумение и от морския шум и вълнение; тогава човеците ще примират от страх и от очакване от онова, което има да връхлети върху вселената, понеже и силите небесни ще се разклатят.”

Не по-малко драматично описва Страшния съд и Коранът в няколко сури: (41)

„В името на Аллаха, милостивия: Когато слънцето се свие и звездите паднат и планините се задвижат, и бременната вече от десет месеца камила няма мляко, и дивите животни се съберат, а моретата заблестят в пламъци…” (сура 81). „В името на Аллах, милостивия: Когато небесата се разкъсат, звездите се разпръснат, моретата се смесят и гробовете се обърнат празни, тогава всяка душа ще знае какво е направила и какво е пропуснала” (сура 82).

Страшният съд, последният съд над човечеството, се възпява дори в григориански песни, онези прости и толкова прекрасни песнопения, които стигат до душата и се пеят и днес в католическите манастири. Dise irae се запява по време на литургия за смърт:

Solvet saeclum in favilla

Teste Dawid cum Sybilla

Quantus tremor est fuurus

Quando iudex est venturus

Cuncta stride discussurus…”

(Ден на мъст, ден на грехове

вселената ще се запали,

както вещаят Давид и Сибила.

Какъв ужас ще бъде и страх,

когато дойде съдникът с въпроси

строго да провери всички оплаквания…”

„ Тогава ще видят Синът Човечески да иде на облаци, със сила и слава голяма. И тогава ще изпрати Ангелите Си и ще събере избранниците Си от четирите вятъра, от края на земята до края на небето.”

Евангелистът Лука добавя още едно изречение (21, 28):

„А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви.”

Избавени, естествено, ще бъдат праведните, единствено и само вярващите, онези, които сляпо и без въпроси са се придържали към словото в светото писание. А ако ме питате, към кое слово от кое светописание, то и аз не знам, защото както е известно, в земната лудница всяка религия твърди, че нейното свето писание е единствено вярното. Говори се за небесен съдник, който „седи на трон в облаците” и измерва с отвес делата и греховете на човешкия род. Но преди да стане това, преди избраниците най-после да успеят да отидат в небесното царство, останалото човечество ще бъде бито, измъчвано и пържено.

Най-силно това се описва от апостол Йоан в неговото така наречено Откровение или Апокалипсис, последният текст от Новия завет. Там се отварят седем печата и с всеки от тях над човечеството се изсипват нови мъчения. Ще свирят тръби и с всеки техен звук ще стават страхотии. При първата тръба „град и огън, смесени с кръв … ще паднат на земята”, при втората — „голяма планина, пламнала в огън, се срина в морето; и третата част от морето стана на кръв”. Естествено, при това „умря третата част от морските твари” и „загина третата част от корабите.”